Arcane Lore

Преди няколко дни ходих да си подам документите за прословутите “нови лични документи”. Личната ми карта изтече в края на миналата година и се възползвах от 6-месечния гратисен период, затова не си давах много зор да се редя на опашките около нова година. Защо съм бил чакал почти до последния момент? Ами защото така искам – имам право и така съм решил, точка. Издивявам, когато вместо да се поправи обслужването на гражданите, веднага се повдига контравъпрос “ама вие защо в последния ден, трябваше по-рано, то защо такъв ни е манталитетът на българите, мрън-мрън”. И в последната секунда на срока да съм, пак трябва да бъда обслужен като по всяко друго време. Е, да – знам, в България съм…

Друга причина, която ми убиваше ентусиазма да ходя до полицията беше, че така и не бях разбрал ще ми взимат ли отпечатъци от пръстите или не. Четох из мрежата, разпитвах приятели, заслушвах се, когато малоумни журналисти правеха “репортажи” по темата – никаква информация. Повечето от хората около мен си вадеха цял набор документи, включително паспорт за навън и там е ясно, че са решили да взимат отпечатъци. Но аз искам само лична карта, нищо друго.

Сега за обикалянето, нервите и бюрократичния тормоз.

Ако някой ви каже пак, че новите документи се издавали лесно, бързо, едва ли не служителите с усмивки и песен на уста за нула време обработват и подготвят всичко – не му вярвайте. Ако някой вратовързан чичка с наднормено тегло и червени от алкохолизма бузи ви убеждава, че всичко ставало за половин-един час и можете в обедната почивка да минете и да доставите това удоволствие на държавната милиция – не му вярвайте. Защото не е така – на мен ми отне четири часа, при условие, че полиция, паспортно, община и данъчно са в непосредствена близост. Не ми се мисли какво е в други общини, където трябва да се снове между сгради на няколко пресечки. А, и два SMS-а дарение на “синята зона”, да им изсъхнат паяците и на тях…

1) Търсене на място за паркиране. Това си го знаете, но аз се поизнервих, та няма как да не го спомена. По тоя повод, искрени “благопожелания” отиват по адрес на тия, дето ходят на работа с колите си и нито фирмата им има паркинг, нито пък има свободни места в квартала. Разбирам да ходиш в другия край на града (примерно до “бизнес-парка” в Младост) и да не искаш да се вреш в отвратителния градски транспорт. Е, вече има метро и то е по-добре, но хайде – разбирам. Обаче това да работиш в нормален жилищен квартал, при това с много добра свързаност с трамваи, тролеи, рейсове, маршрутки и какво ли още не и да продължаваш да си паркираш колата там, да паркираш по тротоарите чак, да паркираш от лявата страна на еднопосочно, да паркираш по самата дъга на кръстовищата – е това си е селяния! И всички, дето го правят, са селяни! В лошия смисъл, щото иначе думата си е добра.

2) В паспортното. Добър ден, добър ден. Така и така и веднага надеждата за това обещавано по телевизията “бързо издаване” угасна. Ето ви тия документи, попълнете ги, а освен това вземете от общината удостоверение за постоянен адрес. Не посмях да питам защо ми го искат – в полиция и всичко на сто метра от нея избягвам да питам за каквото и да е.

3) В общината. Табела с информация, на която няма никаква информация за граждани. Разбивка по етажи, от която мога да разбера къде да ида, ако ми е първи ден на работа, но ако съм клиент, нищо няма да разбера. Напишете какво се прави на съответния етаж, с какво се занимава тая служба, а не ми давайте съкращения и подобни простотии! Намирам накрая мястото и чакам към 45 минути да обслужат чичката пред мен. Идилия, ви казвам. Дочувам през стъклената врата как се започва едно разпитване за роднини, ама тя дъщеря ти замина ли, а къщата на кого ще я оставяш, и там се подпиши, и тук. Е, трябваше да кажеш, че си за един подпис, да те пуснат отвън по-рано… 45 минути. Влизам – така и така, взема ми личната карта, цъка дълго на компютъра. “Вие собственик ли сте на имота?” “Какъв имот, аз не за имот…” “На имота, в който е постоянният адрес.” “Ами не, не съм…” Започвам да обяснявам, че адресът е същият като на досегашната ми карта, ама съвсем същият… Нямало значение, имало нов закон… Да им пикая на новите закони. С лек скандал си тръгвам, щото трябвало собственикът да дойде, пък с нотариално заверено копие на нотариалния акт, пък не знам си какво…

4) Чувам се с баща ми, той ме убеждава да идем заедно, за да се свърши тая работа. Междувременно аз съм забравил за това с нотариалния акт (къде ти, аз не помня всички продукти за пазаруване). Пали-гаси колата, тоя път я оставям на синя зона. Качваме се, пак чакаме, влизаме – ала-бала, а вие господине носите ли нотариален акт? Баща ми е спокоен човек и стратег в разговорите, но не издържа и той – “Вие нали сте общината?” “Ами… да” “Вие ако не знаете кой имот на кого е, кой ще знае?” Много им пука на патките там, почват веднага да се карат, да съскат… Аз вече им вдигам среден скандал и си излизам.

5) Баща ми ме убеждава да продължим и отиваме в данъчното, където той с дипломатичност казва на подходящата служителка в подходящото настроение какъв е проблемът и тя му издава данъчна справка за имота, която да послужи пред общината…

6) Пак в общината, аз попълвам като луд безкрайните бланки, на които пиша общо три или четири пъти един и същи адрес… Влизам пак при оная кокошка, праща ме да платя такса. Отгоре на бланката пише три вида услуга и аз я питам всяка услуга за колко пари е и съответно за какъв срок е. Ако експресната им услуга за удостоверение за постоянен адрес е повече от два лева, няма да я поръчвам нея – не стига, че постоянно наливаме пари в тия бюрокрации, не ща да давам залудо и бих изчакал. През зъби ми изсъсква да ида да си платя и да се върна. Пак питам, оная с треперещ глас ми “обяснява”, че няма три услуги, таксата е 2.50 и се издава веднага.

7) Плащам – там стана на минутата.

8) Връщам се, трябвало да мина през деловодството да ми заверят молбата… Отивам в деловодството, чакам и там. Влизам – три кокошки зад стъклени гишета. Абе навсякъде едни PVC-дограми, едни ламинати… Пари за ремонт са имали, но не са имали пари да си вържат компютърните системи, за да не разиграват така хората. Та чакам аз – едната чете вестник, другата цъка нещо на компютъра (на минички ли играе, на пасианс ли, програмира ли – кой я знае), а третата си говори личен разговор по телефона. Стоя пред тая третата и не вярвам на очите си – вече няколко минути съм в стаята, пред гишетата им, а никоя не само че не прекъсна “заниманията си”, а даже не се излъга да ме погледне. Накрая телефонистката приключи с “айде, муцка, ще ми се обадиш след това” и протегна ръце през гишето, почти без да ме види. Прас-прас печат и готово (тия хора гледат ли изобщо какво подпечатват?)

9) Издадоха ми удостоверение за постоянен адрес, ура! За целта трябваше да подам молба за промяна на постоянния ми адрес със същия постоянен адрес, да доведа баща ми, който напоследък има болки в коляното и като се умори се придвижва трудно по всичките тия стъпала нагоре-надолу и изобщо беше голям купон всичко! После баща ми каза, че тая с удостоверенията му е казала, че съм минал по бързия път, можело да ме накара още поне 5-6 документа да си донеса. Той ходил при нея, докато съм попълвал бланките и я “обработил” със стандартния разговор от типа “ех, тия деца, да – и аз имам син/дъщеря, знам”. Не й е цепил басма, даже я е поскастрил малко, но ми каза, че споменала, че по някакъв си още по-нов закон трябвало и документи за жена ми, пък за децата ми, пък и майка ми трябвало да иде, пък не знам си какво… Луди хора са това бюрократите ви казвам, луди!

10) Пак в паспортното – опа, грешка, идете в полицията, за да платите таксата първо. А там, нали се сещате, всъщност има гише на банка, която ви взема 2 лева комисионна за превода. Мила родна картинка, и в КАТ са такива тарикати на дребно, и навсякъде. А мога ли да си платя аз в моята си банка примерно? Абе все едно…

11) В паспортното, вече чакане на опашка. Подавам документите, връщат ми ги един-два пъти, но за дреболии, които допопълвам на място. Това е, вика лелчето – наредете се сега на “биометрията” за снимка.

12) Редя се на “биометрията”. Има две такива, работи само едната. Тоест ту едната, ту другата – не знам дали е една мацка вътре, която снове между стаите или някой много стриктно спазва ония норми за почивки при работа с монитори. Пред мен минават двама човека и отново излизат каките в почивка. 15 минути, която продължи 30 (имам часовник, толкова си беше). Накрая влязох да ме снимат – снимаха ме, дадоха ми да се подпиша на един таблет и това е. Една бележка с номерче и след 30 дни ще ида да си взема тескерето…

——

Уморявам се, само като се сетя за цялото това обикаляне, тичане по стълби, от сграда в сграда и всичките нерви за някакъв си документ. Дето вместо те да ме гонят да ми го дадат, трябва аз да им вися 4 часа в ”администрациите”.

Още нещо – в паспортното, което е нова сграда, на средата между гишетата има голяма картина на Васил Левски. Хм, нормално, ще кажете, на много места в администрацията се фукат с Апостола. Ама не е съвсем същото – картината е всъщност прерисувана снимката на Левски, същата, която се прерисува масово, само че този път имаше нещо по-различно. Загледах се и ми присветна – рисунката е на снимката от тескерето на Левски, точно както си е. С печатите, с всичко. Шапка му свалям на дизайнера, който се е сетил – не на дизайна, защото огромният портрет ми стои някак гротескно, но евала за идеята! В паспортната служба е сложена паспортната снимка на Левски – така хем е Левски, хем е паспорт. Това беше единственото, което ме развесели тоя ден.

Та добре, че личните карти са за десет години. Даже са им малко – всяка среща с държавната/общинската администрация е достатъчна за много по-дълго време. А, и още нещо – пръстови отпечатъци се взимат само за международен паспорт, само той е с чип, в който да се записват. За лична карта и шофьорска книжка – само снимка и подпис.

Възмущавам се от безумната бюрокрация в България. Бюрокрация в администрацията от всякакъв вид. Възмущавам се отново и отново и нещата пак така си продължават, после се впечатлявам от разказите на приятели как са нещата в Европа. Минават ден-два, в които се ентусиазирам от протестите сега в Египет, преди време в Гърция и изобщо от това как има далечни земи, в които има хора, дето защитават правата си. Защитават ги с действия, с позиция, с осъзнаване на проблемите и остояване на тези позиции. Не само на думи, както ние у нас. Както ние винаги, все едно и все така…

Та моето възмущение от властта в разните й ежедневни проявления прелива в отчаяние, безсилие и примирение – както е с всеки мой съгражданин. Както стана и с протестите от 96-96г.г. У нас явно радиационният фон е по-друг. Или атмосферното налягане. Абе някакво налягане ще да е – не знам какво е, но си ни е налегнало, не ни пуща и ние си лежим.

В детската градина ми искаха всякакви документи. Висях при данъчните, висях в общината. Така е у нас – не отиваш да си вземеш документ, чиновниците не са там, за да ти го дадат, а отиваш, за да чакаш. Търпението пречиства, успокоява духа и тялото и ни прави верни поданици и толерантни избиратели. При данъчните бях, защото от градината (съответно от общината) искаха документ за платени данъци – събират парички, милите. О, имаш детенце – колко хубаво, я сега си плати данъка на колата. Не ми се говори колко несправедливо е определянето на данъка за автомобил, но е такова. После искаха всякакви молби, уверения и служебни бележки от месторабота – иди, виси, чакай и “изваждай”. Да се зачуди човек тая държава да ни би да не иска да имаме деца. Искаха и уверение от БАН, че съм редовен докторант. Хайде иди виси и в БАН – директорката си излезе пред мен, докато я чаках, счетоводителката се заключи пред мен и се правеше, че я няма. Пълен соц. Научният и шефът на секция ме поздравиха на минаване, разбраха за какво чакам и заминаха на среща с директорката. Абе с една дума – като чакаш, ми чакай си!

Събрахме документите, записахме хлапето. Връщаха ме, защото в уверението от БАН нямало булстат, а трябвало. Иди чакай пак, то полезно за здравето. Но се записахме.

В общинската наредба за такси и данъци пише, че редовните докторанти дължат 1/2 от таксата за детска градина на децата си. Значи имаме отстъпка, обаче при плащането се почесват и не им пука. И взеха пълен размер. Не знаели. Днес говорим по телефона – ами то трябвало уверение от БАН, че съм редовен докторант… Да, имало уверение, но то не било при домакинката, а било при директорката и то било не за вписването, а за записването…

Нямам думи, нямам и много сили вече за живеене в тая скапана държава.

Алоуу, ИСОДГ, или както ви е там името, толкова ви е електронно класирането и записването за детски градини, колкото аз съм трамвай!

А когато разбрах, че консумацията на хартия от администрацията била многократно по-голяма отпреди и че въпреки че навсякъде из администрациите има компютри и системи с търгове за стотици хиляди лева, пак се ползва хартия, защото всичко трябвало да се пази на двата вида носители… направо паднах от стола.

Търпението пречиства, да, пречиства. И успокоява, да.

Поне когато някой ден се спася от това прокълнато място, тая буферна зона на цивилизацията, ще съм пречистен и спокоен.

Наскоро мернах някъде във форум реплика към обмислящ заминаване, която беше в тоя дух: “не заминавай, недей да бягаш, не го прави заради нас – тези, които оставаме”. Егати лицемерието! Ако някой ще променя нещо, да го променя, а не да мрънка на хората, които ценят качеството на живота си.

С други думи – майната им(ни) на тези, които остават(-ме)! Който може, да се спасява – тук оправия няма!

Разочаровам се от административната машина, задвижваща БАН. Не от колегите там, а от бюрокрацията. Преди да продължа, нека е ясно, че аз и от администрацията на Университета съм разочарован, че даже отвратен. И също, че никога не съм имал някакви големи ахкания пред престижа и масивността на мъглявата ми представа за академията ни. И все пак е неприятно, защото харесвам изследователското и го предпочитам пред преподавателското. Да, знам, че университетът постоянно полага усилия да развива изследвания по същия начин, по който институтът полага усилия да преподава и обучава. Но това са странични неща за мен и са в най-добрия случай оправдания в някакъв неясен спор за “надмощие” между двете организации. Който мен не ме засяга.

Личният ми извод е, че трябва да започна отново да изкарвам пари от уеб-проекти. Които спрях преди нова година, около приемните изпити, за да отдам свободното си време на докторантурата. Явно няма да стане, защото имам семейство за изхранване. Затова ще отделям минимума за следването и останалото за правене, поправяне и поддръжка на уеб-сайтове. Считано от днес.

——

Дават ни стипендиите на ръка. Всеки месец докторантите се ослушват кога ще “дойдат парите” и трябва в точния ден всички да се изредим при счетоводителката. Касиерка няма, затова явно няма и каса и счетоводителката не поема отговорност да задържа парите. Изтегля ги, раздава ги набързо и ако изпуснеш деня, после сигурно е сложно, защото трябва пак да ги тегли от банката.

Безкасово, ще подскажете вие. Да, ама не. Говорено е с тези служители да превеждат безкасово, но отговорът е бил “само ако всички имате карти и само ако картите са на ДСК, защото с тях работи институтът”. И не става аз да съм на карта, а ти да си кеш — само ако всички докторанти си извадят карти от определена банка, иначе няма да се занимава хич и няма да ни “обслужва индивидуално”.

Тъпото в случая е, че на практика ме задължават да стана клиент на банка, на която нямам желание. Изборът на банка е нещо важно, но явно не за всички. Особено за счетоводителите явно е нещо ей-така, между другото.

Грозното в случая е, че аз сигурно накрая ще си извадя банкова карта от ДСК, въпреки че ми е неприятно, неудобно, че нямам желание и нямам доверие във въпросната банка и не я познавам — но нямам избор. Някакъв си докторант, който се “прави на интересен” и на всичкото отгоре става дума за мижави (за някои) пари. Пари, които понякога ми е неудобно да кажа колко са, но пък които са ни крайно необходими вкъщи. Това, което явно ще трябва да правя, е да следя кога идват парите в тая измислена карта и да ходя в ДСК, да ги тегля всичките на каса, за да мога след това да ида в съседната каса на моята банка (ЦКБ), където да си ги внасям. И после да правя каквото реша с тях през Интернет или с карта и т.н.

Пълна загуба на нерви и време, но явно счетоводството държи да ползваме ДСК, защото “с тази банка работи институтът”. Добрата страна на цялото това развлечение е, че така ще имам повод веднъж в месеца да се разхождам без работа из центъра на София и може да се виждам с приятели, таман и със стипендия.

Писах писмо на колегите ми, в което обясних този абсурд и макар някои от тях да го разбират и разпознават, все пак е ясно, че ако постъпим принципно, сме прецакани. Та значи привет, ДСК, вашта мама! Май доста държавни институции така сте ”превзели”?

——

Другата глупост е, че първите два месеца ме държаха без пари и ми дадоха накуп цели две стипендии, а на третия месец изведнъж ми удържаха пари за някаква държавна такса или нещо такова… Ужас и безумие! Абе, след като януари и февруари така и така издържахме, защо трябваше да ми давате двете стипендии накуп? Защо не удържате от едната от тия две колкото там пари са нужни за тия такси? Та сега трябва три месеца, до лятото чак, да съм с удръжки?

Тия две, едното с банковите карти и кеш-а и другото с рязкото спиране на парите по стипендията ме карат да беснея тихо и да се разочаровам от поредната бюрократична администрация.

Няма да ми развали доброто настроение, с което влязох да продължа следването и изследването си във философията. Изследователският интерес си остава, ама да му се не види, аз изследователски интерес си имам и на чаша кафе с приятели и колеги от следването… Че на моменти може да е и по-сериозен и по-интензивен. Но нищо, де. Ценно ми е следването и съм доволен. Не съм доволен от бюрократичния натиск. Но не смятам да си губя времето в борби с вятърни мелници. Затова сигурно ще си извадя тъпата карта на ДСК.

Но не ми е приятно така да ме манипулират. Вярвам, че част от колегите също се чувстват поне леко прецакани. Това “или всички в която банка ви кажа, или си гледайте работата” е обидно. Да не говорим, че може би е и незаконно, защото нямат право да ми налагат конкретна банка. Има закони за конкуренцията в тая държава, все пак…

Да живеят. Ако продължават да ни притискат, ще се поддам на манипулацията. Но ще подаде и доверието ми към администрацията. А оттам — лека-полека и към института и академията като цяло. Не че на някого от това му пука, де… Освен на мен самия.

След неприятно и натоварващо блъскане с бюрокрацията на ДАИ (или ИААА, както се казват сега), завършило с неуспех и след бърза консултация с препатили вече приятели, най-накрая успях да подам молба за прехвърляне на шофьорския ми изпит. Бюрокрацията живее в голямата сграда на министерството на транспорта в началото на ул. Гурко в центъра. Там няма оцеляване, има само мачкане на клиента, който както за всички други държавни институции е поредната мръсна мижитурка, дето си позволява да занимава държавата с незначителното си битие. И по канален ред бива упътен да се разкара, разбира се не преди да му бъде прехвърлено едно прилично количество от гнева, нервите и беса на отделните служители. А както знаем, няма държавни служители, дето да не са гневни, или да са спокойни. Това е ежедневието в ДАИ на Гурко. Не ходете там — уважавайте нервите си…

Допитването до приятели много бързо разкри една малка тайна — истинският оборот на документите става не в оборудваната със светещи табла с поредни номерца и компютри със софтуери за документооборот централа на Гурко, а в сградите на ул. Витиня №1. Това е на границата между кварталите Сухата река и Левски. Минава наблизо тролей 1. Това последното е полезна информация наистина, спестява доста маршировки из затънтените гранични области на едни от определено нецентралните квартали на София. Аз не го знаех и си помарширувах бая.

Накратко, ако искате да си карате изпитите за шофьор в друг град, различен от този, в който сте карали курсовете, трябва да отидете там и да подадете молба. Всичко е ултимално просто. Наоколо има разни нови строежи, разчиствания за още по-нови бъдещи строежи и т.н., но ДАИ се забелязва и няма да го подминете. Има голям паркинг и в дъното — две-три едноетажни продълговати офисни постройки от времето на РСО. Дето са един коридор и от едната страна кабинети. Ползваха се масово навремето, например нашата поликлиника дълго време беше в подобно комплексче, преди да й довършат специално издигнатата многоетажна и лъскава сграда.

Отивате в централното такова “офисно хале” и направо търсите първата врата вляво. Стаята на директора, всъщност тя е преходна стая на секретарката. Леличката там ви дава една готова бланка, подпечатва ви свидетелството за завършен щофьорски курс (а, да — трябва него да носите) и ви праща в кабинет номер 2. Логично той е в съседната стая. Там шефът на отдел “Водачи” (или нещо подобно), също много учтив и любезен чичко, ви подпечатва молбата, допопълва нещо на гърба на свидетелството и ви обяснява какво да направите. Две неща са — първо да върнете молбата на секретарката и да й пожелаете лек ден и приятна работа. И второ — след най-много десет работни дни да идете в желания град и да дадете подпечатаното свидетелство за курса на новия си инструктор.

Толкова. Нищо работа и даже аз, който в такива изострени бюрократични натоварвания съм готов да сея огин из пътя си, с широка усмивка на лицето благодарях и пожелавах на хората приятен ден. Искрено, между другото ;) Неприятното е, че това всичкото се намира далечко и най-удобно е човек да иде с кола. Но пък тогава… ако вече кара кола, за какво ще му е да си сменя града на шофьорския изпит. То един шофьор предполагам може да има вземане-даване с ДАИ и по други причини… Но да не си разваляме настроението все пак ;)

Разликата? Накратко, разликата е между половин час разтакаване и десет минути свършване на работата, заедно с попълването на молбата. По-подробно разликата е, че докато се добера до деловодството на сградата на Гурко, трябваше да мина през няколко подробни разпитвания. Въпросното деловодство, между другото, е на втория етаж, точно срещу стълбите, а стълбите пък са точно срещу входа — песен. Но всеки портиер или минаващ или пък пушещ с портиера дядка трябва да те пита за къде си тръгнал. После ама какво точно искаш, какво търсиш. Ама каква молба, ама за какво. И откъде си, от кой град и защо в друг. Защото имало различни видове молби, а и защо всъщност някой ще иска да си сменя града? Накрая с леко раздразнение ти посочват пътя, който така и така си е един.

Да, може на кибиците там да им е скучно — в офисите на ул. Витиня постоянно кипи някаква дейност, всякакви хора чакат в тесния коридор по-навътре пред другите кабинети, инструктори влизат и излизат, изобщо няма чак скука. Но пък от друга страна защо аз точно да правя деня на разните скучаещи дядковци портиери и други предпенсионери от ДАИ?

Самото деловодство. Четири-пет каси, над тях със светещи табла с номерца и крещящи надписи по стените, приканващи ме да си взема билетче с номер от машината и да изчакам търпеливо реда си. Оглеждах се, навеждах се, пулих се наоколо за тая машина — е не я намерих. През това време зад гишетата стоеше единствената служителка и стоически понасяше някакъв явно много скучен и бавен разговор с приятелка. По някое време затвори, аз застанах нагъл без билет и й казах за какво съм. Последва много дълго чудене и преминаване пак през същите въпроси — ама каква молба, ама вие от кой град сте, ама къде, ама защо, ама не знам може ли, ама то всъщност ние ще сме в почивка след малко… Накрая ми заобяснява как да съм идел да се обадя по вътрешния телефон на директорката на не знам си кой там отдел, понеже тя би трябвало да знае какво да се прави… Теглих й една наум, метнах ръка по нея и с насилена усмивка си тръгнах.

Аз, клиентът, който ги е намерил и има много точна представа какво иска да направи и какъв документ да подаде, трябва да ги търся и разпитвам. Отвратителна е тая нагласа на държавните (и бившите държавни, то на практика този манталитет не се маха от някаква си приватизация) институции. Вместо те да ме гонят, само и само да ме обслужат, аз трябва да се тормозя из системата им. Като че ли съм им виновен за нещо. Пък да не отваряме старата, но съвсем правилна теза — че всъщност на тия хора ние, гражданите им плащаме заплатите през всякаквите държавни вземания.

Следва изпитването.

Ако знаете адрес с публикувани конспекти за докторантските конкурси в СУ, моля насочете!

Висшите ни училища страдат от огромния товар на бюрокрацията си. Така “модерна” доскоро, във времето на интернет-живеенето тя е бреме за обучаващите се. Да, най-често страдащи от тромавата университетска машина са именно студентите и докторантите, поне по мои наблюдения. Някои от преподавателите опитват по-гъвкаво представяне в Интернет, но това са все локални проявления — масовото правило е “ела в канцеларията, намери ни и ако сме на кеф, ще ти уредим въпроса”. Това е мекият вариант. Тежката форма е “Колеги, ще изпитвам по еди-коя си книга. Къде можете да я намерите ли — ами в книжарницата долу. Зная, че я има, аз съм я писал, аз я издавам.” Имах цял изпит като студент, подготовката за който се състоеше в купуване и прочитане на книжле, съдържащо “чопнати” пасажи от други, ценни и оцелели през времето книги. И това явно продължава, защото тези дни един човек ме търси със запитване за “нещо по философска антропология, каквото и да е, ама спешно”. Не е тайна изобщо, че огромна част, може би повече от половината от преподавателите по философия се издържат от свои книги, по които изпитват. Визирам най-вече по-старото поколение, което преди десети е преподавало Диа-мат, Ист-мат и история на БКП. А днес пишат книги и учебници по философска антропология и психология, да речем… Явлението е масово, но дано да е грешка на ”прехода”.

Защото аз не искам да чета поредния сборник, от който най-ценното е библиографията… ако я има.

Не казвам, че не се написаха много и ценни книги — има ценни неща, както преводни, така и авторски от родните специалисти в областта. Има анализи на проблеми, има и истински сборници — такива, които представят проблем или епоха във философското мислене с основна цел насочване на вниманието и отваряне на ново поле за разработки. За разлика от изпитните книжлета-сборници, които напротив — затварят интереса на аудиторията. Хората си казват “само да мине тоя изпит, купувам тая книга, зубкам я и после тая тема ми е омразна и не ща да я зная”. И е щастие, че има и ценни сборници.

Но общият проблем на университетското у нас си остава насочеността му към администрацията, а не към ученето. Администрацията е само средство, задача в пътя към целта — която е ученето. При нас по закостенял бюрократичен образец се получава обратното — целта е структурата и нейното поддържане.

А Alma Mater всъщност не е сградата. “Наша майка” е науката, разбирана като учене и научаване, а не сградата, в която ходим, която има секретарки и паричен салон (по мое време му казвахме “каса”) и в която няколко пъти годишно учените се разхождат в роклоподобни “тоги”. Университетът е в отношението към науката и в грижата за нея като за жизнена среда на научно изкушените. Не е сграда. Не е и канцеларии. Нито тоги. Или учебници.

Моля ако някой има в удобен за мрежата формат конспектите за кандидатдокторантските конкурси по философия в СУ, да ми ги прати. Също така ако някой успее да влезе в нещото, наречено “сайт на СУ”, без да се изгуби и даже намери онлайн-ресурс с тези конспекти, нека ми прати адреса.

Конспектите вече трябва да са публикувани в периодично издавания “справочник”, но никъде в условията на конкурсите не пише, че за да знае въпросите, кандидатът трябва да е закупил въпросния. Съдържащ, между другото, безброй ненужни на отделния кандидат конспекти от най-различни далечни специалности.

Би трябвало и да пращат конспекти с дата на изпита на адреса на кандидата, но доколкото разбирам не е… сигурно че го правят.