Arcane Lore

Грижата за околната среда и като цяло балансираното, екологично мислене за развитието върви много зле в България. Ако екологията е знанието за равновесието в природата, разбирано най-общо, то у нас определено няма въжеиграчи. Не обвинявам природозащитниците — тук обвинявам всички инвеститори, които търсят печалба на всяка цена и всички собственици на земи, които позволяват инвеститорите да им промиват мозъците.

Но, както казах, спасение явно няма. Иракли е на път от доста време и вече май даже не е новина за медиите. На Рила копаят и строят, защото само ако успеем да привлечем всичките скиори по света, представяте ли си… То ще е един туризъм, то ще е един кеф, едни доходи, пари, пари. Пред такава перспектива на кого му пука за някакви пършиви езера. Пък и те езерата ще останат, ама само какви яки хотели ще вдигнат наоколо, че и пътища, и яко туристи — абе голям кеф, нали? То по цялото море всичко като е застроено да не би да е зле, а? Даже там има още място за хотели, дори и да няма достатъчно вода за пиене и да няма канализация — абе на кого му пука, бе-е-е…

Странджа? И Странджа ще наакат, само гледайте! Единствената мъничка победа преди време беше обявяването за незаконен на един строеж край Варвара — а дали го бутнаха? Май не, нали… Нищо — ще го узаконят като утихнат нещата и него.

Днес гледах репортаж от протеста в София и от решението в министерството, че всичко било наред и около 5000 декара от парка влизат в устройствения план на община Царево. Предвидени са за застрояване. Кметът на Царево, известният вече рушител Петко Арнаудов от БСП стоеше мазен и доволен на масата до министъра Чакъров и грееше от кеф. Предвиждат се докъм 60 000 легломеста. Всъщност май са “предложили” от общината повечко — 9000 декара със 100 000 легла — но са им одобрили “орязана версия”. Така се прави — казваш нарочно повече, за да може после да намалиш и да кажеш “ето виждате ли, ние даже намалихме площта за застрояване”. Тарикати дребни. Ама нямало да се застроява чак всичко — една малка част от земите били предвидени за инфраструктура и обслужващи постройки. И-и-ха, верно ли бе?

Така че не се надяват, ами направо вече потриват ръце и се канят да пуснат багерите и да застроят почти 100% от крайбрежието. Ще останат само мънички точици — устието на Велека и Силистар.

Тъпо ми е за местните, които не разбират как яко ги работят. Да, наистина може част от тях да поспечелят някой лев от застрояването — но голЕмата парА ще падне в джобовете на малцина избрани. Дядо и баба на село пак ще си останат с пръст в устата и без пари за хляб, най-често защото са продали на уж изгодна цена имота си на инвеститор. Имота, дето техните баба и дядо още са го събирали, кътали са го и са казвали на децата си “имот не се оставя” и “тая земя ще ви храни, ако я копаете”.

Факт е, че в мрежата “Натура 2000” влизат доста земеделски земи и частни гори. Но е факт също така, че за всяко ниво на защита в мрежата се полага на собственика съответно обезщетение. Така че дори и изобщо да не работи земята си, собственикът на имот в границите на “Натура 2000” ще получава постоянно компенсация от държавата. Е, вярно — не са много пари накуп, но пък са постоянен доход. Ако човек реши да обработва имота си в защитената територия, като се съобразява със съответните конкретни ограничения, може освен обезщетението от държавата да реализира и печалби от реколтата.

Ама е много по-яко да продадеш имота на инвеститор и да гушнеш една топла-топла пачка наведнъж, нали? Вярно, ще ги изпиеш за нула време, ама все пак тръпката е по-друга от някакво си обезщетение и някакви си реколти. Да, някои няма да продадат на инвеститори, ще издържат на натиска им и ще си направят сами свои си хотелчета. Колко време ще издържат на конкуренцията на големите и колко усилия по поддръжката ще им коства, какво качество изобщо ще успеят да поддържат и накрая колко пари ще могат да спечелват е друг въпрос.

Но искат хората бе, искат да си осерат земите, защото били техни. Частен имот, разбираш ли, мога да правя каквото си искам с него. И защитен да е, няма проблем — ще се обадим на бай кмета Арнаудов и той ще ни уреди, ще пусне там далаверката с министъра Чакъров. Няма оправия ви казвам, няма!

——

Защо го пиша това? Всъщност не иронизирам — наистина, няма оправия. Преди време писах, писах много и гледах да са все разбираеми и важни неща, да не се повтарям и да не пиша глупости. Някои може би са забелязали, че от известно време вече избягвам да пиша на такива теми.

 
http://yasen.lindeas.com/tag/ecology
http://yasen.lindeas.com/tag/irakli
http://yasen.lindeas.com/tag/strandja

Резултат няма. Официален резултат няма — иначе блогъри наоколо също пишат и някои от читателите сигурно мислят подобни неща. Но щом властта си е навила на пръста да застроява — не виждам как някой може да каже копче. И то всякаква власт — изпълнителната в столицата, местната в общините, всякаквите контролни органи, дето уж са експертни, а всъщност са купени и платени, самите инвеститори с интересите и плановете си. Какво говорим, даже някакъв беше вадил пистолет в Рила и беше заплашвал съвсем директно.

Решението?

Решението е у всеки от нас поотделно. Няма общо решение, което статуквото да позволи, няма смисъл да го чакаме. Всеки от нас трябва сам за себе си да реши дали е за застрояването или не, какво е отношението му към екологията по принцип и конкретно за всеки проблем. И съответно сам за себе си да реши как да пристъпя към всяка такава гореща тема.

Аз не карам ски. Няма и да се уча. Това е моят начин да не участвам в замърсяването на планините и урбанизирането на заснежените склонове. Ски-туризмът е основната причина за застрояването на планините. Нещо повече — ски-туризмът е почти единствената причина за застрояването на планините.

Вече няма да ходя на море в малък курорт. Ще ходя на море със семейството си и с приятели с автомобил и ще отсядаме в голям град. От големия град ще се придвижваме до желания плаж пеша, с колела, с градски транспорт или с автомобила, ако е по-далечко. Няма да използвам никакви услуги на местни малки хотели. Храна има в изобилие на други места и не е нужно да спонсорирам виновниците за застрояването на Черноморието. А пък и не отивам на море за да се тъпча, я!

Да не говорим, че в България по морето няма толкова отдалечени плажове, до които да не може да се стигне за нула време с автомобил след закуска от близкия голям град. Вярно, автомобилите замърсяват въздуха — но много повече замърсяват природата малките курортни селища. А и аз някой ден ще си правя електромобил, така че и това отпада като притеснение.

——

Екологията не е някаква политическа концепция или лозунг от преди изборите. Както и свободата, демокрацията, изкуството, образованието на децата ни, дори пресичането само на зелено — всичко това зависи от нас.

Имам предвид от всеки от нас. Поотделно, не заедно и не показно. От мен. От теб.

Темата за енергетиката е сериозна и решаващо казване трябва да имат специалистите. Не, наистина — не правете това вкъщи ;) Разговорите край маса, в които всеки разбира от енергийна политика, от горива и екология са си нещо по начало несериозно. Затова и тази статия не е чак сериозна. Истински от енергетика разбират енергетиците. Една малка подсказка: защото разбират от ефективност.

От камбанарията на неспециалиста можем да кажем, че от повече четене на книжки и най-вече повече мислене имат нужда както пристрастените към прахосване на енергия, така и т.нар. “еколози”. Може би даже т.нар. “еколози” имат много, много повече да наваксват откъм мислене на проблема.

Малко остро звучи, но за какво говоря — говоря за това, че няма такива неща като “екологично чисто производство”, “екологичен транспорт”, “безкрайни възобновяеми и безвредни източници на енергия” и др. под. Преди години се бях наслушал на еко-простотии в една организация, на която с насмешка още тогава с едни приятели викахме “Зелени марули”. За наша радост се разкарахме оттам бързичко. Та там хора, които хал хабер си нямат от енергетика ми разправяха с плам в очите как “АЕЦ-ът замърсява атмосферата” и как можело “да се построят ветрени електростанции по билото на Балкана и ще правят всичката нужна електроенергия”. Или пък как културните страни си правели ВЕЦ-ове, а не като нас да горят въглища и да строят атомни централи, дето бълвали отрови и радиации в атмосферата…

Не че аз разбирам от енергетика, пак казвам, но поне имам уважението да оставям такива грандомански разсъждения на преценката на специалистите. А такива познавам. Истината е, че атомните централи изобщо нямат нищо пряко общо с атмосферата. Ветрените централи са достатъчно ефективни само на места с постоянен и достатъчно силен вятър. И дори да има такива у нас (из Добруджа и навръх Балкана), вредният им ефект е по-голям от ползата. Или поне е много по-голям от ползата на АЕЦ, например. Виждали ли сте истинска ветрена централа? Не тези малки перки, дето вдигат край морето, а от тези, дето тепърва започват да строят там, дето са с радиус на ротора двайсетина-трийсет метра и могат да захранват средноголямо предприятие? Е, и аз не съм, но както казах са ми разказвали точните хора.

Свистенето на перките на такава истинска ветрена централа е толкова силно, че никое животно не се решава да се доближава до тях. Птиците променят прелетните си пътища, за да ги избягват поне с няколко километра. Не само че свистенето ги плаши, ами бясно въртящите се лопатки (в краищата им скоростта е наистина забележителна) са си направо като кухненски ножове за обезкостяване… С нарастването броя на тези грамадни въртележки това ще става все по-трудна задача и в даден момент тази “екологично чиста енергия” ще обрече прелетни птици на измръзване по северното черноморие, защото не са могли да намерят пролука или да заобиколят ветрения парк.

Водни електроцентрали, казвате? Къде? На коя река по-точно? Има ли изобщо река, която да може да се похвали с целогодишен дебит, достатъчен за водна централа? Ами да, няма. Може би трябва да залеем още десетки села, за да направим още и още малки язовири, с които да произвеждаме ток колкото половината нужен на близките села? Или да преградим Дунава — понеже по тия земи само той си е баш река, другото са повече или по-малко сезонни рекички.

Новите “хитове” са био-горивата — някои хора се успокояват, че като тръгне да привършва нефтът (между другото, съвсем малко му остава, между десетина и най-много, в най-добрия случай петдесетина години) всички ще си купим хибридни автомобили и ще сме щастливи. Животът ще е страхотен, защото природата най-накрая ще започне да си почива от нас. Но така е само в рекламите, само в рекламите може производител на моторно масло да се представя като спасител на природата и озеленител.

От една страна, био-горивата не идват даром. В тях трябва да се вложи доста енергия, за да се произведат. Освен това отглеждането на маслодайни растения за биодизел намалява наличните площи за засяване на пшеница, царевица и други такива, от които си правим насъщното папо. И как “спасяваме” природата? Сеем рапица, слънчоглед, соя и подобни в пшеничените ниви, а за пшеницата “завземаме” нови и нови площи от горите. Чудите се защо се секат толкова много гори, защо джунглите (така модерно наричани из недопреведените филми “дъждовни гори”) продължават да се изсичат и дори темповете на това изсичане продължават да се увеличават? Земеделие и животновъдство, това са отговорите.

И после ще ни казват, че биодизелът бил екологично най-чистото гориво. Всъщност, май са прави — ако ще е “гориво”, нека да е биодизел, да. Да не говорим, че самият дизелов двигател е по-съвършен технологично от бензиновия. Да, зная че е спорна тема и че в последните десетилетия бензиновият е много усъвършенстван. Но все пак, ако трябва да сме обективни, един днешен дизел с общо пряко пълнене (common rail) е по-икономичен и по-чист от бензиновите. По-малко въгледвуокис и твърди частици изхвърля. Отстъпва само по емисии на други вредни вещества, например малки количества азотни и серни окиси. Но е спорно кое е по-вредно за флората.

Пиша всичко това, защото е абсурдно човек да се нарича природозащитник и да не разбира, че енергийно най-ефективният ни познат и масово разпространен двигател е електрическият. Във всякаквите му разновидности. КПД на двигателите с вътрешно горене е средно около 20%. На най-новите усъвършенствани турбодизели е в най-добрия случай 40 до най-много 50%. В повечето случаи — по-ниско. КПД на безколекторния електродвигател е 85-90%. Други видове електродвигатели — променливотокови трифазни, индукционни, постояннотокови колекторни и т.н. са с различна ефективност, но рядко тя е под 80%, още по-рядко — под 75-78%.

Разликата е очевидна. Второто нещо, което е нормално природозащитниците да разбират и отчитат е, че по-чисти и по-малко нарушаващи баланса в природата са концентрираните производства на енергия. Когато всички имаме по един мини-ТЕЦ в колите си, това е много по-неефективно и много по-нарушаващо еко-баланса, отколкото да имаме една средна по мащаби електроцентрала и да консумираме тока от нея. На едно електропроизводствено място може да се осъществи контрол, да се поставят пречиствателни станции, да му се повиши ефективността. Но на безброй мини-централи, пръснати из целия свят не може. Хем по-неефективно, при това в пъти (разликата между 20 и 80 е точно четири), хем по-замърсяващо.

Истински ценното за защитата на природата е да се строят средни и големи електростанции от подходящ вид и на подходящите места. След това върху тях да се упражнява обществен контрол за повишаване на еко-съобразността и енергийната ефективност.

И не казвам задължително да са атомни, може да са слънчеви например. Но всички трябва да разберем най-накрая, че няма такова нещо като безвредно производство на енергия. Всеки такъв “добив”, всяко преобразуване на енергия за човешките ни цели прави някаква вреда на природата. Всяко. От нужното ни за транспорт до нужното ни за производство на сапун или ваксини, да кажем. Или спираме водата в бързеите и рибите измират от задушаване, или прогонваме птиците, или изстудяваме и засенчваме земята, или опушваме въздуха. Може би само ядреното гориво няма пряк видим ефект върху природата, но и то й влияе. Преразпределя радиационния фон от местностите със залежи в местностите на производство, а и оставя тежкия проблем с облъчените отпадъци.

Но така е — няма пълно щастие. Това, което може да се направи, е да се търси ефективност при работата с енергия. Начинът е и всеки от нас да бъде по-малко консуматор, когато може да си го позволи. Да станем по-ефективни самите ние. Светът няма да оцелее със слънчеви батерии на покривите и ветропоказатели на шапките, това е ясно. Това е така, защото истинският екологичен проблем е не друго, а пренаселването. Не друго, а то е причината за всичко и то е единственото “неестествено” явление в света. Не замърсяванията, не изсичанията, а постоянният стремеж към пренаселване. Който стремеж може да е естествен в дивата природа, но там остава само като стремеж, а в цивилизования човешки свят е превърнат в начин на живот и мироглед. Но това е малко по-друга тема.

Това са те, да — “Артисти за природата”. Когато за първи път чух песента, преди може би месец и половина някъде, бяхме на път. Гледах обедното слънце през върховете на крайпътните тополи на съседен път. И докато колата се носеше напред към кръстопътя и слънцето слизаше все по-надолу по наскоро разлистените корони и трептеше с блясъци в очите, изтръпнах. И аз не мога да се разделя с теб, планина! Не мога!

Пуснах препратки към един-двама приятели и наживо говорихме за това над чаши с бира. Дълго се чудех какво да напиша и как да кажа каква е точно тази тръпка и защо изобщо изтръпвам от такава песен. Споменах за песента и клипа съвсем набързо, някак между другото и да ми е като отметка да ми напомня, че искам да пиша повече. Но какво наистина да пиша, какво да говоря… просто не мога да се разделя с теб, планина, не мога!

Самата песен хем не е нищо изключително новаторско, хем е чувствена и магнетична и безкрайно по-музикална от всички глупости, с които ни заливат радиа и телевизии, от разните измислени и режисирани “евровизии” и просташки “мюзикайдъли”. И не — темата не е нито късна, нито излишна. Поне не прекалено… все още.

Далеч от всякаква хитовска амбиция, “Не мога да се разделя” е песен, която и да не застане на първите места в рейтингите по продажби и излъчвания, ще си намери уютно местенце в сърцата ни. И всеки път, когато я чуваме, всеки път, когато виждаме как убиват планината ще ни кара да изтръпваме. И да се чудим защо, да се чудим как да обясним този трепет и да нямаме думи. А само да слушаме и вътрешно да пригласяме. Докато слънцето премигва в клоните на крайпътните тополи — весело, че сме се трогнали за планината. Неговата планина, нашата планина…

 
http://forthenature.org/documents/289 — изтегляне във формат mp3
http://vbox7.com/play:0eb0d078 — клипът онлайн

——

Аз научих тогава от Дени от БГз. Другите, които участват, са хора от Балканджи, Исихия, Екзитус. И още доста други, общо към 30-тина музиканта.

През 2004-та за коледа и нова година бяхме взели живо дръвче, смърч с корени, който нагласихме в голяма саксия и украсихме като празнична елха. Всичко беше страхотно, живо дръвче за елха е в пъти по-приятно от отсечено с кръстачка. След празниците, като се постопли, го засадихме в тревната площ до блока, заедно с малкото борче, което открихме сред корените на смърча. Какво стана с тях след това?

Борчето “Борко” не издържа много. Като порасна висока трева, все си казвах, като минавах по пътеката след работа, че трябва някой ден да пооскубя тревата около дръвчетата или поне да я утъпча или да поставя някаква ограда, за да ги предпазя. Тогава имаше практика цигани да се наемат за косене на междублоковите пространства. То май още си я има, де… последната година се разкарваха разни дядковци с ръчни тримери, ама то като скорост, качество на косенето и внимание към дървета и цветя си е същото. И така един слънчев ден видях, че борчето чисто и просто е окосено заедно с тревата. Намерих корена и известно време го поливах, когато слизах да полея смърча. Но така и не се съвзе — нормално.

“Шмръкльо” и той същата есен пострада. След въпросното косене около месец някъде остана сеното разхвърляно и неприбрано. Аз пак все се канех някой почивен ден да сляза да го събера, но покрай ходенето на работа не намерих време. Изпревари ме някоя бабка или дядко от входа — сеното един горещ ден беше скупчено край кофите за смет, по-точно между тях и дръвчето ни. След няколко дни и след очевидното нежелание на събиращите боклука фирми да отнесат сеното, незнайно как, пламнал огън в тая купа и сеното изгоря. По някаква “случайност” изгоряха точно тогава и всички други купи сено в квартала.

Смърчът беше така опърлен, че успя да се съвземе и да покара нови клонки едва миналата пролет. Поливахме го в най-горещите дни и когато много избуяваше тревата наоколо, я разчиствахме. Покрай това ни занимание аз даже почистих цялото каре тревна площ. Беше пълно с боклуци, под и в тревата имаше цял пласт вестници, найлони, цигарени кутии, стъкла, кофички от кисело мляко… и така из цялата площ.

Дръвчето много трудно успя да се позакрепи и въпреки че като го купувахме изглеждаше силно и стройно, пълно с енергия за растеж, сега вече няколко години не може да тръгне нагоре. И даже, честно казано, изглежда все по-малко и свито, сякаш се смалява.

Най-последният удар по него беше по празниците. Когато се върнах след нова година от Троян, пътувал точно в най-голямата виелица и премръзнал, видях дръвчето с отчупено връхче. Нямам представа дали някоя случайна пиратка или изтървано хлапе от квартала му е откъснало връхчето. По-скоро ми се вярва да е второто. Откъснато е самото връхче, десетина сантиметра, това, което е в основата на всеки растеж на тези иглолистни дървета. Без връхче практически не може да расте сега. Е, може би все пак ще успее да си пусне някак друго, но жалкото е, че няколко години вече това измъчено дръвче не може да порасне малко и да премине критичната граница от метър и петдесет, под която е постоянно уязвимо от хората.

Стои леко край пътеката, навътре в тревната площ и сякаш все повече се свива, смалява и накланя на една страна. А сега вече е и без връхче.

Ужасно тъпо ми е. След като се роди малкият, тъщата дойде по някое време и реши да вземе да засади и тя някакво дърво. След около месец въпросната череша, след като точно беше пуснала първите листенца, осъмна с отчупени клончета и бързо изсъхна. Тази тревна площ се намира от южната страна на блока и имам силното съмнение, че бабите от блока държат там да няма дървета, за да не им се хвърля сянка върху южния калкан. Няма да се учудя, ако всичко това е било нарочно, но не се замислям много по въпроса, за да не се ядосвам.

Но всеки път, като минавам по пътеката и погледна настрани към нашата елхичка, ми се свива сърцето. И за какво да купуваме скъпите елхи в саксии, дето тая година стигнаха цени минимум 45-50 лева? За да си успокояваме съвестта, че видите ли, ние тая година не сме секли дърво, не сме “нарушавали екологията”. Дрън-дрън. Дори и в планината да ида да засадя елхичката, пак само подпомагам родния дърводобив. Дървета трябва да се садят в градовете — но виждате какво става, едвам кретат или направо си изсъхват. Работещ отдел по озеленяване към общината трябва, но няма. Кметът Борисов има пари за какви ли не глупости, като огромната рампа за инвалидни колички, дето изтипоса отстрани на “Св. Александър Невски” и загрози цялата му северна фасада, а пари за озеленяване няма. Да, трябва да има достъпност за инвалини, да — но това се прави с малка платформа с електромотор, която се вгражда отстрани на входа и не загрозява толкова фасадата. Защото една платформа е широка 80-тина сантиметра, а рампата е огромна. Е, вярно, огромните неща повече се забелязват и са “повече работа”.

Без служба по озеленяване можем само да си джафкаме в публичното пространство, че бил мръсен градът, че се изсичали дървета, че това, че онова… Да, всички заедно и всеки поотделно можем да засадим дръвчета из тревните площи. Но не това ще е доброто нещо, доброто дело. Доброто ще е да създадем такава нагласа, в която да се появи и задържи, да се оцени и стимулира експертно отношение към озеленяването. А експерти по озеленяване съм сигурен че има. То философи има толкова много, та сигурно и лесотехническият университет и той дипломира кадри всяка година. Това, което няма е отношение към проблемите.

Хората говорят за екология и ни се ще да вярваме, че има засилена обществена чувствителност към проблемите на екологичното равновесие. Нищо лошо, но и нищо ново — хората говореха и за светло бъдеще и за разоръжаване, за премахване на глада и насилието в третия свят също. Това, че хората говорят за нещо не дава никаква гаранция, че хората мислят по проблемите на това нещо. Че се ангажират, че постъпват отговорно всеки ден в малките неща, които именно погледнати отвисоко правят “голямата картина”.

Да, модерно е да се говори за екология, но какво общо има модата? Става ни приятно, че някой някъде е спечелил Нобелова награда с филм за глобалното затопляне, че има блог-кампания за писане по екологични теми и си казваме преди лягане “ехей, на добре отива светът, браво, браво”? Всички кампании, всички филми и цялата истерията на медиите, дори всичките няколко десетки показно засадени дръвчета не вършат никаква работа, когато изстреляме угарка напосоки и нагазим напряко в тревната площ, когато оставяме боклука си в планинските пътеки или заравяме опаковки от вафли на плажа. Ценно е само моето и твоето осъзнато действие, не кампаниите “някъде другаде”.

Без осъзнаване на отговорността пред общото не може да съществува никакво общество. Ако днес все пак имаме нещо общо, то е защото понякога и отчасти се грижим за него. Но общото в света ни е вечно пречкащото се и досадно малтретирано ни дете, то е това, което правим “въпреки”, а не “заради”. Излизаме да почистим пред входа понякога, когато има организирано почистване, но най-често е за да не ни одумват бабите от блока, да отбием номера. Възмущаваме се, че градът бил шумен, замърсен, пълен с коли, а само да се докопаме до наша си кола и леко-полека почваме все с нея да се движим. Както с пешеходците — когато сме пеша мразим и изскачаме пред шофьорите, когато сме с кола мразим и гоним пешеходците.

И все виновно ни е “управлението”. Всеки път се правим, че не знаем, че изборите са бизнес с ужасно много пари, в който ние сме само наемни работници. Казваме, че всичко зависи от нас, защото ние сме “народът” и властта е нещо, което благосклонно делегираме на нашите “слуги”. И вярваме, че ще оправят задръстванията, ще намалят шума и отровния въздух, ще възстановят горите и оформят паркове, ще закрият замърсяващите заводи (то заводи останаха ли, тук вече само се препродава и се строят панелки и курорти?). Ще направят пречиствателни станции, ще опазят измиращите видове, ще върнат риса по тия земи даже може би…

Абе каквото там трябва, за да оправят климата и да можем да кажем на децата си, че когато те остареят, пак ще има природа, ще има баланс, ще има живот. А не да стискаме зъби и да казваме “нека потопът е след мене”.

Не става така. Трябва всеки. Трябва всеки ден. Това е истинската сила, тя прави истинската промяна. Трябва всеки от нас да прави всеки ден малките неща, които дават голямата картина. Заобикалянето на тревните площи, събирането на боклука и почистването са най-малките стъпки. След тях идват културата на паркиране на автомобилите, способността да убеждаваме други хора около нас да ни последват в тази грижа за общото.

Чак когато успяваме да се грижим за всички тези малки неща в живота, в бита и когато наистина започнем да го правим всеки ден, без да се замисляме, чак тогава ще можем да търсим отговорност от съседа по къща или по служба и да разчитаме на кампании. И на натоварване с отговорност на другите. За да търсим отговорност за общото, трябва самите ние да понасяме много повече от своята, лична отговорност за това общо. Трябва да сме отговорно изрядни и това да не е нещо извънредно, а да е “редът на нещата”, да не ни прави впечатление.

Тогава кампании като тази няма да изглеждат така отчаяни и критични. Някой ден, ако успеем. Затова трябва да започнем от днес, от сега и без краен срок. Ако ли не — светът отива по дяволите, с него и ние…