Arcane Lore

Днес заседнахме в асансьора. Към два пъти на месец поне асансьорът не работи и трябва или Краси да ме извиква, за да качваме бая етажи нагоре с децата и с количката, или да се отказват от разходката – зависи дали е в края или в началото на излизането. Да, оправят го тоя асансьор – домоуправителят вика някаква фирма, самият той с работни дрехи и ръкавици ровичка нещо… Но те не ползват активно асансьор! И бабите от входа също – я слязат веднъж привечер да клюкарстват, я не. А ние и още две семейства с малки деца, все на горните етажи, имаме необходимост от този лукс за други!

Това е банално, изчакайте да чуете интересната част – блокиранията започнаха, когато сложиха система за контрол на достъпа до асансьора. Някаква електроника с датчици, раздадоха на всички (срещу отделни пари, разбира се) едни “тагове”. Според мен са RFID чипове с четци, но хич няма значение. Защото тая “система” не работи!

Представете си – носите в ръката си чипа и имате на разположение лампата над бутона за извикване. Там е вграден датчикът на всеки етаж, вътре в самата лампа. Доближавате чипа, чува се някакво пиукане и можете да си викнете кабинката. Като влезете вътре, можете да си я ползвате. Тук идва първото “но” – има време на изчакване и ако се забавите повечко (например о, небеса, с детска количка сте!!!), системата се самоблокира и бутоните в кабината не работят. Ако пък не се бавите, но асансьорът идва от далечен етаж (последен за първи или обратно), пак сте прецакани. Съседите се научихме профилактично да си “цъкаме” втори път с чипчето, при влизане в кабината.

Има и второ “но” – представете си, че се возите в асансьора и той блокира. Спре. Не арбайти бе, някъде между два етажа, да речем. Опитвате се да продължите пътуването си, но истината блесва неумолимо – с отключването имате достъп до само едно действие и вече сте го използвали. Един живот – това в никоя игра го няма! Няма втори шанс, стоите си заклещени в асансьора… защото… (тук идва вече гениалната част)… вътре в кабината на асансьора нямате датчик за отключване!

Това стана и с нас днес – връщаме се, децата уморени, време е за сън. Отключваме, идва асансьорът, но вътре нашето копче не работи. Често взе да се случва някое да не работи. И не можеш да си слезеш, например. А докато слизаш по стълбите, виждаш как съсед от долен етаж си влиза и си джитка с елеватора. Та влизаме, значи, и понеже не работи нашето, след няколко опита, повторни отключвания и ядосани реплики, аз решавам да натисна копчето на съседен етаж. И потегляме, но докато вървим към етажа над нас, малко преди нашия етаж кабината блокира. Спира и ни напред, ни назад.

Светко усеща, че нещо не е наред и започва да вдига шум, аз се притеснявам, опитвам да натискам копчета, опитвам да отворя капака на ключалката. Пуска се някаква аларма – гениите са сложили аларма на капака за отключване от кабината, по някакви техни си причини. Алармата побърква децата, реват, пищят, подскачат – кабината се клати и тресе цялата. А това не е първа младост асансьор и преди десетина години, когато се нанесохме, двамата с Краси даже отказвахме да го ползваме в началото. Аз опитвам въпреки тъпата аларма да отключа вратата на етажа по-горе (нашият, всъщност). Не се получава, защото съм изнервен и започвам и аз да се паникьосвам. Вадя ключовете и започвам да тропам по вратата – белким някое от бабетата на тия етажи или пък съседите от долния етаж, които също са с дете, ни чуят.

А само трябва някой да разбере и да доближи RFID-чипа си до датчика отвън, за да се активира отново тъпата система.

Отказах се, защото децата наистина се изплашиха, а и люлеят и тресат кабината вече прекалено. Какви неща са ми минали през акъла – само аз си знам. Отварям отново капака, пресягам се и все някак успявам да отключа вратата. Излязохме, издърпахме децата – не беше огромно разминаването с етажа ни, но все пак за дете беше наистина много.

——

След това слязох на долния етаж и звънях на вратата на домоуправителката, докато майка й не се събуди и не ми отвори. Казах й да викне дъщеря си да оправи асансьора и за пореден път им казах да разкарат тая тъпа блокираща система. Понеже ми спореше, че системата била добра и тия прекъсвания не били от въпросната система (да бе да, аз ям доматите с колците и не разбирам хич от нищо), накрая й повиших доста тон. И не стига, че цял следобяд се успокоявам вкъщи, за да ми се уравновеси кръвното, а и сега се попритесних за нейното здраве, че не е първа младост бабата. Нейсе, поне семейството ми е живо и здраво!

Сега – мъничко предистория.

Още предишен домоуправител имаше инициатива да блокира асансьора. Вижте кога е било – 2006г. Сложи един секретен патрон в дупка в таблото и всеки, имащ право, си ползваше ключ за пускане на ток в таблото и ползване на асансьора.

Разковничето е в “имащ право” – всички тия опити за блокиране на асансьора не са за да се ограничат външните хора, не са за да се спрат и затруднят кражбите, не са за да се пести електроенергия. А са само и единствено за да могат някои комплексирани от входа (по стечение на нещата тия са си все мнозинство) да имат приятния гъдел, че са спрели асансьора на неплащащите го. А неплащащите асансьор са кажи-речи един апартамент. Апартамент, който е на последния етаж, баба и дъщеря й, които все нямат пари да си плащат за всички общи разходи и вече са назад с много. Не казвам, че са светици – напротив, и ние имаме лоши отношения, защото са зли и отмъстителни бабки – но да блокираш асансьор заради такова нещо… На когото от приятелите съм казвал и който е виждал поредната “инсталация” в кабината, всеки се е хващал за главата.

А като казах за кражбите – точно няколко месеца след въвеждането на тая последната система ограбиха един апартамент по-долу. Никой нищо не забеляза, а доколкото разбрах са изнесли бая вещи. Да бе, по стълбите са ги смъквали, сигурно.

И всичките тия системи да не би да са без пари? Не, плащаме си, даже сега тая електронната сто на сто си има съответна фирмичка със съответен абонамент. Никога не сме били за тия инициативи, но само да знаете колко са вървежни сред народонаселението на входа…

——

Моята реакция? Подобрих малко звукоизолацията на външната ни стена и врата към стълбището. Така се чувствам по-спокоен вкъщи, а не като на селския мегдан. И писахме на брокера ни за едни подробности за едно място. Това са все добри неща и ни подействаха добре. Недоброто в случая е, че между мен и заем стои написване на дисертация, после защитата й, после намиране на работа и накрая минаване на изпитателния срок. Много неща, а децата растат и аз нещо губя все повече вяра в тая схема с това разстояние.

Но пък е вечер – може утре да съм по-ведър. А, да – аз няма хич да се качвам в асансьора вече. Краси и децата нямат как, голяма мъка е влачене на деца от и до горен етаж. Но поне ще имат винаги свой човек отвън, заради тая тъпа блокировка.

Много се изписа за земетресението и цунамито в Япония от 11 март досега. Нарочно не исках да се включвам и аз, защото покрай ценните тук-там статии се изсипа прекалено много плява и нивото на шума понякога е на границата на търпимото. В мътната вода се събудиха за пореден път псевдо-еколозите, намериха храна и извратените ни медии, на които само дай скандали, врачки, интриги, йод и т.н.

Но все едно. Това, което ме втрещи снощи и заради което пиша сега, е една случайно видяна статия в наше онлайн-издание. Няма да цитирам сайта, защото не е важно – важното е съдържанието, което явно е дошло от външни медии, но досега ми е убягвало.

Става дума за следното:

1) От началото на трагедията досега в Япония и по-конкретно в засегнатите места няма нито един случай на мародерство. НИТО ЕДИН!

2) Освен това масово семейства от незасегнати населени места помагат на вече бездомните пострадали и ги приемат в домовете си. А засегнатите, ако помня добре, са към 1.3 милиона души. Голяма част са временно из салони на училища и подобни, но на много помагат отделни семейства.

3) Всеки път, когато спасители открият мъртво тяло, първото нещо, което правят, е да застанат до него и да се помолят. Без значение дали ги снимат репортери или не – имаше снимки отдалече, на които се вижда същото. Спират, молят се и чак тогава преместват тялото. На един кадър пък отдаваха чест.

И за всички японци това е най-нормалното нещо на света.

Сега прочетете отново тези три неща и помислете дали тези въпросни три неща са нещо нормално и за нас. Говорителят на японското правителство не беше спал почти цяла седмица, за да може през половин или един час да дава пресконференции и да информира хората за състоянието на нещата. Войниците и спасителите пък не отделят достатъчно време, за да се наядат – просто защото и говорителят, и спасителите имат по-важни задачи от спане и ядене.

Помислете и дали ние у нас имаме по-важни неща от спане и ядене. Имам предвид критично, очевидно по-важни неща, които са осъзнати като принципни приоритети. Не на един, не на двама. А на цял народ. И нито един случай на мародерство, нито един! Без да се прилага военен закон, без да има дори нужда от това. А ние – а при нас как е всеки ден, дори и без природно бедствие?

Иска ми се да можеше всички да си зададем тия въпроси и след това всекидневно да си им отговаряме, всеки сам за себе си. Защото истинските приоритети и отговорности са вътре в нас и пред нас. Истинската екология е екология отвътре. И без тези неща нищо никога няма да ни се получи.

А японците? Както вече писах няъде, и моето сърце е с тях сега, но те ще се справят и оправят. Най-малкото, защото вече са се справили и оправили отвътре, пред себе си. А ние не само не можем това, а дори и не осъзнаваме, че е нужно.

Честит рожден ден на проекта Дебиан! И поздравления на всички дебианци!

Като гледам, това имаше всички шансове да мине незабелязано у нас. Преди няколко години рожден ден на дистрибуция или ризийз-парти за новата версия на Gnome си беше новина за блогсферата. Но днес като че ли други теми ни занимават. Лошо няма. А пък и август е така мързелив месец, с толкова малко Интернет в него…

Не мога да си спомня точно откога ползвам Debian GNU/Linux. Може би ако потърся в архивите си тук, ще успея да събера месец и година. Но не е важно. По-сколо за мен ценното е защо оставам точно с Дебиан. Макар да съм пробвал всякакви други дистрибуции и да съм преминал отдавна периода “това моето е най-яко и е много по-различно от другите”. Всъщност не помня да съм мислел така, но като гледам колко други хора минават през такъв период на вманиячаване я във Федора, я в Убунту…

Има няколко възможни отговора. Например че всъщност съществуват едва няколко, може би три или четири вида дистрибуции на GNU/Linux. И всичко друго са вариации на тема, които се приемат за съществено различни само от впечатляващите се неразбиращи. Имам предвид технически вариации.

Другото са малко по-различните неща, които не са компютърно технически. А по-скоро хуманитарно технически. Около всеки свободен проект се събира по-малка или по-голяма общност. Която освен програмиране и други типични занимания практикува и нетехнически дейности. Всъщност много голямо значение има точно тази хуманитарна занимавка на общността на проекта. При несвободните, най-често корпоративни проекти е най-важно техниеското умение, при свободните основното е самата общност постоянно, с всяко си действие да утвърждава и оправдава нуждата от съществуването си.

Дебиан се справя вече цели 15 години. С различен успех, но винаги е успявал. Една от най-големите общности на разработчици (нямам статистика, може би най-голямата?), с много и разнопосочни вътрешни мнения. Която винаги е успявала и успява да излъчва стегнато и хомогенно послание. Със софтуера и с цялостната нагласа от каналите, пощенските списъци и форумите за поддръжка.

Много може да се критикува Дебиан и немалко хора често го правят. Без по навик да оправдавам Дебиан и без да обвинявам за тия атаки, за мен много по-важното е работата по дистрибуцията. А дебианци успяват да не се занимават с маловажни неща като разискване на нападки. Защото няколкото часа, които всеки разработчик успява да отдели на ден-два от свободното си време са много по-ценни, ако са осребрени в код, отколкото в хитри реплики.

Така всеки ден някъде по земята част от над хилядата разработчици подобряват двадесетте хиляди официални пакета. Други работят по всякаквите неофициални хранилища и хранилища на производни дистрибуции. И така, всеки колкото може и с колкото време намира, помагат за поправянето на “бъг №1” — най-серионият “доклад” на Марк Шатълуърт, който както някои знаят също е разработчик на Дебиан. :)

Кратко пояснение към статията ми за проблемите на властта — заради по-сухия й стил може да не е станало ясно всичко. Всъщност две неща са основно.

Първо — много се бърка “поемането на отговорност” с “подаването на оставка”. Няма нищо задължително общо между това да си подадеш оставката и това да понесеш отговорността си. Отговорността е “отговаряне” за действия, които не са адекватни на средата с нейните правила, идеи, проекти и ангажименти.

Истинската отговорност е винаги конкретна, защото означава отговаряне на конкретни въпроси и при нужда понасяне на конкретни санкции. В този смисъл подаването на оставка е бягане, отдръпване от отговорност.

Много често чуваме да ни казват “аз съм готов да си понеса своята отговорност и да подам оставка” — отговорността изисква при обвинение в неадекватни действия човек да отговори, да се защити, ако трябва да отиде на съд и ако се докаже, че е виновен — да понесе съдебно наказание, например. Оставката няма нищо пряко общо с това.

Второ — и правата, и отговорностите могат да се натрупват. Човек може да има повече права, както и да има повече отговорности. Но правата, за разлика от отговорностите не са лични и се преотстъпват. Когато аз делегирам на някого правото да действа от мое име, аз практически губя това право. Защото конкретното действие, тук-и-сега, може да е само едно и не може да се извършва едновременно и от мен, и от представителя. Правата, в конкретиката им, не се споделят.

Отговорностите, обаче, могат да се споделят. Ако аз съм отговорен за бъдещето си, също така е отговорен за него и този, на когото съм възложил да отговаря за мен. Когато възлагам отговорност, аз мога да реша дали да я прехвърля или да я споделя — при даването на права нямам този избор и пред мен стои само прехвърлянето им.

Затова в тази схема е ясно, че за гражданина е по-ценно да споделя отговорност, защото след това не само ще е длъжен да спазва своята, но ще може и да търси тази на представителите.

Обратно, ако властта се мисли през прехвърляне на права, тогава всяко по-остро или дори само по-настоятелно искане на отговорност от овластените се припознава не като акт на участие в сърцето на обществения живот, а като заплаха за стабилността на системата “власт-през-права”. Чисто и просто защото гражданите нямат права, има “кой да се грижи” за тях и може да се търси само някаква обща отговорност и оставки. Които, както казахме, са вятър работа, ако са само те.

Властта има един основен проблем — не я разбират правилно. За всяко друго нещо такъв проблем би бил наистина критичен, но цялата система на властта го приема за периферен. За съвременната управленска система най-важно изглежда да функционира добре пред себе си, тоест да е разбирана от себе си, да има вътрешна цялост. Но не и да се разпознава адекватно ”отвън”.

Ще кажете, че това е в реда на нещата — всяко нещо, което удържа вътрешна цялост, е нещо отделно, на което могат да се видят границите, да се проследят взаимодействията с другите неща и да се разбере принципът на съществуването и действието му.

Но истинският проблем е, че властта не е система “за” управляване, това не е отделен свят, в който има само управляващи. Управлението е двустранен процес и в понятието за власт трябва да присъстват и управляваните. Разбирането на властта от подвластните е същностно за властта. Нещо повече, осъществяването на властовите действия трябва да бъде разпознавано и дори да може да бъде насочвано не само от “властимащите”, а и от всеки отделен човек.

За какво говоря?…

Проблемът на властта

Проблемът на властта е, че се мисли от хората като начин за прехвърляне на права от многото обикновени към малкото избрани, чрез които завишени права избраните управляват живота на множеството. Властта не е това. Тя е начин за прехвърляне на отговорности и концентрирането им върху малцината, които се натоварват с тяхното поемане пред множеството. Основното не са правата, основното са отговорностите.

И в двата случая властта е начин за управление живота на общността. Това е ясно при поглед отвън. Но е грешно и много опасно да се мисли властта като механизъм за прехвърляне на права вместо за прехвърляне и споделяне на отговорности.

Робът, слугата, васалният владетел прехвърля правата си на господар. Гражданинът в гражданското общество не прехвърля на други нито едно от правата си, а ги пази и защитава. Гражданинът прехвърля само отговорности — на практика не си избира господари, а си назначава под-изпълнители. В етимологията се е запазила тази специфика на идеята — думата “министър”, например, означава “слуга”. Но това е само езиков анализ, на практика нещата са обърнати.

Затова да казваме, че на избори ние, гражданите, делегираме своите си права на избрани представители, за да ги експлоатират по свое усмотрение, да казваме, че на избори даваме гласа си, за да бъде говорено с него някъде от наше име — това не е просто и само заблуда от наша страна. Това е грешка от страна на властта, защото с такова разбиране много лесно една власт от прехвърляне на отговорностите може да се преобразува незабележимо в прехвърляне на правата.

При отговорността нещата винаги са някак по-размити и неясни в сравнение с правата. Всеки говори за отговорност, но пряко никой не отговаря пред никого. Отговаря се непряко пред обществото, но не с проучвания или избори, а много бавно през общата нагласа на хората и праговете на търпимостта им. Правата, от своя страна, могат да са много по-точно определени. Макар да има свобода на тълкуванията, всяко конкретно право може да бъде достатъчно уточнено.

Разликата и това, в което се съдържа опасният момент е, че правата при преотстъпване се губят, а отговорността може да се споделя. Затова е важно властта да се опира на взаимната си отговорност с гражданите, а не на употребяване на права, събрани от хората.

Неправилно е да се казва “вие не се грижете за това, ние поехме властта и вече ние ще се грижим, вие няма какво да се интересувате, има си наш си канален властови ред и той не ви интересува, защото нали на изборите сте ни делегирали правата да представляваме гласа ви”.

Правилно би било “ако вие поемете отговорността да постъпвате правилно и честно с нас, тогава ние ще се съгласим да приемем ангажимента да сме отговорни за нещата, които ви причиняваме с управлението си и във всеки момент ще сме готови да отговаряме на въпросите и да се поправяме при забележките така, както ще очакваме от вас да правите пред властовите ни органи”.

Макар второто да ни звучи много познато от лъскавите лозунги, всъщност то е само обещание, а реалността е на първото. Това, че властта замества отговорността с права първоначално е проблем на гражданите, защото първо те се осъзнават като ощетени. Но същностно през цялото време е проблем и на самата власт, защото власт с граждани, съзнаващи ощетеността си никога не остава само с един проблем.

Надеждата на властта

Разбирана като надежда на хората за една по-отговорна власт. Веднъж започнал, процесът на замяна на отговорности с права вече трудно може да се обърне. Все пак типично за това движение е, че е нужна централизация. Събирането на права винаги се крепи на безнаказаността си, а тя може да се гарантира само ако практиката е глобална. Ако има една община дори, в която върховенството на правата над отговорността не е прието, самата практика вече е не чак застрашена, но поне подвъпросна. Става дума за тотално отричане, заклеймяване и преследване като нещо неправилно, а не за някакво външно и показно предизборно парадиране.

Целта е не друго, а изграждане на разбиране в самите хора. Такава нагласа, която да им дава надеждата, че могат и трябва да търсят диалог и отговорност на въпросите и проблемите си от властта. И съответно да са готови да влизат и те в диалог и да дават отговори за своите си действия. Това е нагласата, в която може да се развиват понятия като “справедливост” и “равенство”. Защото правото вирее в среда на отговорност — обратното, взаимна отговорност да се развива в условията на едностранно “събрано” право не е реалистично.

За да има такова разбиране трябва условията да го позволяват. Чисто оперативно, надеждата на властта е в искрената, същностна децентрализация. Това не е никаква опасност за държавата, за военната стабилност и др. под. Става дума за друго — изграждане на разпределена система от поемане на взаимни отговорности на местно ниво. Никой не може да поеме цялата отговорност на едни общи избори, например, но всеки може да приеме делегирането на правата от тях. И го прави редовно, на всеки нови избори. За да се поема отговорност и отговарянето да е ефективно, трябва въпросите да са конкретни, местни, специализирани. “Пълна отговорност” няма. Всеки отговор е конкретен и съответства на зададен въпрос. Когато властта през права казва, че “поема отговорност”, тя може само да работи през някаква абстрактна, обща отговорност. Защото тя работи с такава материя — централизирана и обща, тотална. Но това не е отговорност, защото абстрактна отговорност в обществото няма.

За разбирането на властта, с което започнахме, все в някой момент идва необходимостта от външно й разговаряне. За такъв диалог е нужно от схемата “правоимащи — подвластни отговарящи” да се премине към симетрична система на отговорност. В която това гражданите да изискват от властта да не е нещо толкова извънредно, колкото извънредно е например днес някой властимащ да реши да поеме конкретна отговорност.

——

Този текст стои за публикуване от 1 ноември 2006г. След малки редакции и допълнения, реших че е време да се освободя от довършването му. Въпреки че идеята му беше по-различна, може би по-мащабна, когато съм го писал, смятам че и така не стои недовършен и основните казвания в него се разбират.