Arcane Lore

Ужасна жега. А допреди няколко дни все се оплаквах от тропическите порои следобед. Колата успя да се развали в най-неподходящото за ремонт време. Е, всъщност неподходящо за пред блока. Иначе в сервиз сигурно е все едно, за клиента имам предвид. Почти съм решил да си намеря някой добър и не скъп сервиз и за всякакви критични ремонти, свързани с мърсотия или много физическа сила и специални инструменти да карам колата там. Не че не ми е приятно да ремонтирам сам, но когато повредата е критична, губя страшно много време. Сега трябваше да търся най-различни инструменти и материали, трябваше да разчитам на баща ми и брат ми да ме карат до магазините, трябваше няколко дни с часове да ходя пеш в жегата или в дъжда, за да търся я някакво лепило, я определен ключ или резервна част.

Ако имахме втора кола, може би щеше да е друго. Но ние едвам поддържаме една, камо ли две. Ако имах и гараж, също щеше да е друго. Но това е отчайващ тип мислене – всички тия неща ще са уредени, когато някой ден живеем в къща с двор и всичко останало. Сега даже цапах апартамента с миенето на глава, маркучи, термостати и какво ли още не в банята. Иначе не съм съгласен, че не трябваше да си правя сам ремонта – трябваше, най-малкото заради спестените пари. Който е гледал две деца в гарсониера с основен доход докторантска стипендия, ще разбере. Но от друга страна… колко ли са тези хора и дали изобщо ги има?

Сега цяла седмица Рошко стои и събира кал и прах по боята сглобен и почти готов. Не можах да намеря начин да отвия болта на коляновия вал, за да сменя ремъците на двигателя. Реалистичният вариант е да отида до близкия гумаджия да го отвие с пневматичния си гайковерт. По учебник болтът е затегнат с 205Nm (около 20кгс/м). Гайките на джантите би трябвало да се затягат до около 10-15Nm, но масово гумаджиите включват на максимум и с удар дозатягат. Така в Троян при смяната на летни със зимни ми бяха затегнали гайките. И тази пролет тук, пак пред блока, едвам успях да отвия две от гайките. Предпоследната уби фабричния ключ на Rover, усука го като варен макарон и трябваше да си купувам нов. А последната беше така затегната, че с удължител и 60-сантиметров кози крак едвам успях да я отвия. Значи, логиката диктува, гумаджиите имат нужния ресурс на инструментите си да затягат и отвиват с такава сила.

След това работата е за половин-един час, включително с внимаването и с проверките. Слагам новия ремък, сглобявам пластмасовата кутия на ангренажа, затягам болта на коляновия вал на ръка, завъртам оттам двигателя пробно няколко оборота, за да видя дали всичко е точно зацепено и отивам пак при гумаджията да засили болта на затягане. И кола Рошко е готова за път.

——

И вкъщи е ужасна жега. Изцяло източно изложение е добре дошло за зимата, но топлите месеци са малък ад. Другите апартаменти поне имат прозорци и от западната страна и могат да си се проветряват и да си правят течение – ние сме като в пещ, само с една вратичка и с жега вътре.

Добре го мислехме зимата да сме се изнесли вече по това време някъде. Но не стана. Все още тая някакви надежди за заем за жилище, но колкото повече ровим с Краси в мрежата за условия, толкова повече се отчайваме. Повече тя рови, аз даже не смея много – може би съм се пренавил и ме е страх от неуспех. Остава вариантът с къща под наем като междинен вариант. Но и там не е розово, а нямаме начин да даваме по хилядарка на месец, само и само да живеем в кварталите или селата, които сме си харесали. Причината е проста – явно и доста други хора са ги харесали районите и цените са високи.

Самонавивам се и да снимам. Може като стегна колата, да започна да излизам за половиндневни обиколки наоколо и да снимам пейзажи. От доста време отлагам по-сериозното захващане с продуктова фотография. Но само отлагам, не се отказвам.

Докторантурата върви мудно от моя страна. Не зная какво става сега в БАН, но работата по моята си тема напредва бавно. Най-вече защото нямам време и нямам работно пространство. Кухнята не е най-добрият кабинет. Което ме подсеща за скорошната ми идея да взема някакво малко местенце под наем и да работя там. Но още един наем – сложно става планирането и търсенето на два наема.

След дълго обмисляне наум на темата за електромобили и хибриди и след обявяването на идеята ми за самоделна конверсия се ентусиазирам все повече. Вече имам чувството, че съм изчел почти всичката литература в Интернет по въпроса, а е повече от ясно, че само съм разгърнал кориците. Нищо не е по-малко чернобяло от общоприетото разбиране за проблема с автомобилите и по принцип двигателите с вътрешно горене.

Колекцията ми от отметки по темата набъбва заплашително, макар както винаги да съм силно критичен към качеството на всеки нов сайт и да не чета глупости или повтарящи се неща. Следя международния пощенски списък на електромобилните хобисти (EVDL, Electric Vehicle Discussion List), прегледах освен архива му и доста от по-големите теми в DIYElectricCar. Не можах да не се впечатля на ентусиазма, с който хората там са се заели с проект за opensource дизайн на вградени в колелата двигатели. Такива, каквито Siemens разработват и каквито Mitsubishi имаха в прототипите си Lancer MIEV и Colt MIEV, но накрая махнаха в очаквания сериен iMIEV.

Разбирам как истинските любители са еднакви навсякъде и във всякаквите области. Еднакви с любовта си към споделянето на темата. Не самото хоби, а споделянето е важното. По същия начин, по който е при свободния софтуер. Дали човек ще се интересува от софтуер заради ентусиазма си по проекти като ядрото Линукс или ще се интересува от електроника и технологии за производство на батерии заради ентусиазма си по беземисионните електромобили — разликата е в само в подробностите.

Може би както софтуерният интерес лесно се обръща от това любителско и манияшко към бизнеса (както е при прехода от свободен софтуер към отворен код), така подобно движение ще има и при колите. Вече се забелязват наченките — модният аксесоар Тойота Приус е нещо такова. Недовършено, нарочно орязано и спорно ефективно, но с гаранция, съпорт, дилъри и лъскави наръчници. При софтуера катализаторът беше липсата на алтернатива. При колите може би ще е външна и по-груба, неизбежна — цените на петрола и изчерпването му.

Иначе в мрежата е пълно с помпозни “еко” заглавия, зад които не стои нищо. Вече доста от “новините” из сайтовете ги разпознавам по вестникарския им стил, пълен с неточности и преувеличения. Както писах наскоро, много хора изобщо не разбират какво е енергията. Електромобилните хобисти, за моя радост, се оказват много по-запознати и образовани, доста често със специализирано образование по електроника, енергетика, програмиране или химия. Електромобили има много по-отдавна, отколкото ще ви кажат журналистите в някоя такава “новина”. Нещо повече, из вестниците няма нито една концептуално “нова” технология — нещата са измислени преди години.

Все повече се убеждавам в правилността на решението да си направя качествена и изпипана конверсия на конвенционален автомобил в електромобил.

Толкова много неща има по измислянето, подготовката и осъществяването, че ще трябва да карам едно по едно. Тежките етапи на планирането, смятането на токове и мощности, ровенето в каталози за интегрални схеми или тестването на готови електроники не ме притеснява много. Любознателен съм и мога да уча, имам техническа обща култура, а за наистина експертните неща имам към кого да се обръщам. Друго ме тревожи — първото нещо, което ще трябва да се уточни, ще трябва да е хронологично последното в проекта. По стара българска традиция ще се кара отзад напред…

Точка първа: Да разбера каква е процедурата за изпитване и регистрация на самоделна електрическа конверсия на кола в България. И съответно каква е цялата процедура за регистрация в КАТ. Силно се надявам се не се окаже най-критичната точка от проекта.

Трябва да избера и някакво име на проекта. Обикновено това не е важно, но писането за идеята в блога ми внесе и този въпрос. Нещо нямам имена засега. После, когато започна, ще си отделя някъде в сайта местенце само за този проект.

Предстоят ми и няколко приятни етапа, като например избиране на кола-донор. Първо набелязване на марка и модел, после избор и на конкретния донор. Важното е да е такава, която ще ми е приятно да карам — това е истинското ограничение. След като гледах как са конвертирали Subaru Impreza купе и то сега не само че не отстъпва на бензиновия си оригинал, а даже постоянно печели пистови състезания — значи няма ограничения за модела.

Но регистрацията може да е най-сложното нещо в такъв проект. Дано не е най-бавният ;)

Проблем 1: Вече има достатъчно и различни модели електромобили на пазара, но цените са немислими. Сигурно бих харесал Tesla Roadster, например, но изобщо не изкарвам достатъчно. Да не говорим за по-скъпите спортни модели. Две от марките, които харесвам (Мицубиши и Субару) имат мащабни изследвания и изпитания и заявяват сериозни намерения да пуснат серийно малки градски и средни семейни електромобили. Но хем все още не са на пазара, хем цената ще е като на ново Legacy или повече.

Решение 1: По някое време ще си направя сам електрическа конверсия на обикновен сериен автомобил. Като разбира се опиша и документирам процеса в сайта. Материали за четене има безброй в мрежата, даже има много фирми, които продават готови китове за по-нетърпеливите и/или непретенциозните.

Проблем 2: Конверсия на Impreza е неизгодна, защото са тежки коли. Самоделните конверсии се правят почти винаги с един централен двигател и се използва наличната трансмисия на колата, а двойното предаване ще товари допълнително. И се губи идеята на Импреза, особено ако се наложи да се сложат по-малко батерии, за да се пести тегло. Достъпните са тежки, а новите литиево-полимерни са компактни, но струват майка си и баща си. Вариант е да се махне и цялата трансмисия и да се ползват мотори в колелата, но те 1) ще са по-скъпи и 2) ще има страшно сложно софтуерно калибриране на всичко накрая, за да върви както трябва в различните пътни условия. Иначе е перфектното решение и е естествен електрически AWD. Мицубиши вече се готвят да пуснат такива техни MIEV.

Решение 2: Преобразува се нещо по-леко. Масово в Интернет хобистите препоръчват Honda Civic 5-та серия (1992-1995г.). Успяват да докарат докъм 60-70 км. на зареждане. Серийните, специално обещаните от Субару и Мицубиши са с два-три пъти по-голям пробег, но хобистите ползват предимно оловно-киселинни акумулатори, защото са достъпни. При системите с променливотоков двигател с кадърно проектиране пробегът може да бъде увеличен. Особено ако се направи зарядна спирачна система — такъв двигател съвсем лесно се превключва в алтернатор. Особено в градска среда спиранията са много и чести. И контролът на двигателя (обороти и въртящ момент) е по-прецизен — на практика (грубо погледнато) постояннотоковият колекторен двигател не подлежи на управление.

От хибриди не се интересувам, освен ако не са зареждаеми хибриди и резервният заряд идва от слънчев панел. Всичко хибридно, съдъжащо ДВГ не е за мен. Да не говорим, че не става за do-it-yourself — прекалено сложно е механически. Такива системи са ефективни само ако са големи агрегати — затова от дълги десетилетия се ползват в корабостоенето.

Тук само си говоря, нахвърлям някакви неща. Не съм специалист по автомобилостроене, но хей — и не искам да бъда. И не е нужно да бъда, за да стана електромобилен хобист. Вярно, докато изобщо започна с такова начинание, ще карам друго. Най-вероятно някоя Impreza ;) И без това засега дълъг, няколко стотин километров извънградски път е немислим с електромобил. Най-малкото няма станции за зареждане, а и зареждането на старите достъпни оловно-киселинни акумулатори е най-малко няколко часа.

Въпрос: Някаква по-добра цел на конверсията от Civic-а с AC-мотор, възможно най-добрите евтини тягови батерии, отделни батерии за запазване на “екстрите” по колата и зарядна спирачна система?

Отдавна ме занимава една тема, но все не смея да започна да я обмислям по-нашироко, понеже си е… странна. Знаете, че фотографията е едно от нещата, от които съм изкушен. За мен беше голям късмет, че започнах да навлизам във фотографското занимание откъм “филмовата” му страна. Днес е по-лесно някак човек да се изкуши от цифровите апарати, дори някои се прехласват по най-новите мобилни телефони с вградени камери. Без да са наясно, че тези телефони просто не стават за снимане. Или ако стават за снимане, то не стават за “изкушаване” от снимането. Аз се доближавах бавно към снимането - първо с интереса към апаратите на баща ми и брат ми, после с вземаната “назаем” от брат ми Смена 8М, след това с първата Скина, която преди няколко години с Краси топнахме във водите на ахтополския залив и сега седи на части в бюрото ми… Миналата година се престраших да взема лентов Canon EOS и нещо, което още скоро преди това ме глождеше, все ме занимава оттогава.

Дали и как може саморъчно да се направи цифров гръб за филмов апарат?

Ако на някого въпросът му се струва толкова смешен, че чак се задавя, или пък толкова скучен, че почва да ми се ядосва, нека не чете нататък. ;) Знам, че звучи странно и налудно, но ми се струва, че въпросът си е съвсем намясто. И дори мисля, че може да се конструира такъв самоделен апарат.

Вярно - може би ще е ценен само за любители, за “изкушени” и няма да е удобен и “готин” за всекидневна употреба, за снимане по купони и т.н. Но дори и да е ценен само за любители, пак си заслужава. Не, точно затова си заслужава! ;)

Някой може да каже, че съвременните цифрови фотоапарати са толкова фина техника, че е абсурд да се успее с такова начинание. Някои хора си мислят, че прецизността се е появила едва с масовото цифровизиране и преди полупроводниците и интегралните схеми хората са живеели в мрачни пещери, светейки си с разни странни лампи - радиолампи.

Това е явна заблуда. Това ни показват рекламите, затова искаме да си купим най-новата и най-лъскава стока. Не защото е по-качествена или пък с по-фина механика или по-точна. Или пък имаме нужда от нея изобщо. А защото е нова и рекламата ни е казала да си я купим. Съвременните фотоапарати имат много малко области, в които са по-добри от класическите модели филмови фотоапарати. Най-отличимата такава област е именно ”цифровата”.

По отношение на всичко друго - оптика, прецизност на изработката, издържливост на конструкцията, дори ергономичност и изящен външен вид много от новите цифрови фотоапарати изостават ужасно много назад в класацията. Когато са поставени до класическите модели филмови фотоапарати, доказали се с времето и “надживели” не един и два цифрови модела.

С две думи - филмовите фотоапарати са достатъчно високо постижение на оптиката и механиката, за да са достоен конкурент на съвременните цифрови. Единственото, което им липсва, за да бъде по-удобно ежедневното снимане с тях днес е, че нямат цифрова матрица. Някои може да поспорят дали това е недостатък или е предимство. Има особено очарование в лентата, което и най-добрият цифров сензор не може да достигне. Има и толкова художествени метафори, свързани с лентата и нейното преминаване. Филмовата лента е по-“жива” от сензора.

Но важното е, че ако се направи подходяш проект за механично вграждане в гърба на (например огледално-рефлексен) фотоапарат на цифров сензор, процесор, който да обработва данните от сензора и памет, в която процесорът да записва снимките, това ще е прекрасен инструмент в ръцете на любителя фотограф.

Не е нужно сложно управление на всички настройки на обработката - няма нужда от компресиране, от прелистване на снимките, от триене и възстановяване на изтрити кадри. Няма нужда и от дисплей, защото на него най-вече се показват снимките за запазване/изтриване - ако всички кадри се записват, нуждата от екран изчезва. Не са нужни сложни настройки на баланса на бялото и нивото на компресия, защото всичко ще се записва в суров вид. Обработките могат да се оставят за после, когато човек си източи снимките на компютъра - там може и бялото, и компресията да се коригират, както и да се компенсира изкуствено експозицията…

В апарата са нужни само сензор, процесор, памет и захранване. И съответният софтуер, който да върши всичко в процесора. Тук идва първата добра новина - софтуерът може да е свободен. Не зная дали има такъв, но може да се напише. Зная, че се продават отделни цифрови сензори и процесори. Също така има и памети всякакви, а захранването може да се взема от стандартните батерии на лентовия апарат.

Всичко останало си го има в самото тяло на апарата - електронното регулиране на блендата, измерването на светлината, скоростта на затвора, автофокуса на обективите. Разликата ще е само в това, че когато премине пердето на затвора, отзад няма да има филм, а цифров сензор. Поставен на същото място, определено за филм. Другата разлика ще е, че когато апаратът е с такъв гръб, моторът за придвижване на филма или ще бъде изключван, или просто няма да има ефект. На гърба, около мястото за сензора и в отделението за филмовата ролка има достатъчно място да се побере микроконтролер с нужните му платки.

Само трябва да се проектира. Трудна задача, но някой ден може и да стане. На мен поне ще ми е интересно. Втората хубава новина (освен заменяемостта на свободния софтуер) е, че и самият сензор (матрицата) ще може да се направи така, че да се заменя с друг. Все едно зареждаш друга марка филм. Изваждаш единия сензор и щракваш другия. Евентуално с някакъв цокъл-преходник. Така могат да се използват различни сензори, с различни качества. С по-различно предаване и динамика на цветовете, или пък с повече мегапиксели.

Ще започна да събирам материали за проучване на такъв проект. В мрежата има много малко такива - има всякакви други “направи-си-сам” фотографски проекти, но не намерих много за такъв. Има серийни апарати, които позволяват да им се сменя гърбът с цифров - зная за Mamiya. Но това е професионална техника, за много пари и е далеч от понятието “направи си сам”. Струва ми се, че е крайно време да си помисля по-сериозно за това - досега все си казвах, че е безумно като начинание. А сега започва все повече и повече да ми харесва. :)