Честит празник, колеги! Празник е на всички, които са имали нещо общо със студенството — така смятам аз. Изпращам топлите си чувства на близките ми приятели от студенството първо, след тях — и на всички, които чувстват осми като празник! Дълго се чудих как да започна този текст, още в трамвая на път за работа си писах наум разни неща. Може би най-добре е да е искрено, макар и малко банално:
…This one goes out to the ones I love…
Спомням си преди години на осми декември някъде май около зала “Христо Ботев” на концерт на открито излязоха Джендема и един от тях (не помня вече кой) каза, че най-хубавите му години са минали под влиянието на Студентски град и по-точно на приятелствата му там. Каза още, че от софиянец, който не е прекарвал поне половината си време сред приятели в Студентски, най-вероятно не става човек. Надявам се аз поне да имам шанс — не защото пътувах всеки път по час и половина — два за да се видя с колегите, не защото нямахме пари и за все още евтините тогава кръчми там, ами просто защото бяхме добре всички заедно. Когато хората са заедно и са щастливи, все излизат човеци от тях, тъй смятам.
Първият ми купон за осми декември беше преди точно 10 години. Няколко дни предварително Венци, който в началото на тази година ми стана кум и в средата й почина, лека му пръст, ни каза на няколко скоро запознали се колеги да дойдем. Купонът, на който Чико след някакъв облог предполагам убеди две момичета (които съвсем, съвсем случайно си падаха по него:) да се покажат в стаята, обвили ръце около него и голи до кръста. Е, не казвам имена, толкова малко глупости сме правили (сигурно…) в сравнение с днешното студентство, че си заслужава да попазя тайна. :) Купонът, след който с Венци ходихме в малките часове да търсим цигари и да пием кафе в заведението, което съвсем скоро се превърна в чалга-ресторант “Рупите” и докара безсъние на много колеги наоколо. И след това, на връщане пеехме песни на Пърпъл и обръщахме кошчета. Това беше протестът ни и принципната ни позиция, така си казвахме през смях. Не зная доколко принципна е била, но остана завинаги като лаф това с обръщането на кошчета. А сме обърнали едно, и то не пълно — но нали казах, принципни са нещата :)
Някъде по това време или може би през пролетта на следващата година Дикс каза като вървяхме от 46-ти (примерно) към 51-ви блок, че всичко много му напомня за почивна станция на морето. Аз се възмутих малко, но той беше прав — тогава Студентски град беше нещо много, много по-различно от сегашния скъп квартал с нови жилищни блокове за не-студенти и бизнес-сгради с офиси под наем. Привечер осветлението в алеите работеше тук-там само и повечето хора, всъщност почти всички си бяха наистина студенти. Навсякъде се усещаше ентусиазмът на новото, мечтите на младостта.
Тогава, около първия ми осми декември започнаха студентските протести. Вторите в най-новата ни история, тези срещу мизерията по времето на Жан Виденов. Спомням си, че доста хора си закачаха на работа табелки със заплатата си в долари. Баща ми също беше пресметнал колко получава в долари, но не слагаше такава табелка — само това оставаше, да го уволнят за такова нещо. Та числото беше някъде към десетина долара, ако не се лъжа — и това за инженер по релейна защита и математик с две висши образования и дълъг стаж в енергетиката. На протестите при една от още първите демонстрации бяха били Живко. Той после замина да учи в Германия и го видяхме с Дикс на летището. Ние работехме между втори и трети курс там като хамали почасово. Щах да се сбия с някакъв кретен в униформа, който ни се развика, защото не трябвало да говорим с пътниците, ние сме били персонал и само сме излагали страната пред чужденците. Добре, че Дикс ме избута и замаза ситуацията. Единственият път, когато съм бил открито по-импулсивен и агресивен от двама ни.
На тези протести се запознах с повечето колеги, защото просто повечето бяха излезли също. Една част от нас ходихме в Дупница, други стояха тук из барикадите. Бях един от първите, които нахлуха да блокират кръстовището на Орлов мост — после седяхме отстрани на платното на Иван Асен, Дикс го има на снимка в някакъв вестник, седнал до Ани. Тя пък ходи няколко пъти да работи в америка, не зная дали сега пак не е там.
Нямаше пари за почти нищо, освен за по една баничка между лекциите и кафе или чай. Не дупчехме билети, издаваха ни карти. Седяли сме с часове в кафенето на петия етаж на Ректората с Павката на само една пластмасова чашка чай и цигари. Не е лошо, всъщност както казах това са най-добрите ми спомени.
Защо тогава ми е толкова потиснато на осми? Защото не съм се виждал с всички тези хора отдавна, с някои от тях дори от няколко години? Защото нищо не сме организирали този път, не е като онази година, когато 114 човека се замъкнахме с влак, автобус и накрая пеша до хижа Каменица в Пирин? И след това, на връщане пеехме “Темна е мъгла паднала”?…
“Темна е мъгла паднала, темна е мъгла паднала
низ тая гора зелена, низ тая Пирин планина…”
Страхотна, магнетична песен, направо трансова. А и аз тогава имах и по-чист глас, а и пеех по-вярно — може би защото просто пеех по-често. По повод на тая песен и на други такива народни песни сме говорили много пъти за корените на сексуалното в българския фолклор.
Не, не е нито заради по-редките срещи, нито заради липсата на такива мащабни уговорки. Всичко идва от гадната работа. Всеки ден, от сутрин до мрак забити в някакъв офис, по възможност без прозорци или с гледка към вътрешен двор. За всичко е виновно заробването ни във фирми и фирмички, държавни агенции, университети и предприятия. Виновни са всичките ни шефове, за които осми декември е празник само на хората, които в момента са студенти. А той не е такъв — първоначално това е денят на Софийския университет, осми декември е чисто нашенски си празник и всеки, който има науката и знанието за “своя майка”, има празник днес. Това значи, че и аз, макар тази година за първи път да съм на осми декември с официално завършено висше образование и да не се водя “студент”, имам празник. Честит ми осми декември! Честит и на вас!
Ще опитам май да се видя с колеги. Опитайте и вие, все ще има свободни час-два след работа. А пък утре е събота, може да се спи до късно…
