Arcane Lore

Тази година си взехме пак жива елха за Коледа и Нова година. Преди само веднъж бяхме взимали и горкото дръвче имаше злощастна съдба. Първо се оказа, че заедно с елата беше откопано и едно мъничко борче. Засадихме и двете. Борчето го окосиха още при първото косене около блока. Те косят от дъжд на вятър, ама на — уцелиха. Ядосвахме се, ядосвахме се… особено аз, може би. Но си викаме то борчето и без това беше случайно попаднало, а и не беше нещо много повече от тревичка. Да, обаче като косят оставят тревата да си съхне ей-така, разхвърляна. Не разпръсната за съхнене, а както е останала от косенето, все едно някой е изсипвал чували тук-там. Изсъхна сеното и (познайте) запалиха го. Около елхичката се беше събрало повечко сено — логично, нали “стърчи” и я бяха засипали. Резултат — цялата беше опърлена. Едвам оцеля.

Така растеше две-три години, едвам-едвам. Миналата Коледа минавам в тъмното и виждам, че връхчето й е отрязано. Или някое хлапе се е правило на интересно пред приятелите, или пиратка е гръмнала точно във върха. Остана без връх, а тия дървета трудно растат така. Мъките й свършиха, когато това лято минаха пак да косят. Минаха този път с ония големите моторни косачки, дето човек седи в тях и ги кара. Вдигаха шум два дни и резултатът беше отсечена елхичка. [1] [2] [3] Дървото ни беше отрязано гладко и повалено настрани, все едно някой го е запратил направо. Така стоя и съхна със сеното, докато не го събраха и изхвърлиха край контейнера по-нагоре до съседния блок. Следобяда запалили купа и дълго горял голям огън. Аз съм бил навън, Краси разказваше как Светко стоял с широко отворени очи на процзореца и стреснато и очаровано сочел огъня и викал “Оги! Оги!” Даже дошла пожарна кола, за да изгаси.

Тази Коледа дълго се чудих дали да взимам дръвче. Миналата в последния ден мъкнах от кварталното пазарище цял час една огромна и много красива отсечена елха. Като я видях такава стройна и спретната да стои в последния ден преди празника и да ме чака… направо се бръкнах за парите, взех я с яка отстъпка и я домъкнах. Но половината от празниците ги прекарахме в Троян при тъщата ми, така че Светлин на това дръвче не можа да се порадва. Вярно, още нямаше годинка тогава, но все пак.

И въпреки това тази Коледа, след дълго обикаляне и сравняване на постоянно покачващите се цени на живите елхи, най-накрая взех една. Продадоха ми я по-скъпо от обявеното, трябваше да ходя до вкъщи и “тайно” да вземам количката на бебо, за да я “докарам”. Но си заслужаваше. Внесох я, след като по целия път през нощния квартал около мен летяха пиратки, а аз маневрирах умело между тях и дупките с претоварената бебешка количка. Краси и Светли я видяха изведнъж в коридора и започнахме да пеем на бебо песничките от бебешката занималня. “Елхичке миличка, колко си красивичка! Миличка, миличка, колко си красивичка!” Разказвахме на бебо как Дядо Коледа “пристига със шейна, със шейна от Стара планина”, как елхичката е дошла вкъщи, за да доведе празника и да може под нея на сутринта да се появят подаръците. Светли се радваше много, постоянно се смееше и викаше “Лха, лха!” и “Койеа, Койеа!” Искаше да стои в коридора и да пипа игличките й постоянно.

После в стаята я украсявахме и беше голяма борба за играчките. Всички трябваше да бъдат смъкнати, откъснати и с неистов смях да се размятат из стаята с викове “Лха, лха!”. Гирляндите пък бяха “Ша” (шал) и ставаха за увиване около вратлето. Най-интересна беше плетената звезда на върха, но тя се задържа на мястото си, за разлика от всички други играчки, които все бяха смъквани и лека-полека “пълзяха” нагоре изплашени. Към по-високите места, където ги закачахме, за да не ги достига бебо. Котаракът по традиция е луд по станиолените гирлянди. Всяка година опитваме да опазим елхата от него и него от елхата, но се случва да го изпуснем и да влезе в стаята. Следва затичване към елхата и яко гризане и ядене на гирлянди. После го боли коремчето, вие от болка през нощта и ака сребро. Но все не можем да го спасим съвсем от тая му мания.

Елхичката стоя украсена дълго в стаята. Може би почти месец. След това я изнесохме на междуетажната площадка на стълбището. С идея да я засадим, когато времето леко омекне. Покрай ежедневни занимания с какво ли не (разбирайте денонощен бебеглед), това време все не идваше. Тези дни решихме да питаме хората от едно малко и много спретнато ново блокче до нас. Те са си направили там градинки около блока, садят си дръвчета, грижат се. Не като тия фирми, дето косят около нас.

Но днес, когато излизах, асансьорът дойде от горния етаж и понеже тогава засяда, трябваше да сляза до долния етаж и оттам да го взема. Минах за пореден път покрай саксията на нашата “Лха, лха!” и реших да проверя дали е добре.

Игличките останаха в ръката ми. Зарониха се към мозайката и вътре в саксията.

Надявам се много още да е жива. Рядко я поливахме, защото ни я продадоха с някаква глинеста почва, дето много задържа влага. Бях взел суха пръст от цветарница и с нея допълнихме саксията. Иначе тя буквално си плуваше в кална вода. Беше и валяло предния ден и явно саксията е събрала вода, докато са излагали дръвчетата за пордажба на тротоара. Реших, че понеже в стълбището е по-студено, няма да изсъхва толкова бързо почвата. А може да съм бъркал, може точно защото в стълбището въздухът е по-сух, наистина да е изсъхнала.

Освен това тези иглолистни дървета, доколкото помня от часовете по биология в училище, имат един основен корен и той стига надолу по права линия почти колкото е височината на дървото нагоре. А саксията на нашата елхичка е доста по-ниска от самата нея. Значи най-вероятно коренът й е бил отсечен още при откопаването. Пък уж ме убеждаваше момчето “с корен, как, от разсадник сме, ето го коренът, искаш ли да я извадя да видиш, ей-сега?”

Дано оживее и оцелее елхата. Но не знам за следваща Коледа дали да взимам изобщо истинска елха. Дилемата не е просто “жива или отсечена”. Защото и “живите” и те са голяма подигравка с природата.

Когато спечеля много пари и си направим къща с двор в планината, ще си засадим истинска ела в двора и всяка зима ще я украсяваме. Така синът ми ще знае, че цената на празника не е жертване на живот. Пък бил той и на дръвче.

В дните преди Коледа и Нова година, когато т.нар. медийно пространство жужи с честотата на някакви национални, религиозни, общоморални, на моменти дори етнически или пък политически всякакви най-разнообразни “гордости” и помпозни клишета на “правилност”, намерих едно приятно празнично пожелание. Премина през един фотографски пощенски списък, изкопирано от друг пощенски списък, за това не смея да се изказвам за авторството му.

Ето ви го от мен с широка усмивка, спокойствие и позитивно настроение:

Please accept with no obligation, implied or expressed, my best wishes for an environmentally conscious, socially responsible, low-stress, non-addictive, gender-neutral celebration of the winter solstice holiday, practised within the most enjoyable traditions of the religious persuasion or secular practices of your choice.

Понякога едно изречение може да казва в пъти повече от най-шумната “предколедна” истерия и най-големите празнични намаления и суетенета около пазарувания, подаръци, превзета политическа коректност и фалшива толерантност. Макар точно това изречение да си пада малко дългичко.

Желая на всички добро настроение и щастие в сърцата. И мир, спокойствие и разбирателство.

Поне за празниците — то все отнякъде се започва. ;)

През 2004-та за коледа и нова година бяхме взели живо дръвче, смърч с корени, който нагласихме в голяма саксия и украсихме като празнична елха. Всичко беше страхотно, живо дръвче за елха е в пъти по-приятно от отсечено с кръстачка. След празниците, като се постопли, го засадихме в тревната площ до блока, заедно с малкото борче, което открихме сред корените на смърча. Какво стана с тях след това?

Борчето “Борко” не издържа много. Като порасна висока трева, все си казвах, като минавах по пътеката след работа, че трябва някой ден да пооскубя тревата около дръвчетата или поне да я утъпча или да поставя някаква ограда, за да ги предпазя. Тогава имаше практика цигани да се наемат за косене на междублоковите пространства. То май още си я има, де… последната година се разкарваха разни дядковци с ръчни тримери, ама то като скорост, качество на косенето и внимание към дървета и цветя си е същото. И така един слънчев ден видях, че борчето чисто и просто е окосено заедно с тревата. Намерих корена и известно време го поливах, когато слизах да полея смърча. Но така и не се съвзе — нормално.

“Шмръкльо” и той същата есен пострада. След въпросното косене около месец някъде остана сеното разхвърляно и неприбрано. Аз пак все се канех някой почивен ден да сляза да го събера, но покрай ходенето на работа не намерих време. Изпревари ме някоя бабка или дядко от входа — сеното един горещ ден беше скупчено край кофите за смет, по-точно между тях и дръвчето ни. След няколко дни и след очевидното нежелание на събиращите боклука фирми да отнесат сеното, незнайно как, пламнал огън в тая купа и сеното изгоря. По някаква “случайност” изгоряха точно тогава и всички други купи сено в квартала.

Смърчът беше така опърлен, че успя да се съвземе и да покара нови клонки едва миналата пролет. Поливахме го в най-горещите дни и когато много избуяваше тревата наоколо, я разчиствахме. Покрай това ни занимание аз даже почистих цялото каре тревна площ. Беше пълно с боклуци, под и в тревата имаше цял пласт вестници, найлони, цигарени кутии, стъкла, кофички от кисело мляко… и така из цялата площ.

Дръвчето много трудно успя да се позакрепи и въпреки че като го купувахме изглеждаше силно и стройно, пълно с енергия за растеж, сега вече няколко години не може да тръгне нагоре. И даже, честно казано, изглежда все по-малко и свито, сякаш се смалява.

Най-последният удар по него беше по празниците. Когато се върнах след нова година от Троян, пътувал точно в най-голямата виелица и премръзнал, видях дръвчето с отчупено връхче. Нямам представа дали някоя случайна пиратка или изтървано хлапе от квартала му е откъснало връхчето. По-скоро ми се вярва да е второто. Откъснато е самото връхче, десетина сантиметра, това, което е в основата на всеки растеж на тези иглолистни дървета. Без връхче практически не може да расте сега. Е, може би все пак ще успее да си пусне някак друго, но жалкото е, че няколко години вече това измъчено дръвче не може да порасне малко и да премине критичната граница от метър и петдесет, под която е постоянно уязвимо от хората.

Стои леко край пътеката, навътре в тревната площ и сякаш все повече се свива, смалява и накланя на една страна. А сега вече е и без връхче.

Ужасно тъпо ми е. След като се роди малкият, тъщата дойде по някое време и реши да вземе да засади и тя някакво дърво. След около месец въпросната череша, след като точно беше пуснала първите листенца, осъмна с отчупени клончета и бързо изсъхна. Тази тревна площ се намира от южната страна на блока и имам силното съмнение, че бабите от блока държат там да няма дървета, за да не им се хвърля сянка върху южния калкан. Няма да се учудя, ако всичко това е било нарочно, но не се замислям много по въпроса, за да не се ядосвам.

Но всеки път, като минавам по пътеката и погледна настрани към нашата елхичка, ми се свива сърцето. И за какво да купуваме скъпите елхи в саксии, дето тая година стигнаха цени минимум 45-50 лева? За да си успокояваме съвестта, че видите ли, ние тая година не сме секли дърво, не сме “нарушавали екологията”. Дрън-дрън. Дори и в планината да ида да засадя елхичката, пак само подпомагам родния дърводобив. Дървета трябва да се садят в градовете — но виждате какво става, едвам кретат или направо си изсъхват. Работещ отдел по озеленяване към общината трябва, но няма. Кметът Борисов има пари за какви ли не глупости, като огромната рампа за инвалидни колички, дето изтипоса отстрани на “Св. Александър Невски” и загрози цялата му северна фасада, а пари за озеленяване няма. Да, трябва да има достъпност за инвалини, да — но това се прави с малка платформа с електромотор, която се вгражда отстрани на входа и не загрозява толкова фасадата. Защото една платформа е широка 80-тина сантиметра, а рампата е огромна. Е, вярно, огромните неща повече се забелязват и са “повече работа”.

Без служба по озеленяване можем само да си джафкаме в публичното пространство, че бил мръсен градът, че се изсичали дървета, че това, че онова… Да, всички заедно и всеки поотделно можем да засадим дръвчета из тревните площи. Но не това ще е доброто нещо, доброто дело. Доброто ще е да създадем такава нагласа, в която да се появи и задържи, да се оцени и стимулира експертно отношение към озеленяването. А експерти по озеленяване съм сигурен че има. То философи има толкова много, та сигурно и лесотехническият университет и той дипломира кадри всяка година. Това, което няма е отношение към проблемите.

Коледа не е мой празник. Нека други секат млади дръвчета и окастрят дряновете. Вярно, че по някои места тези непораснали още иглолистни са малка напаст за земеделските земи, но е вярно и друго — че със систематичната си политика на масово залесяване с иглолистни държавата през последния около половин век на практика остави без вода някои райони. Тук никога навремето не е имало масово иглолистни гори, освен може би в някои от по-високите планини, не зная. А сега навсякъде се смята за един вид добродетел да идеш в почивния ден и да засадиш борче… Защо борче, защо не дъб или габър, ясен или акация? Борът се добива лесно и бързо, затова. А какво по-добро от това и природозащитниците да работят несъзнателно за дърводобивната индустрия? В България днес най-ценното, което остана след всичките разграбвания е именно дървеният материал. Даже пожари се палят лятно време, само и само да се прибере леко поопърлената, но отвътре качествена дървесина за без пари. Или пък се “разчистват” коритата на реки, за да нямало наводнения. И след това пак си има наводнения. И дървен материал.

А, да — да оставим коледната елхичка, да вземем “отколешния обичай” със сурвакането. Това е още по-нагло — значи идва люта зима, всичко се е притаило и ще чака пролет, за да цъфне, обаче дрянът точно тогава взема, та напъпва и цъфти. И както правят хората — юрват се да го секат, да кълтучат пъпките му, за да ги слагат из мазните баници, защото “било на късмет”. Суеверни шматки такива… А, и се правят сурвачки, сурвакници или както там им казват. Навремето в училище ни караха да носим дрянови клонки и кой каквото намери вкъщи — ошав, малки гевречета, пуканки, сушени чушки… Цялата тази храна не че е чак много, но всичкото си е простащина и неуважение към хляба. Защото накрая след цяла вечер бой по дрехите на хората никой не яде тия неща, ами направо се изхвърлят след празниците на боклука. Някой ще каже, че то вярно е храна, ама нали така е традицията, то е за здраве и късмет, затова си заслужава жертвата… Жертвата? За здраве и късмет? Суеверни шматки такива…

Зная, че това е нищо и че е нормално да се пропуска като нещо нормално. Зная и че почти всяка седмица от календара има поне един такъв празник, в който се прави нещо, само защото такъв е табиетът, така е отколешната традиция и то е за “здраве и късмет”. Не са само дрянът и елхите, не е само масовото кастрене на прясно разлистилите се и пуснали реси върби по Цветница. Не е само и боядисването на яйца, всичките там нечетни броеве ястия по Коледа, скачания в реката за донасяне на кръста, ритуални пити и хлебове с кръстове и змейове върху тях, парички в хляба… Не е само това — почти цялото ни ежедневие е обвито в суеверия, “празни вери”.

Аз харесвам празниците около нова година, защото като малък тогава нашите не ходеха на работите си и всички бяхме вкъщи и си почивахме. Усещах го с всяка фибра на тялото си, защото не се налагаше да ходя на тъпото даскало. И, разбира се, имаше подаръци — не много и не само подаръци, но достатъчно, за да се чувстваме всички приятно и празнично. Тогава някъде май беше и зимната ваканция, а ако има зимна ваканция и има сняг, това е едно от най-великите неща на света. Много сняг, сняг навсякъде — това тия години, дето ошашква постоянно разните кметчета и министърчета не е нищо в сравнение със снега, който помня аз. Нямаше коли, защото цял ден не можеха да излязат от преспите. Е, разчистваха го по-бързо и без такава паника, като днес — може би наистина са викали войничетата, не знам. Аз като войник съм чистил само в поделението.

Но и Нова година не е мой празник. Какво е “нова година”? Кой е решил, че точно на 31-ви декември трябва да свършва годината? Всъщност ясно е, че така е устроен календарът, но кой е решил 31-ви да е точно на този ден? Защо не на някой друг, примерно… 18-ти май? А иначе всички си умират да празнуват “края”. Някаква особена тръпка ги тресе и с умиление започват да правят ретроспекции, все едно животът им през отминалата година им минава на кинолента. Президентът се изтъпанчва в 12 без 10 и започва да реди кратък държавен доклад, примесен с охкания и ахкания за това колко сме добре днес и как прекрасно ще сме утре. Все едно гледам Тодор Живков как прелиства листата с новогодишното си обръщение към народа. Същата работа, едно към едно. Само дето днес не ползват листа, а аутокю и на хората им се струва, че президентът им говори лично, в очи. Хора, това е просто един най-обикновен ден! Необикновеното в него не е някакво магично свършване на времето, а най-простият факт, че почти всички са в отпуск и са се запасили с алкохол и фойерверки. Три неща, които винаги са опасна комбинация. Нова година е най-обикновен ден, в който различното е, че масово пияни хора хвърлят пиратки. Всъщност прави сте — това го прави необикновен, определено. Ама това ли е празникът?…

Няма “нова година”, всеки ден е краят на отминалата година и начало на следващата. Всеки миг е край и начало. Но всеки ден не можем да правим ретроспекции, нали? Или можем, но няма да звучат тежко, на място и отколешно традиционни… Кастанеда беше писал, че начинът светът да се спре и да се навлезе в неправенето минава и през отказа от живота, разбиран като биография. И затова всяко разказване, преповтаряне на биографията я заличава, прави я не-лична и чужда. Разказването на всеки ден от живота като биография беше едно от основните упражнения, които описва. Но едва ли нагласата на нашенеца е да спре света и да се откаже от биографията си.

Вярно, и аз имам дни, в които поглеждам през рамо. Като оставим настрана личните ми такива обзори, публичните ми ретроспекции са свързани най-вече май с този сайт и са на рождения ден на бележника ми. Това е разделяне, в което има смисъл, има значение за мен — носи се точно от началото на бележника. Но в “нова година” не намирам нищо смислено, освен напиването и гърменето с пиратки. Ако това е “смислено”, де… Иначе всеки ден е нова година, но не нова година с подаръци и веселие до зори, а такава без нищо особено. Ако на 31-ви декември празнуваме новата година и забравяме, че всъщност сме остарели с още една, то всеки ден е тъжен и монотонен празник на постоянно отминаващата година, в който в суетата си не забелязваме, че се заражда всеки път нова година.

Така е, няма нова година, има само ежедневие. И това е чудесно, защото е чудо. Какво бихме правили, ако свърши ежедневието?…

Миналата седмица минах да видя Дикс на работата му и видях с очите си какво е предколедна гмеж в мол. Навсякъде народ, ама навсякъде… И половината са помъкнали торби с какво ли не към ескалаторите в посока подземния гараж. Където да могат да разтоварят плячката в колата и да идат някъде да отпразнуват, че са “успели да намерят” двайсетина абсолютно ненужни електронни играчки, дрешки, дето след един сезон ще излязат от мода или друга подобна глупост. Ще го отпразнуват, като най-вероятно идат в друг мол да привършат започнатото — ако се чудите защо се пръкват толкова много от тия супермаркети и молове, вече знаете. За да може нашего брата да си харчи там заплатата за глупости, ведно с жената и ревящото “тате-е, искам и за плейстейшъна, бе-е!” хлапе.

Мислите, че това е коледно? Коледата всъщност не е никакъв религиозен празник, това го знае всяко хлапе. Тези дни са просто повечко почивни накуп, а и винаги стои корективът “нова година”, който е добър повод всички да посръбнат малко или направо откровено да се изпонатряскат преди да се почне пак с ходенето на работа през януари. Като говорим за измислици, тя и “новата година” и тя е измислица. Ама пълна — каква е тая нова година десет дни след зимното слънцестоене? Кое му е толкова “старото” на 31 декември в сравнение с 1 януари? Ами нищо. Навремето хората са празнували новото завъртане на сезоните в смислени времена. Говорим за умерения пояс, където има отчетливи четири сезона — ясно е, че за ескимосите годината е малко по-различна от нашата.

Та празнували са, да кажем, Еньовден и Еднажден. Или пък края на жътвата. Или първия сняг. Или най-дългия ден, най-дългата нощ или равноденствията. Неща, които са обясними и предаваеми. Които могат да се обяснят на малко дете и то да е щастливо от обяснението им. А сега какво — пускаме някой филм на децата, да зяпат там американски истории с костюмирани дядоколедовци, в които стават някакви “чудеса на коледа” и има много подаръци, все лъскави и добре опаковани. Не че е лошо децата да получават подаръци — напротив. Но манията по пазаруването е така заляла всичко и навсякъде, че ми е трудно да повярвам, че днес някое дете още успява да вярва, че някой някъде се грижи за него и семейството му, като изпраща подаръци. Особено когато детето обикаля с родителите си из магазините и им помага в мъкненето на същите тия въпросни “подаръци”… Не казвам и че трябва да се пазарува бясно и всичко да се крие от децата. Просто казвам, че не трябва да се пазарува толкова. Наистина, не трябва… няма смисъл…

——

Спомням си как веднъж на връщане от Алианса майка ми ме водеше по “Солунска” (тогава как се казваше… а, да — май “Коларов”), се загледах във витрината на един магазин. Вече си имах желания за празника, насочени наум към Дядо Мраз, но се зазяпах във витрината, защото видях един пластмасов камион. Не че ми грабна окото като играчка, а се зачудих как работи, какво и как му се движи. Всъщност не беше точно камион… сещате се — бяха годините на РСО, Варшавския договор и програмите за разоръжаване. “Балканският полуостров — зона свободна от ядрено оръжие!” Колко е била “свободна”, се разбра едва след промените, ама нейсе. Та не беше камион, ами ракетна установка с влекач. Стана ми интересно как точно ракетата хем се вдига, хем се върти. И дали може да се изстрелва.

Успях скоро да разбера в подробности, защото Дядо Мраз после ми донесе точно този “камион”. Като отминавахме, майка ми, която въпреки че бързахме ме остави няколко секунди да го позяпам ме пита какво съм гледал. Аз замислено й отговорих “а, нищо” и продължих да разчаствам наум играчката от витрината. Винаги ми става милно, като се сетя за това. Същата Нова година дойдоха дядо и баба от село, оставили на съсед да наглежда стоката им, за да могат да останат за двата дни и да спят у нас. Цяла вечер “стрелях” с ракетата, която така и не бях “поръчвал” и в късните часове пуснаха “Студио Хикс”. Даваха някакъв филм, криминален, разбира се, търсеше се мистериозен убиец, дето накрая се оказа орел, който хващаше костенурки с ноктите си, издигаше ги и ги пускаше да паднат и да се счупят, за да ги папне. И точно така каръкът целкал случайни минувачи и после си отнасял костенурското.

Най-много ми хареса от тази въпросна Нова година, че майка ми е следила какво ми е интересно и е предала точно на Дядо Мраз, че баба и дядо бяха с нас и че вместо песни и танци на народите ни оставиха по изключение да гледаме “Студио Хикс”. В този ред, като това за филма е между другото, по-важни са вниманието на майка ми и гостуването на баба и дядо. Не че по празници не съм се радвал на подаръци, просто подаръците винаги трябва да са допълнение към нещо друго, нещо готино, ценно и стоплящо. А не пакетите да са основни…

——

По коледните празници се почва всеки път с една и съща истерия — “най-светлият християнски празник Коледа, времето, в което се случват чудеса, сега трябва да се сетим за децата, за сирачетата, трябва да направим нещо благотворително, пратете SMS и участвайте в благотворителната ни игра”… И други подобни глупости.

Първо на първо, Коледа изобщо не е християнски празник. Християните празнуваме Рождеството на Христос, а не Коледа. Всъщност българите празнуваме от всичко по малко, защото сме колкото християни, толкова и езичници, че понякога и повече езичници. В това няма лошо — аз не се срамувам, че нося и езическото в мен и в традициите си. Лошото е това да не се признава и да се прикрива всичко под фалшиво помпозно християнство.

Освен това Рождество изобщо не е “най-светлият празник” за християните. Най-светлият празник, най-великият ден за християните е Великден, Възкресение Христово. За източноправославната вяра много по-важно е, че Бог е възкръснал — това, че се е родил е повод за празнуване, несъмнено, но не е по никакъв начин “най-велико” и “най-светло”. Родил се е като човек. Всеки ден се раждат хора. Важното е не толкова раждането му като дата, като честван ден, а това, че се е жертвал и по божествената си благодат е решил със страданията си да изкупи греховете ни и да ни спаси. Възкресението е истинският християнски празник, най-светлият и най-великият.

Но напролет не е добро време за покупки — затова пазарната машина много по-силно експлоатира Коледа, Рождество и Нова година. Защото идва краят на финансовата година, идват тринадесети заплати и новогодишни премии, разчистват се сметки и заеми… Идеално време за пазаруване — огромна разлика с някаква си пролет.

Другото голямо изнудване е това с дарителството. Лицемерие е цяла година да се мълчи и само по празниците всички изведнъж да се сещат за болните деца и за сирачетата. Разберете, децата имат нужда то помощ целогодишно! Не в един ден и особено не с измислени SMS-кампании, дето не е ясно изобщо каква част от парите отиват наистина при децата.

Ако можете да помогнете на някое дете, направете го сами, без кампания — започнете от днес, като кажете една добра дума, похвалите и поиграете с вашето или с някое близко дете или пък му направите малък подарък, като го заведете на детски театър или цирк, да речем. Започнете от утре, като с парите, които сте спестили от кампанийната благотворителност на всякаквите медии отидете в някоя детска градина и попитате от какво имат нужда. Или направо в някой от домовете за сираци. Не е нужно да давате всичките си спестявания и всичкото си внимание наведнъж — по-добре давайте по малко от ресурса си през цялата година, през седмица-две или когато имате време и възможност.

——

И накрая, истинската благотворителност на хората, четящи в мрежата и адекватни на процесите в нея е помощта за организациите, които поддържат в мрежата софтуерната свобода, споделимостта и достъпността на изкуството, електронните права и развитието на технологиите.

Вместо да давате пари за ненужни подаръци, които или ще забравите в някой шкаф, или ще изхвърлите при първото пролетно почистване догодина, изберете си достойна интернет-кауза и я подкрепете. Вместо да купувате за много пари лъскава електронна играчка на детето си, заведете го на разходка в парка, отделете му цялото си време само за него и парите ги дайте на хората, които с такива дарения защитават свободите и правата на интернет-потребителите.

Моят списък е с разтегливи граници и всичко зависи от това колко пари ще мога да отделя, но мога да кажа, че започва с Debian project, Wikimedia Foundation, Electronic Frontier Foundation и не на последно място, разбира се, Free Software Foundation.

Както казах, изберете софтуерната свобода или друга достойна кауза и я подкрепете. Това поне има значение :)