Arcane Lore

Тази събота Светко стана рано и макар да се луташе все нещо да си играе и рисува, беше ясно, че чака “Кой е по-по-най”. Милият, когато започна предаването, каза, че не иска да го гледа и щом дойде неговият ред, изтича и се скри в кухнята. Но ние си го гледахме. Също и баба и дядо, и другата баба. И още много други хора, както лека-полека разбрахме следващите дни.

Бяхме казали, че е участвал, но интересът наоколо ни учуди приятно. Съседката го поздрави, че е бил готин, домоуправителката с майка си са седнали рано пред телевизора, специално за Светли. “Най-доброто дете”, както му казва бабата от първия етаж. Гледали са го и в неделя, когато пускат повторението. Днес отиват в магазина и каката на касата му се усмихнала и го заразпитвала “аз откъде те познавам, виждала съм те, сигурна съм”. Ходят често в близките магазини, но тя “не, някъде другаде те видях” – оказало се, че го е гледала в предаването и му се е радвала, защото е познато дете. Една от майките от съседното блокче също го познала в предаването. Децата си играят в градинката и на нея също й станало приятно, че “наше дете” е бил такъв сладур.

Изобщо, голяма звезда. :)

А ние като си го гледахме, леко се постреснахме. Милото момче изглеждаше толкова уморено, с разрошена прическа и отегчено от дългото чакане на сцената… Не го видях да се усмихва, поне не така, както той си може. Тогава се вдигнахме сутринта рано, обикаляхме с колата и двете деца, докато вземем билети и после намерим студиото. Сетих се как докато вървяхме последния път към колата, Светли, който беше под моя опека, взе да се дърпа за ръката ми и да мрънка, че е много уморен и му е студено. Леко се уплаших да не настине. И въпреки всичко, въпреки умората и въпреки че там всяко дете стои цяла вечност отстрани, за да има две-три минутки с Бате Енчо, нашият се справи. И после дни наред разправяше на всички в махалата че е ”попонай”.

За друго ми беше мисълта… Друго ме стресна. На екрана го видях толкова малък, мъничък, бебешор почти. А в ежедневието се държа с него все повече и повече като с голямо дете. Откакто се роди братчето му, сякаш го натоварвам с повече отговорности и разчитам да ме разбира почти като възрастен. Е, не постоянно, но имам такава тенденция. И след това се сърдя, че не ме е послушал, че не ме е разбрал… А той е малък, много малък. Дразни се, когато му казват, че е бебе и все казва “аз не съм бебе, аз съм дете!”, но това е по-скоро за да се отделя от брат си. Иначе си е бебе – едно голямо бебе или малко дете, което има нужда повече да си играят с него, да си измислят приказки, има нужда от повече поощрение и доверие в нещата, които прави, били те и глупави за възрастните. И по-малко вменяване на външна му отговорност, разумност, вина.

Така е, децата ни растат. Но не толкова бързо, колкото си мислим. Ето ни и нас – аз, уж пораснал, пък неразбрал как по-големият син е по-голям само в сравнение с по-малкия, а иначе са си лика-прилика, калпазаните те.

Странното е, че както днес трябва да помня, че децата са ни малки, така след време може да трябва да си повтарям, че вече са пораснали. Ама такъв бил животът… може истината да е по средата – и са малки, и не са.

Другите новини в емисията – 50 години от полета на Гагарин. Колко се впечатлявахме навремето (то си е за впечатляване, де). Дали днешните деца знаят и се интересуват, дали се впечатляват? Може би е като преди – някои да, други не. Спряха ежедневните парни влакове до Правец^WБанкя. Исках да водя Светко да види кое свири на минаване край Бакърена – той обича влаковете. Но не успях, разболях се. Повече от седмица съм с 37 и нещо, кашлица, едното ухо с капки и никакви сили. Като оздравея, ще започна с планове за теснолинейката през Велинград лятото – нали и тя е парна, ще е кеф за децата.

На 30-ти ноември се роди вторият ни син. Пиша чак два дни по-късно, защото колкото и някои приятели и доста от роднините да не го разбират, гледането на Светко не е нещо, което оставя време и сили за странични занимания. Сега съм сам вкъщи със Светко – е, сам, но с тъщата, която дойде точно преди раждането с идеята “да ни помага”, но пък поне ни прави компания. Аз слушам Светко, но често проблемът е, че той има прекалено революционни разбирания за това как следва той пък мен да ме “слуша”. Не се оплаквам, приятно ми е, че детето расте в спокойна и свободна среда. Братчето му също ще бъде гушкано, глезено когато иска, ще му бъдат организирани игри и приключения и винаги ще знае, че вкъщи с мама и тати е сигурно, спокойно и винаги пълно с внимание за него. Както е и за Светко.

Успях да пиша на няколко човека в джабър и айсикю, нямах как другояче. Но сега Светли спи на рамото ми, прозорецът с “Моите приятели Тигъра и Мечо Пух” е затворен и мога на спокойствие да кажа за Огнян.

Огнян се роди на 30-ти вечерта. Тежи 3800 гр., за ръста не знам още висок е 53 см. Бил гръмогласен, когато е гладен и се усмихвал през останалото време. Ще го видим при изписването най-вероятно, защото във 2-ра Градска не разрешават свиждания. Може да стоим в двора и да си говорим с мама и бебе през прозорците с решетки, но нещо не ме влече идеята. Светли вече чака братчето си и се радва, че ще си има приятелче, с което да си се приберат в детската стая в Троян и да си играят на спокойствие и простор. Радва се още повече, че мама е добре и че скоро ще си дойде и ще го гушне.

Бременността ни изтощи и добре, че всичко вече е наред. Няколко пъти трябваше Краси да влиза в болница за по няколко дни и аз гледах сам Светко. Първият път беше в София, останалите – в Троян. С всеки следавщ път се отчайвах все повече – не толкова за моите денонощни грижи и занимания с детето, колкото заради отчаянието в неговите очи, когато мама отиваше в странното омразно място ”болница”.

Оги растеше бая бързо и си се роди почти две седмици преди термина. Сам е тръгнал да се ражда, така че датата си е неговата – наложило се е сечение заради възможен риск, преценен на момента от лекарите. Отидохме в болницата точно в деня, в който бебето наистина е тръгнало да се ражда и лекарите много точно са преценили. Малък Огнян сега е добре, стои си вече при мама и се усмихва. Сега трябва Краси да се възстанови бързо, защото за разлика от предната бременност, почти не наддаваше и растеше почти само коремът й. Лекарите преди седмица казаха, че бебето е доста едро за седмиците си и отговаря на възраст, при която трябва вече да се ражда. Е, добре че я заведохме точно навреме.

Аз, то се знае, нямах засега време нито да се видя с приятели, нито да се понапия. Но, както Андрей все казва, “за момче се пие мастика” – така че все някога ще трябва да се измисли нещо. ;) Нищо, днес не аз съм важният ;)

Светко спи и чака да си играе с Оги. Не може да разбере съвсем, че до играенето ще мине доста време. Скоро каза, че когато бебето стане на две и половина, ще си играят заедно, защото то бебето сега е по-малко от него, но като стане на две и половина, ще е колкото него, защото той е на две и половина… Хм, логика ;)

Добре дошъл, Оги! Успех и радости в откриването на света, мило дете!

Тази година си взехме пак жива елха за Коледа и Нова година. Преди само веднъж бяхме взимали и горкото дръвче имаше злощастна съдба. Първо се оказа, че заедно с елата беше откопано и едно мъничко борче. Засадихме и двете. Борчето го окосиха още при първото косене около блока. Те косят от дъжд на вятър, ама на — уцелиха. Ядосвахме се, ядосвахме се… особено аз, може би. Но си викаме то борчето и без това беше случайно попаднало, а и не беше нещо много повече от тревичка. Да, обаче като косят оставят тревата да си съхне ей-така, разхвърляна. Не разпръсната за съхнене, а както е останала от косенето, все едно някой е изсипвал чували тук-там. Изсъхна сеното и (познайте) запалиха го. Около елхичката се беше събрало повечко сено — логично, нали “стърчи” и я бяха засипали. Резултат — цялата беше опърлена. Едвам оцеля.

Така растеше две-три години, едвам-едвам. Миналата Коледа минавам в тъмното и виждам, че връхчето й е отрязано. Или някое хлапе се е правило на интересно пред приятелите, или пиратка е гръмнала точно във върха. Остана без връх, а тия дървета трудно растат така. Мъките й свършиха, когато това лято минаха пак да косят. Минаха този път с ония големите моторни косачки, дето човек седи в тях и ги кара. Вдигаха шум два дни и резултатът беше отсечена елхичка. [1] [2] [3] Дървото ни беше отрязано гладко и повалено настрани, все едно някой го е запратил направо. Така стоя и съхна със сеното, докато не го събраха и изхвърлиха край контейнера по-нагоре до съседния блок. Следобяда запалили купа и дълго горял голям огън. Аз съм бил навън, Краси разказваше как Светко стоял с широко отворени очи на процзореца и стреснато и очаровано сочел огъня и викал “Оги! Оги!” Даже дошла пожарна кола, за да изгаси.

Тази Коледа дълго се чудих дали да взимам дръвче. Миналата в последния ден мъкнах от кварталното пазарище цял час една огромна и много красива отсечена елха. Като я видях такава стройна и спретната да стои в последния ден преди празника и да ме чака… направо се бръкнах за парите, взех я с яка отстъпка и я домъкнах. Но половината от празниците ги прекарахме в Троян при тъщата ми, така че Светлин на това дръвче не можа да се порадва. Вярно, още нямаше годинка тогава, но все пак.

И въпреки това тази Коледа, след дълго обикаляне и сравняване на постоянно покачващите се цени на живите елхи, най-накрая взех една. Продадоха ми я по-скъпо от обявеното, трябваше да ходя до вкъщи и “тайно” да вземам количката на бебо, за да я “докарам”. Но си заслужаваше. Внесох я, след като по целия път през нощния квартал около мен летяха пиратки, а аз маневрирах умело между тях и дупките с претоварената бебешка количка. Краси и Светли я видяха изведнъж в коридора и започнахме да пеем на бебо песничките от бебешката занималня. “Елхичке миличка, колко си красивичка! Миличка, миличка, колко си красивичка!” Разказвахме на бебо как Дядо Коледа “пристига със шейна, със шейна от Стара планина”, как елхичката е дошла вкъщи, за да доведе празника и да може под нея на сутринта да се появят подаръците. Светли се радваше много, постоянно се смееше и викаше “Лха, лха!” и “Койеа, Койеа!” Искаше да стои в коридора и да пипа игличките й постоянно.

После в стаята я украсявахме и беше голяма борба за играчките. Всички трябваше да бъдат смъкнати, откъснати и с неистов смях да се размятат из стаята с викове “Лха, лха!”. Гирляндите пък бяха “Ша” (шал) и ставаха за увиване около вратлето. Най-интересна беше плетената звезда на върха, но тя се задържа на мястото си, за разлика от всички други играчки, които все бяха смъквани и лека-полека “пълзяха” нагоре изплашени. Към по-високите места, където ги закачахме, за да не ги достига бебо. Котаракът по традиция е луд по станиолените гирлянди. Всяка година опитваме да опазим елхата от него и него от елхата, но се случва да го изпуснем и да влезе в стаята. Следва затичване към елхата и яко гризане и ядене на гирлянди. После го боли коремчето, вие от болка през нощта и ака сребро. Но все не можем да го спасим съвсем от тая му мания.

Елхичката стоя украсена дълго в стаята. Може би почти месец. След това я изнесохме на междуетажната площадка на стълбището. С идея да я засадим, когато времето леко омекне. Покрай ежедневни занимания с какво ли не (разбирайте денонощен бебеглед), това време все не идваше. Тези дни решихме да питаме хората от едно малко и много спретнато ново блокче до нас. Те са си направили там градинки около блока, садят си дръвчета, грижат се. Не като тия фирми, дето косят около нас.

Но днес, когато излизах, асансьорът дойде от горния етаж и понеже тогава засяда, трябваше да сляза до долния етаж и оттам да го взема. Минах за пореден път покрай саксията на нашата “Лха, лха!” и реших да проверя дали е добре.

Игличките останаха в ръката ми. Зарониха се към мозайката и вътре в саксията.

Надявам се много още да е жива. Рядко я поливахме, защото ни я продадоха с някаква глинеста почва, дето много задържа влага. Бях взел суха пръст от цветарница и с нея допълнихме саксията. Иначе тя буквално си плуваше в кална вода. Беше и валяло предния ден и явно саксията е събрала вода, докато са излагали дръвчетата за пордажба на тротоара. Реших, че понеже в стълбището е по-студено, няма да изсъхва толкова бързо почвата. А може да съм бъркал, може точно защото в стълбището въздухът е по-сух, наистина да е изсъхнала.

Освен това тези иглолистни дървета, доколкото помня от часовете по биология в училище, имат един основен корен и той стига надолу по права линия почти колкото е височината на дървото нагоре. А саксията на нашата елхичка е доста по-ниска от самата нея. Значи най-вероятно коренът й е бил отсечен още при откопаването. Пък уж ме убеждаваше момчето “с корен, как, от разсадник сме, ето го коренът, искаш ли да я извадя да видиш, ей-сега?”

Дано оживее и оцелее елхата. Но не знам за следваща Коледа дали да взимам изобщо истинска елха. Дилемата не е просто “жива или отсечена”. Защото и “живите” и те са голяма подигравка с природата.

Когато спечеля много пари и си направим къща с двор в планината, ще си засадим истинска ела в двора и всяка зима ще я украсяваме. Така синът ми ще знае, че цената на празника не е жертване на живот. Пък бил той и на дръвче.

Последното “разхвърляно” е отпреди рождения ми ден. Създавам май фалшиво впечатление за подреденост. Истинската причина да не съм написал досега това е, че ми е толкова разхвърляно, че чак не успявах да напиша. Или пък да се сетя писах ли вече, не писах ли…

Докторантурата

Ученето в БАН е едно от нещата, които май ще могат да ми дадат опора. Във всякакъв смисъл — дори и това, че ще получавам стипендия ще ми помага да избягам по-лесно от идиотията на офисното ИТ. Казвам “ще”, защото още не съм я получил. Вкъщи сме “на мускули” в очакване на забавената януарска стипендия. И преди, когато ходих на конкурса в СУ, бях казвал, че стипендията е един от стимулите. Който ви каже, че не го интересуват изобщо парите и въпреки това иска редовна докторантура, нещо ви ментосва. Ако наистина не му трябва стипендия — има толкова много свободни докторантури, да ходи и да си плаща и готово…

Има и друг ентусиазъм във всичко това — възможността на спокойствие да се занимавам с философия, при това с такава философия, каквато аз преценя и избера. Има и официална препоръка да се ориентираме към съвремието и към теми, засягани в публикации през този век, 21-ви. Идеално за мен, защото тематичната ми област събира съвсем скорошни неща. Не, не превъзнасям изобщо институционалното философстване. Май по-добре се чувствам в уеб, отколкото в институцията. Но и не отричам тази вид организирано философстване — пак казвам, участието в такава общност дава ресурса човек спокойно да се занимава с това, което го вълнува.

Има и тревоги около всичко това, разбира се. Само първата година май ми се падат към четири изпита от минимума. Чета конспекта на първия изпит и виждам, че самият е в три части. Едва ще съм приключил с минимума и ще трябва вече да предавам глави от дисертацията. И междувременно в тези три години трябва да имам време и за семинари, конференции и доклади. Както казва Гери, така е и затова има ЗЗД (Закон за защита на докторанчаата). С други думи — времето никога не стига. А моят проблем с това е, че ако не си разпределя много добре нещата, може наистина да не ми стига. Защото трябва хем да пиша, хем Краси да пише нейната дисертация, хем да гледаме Светко… и хем да изкарвам някакви парички “над” стипендията. Която вярно си е пари, но тия пари са нищо за тричленно семейство.

Бебо

Много му се радвам, но напоследък все по-често оставам без нерви край него. И това при условие, че отскоро Краси изцяло се занимава с гледането му, аз нарочно съм се “изнесъл” в “офис” в кухнята и дори рядко излизам с тях на разходки. Тоест трябва, един вид, да ми е много ларж. Да, ама не. Все по-уморен съм с всеки изминал ден. Почти не мога да чета философия, защото всяко бебешко изкрещяване или изплакване ми рестартира мозъка и постоянно кръжа над първите страници. Не мога и да обработвам снимки — по същата причина и заради постоянното припомняне “абе аз трябва да ровя за статии по темата” и съответното постоянно връщане към философията. Че не снимам — то си е ясно вече. Тия дни се видях с приятели от компанията ми от университета и специално изрових едни снимки, дето правих на Шази, Яна и Павката. Преди година и половина. Едва сега ги обработих и изпратих. Смъмриха ме (отново) за това, че уж съм много запален фотограф, а пък бавя снимките с години. На това съм свикнал, но си видях броя снимки преди и сега. Архивът ми е по месеци. Преди беше нормално да снимам по няколкостотин кадъра, особено ако сме излезли на стрийт. А пък аз “пестя” всяко щракване на затвора, тоест хич не снимам постоянно. А днес… я имам няколко десетки снимки на месец, я не. От този месец, например, са под десет… А така ми се иска да фотопиша като Evgord, например. Да се вдигна нанякъде с жената и детето, да пришпоря Субару-то към планините и да снимам, да снимам, да снимам… Е, първо трябва да си взема Субару. После — защо не, добра идея.

Ако можех, щях да си прекарвам цялото време с Краси и Светлин. В смисъл — с цялото внимание. Най-трудното работене е отглеждането на дете. Светлин ми показва и разказва толкова много повече за философията на познанието, колкото изобщо няма да мога да прочета в книги за тия три години учене на епистемоголия. Най-добрите и страхотни снимки са тези, които правя наум на сина си. Наум, защото напоследък все нямам ищах да вадя апарата постоянно (и това е заради другите ми тревоги, не заради бебето). Най-добрият уеб-експириънс е този с него в скута, когато ме кара да гледаме на компютъра “Нула̀, нула̀!” (снимки на Луната) или “Кууа̀, кууа̀!” (снимки на коли).

Време

Времето винаги ми е малко. Не зная дали е защото точно стигна до половината на това, с което се занимавам и малкият се затичва с боен вик в коридора “Тит-та̀, тит-та̀!” (тати). Или е защото се захващам с много неща, които са 1) наистина много на брой и 2) все без пари в тях.

Ето сега сигурно повече от час и половина пиша това, на няколко пъти “рестартиран” от Светли. И макар днес да съм се занимавал с много неща — с работа по “Свободна планета”, “Ново 20” и писане кода на Plasr (в момента там има инсталация на Laconica, пиша кода другаде), никой от работещите ми приятели от университета няма да нарече всичкото това “работа”. Даже доста хора ми го “намекнаха” наскоро и ми стана доста кофти. Да, мой проблем е да превърна в мое работене точно това, което ми е пирятно и с което искам да се занимавам. Но всичко е толкова времеемко. И все пак… Единственият начин да успея да задвижа моето си работене е да не се занимавам с друг вид такова. Мисля, че стипендията доста ще ми помогне за това. Ако работех както преди някъде в офис или пък фрилансърствах постоянно за насъщния, нямаше да имам начин.

Но сега нещата се нареждат. Вярно — много бавно. Но какво пък, може и всичко да е от дъждовното време и грипа, дето ме мори. Идва пролет, идват светлинки в дефокуса и красиво боке. Не че не харесвам зимата, но я харесвам през есента. Сега чакам пролет. Защото най-добрият сезон е “следващият”. :)

Днес пуснахме Арти в хола след двугодишно изгнание. Милият, в началото стоеше на прага чучнал и гледаше стреснато. Ту към нас, тук към малкия, който прав на килима в центъра на стаята пищеше и ухилен до уши го сочеше “моу-моу, моу-моу!”. Ушите на котарака се въртяха на всички страни и така, предпазлив и невярващ, пристъпи вътре.

Мина на една почетна обиколка, като набързо от воле подуши всички предмети по пътя и се качи на частта от ъгълчето, която всъщност е пренесена от кухнята. Там стоя дълго, явно усетил познатата и сигурна му мебел. Понеже на практика всичко в стаята е коренно променено, откакто не е влизал. Тоест откакто знаехме, че синът ни е на път. Даже не една, много промени е пропуснало котето. Нито леглото е на същото място, нито съществува вече старият диван, на който така обичаше да мързелува и който систематично унищожаваше с острене на ноктите. Нови разни малки мебели, бюрото на ново място — абе направо всичко различно.

А минаха вече няколко години от времето, когато аз на стълба в центъра на покрития с найлони празен хол чегъртах от тавана стария винервайс. А малкият, мъничък като юмруче Арти се катереше по крачола на дънките ми и хич не обръщаше внимание на падащите на главата му мокри стърготини от тавана. Облещил очи нагоре, целият треперещ и впил ноктички в плата се катери и мяука, предвкусвайки как ще го взема и ще го гушна и той ще мърка, мърка от кеф толкова силно, че ще залита от мъркане направо.

Цял ден Светли и Арти свикваха с тази си близка среща. И преди са се засичали, но чак наскоро и то винаги на разстояние. Което май е било в огромна изгода на котарака — сега така бягаше от бебето, че направо ми дожаля. Хем иска да се приближи, да го подуши от по-далечко, някак явно усеща, че е “негов човек”, хем когато бебо усмихнат така изпищи от кеф, та на нас чак ни заглъхнат ушите, котаракът подскача стреснат на място и хуква през глава да търси къде да се крие от това невиждано бедствие.

А Светли все искаше да е близо до него, да го гали гушнат в мен, все тичаше да му донася нови играчки, всякакви колички и книжки и да му ги показва и сочи и да пищи пак от кеф. По едно време донесе една топка и я метна към главата му — подава му я, човекът — а котаракът се стресира.

Знам, че този контакт е много важен и критичен. От една страна детето не трябва в никакъв случай да получава някакъв травмиращ опит. Травмиращо може да бъде както животното да го нападне или уплаши, така и например да види как родителите се карат на котето или го удрят. На практика всичко това сигурно се отпечатва някъде дълбоко в съзнанието като някакъв първи модел, прототип на заучено поведение, което все по някакъв начин влияе и товари после.

От друга страна трябва да се щади и животното. Малко котки могат да издържат издевателствата на малки деца и бебета, а наш д’Артанян си е направо най-ербап котарака, който съм виждал. А и хич не е дребен, макар лятото в Троян да му се отрази определено доста “диетично” и “спортно”. Вече лека-полека малко си е повъзвърнал мащабите. Та най-опасното е бебето в еуфорията си — а децата май много се радват на животинките и се радват съвсем искрено и силно — да стресне или нарани котарака и той да е принуден да отвърне. Дори и да е чисто механичен отговор, дори да не е някаква открита и нарочна агресия, това вече е голям проблем.

Надявам се полека с такива срещи през деня за по два-три часа и под наш постоянен надзор да свикнат достатъчно, за да започнат да делят общо пространство. Искам да мога да преместя семейството си в просторна къща с двор, но като няма начин, засега трябва да се “ширим” в гарсониера. Но въпреки това искам синът ми да расте с правилно отношение към животните, да открива всеки ден общуването с тях и да е адекватен в тяхно присъствие. И най-вече да му е интересно и да се забавлява.

Тъй де, кой като него — има си свое си коте вкъщи, своя си животинка, свое си “моу-моу”. Не ги гледа само по картинките в бебешките книжки, не ги гледа само отдалече на разходка по улиците и площадите. Аз навремето нямах. Молех нашите за коте, за куче, но все не можеше. А Светли си има Арти и двамата са сладури :)