Arcane Lore

Започва отдавна, може би в училище, може би преди. Някъде по времето, когато започваш да можеш да помагаш в работата на големите, но губиш интерес към нея. И затова започват да ти я възлагат. Първо те пренебрегват. Малък си — на ръст и години, на титли и звания, на връзки или пък на акъл.

После трябва да се нагодиш към всякакви чужди изисквания. Учиш глупости сред хулигани, за да получиш някакви знания, които уж щели да ти послужат занапред. Говорят ти веднъж за обща култура, а следващия път те давят в конкретики, които само се зубрят. Ставаш мнителен към всичко предпоставено и градиш свой си вкус за всяко нещо. Обличаш се в каквото ти решиш черно и примерно си пускаш коса. Смеят ти се, защото добрите деца са вече в елитни колежи или пък са посетили пет страни. Не разбираш защо това е важно, не разбираш и тия добри деца. Намеква ти се, че изоставаш и изпускаш влакове, но си спокоен, защото градиш вкус и си създаваш културата. Която не ти показаха, защото бяха заети с оценки, класирания, дисциплина. Дали ще е било училище, или пък казарма — едно и също е. Карат те да учиш съкратено умножение, митохондрии, скорост на затвора и кумулативен заряд. Правиш ненужни, но критично важни неща, като контролно за бензолните групи, спортен полуден със скок от място в някаква жега, през ден караул в някаква друга жега. Или намираш великия смисъл от всичкото, или си за подигравка, защото няма да си конкуренция за изпита в n-ската гимназия. Или пък самото сочене с пръст ще спаси другите от забелязване.

След това изведнъж всичко се променя и те блъскат отпред. Да излезеш, да работиш, да строиш живота нов, да направиш промяната, да извървиш прехода, да построиш завод и да получиш медал от далечен университет. Казват ти, че ти трябва да оправиш нещата, да наредиш света и сложиш навсякъде справедливости. Защото си млад, сега било времето, а пък на другите им било минало и затова само ще те гледат. Хайде де, давай — нали все критикуваш, все си с мнение. И те нападат. Трябва да мислиш политически, и то да си коректен към установените норми. Да се грижиш за малките свободи, които хората са отвоювали. Сякаш изобщо ги има тия свободи и сякаш някой е воювал точно за тях. Не може да отричаш, трябва винаги да даваш алтернативи. Не да посочваш грешките, а да влизаш в машината и сам да я поправяш. Сякаш изобщо може да бъде поправена и сякаш не си само поредната брънка, поредната смазка, жертвана в олтара на бъдещи обществени отвоювания. Жертвана за времето, когато ти ще подтикваш следващите и ще цъкаш с език “ех, какви бяхме ние”. Какви бяхте?

Това е моментът, в който можеш да избереш два пътя. Или да продължиш да градиш себе си и да си честен към наивните очакващи, че няма такива решения, каквито очакват. Или да решиш да се бориш за елитните училища, високите оценки и градските отпуски на твоето си вътрешно грешно, но успокоено политическо съзнание. Това е дилемата дали да изгасиш лампата заради помпозна ненужна кампания с еко-привкус или тихомълком да започнеш да мислиш за личния си “въглероден отпечатък”, без да занимаваш другите. Дилемата дали да идеш да гласуваш и да агитираш за политици и партии, защото “нашите ще оправят нещата най-накрая” или да гледаш на изборите като на процес, а не събитие. Процес, който няма установен край, а удържа в себе си в постоянен водовъртеж каймака на политиците, на тези, които печелят от тях и на тези, от чиято наивност печели цялата тая хидравлика. Каймак или пък мръсна пяна, знае ли се. И гледайки го, решаваш да не си цапаш обувките — ясно е, че нито отдолу има шахта за отпушване, нито тинята е до коленете ти. Това е дилемата дали да продължаваш година след година да се залъгваш, че нещо ще се оправи “по принцип”, или да оправиш нещо в своя си живот, без да обръщаш внимание на медийните истерии я за политика, я за живота на другите. Има толкова вили на хълм край езеро, толкова залези за гледане, толкова смислени и близки разговори за разговаряне.

Моментът, в който ако решиш да отлагаш постоянно и все се оставяш на мозъчното гладене на припознаващите се като общество власт и медии, няма да направиш нищо повече. Но ако продължиш като преди — сам да преценяваш кое е истина, кое е смислено, кое е възможно и правилно и кое — не и да преценяваш за себе си, а не за каузи, може някой ден да спечелиш усмивката и погледа на някой друг, който също като теб и заради теб се бори за истината си. За своята истина и истината на двама ви. Не зная как стават тези неща. Не зная дали свободолюбието и чувствителността се предават, но може би аз в голяма степен съм ги приел. Истинската промяна, истинският преход, истинското разбиране, култура и свобода е работа на поколенията. Но не на поколенията като нещо далечно и нещо отвъд. А като тук-и-сега усещане за част от цяло, стъпка от процес, който е много по-мощен и ценен от всичките модерни залитания на деня.

And then you win.

Днес е 10 ноември. И ако в първите години след “промяната” задължително свързвахме тази дата с помпозната абдикация във властта, довела после до кръгли маси, до СДС, митингите и шествията и няколко наистина големи промени в законите, то днес това е най-вече денят на парното. Да, днес пускат топлото в София. Първи трябва да са болниците и училищата, а другите да сме чак за утре. Но нещо клокочи в тръбите, значи може би ще има и у нас.

Изминалите деветнайсет години са като този студ в последните дни вкъщи. Нещо се променя — да, променя се. Имаме надежда — ами имаме си, но си имаме и мафията в “Топлофикация” и в цялата енергетика. Така и с политиката — промени, преход, реформи, прозрачност, честност, отговорност… Навремето пък имаше “гласност и перестройка”, помните ли? У нас я пишеха “преустройство”. Мама и тати се абонираха за “Огонек” и там пишеше всякакви явно супер-ценни и вълнуващи неща. Мен повече ме вълнуваха Скорпиънс. Wind of change някъде тогава трябва да е тръгнал по радиата. Малко по-късно ги видях наживо на стадиона, бати ме заведе на първия ми голям рок-концерт. Като се замисля, май и досега ми остава най-големият, в смисъл с най-много публика.

Не знаех, че ще завърша философия в същия факултет, където е учел и пиел президентът Желю и още няколко от брадатите “дисиденти”, дето се вясваха по телевизията по ония времена — Иван Калчев, Николай Василев. Не знаех и че студентските ни протести ще станат толкова големи и важни за медиите, а пък накрая ще се окаже, че всичко е било много шум за нищо. Само бях чувал за първите протести, първата студентска стачка. В университета мернах няколко човека, които бяха участвали активно и в тази въпросна първа стачка. И каращи второ или трето висше. Нещо като професионални студенти-стачници. Бяха само един-двама, не е било някакъв модел, но ми стана странно. Толкова години да правиш нещо и… нищо да не направиш.

Спомням си как по-преди, още в прогимназията, когато щяхме да се готвим за комсомолчета батковците и каките от горния клас си изгориха публично комсомолските книжки. Всъщност не съм го видял, де — разказваха ми. Помня как беше почнал да излиза вестник “Демокрация” и с баща ми и майка ми се редувахме да чакаме на огромната опашка пред малкия квартален РЕП за заветния брой. На практика будката работеше само заради тоя вестник тогава.

А днес децата сигурно не знаят и какво е “РЕП” и откъде идва съкращението. Нито знаят за “ХоРеМаг”, нито са яли от старите десертчета “Република”, нито знаят, че “Идеал” е “дъвка за балончета”.

Не знаят също сигурно, че днешният побъркан и болен Волен преди време беше главен редактор (тук погрешка написах “гладен”, ама дали е грешка наистина) на “Демокрация”. Даже някакво интервю бях чел някъде с него, ама нищо не си спомням. Нещо безлично беше, клиширано и неинтересно. А днес въпросният е един от двамата луди, бутащи се в политиката — дето единията е в парламента, а другият е навън, ама и двамата са с тоя болен блясък в очите, дето все едно някой им е светнал с фенерче в ухото.

Имаше и “Град на свободата”. Имаше го и “танкът Станко”. После някой запали партийния дом и той ама много бързо се разпали, видиш ли. Отнесоха звездата отгоре с хийхоптер, катурнаха и паметника на съветския Вожд. А отзад зад паметника преди това имаше магазин “Явор”. Мебелен магазин, светеха му големите букви “Явор” привечер, когато ме взимаха с трамвая от Алианса. И всеки път сочех запотеното стъкло и виках “магазин “Ясен”, магазин “Ясен”. Тъй де, откъде-накъде съученикът ми Явор ще си има магазин на негово име, а аз — не? Обаче когато минавахме през Лъвов мост, всички притихваха и гледаха предимно към източната страна. Помня, че веднъж попитах коя е тази сграда от другата страна. Леля Лили, която понякога ме взимаше от френски, ми каза тихичко, че това е милицията. А аз започнах на висок глас да разпитвам ама как така, какво е милицията — знаех какво е милиционер, това е чичкото, който стои в средата на кръстовищата и маха с една пръчка, ама милицията какво е, това е нещо като жената на милиционера ли? Милата, изтръпна цялата и взе да ме увещава да си говорим за това после, като се приберем, а дотогава да гледаме кестените и новогодишните украси наоколо…

Днес ли?…

Днес какво — пак си е същото. Нямаме една партия, но имаме коалиция, в която все се намърдва или пак същата партия, или други партии, но със същия познат ни тертип функционери. Нямаме “вечна дружба”, но пък когато САЩ каже “пращайте войски” пращаме и даже не го правим на проблем. А когато пък в САЩ изберат Обама, точно на следващата вечер официално обявяваме, че изтегляме войските си. Защото, видите ли, отведнъж им бил изтекъл мандатът. Нямаме “Кореком” и скъпи луксозни стоки има навсякъде, ама пак нямаме начин да си ги купим. Вече знаем, че държавата има огромен дълг и трябва да го изплащаме, но пък освен него ще трябва да изплащаме и личните си дългове, понеже покрай другото, покрай деветнайсетте години суматоха все някак трябваше и да се живее, да се яде.

Да, няма я вече ръководната роля на партията, няма го срастването на властите, няма преследване и дискриминация (или поне на хартия ги няма, това все пак е малка, но крачка). Има всякаква информация, словото е свободно и всеки може да говори каквото си иска. Но пък толкова много луди се навъдиха и толкова много глупости се говорят, че никой не иска и да слуша.

И макар бидейки антикомунист мога да приема, че РСО в послединте си години е било готово за реформа, остаряло и претръпнало, достатъчно ояло се, за да се спира пред прекалените изкушения на крайната власт. И всички се надяваха, и аз макар и малък също, че или ще има реформа на обществото, или ще има някакво съвсем различно нещо. Като в рекламите на западните филми, дето ги пускаха по “Телевизионен справочник”. А то какво стана? Просто дойде новият тоталитаризъм на мутрите.

Вярно — с годините нещата се понаместиха и днес май се живее с по-свободно дишане. Вярно — нямаме пари, вярно — и по-зле ще става в идните месеци заради кризата. Но поне можем да си излеем мъката и за пореден път да се самозалъжем, че самите сме си виновни. Че не сме избрали когото трябва, “а сме могли”. Че ни е лош късметът, че са ни лоши съседите. Хеле пък източният е съвсем некомуникативен. :)

Това са малките промени. Големите промени, както се очаква, са и общи, глобални. Има Интернет, който все по-сигурно достига границата на общуването ни. Обществото лека-полека се прехвърля в тази среда. Засега само с единия крак и то съвсем несигурно и неуверено, но все пак… Някои казват, че било лошо, че истинското общуване е физическо и е извън тия неща. Всъщност истинското общуване никога не е било физическо — физическото много по-лесно разделя, отколкото събира. Събират идеите, чувствата, емоциите, нагласите. А те хич не са физически. По-скоро днес да четеш хартиена книга или да подаряваш откъснато цвете или да пишеш писмо в плик е някакъв вид фетиш. Има хора, които го харесват, но това е вкопчване и втренчване във фетиша им, а не истинска култура или истинско общуване.

Много стана…

Ама и много време мина, а пак сме най-бедните в Европа и сме най-отчаяните и сме сигурно сред страните с най-много луди и кандидат-луди. Преди години с колегите в университета се майтапехме, че май за нас няма да се оправят нещата, ама дано поне за децата ни стане добре, че да растат без такива глупави стресове. Е, ето — вече синът ми расте и нито образованието ни е образование, нито здравеопазването ни е здравеопазване, нито пък властта е прозрачна или там каквато искаше да става…

Тъй че… майната му — честито ви парно! Ако все пак го пуснат, де… Че то докато не фалира “Топлофикация” все пак и на това “пускане” ще се надяваме. Или, както е тръгнало… на глобалното затопляне…

Дойде септември и веднага трябваше да ни нападнат студовете. Не че искам да е непоносима жега, каквато прежуряше улиците до съвсем скоро. Няма ли начин за някакво средно положение, нали все пак живеем в умерен климат? Или май с това глобално затопляне нещо вече не сме го съвсем “умерили”. Като малък си спомням, че още в началото на ноември и даже някои години и през октомври градът беше застлан с чисто бяла пухкава снежна завивка. И си валеше редовно, не да валне веднъж-дваж и после да има само кал. Или пък да скове нечовешки студ и навсякъде всичко да е в лед. Помня меки зими. С много и пресен сняг, с цели седмици по ваканциите постоянно пързаляне из склоновете между новопостроените блокове с шейни, найлони и кънки. Помня и лета, вярно бяха горещи, но какво е нетърпима жега разбрах едва през последните години. Имаше топло лято, редуващо горещи дни с такива, в които жегата поотпускаше. Имаше дълги пролет и есен, имаше циганско лято и хората го забелязваха.

Сега не е така. От инфарктните топлини като дойде септември вече се сменя парадигмата рязко. Става студено, духа вятър и ако вали, то е поройно. Идва зима, която ако изобщо има сняг, то е за малко. Без никаква видима постоянност някой от зимните месеци има седмица-две, които са с кучешки студ, тротоарите са обледенени и хората се трепят и прииждат в Пирогов. Останалото зимно време е някаква странна есен, уж студено време, пък без сняг, уж щяло да вали за новата година, пък то хайде нищо, другия път. И така до пролетта, която и тя не намира по-видима граница, а идва някак размазано. Откъм средата на март докъм средата на май се редуват студени ветрове с лек дъжд и слънчеви дни с изненади от порои. По планините така и така си вали сняг и нормално, напролет всичко се топи и пълни язовири. Стават разни зулуми с реки, вирове и язовири и изведнъж цялата страна залята от наводнения. Вече втора или трета година така и не се намира причина точна, нито конкретни виновни хора и административни грешки. Бе все едно нищо не е било.

До следващата година, когато всичко пак се повтаря. Не ми харесва така, искам си умерения климат, искам си топло лято, мека есен, зима със сняг и студове само през февруари, пролет с горски потоци, но не и с наводнения. Искам нещата да са нормални. По дяволите, не може ли поне времето в тая страна да е нормално?

Помните, нали? “Няма от него никаква радост, само само когато го прааавииш”. Не беше толкова отдавна, не може чалгата да е изтрила спомените за българския рок, уейв и пънк. От времето му, когато беше все още ценна музика, когато имаше истински групи, които се радваха, че има кой да им идва на импровизираните концерти. А не като днешните, дето все мрънкат, че нямали пари за достатъчно качествени записи или пък че ох, видите ли, как така не се класирахме за “Евровизията”. А тогава се кефехме на “Контрол”, като Кольо Гилъна викаше “Удряй с лопатата, където свариш!”, защото всичко това ни се струваше че е някаква много абстрактна метафора, нещо хем близко, защото го разбираме по свой си начин, но и хем съвсем далечно ако го мислим като нещо обществено, общо. Защото естествено, че никой няма да тръгне да бие хлапетата по улиците… Че как така ще бие, ние не сме такава страна. А и да бие, то ще е незаконно и рано или късно полицията ще му види сметката.

Мда-а, тогава още вярвахме, че синята идея е някаква “добра светлина”, че мутрите с техните пирамиди ще влязат заслужено в панделата някой ден, вярвахме и че някой ден голям бизнес ще може да се прави и без тайни куфарчета с пари. От толкова вяра намествахме централните павета, като скачахме. “Ние сме студентите, нас не ни е страх”. И обсада на парламента, и барикади видяхме. Никой не се страхуваше — не от глупост, а защото и бабите знаеха, че полицията и тя е на същата вълна, като хората. Може би не “полицията”, но нали отделните полицаи и те живеят в града, в държавата. И един дядо на една барикада в един град ми каза една нощ, че (не помня колко) години е работил като миньор, бил е и някакъв шеф после, но предния ден си е изгорил партбилета, защото го е срам от децата и внуците му. И решил да оправи поне част от това, което дълги години никой в страната не е успявал да оправи и излязъл на улицата. Друг е въпросът, че парите не достигали — по-важната причина за човека беше, че има нещо нередно и трябва да се оправи, за да са щастливи хората. За да са щастливи внуците му и да не го мразят след време.

И макар да пуснаха една вечер полицаи и вътрешни войски да разгонят хората, все пак никой не биеше хлапета. Особено пък пред фоторепортери и камери. Сега е различно — излезеш да протестираш срещу строителната мафия и безчинствата й в защитените територии и като нищо ще те окошарят. Ако възразиш и поне малко, ще те влачат, ритат и накрая ще те метнат в джипа. Да поседиш в кауша, та да ти дойде акълът — как така ще ми протестираш необявено, гад такава? Как така ще се осмеляваш да не уведомяваш общината, не знаеш ли, че там на трона е нашият предводител Генералът. Той е толкова благ и съобразителен, че ще оправи всичко и всички. Строг, но справедлив. И ти не си отишъл да поискаш разрешение да пресичаш организирано пешеходните пътеки?

Отвратен съм. Някои блогове питаха защо днес няма достатъчно реакции на блогърите след вчерашната акция на полицията срещу протестиращите. Ами честно казано, разбирам ги. И аз се чудех дали да пиша, макар да разбрах още сутринта, още от първите статии в rss-четеца ми. Чудех се, защото съм отвратен от пълната неефективност на всякакви протести у нас. Не, не казвам, че трябва промяна на реда в държавата — изобщо не говоря за държавата, тя е кауза пердута. Едни избори не решават абсолютно нищо, само “въртят едни пари”. Трябва промяна в умовете, в нагласите. Не в това, което медиите с мед на устата наричат “обществено мнение”, то е изтъркано от употреба и се представлява най-вече от платени проучвания.

Трябва промяна в мисленето. В отношението към проблемите. В разбирането на толерантността. В мотивацията, най-вече в мотивацията на хората да мислят проблемите и да са толерантни.

За да дойде ден, в който няма да е нормално да се бият хлапета, защото не протестирали по процедурата. Важен е протестът, а не процедурата. Човек — това звучи гордо! Никъде не е казано “докюмент — това звучи гордо”. Помните и това, нали?…

 
Още по темата:
Alia - Това никога не се е случвало!
Nabludatel - Еколозите си викат, полицията ги бие, а керванът си върви
Veni G. - Полицейската агресия в плът и кръв
Michel - Това никога не се е случвало!
Bulgaria.Indymedia - Репортаж - Флаш моб за Рила на паметника Левски
Maniax - Политическо
NeeAnn - Природа и власт…
Slavy - Постата се изнервй

Вчера беше последният ми работен ден на старата работа. Строго погледнато, в момента вече съм безработен. Но аз не гледам така строго, в моите очи съм “свободен”. И усещането е страхотно.

Цял ден обикалях канцелариите, за да събера подписи под разни документи. При условие, че единственото нещо, което ми се “водеше” беше компютърът, това обикаляне мога да го опиша само като чиста загуба на време. Бюрократщина на голяма администрация - все някой е на обяд, друг не знае при кого да ида, трети пък просто пропуска да подаде обходния лист на колегата до себе си. То защо да го прави - нали аз ще наобиколя пак след час-два. За един ден видях толкова лоша, тромаво работеща организираност, че определено не ми се работи отново на подобно място. В последния момент реших да съм поне малко откровен в изходящото интервю и вместо празния лист, който имах намерение да предам, им надрасках едно “поради по-добри предложения за работа”. Тъй де, да не съм излъгал все едно…

Поне гледах да не се нервирам - колкото и пъти да обикалях из етажите, поне знаех, че го правя за последно. Из тия кабинети ми казваха, че доста хора напускали напоследък - ами живи и здрави да са, пожелавам им успех. Когато напусках предишния път, също бях един от много. То е така, като са лоши условията. И като е държавна работата.

Цял ден си тананиках една песничка, “Sail Away” на Дейвид Грей. Около мен цял ден премигват захранвания, включват се ups-и и пищят аларми - както каза един колега “изпращаме те с дискотека”. Обаче на мен не ми става неприятно, нито нервно, само си подпявам:

 
Sail away with me honey
I put my heart in your hand
Sail away with me honey now, now, now