Страхът на блогъра
“Ако пиша само вървежни простотии, ще стана телевизия”
Телевизията не е най-манипулативната медия по начало, просто е най-манипулативната днес. Защото е най-чуваната медия. Пардон, най-“гледаната”. Никой не чува какво му се говори от екрана, всеки блее и фоново смила готови послания, докато вечеря. Или докато говори по телефона. Например. Телевизия може да се гледа и с едно око и пак целта й ще е постигната. А целта на зрителя? Абе какъв зрител…
Изкушеният от блог-живота си прави най-лоша услуга като гледа много телевизия. Същият ефект се постига и с прекаляване с вестници, но за щастие точно тази форма на обезлесяваща пропаганда вече е леко демоде. Блоговете са ценни точно защото не са телевизии. Защото са не-медии, без-посредници.
Който неистиво се опитва да стане телевизионна звезда в блог-пространството, просто не е наясно нито с блоговете, нито с телевизиите. А сигурно и нито със себе си. Отстрани тези нарцистични напъни лесно се заобикалят, въпросът е как всеки сам да се предпази от изкушението да стане свръхчетена и в същото време свръхбезмислена ”медия”.
Ужасът на блогъра
“Ами ако нямам какво да пиша вече?”
Е, и това е вариант. Никой не казал, че балансът си идва сам или пък че всички неща са вечни. Ако нямаш какво да пишеш, ама ако наистина нямаш — значи не пишеш. Иначе става като лоша тема по литература — личи си както ненужното излишно писане на всякакви засукани повтаряници, така и огромното усилие и мъчение на изписалия го. И за какво? За по-високо място в някаква блог-класация? Или за “поддържане на формата”? Че то това да не е фитнес… А, да, вярно — за да се спаси светът. От лоши политици, от автомобилисти, от велосипедисти, от наближаващата комета, от ядрената енергетика, от експериментите в ЦЕРН. От привържениците на легализирането на тревата, от противниците на легализирането на тревата…
Накратко — от тези, дето са “wrong on the Internet”. Ох, я спокси! Пийте вода, пийте водка, намерете си хоби, вземете си гадже, “вземете си живот” (както казват по английски) и като не ви иде да пишете, просто четете. Ако не блогове, то библиотеката зад вас — все има книги, дето не им е стигнало времето, а и никога не е вредно да се препрочете “Парижката Света Богородица” или “Силмарилион”, нали?
Истината е, че със или без вас и мен светът ще си се върти и политиците все ще са си мръсна порода и все ще се изсичат тропически гори. Да не говорим, че нито автомобилистите са ви с нещо виновни, нито пък ядрената енергетика не е екологично най-щадящото за момента производство. А и светът определено няма да свърши с експериментите в ЦЕРН, както и с пушенето на марихуана заради “пътя към себе си”.
Истината на блогъра
Както и да пишем, все е в повече и все е недостатъчно.
Бложенето е като стрелите на изкуството, за които дон Хуан казва, че все уцелват много близо около целта, но никога точно в нея. Както всяка друга литература, и поддържането на блог е силно безмислено занимание. Да, има някаква ценност и в него, но обречеността му го прави безмислено, погледнато откъм някаква по-мащабна от ежедневното скитане цел. Обречено е, защото най-добро е в заиграването с несъвършенствата си и така е несъвършено в развитие, в действие. В действителност. А като всяка литература все е обърнато към всеобщите истини — обърнато, но през рамо. И крачи към пропастта си.
Нищо лошо, всъщност. Това, че писането е несъвършено не е причина да не пишем. Той животът е несъвършен, да не би да е причина да не го живеем? Самата абсурдност на живота в писане го прави толкова специален.
Та истината е, че както и да го погледнем, цялото това занимание се крепи на усилието ни. Както и всяко друго занимание. Който е решил, че е открил някакъв самодостатъчен светлик, дето ще му осветява нощите пред екрана и ще му налива в пръстите велики и непознати на другите истини, с които ще просветли неразумните други и ще го харесат гаджетата… нещо е сбъркал приказката.
Готиното е, че всичко това не е повод за тревога. Може да е повод за дълга пиянска вечер с разговори на философска и религиозна тематика — може, вярвайте ми — но за тревога не. Виж, тревожно може да е защо ми стана повод за писане… :)
