Arcane Lore - electric car

Шест години по-късно

turin — Fri, 22 Jan 2010 19:54:19 +0000

Преди година гледах назад петте години (05, 06, 07, 08), през които се радвах на блога си и неусетно взеха, че станаха днес шест. Реших да пусна Blosxom, един прост, но гениален за времето си блог-скрипт на Perl някъде в средата на януари 2004г. Намерих време чак на 20-ти – не че имахме много работа като сисадмини на енергото, просто аз все се заривах в разни странични, странни и, накратко, безсмислени неща като iproute, bash-скриптиране и врънкане на шефа за бракувани машини, за да си направя клъстър. Да, знам, да ми се чуди човек. Но важното е, че сайтът стана за нула време и на следващия ден вече Arcane Lore се радваше на уеб-детството си. Като помисля сега, сайтовете винаги стават за нула време… е, след това им трябва вечност, за да влязат горе-долу в релси…

Една година – много време, ако пишеш всеки ден и сигурно още повече, ако следиш рейтинги, класации, ефект на промотиране в социалните мрежи и процент на посещаемост по ключови думи в Гугъл при пълнолуние. Или наистина малко време, ако все не ти достига за писане. Не, даже не за писане – за сядане пред клавиатурата. Не, още повече – само за събиране на ентусиазъм за нещо толкова трудоемко и очевидно ненужно. Когато вместо това можеш да използваш половин час тишина между така редките бебешки заспивания и следващото кресчендо на ежедневието за… разходка… или бързо кафе навън.

Мислех си за блога, докато карах днес до София. Може би трябваше да мисля за колата и да слушам равномерния й (на моменти) шум, за да знам дали е наред и дали не е чиста проба глупост да карам на дълъг път кола, която май си има своите проблеми. Но все се сещах за блога и за това, че все по-често забелязвам отслабващия ми ентусиазъм за две неща – блога и фотографията. Китарата е даже извън класацията, за жалост или не – та кой има време за свирене на китара, когато трябва да играе със сина си, да помага за мъничкото му братче и да стиска зъби, докато инатливата му мечта за своя работа, свой “бизнес”, свое свободно време и отказ от работа на бюро все повече и повече стои… абсурдно. Най-вече финансово.

Защо нямам ентусиазъм ли? Ами не е защото съм решил да не блогвам, или пък защото някак снобски съм решил, че това с блоговете е глупост, че не е модерно или пък че има някакъв закон, по който на всеки блогър му “идва времето” и спира да пише. Глупости. Всъщност ми се пише. Но и ми се спи. И ми се стои на някое спокойно място, в което не трябва да се прави нищо и за това никой не е виновен или закъснял. Както казват, “с чаша бира на плажа”, макар да не държа изобщо нито на бирата, нито на плажа, а само на спокойствието. Разбира се, лесно щеше да е, ако вземех просто да се наспя и после да си отворя да пиша тук. Но не става, трябва и да се тормозя – я за пари, я за докторантурата, я за все по-изплъзващите се планове за живота с изтичащи срокове.

——

През тази година ми се случиха доста неща и всичките са критични, определящи. Влязох в БАН да ходя три години на едночасови седмични административни събрания, да пиша малко текстове и накрая да напиша и дисертация. Само по себе си е добре, а и аз и семейството ми много го приехме. Даже Светко лятото, когато пътувах всеки понеделник от Троян до София за тия административни сбирки (на които нямам право на глас в гласуванията, които понякога без предупреждение не се провеждат, но пък съм длъжен да посещавам), ми казваше “Тати ходи бан”. Веднъж каза, че трябвало тати да иде до бан, да вземе малко старци, за да си сготвим да папаме. (Май това последното може да е неразбираемо след време, но сега поне се сещате ;)

Роди ми се вторият син, Огнян. Краси издържа предизвикателствата на бременността и сложностите около преместването ни първо в Троян, после обратно в София, после пак в Троян. Накрая и майка й дойде и, някой би казал, забрави да си тръгне – но това е друга тема. Светко издържа ужасното за него очакване на взимането на мама от болницата, и то неведнъж. Аз също издържах да съм край него и далеч от майка му и да успявам и с нервите, и с мотивацията. Бременността, за щастие, успя да приключи само с тези тревоги и станахме четирима. Тоест сега петима – но това е друга тема.

Това е годината, в която наистина започнах да се уча да карам кола. И то защото в същата година купих първата ни кола – Рошко. След обикаляне и оглеждане, може би около месец или два, накрая отидох, видях една кола – беше в центъра и беше за кратко, защото собственичката бързаше за зъболекар. Бял Rover 200 RF. На тия коли им харесвах единствено външния вид. Иначе бях и съм “за” японски марки, и то две или максимум три от тях. Но след като за Subaru чисто и просто не можах да събера пари, а всичките Lancer-и, които гледах бяха за боклука или някъде около него, накрая като видях тоя бял Rover, просто казах “стига, тази ми харесва, точка, скачам и я взимам, че ми втръсна вече”. И я взех. Въпреки че един добър подробен оглед може би щеше да ме разубеди бързо. След това развих и завих сам доста болтчета по нея, но все още не е дообслужена и може би има и други проблеми. Дано да бъркам! Не, нямам предвид гарнитура на главата, макар че то при ровърите кой знае.

Колата ни заведе на много места лятото и ни помага сега по-лесно да издържаме студа в Троян, като обикаляме магазините и детската кухня на Светко. Имаме планове за нови завеждания на места идното лято – така че, Рошко, дръж се! Днес, когато се прибирах към София, километражът вече доближаваше интересна стойност, която чакам от известно време. Когато я купих, показваше 192 хил. км. и нещо, а днес на влизане в София наближи 200 хил.

По-точно превъртя наистина съвсем на края на пътуването – когато стана 199 999, отбих в един паркинг между блокове тук в квартала и снимах таблото. По радиото пускаха Perfect Strangers” на Пърпъл. След това прибрах колата до нашия блок и когато спрях, километражът показваше точно 200 000 изминати километра, а радиото пръскаше “Sympathy for the Devil” на Стоунс. Не, няма символика, няма защо да я търсите – просто съм запомнил песните.

Далеч съм от убеждението, че колата е наистина на 200 хил. км. Със сигурност броячът е превъртан, може би неведнъж. Ако не е поне на 300-350 хиляди, пък на. Но няма значение… 8 хиляди километра за половин година – за някои може и да е малко, но на мен бензинът ми е с пари. Хм, тъпо – казах за сина ми и за докторантурата с по един абзац, а за автомобили още не съм спрял… Мъже…

——

Случиха се и много други неща. Даже всеки ден се случваха по много. Но кой да ги помни. И то да си ги спомни наведнъж, че да ги изпише… Абе, наздраве! След 6 години блогване тук има: в блога 554 записа с 1856 коментара, в микроблога 258 записа със 108 коментара, в галериите и фотоблога 977 снимки с 37 коментара. Чудо голямо, статистика някаква. Но не го бях правил и ми стана интересно колко са наистина, та ги преброих. Скоро може би и видеоблог. Отдавна си мисля, но с моите фотографски изисквания към визията, все не става с наличната ми техника. А видеоблог от типа “яз пред лаптопо с уебкамерата” нещо не ме кефи. Бе, ще видим…

Пожелания? А, за какво – няма смисъл. Пожелавам си само каквото си пожелая да се получава. Или накратко – да започнат да ни се подреждат нещата, че нещо в последните месеци взеха да се объркват. Иначе каквото и да си пожелае човек, след една година като си го чете, изглежда някак странно и не на място. Така че си оставям пожеланията направо за следващата година.

Това го бях написал вчера, но едва сега успях да се свържа към отворена точка, за да го изпратя. Все още блогът не може сам да си честити годишнината, но пък това едва ли му липсва. Take care, good night!

Електромобил: регистрация и име

turin — Tue, 08 Jul 2008 23:39:45 +0000

След дълго обмисляне наум на темата за електромобили и хибриди и след обявяването на идеята ми за самоделна конверсия се ентусиазирам все повече. Вече имам чувството, че съм изчел почти всичката литература в Интернет по въпроса, а е повече от ясно, че само съм разгърнал кориците. Нищо не е по-малко чернобяло от общоприетото разбиране за проблема с автомобилите и по принцип двигателите с вътрешно горене.

Колекцията ми от отметки по темата набъбва заплашително, макар както винаги да съм силно критичен към качеството на всеки нов сайт и да не чета глупости или повтарящи се неща. Следя международния пощенски списък на електромобилните хобисти (EVDL, Electric Vehicle Discussion List), прегледах освен архива му и доста от по-големите теми в DIYElectricCar. Не можах да не се впечатля на ентусиазма, с който хората там са се заели с проект за opensource дизайн на вградени в колелата двигатели. Такива, каквито Siemens разработват и каквито Mitsubishi имаха в прототипите си Lancer MIEV и Colt MIEV, но накрая махнаха в очаквания сериен iMIEV.

Разбирам как истинските любители са еднакви навсякъде и във всякаквите области. Еднакви с любовта си към споделянето на темата. Не самото хоби, а споделянето е важното. По същия начин, по който е при свободния софтуер. Дали човек ще се интересува от софтуер заради ентусиазма си по проекти като ядрото Линукс или ще се интересува от електроника и технологии за производство на батерии заради ентусиазма си по беземисионните електромобили — разликата е в само в подробностите.

Може би както софтуерният интерес лесно се обръща от това любителско и манияшко към бизнеса (както е при прехода от свободен софтуер към отворен код), така подобно движение ще има и при колите. Вече се забелязват наченките — модният аксесоар Тойота Приус е нещо такова. Недовършено, нарочно орязано и спорно ефективно, но с гаранция, съпорт, дилъри и лъскави наръчници. При софтуера катализаторът беше липсата на алтернатива. При колите може би ще е външна и по-груба, неизбежна — цените на петрола и изчерпването му.

Иначе в мрежата е пълно с помпозни “еко” заглавия, зад които не стои нищо. Вече доста от “новините” из сайтовете ги разпознавам по вестникарския им стил, пълен с неточности и преувеличения. Както писах наскоро, много хора изобщо не разбират какво е енергията. Електромобилните хобисти, за моя радост, се оказват много по-запознати и образовани, доста често със специализирано образование по електроника, енергетика, програмиране или химия. Електромобили има много по-отдавна, отколкото ще ви кажат журналистите в някоя такава “новина”. Нещо повече, из вестниците няма нито една концептуално “нова” технология — нещата са измислени преди години.

Все повече се убеждавам в правилността на решението да си направя качествена и изпипана конверсия на конвенционален автомобил в електромобил.

Толкова много неща има по измислянето, подготовката и осъществяването, че ще трябва да карам едно по едно. Тежките етапи на планирането, смятането на токове и мощности, ровенето в каталози за интегрални схеми или тестването на готови електроники не ме притеснява много. Любознателен съм и мога да уча, имам техническа обща култура, а за наистина експертните неща имам към кого да се обръщам. Друго ме тревожи — първото нещо, което ще трябва да се уточни, ще трябва да е хронологично последното в проекта. По стара българска традиция ще се кара отзад напред…

Точка първа: Да разбера каква е процедурата за изпитване и регистрация на самоделна електрическа конверсия на кола в България. И съответно каква е цялата процедура за регистрация в КАТ. Силно се надявам се не се окаже най-критичната точка от проекта.

Трябва да избера и някакво име на проекта. Обикновено това не е важно, но писането за идеята в блога ми внесе и този въпрос. Нещо нямам имена засега. После, когато започна, ще си отделя някъде в сайта местенце само за този проект.

Предстоят ми и няколко приятни етапа, като например избиране на кола-донор. Първо набелязване на марка и модел, после избор и на конкретния донор. Важното е да е такава, която ще ми е приятно да карам — това е истинското ограничение. След като гледах как са конвертирали Subaru Impreza купе и то сега не само че не отстъпва на бензиновия си оригинал, а даже постоянно печели пистови състезания — значи няма ограничения за модела.

Но регистрацията може да е най-сложното нещо в такъв проект. Дано не е най-бавният ;)

Civic електро — обмисляне първо

turin — Tue, 01 Jul 2008 21:15:48 +0000

Проблем 1: Вече има достатъчно и различни модели електромобили на пазара, но цените са немислими. Сигурно бих харесал Tesla Roadster, например, но изобщо не изкарвам достатъчно. Да не говорим за по-скъпите спортни модели. Две от марките, които харесвам (Мицубиши и Субару) имат мащабни изследвания и изпитания и заявяват сериозни намерения да пуснат серийно малки градски и средни семейни електромобили. Но хем все още не са на пазара, хем цената ще е като на ново Legacy или повече.

Решение 1: По някое време ще си направя сам електрическа конверсия на обикновен сериен автомобил. Като разбира се опиша и документирам процеса в сайта. Материали за четене има безброй в мрежата, даже има много фирми, които продават готови китове за по-нетърпеливите и/или непретенциозните.

Проблем 2: Конверсия на Impreza е неизгодна, защото са тежки коли. Самоделните конверсии се правят почти винаги с един централен двигател и се използва наличната трансмисия на колата, а двойното предаване ще товари допълнително. И се губи идеята на Импреза, особено ако се наложи да се сложат по-малко батерии, за да се пести тегло. Достъпните са тежки, а новите литиево-полимерни са компактни, но струват майка си и баща си. Вариант е да се махне и цялата трансмисия и да се ползват мотори в колелата, но те 1) ще са по-скъпи и 2) ще има страшно сложно софтуерно калибриране на всичко накрая, за да върви както трябва в различните пътни условия. Иначе е перфектното решение и е естествен електрически AWD. Мицубиши вече се готвят да пуснат такива техни MIEV.

Решение 2: Преобразува се нещо по-леко. Масово в Интернет хобистите препоръчват Honda Civic 5-та серия (1992-1995г.). Успяват да докарат докъм 60-70 км. на зареждане. Серийните, специално обещаните от Субару и Мицубиши са с два-три пъти по-голям пробег, но хобистите ползват предимно оловно-киселинни акумулатори, защото са достъпни. При системите с променливотоков двигател с кадърно проектиране пробегът може да бъде увеличен. Особено ако се направи зарядна спирачна система — такъв двигател съвсем лесно се превключва в алтернатор. Особено в градска среда спиранията са много и чести. И контролът на двигателя (обороти и въртящ момент) е по-прецизен — на практика (грубо погледнато) постояннотоковият колекторен двигател не подлежи на управление.

От хибриди не се интересувам, освен ако не са зареждаеми хибриди и резервният заряд идва от слънчев панел. Всичко хибридно, съдъжащо ДВГ не е за мен. Да не говорим, че не става за do-it-yourself — прекалено сложно е механически. Такива системи са ефективни само ако са големи агрегати — затова от дълги десетилетия се ползват в корабостоенето.

Тук само си говоря, нахвърлям някакви неща. Не съм специалист по автомобилостроене, но хей — и не искам да бъда. И не е нужно да бъда, за да стана електромобилен хобист. Вярно, докато изобщо започна с такова начинание, ще карам друго. Най-вероятно някоя Impreza ;) И без това засега дълъг, няколко стотин километров извънградски път е немислим с електромобил. Най-малкото няма станции за зареждане, а и зареждането на старите достъпни оловно-киселинни акумулатори е най-малко няколко часа.

Въпрос: Някаква по-добра цел на конверсията от Civic-а с AC-мотор, възможно най-добрите евтини тягови батерии, отделни батерии за запазване на “екстрите” по колата и зарядна спирачна система?