Arcane Lore

Блогът ми стана на осем години – какво трябва да е това, втори клас? Все едно беше вчера студеният януари 2004г., когато на работа в енергото качих на видим отвън сървър Blosxom и му насочих безплатен поддомейн. Известно време след това си напазарувах lindeas.com, а известно време пък преди това – трябва да е било в късните месеци на 2003-та може би – си обсъждах с Йовко, Калоян, Роси, Пейо и другите разни неща за това чудо блоговете. Те си направиха, после по някое време реших и аз. На една от първите срещи на тогавашното бъдещо сдружение за свободен софтуер в Пловдив разпалено разправях на Дончо и Владо какво точно е trackback и каква е разликата с pingback и linkback, как обсъждането може да става разпределено, да се разклонява… Търсех философски основи на всичкото и донякъде май ги намирах – обяснението куцаше, но какво пък. ;)

едно, две, три, четири, пет, шест, седем

През годините съм писал доста за отношението ми към блогването (или бложенето – последно наложи ли се или не?), понякога съм сливал рождения ден на блога с новогодишна равносметка – че така и така все не ми е оставало достатъчно време за отделно и/или често писане и по традиция съм смесвал. Имах (е, имам и сега, де) отделен етикет “разхвърляно” в блога, където е… разхвърляно.

Мисля, че разбирам защо все ми се пише, пък все не намирам време. Не се отказвам от блогването, но все не мога да напиша всичко. Може би просто с времето и особено по някои теми (политика, философия) започнах да пиша дълго. А това пречи. Не, то си е хубаво, даже си е супер, когато се получава, но пречи на честото писане. Затова 140-те знака в identica ми идват така добре. Или пък микроблогът тук, в сайта – с малко думи гледаш да кажеш ясно едно, а не десет неща. Просто казваш десет пъти и готово. ;)

От друга страна – блогът ми, както казах в началото, е бележник, а не дневник. Така че няма проблем. Важното е да имам какво да казвам. Жалко само за многото пъти, когато ми се е искало да пиша, а съм нямал начин – я време, я сили. Както сега, с новата ми работа – нямам кога да си отворя лаптопа вкъщи и все служебния монитор гледам, все за служебни цели… Както и доскоро, с дисертацията ми (която е тема с продължение, така че ще ви “досаждам” с текстове през годината, надявам се).

Новините около мен – и много, и никакви са. Трябва да пиша отделно. Имам страшно много неща за уточняване в живота си, в плановете си, дори в ежедневието – всъщност особено в ежедневието, щото ходене на работа в другия край на града след няколко години свободна практика са голяма тежест. Ще ме разбере, който е бил на свободна практика и знае как се свиква после с офис…

Тези дни в Щатите опитват да сложат ръка на Интернет. В CERN се надбягват със светлината, американците тръгнаха към Марс, а на мен ми се иска да имам свободното време като растат децата ми, да играя на смислени и ентусиазиращи игри с тях – например да пуснем самоделен балон в стратосферата, защо пък не и да сме от първите, самоделно и любителски извели полезен товар в стабилна стационарна орбита. Да печатаме и сканираме триизмерно и да им предам очевидното откритие, че всички имаме подкрепата да сме свързани и свободата да сме независими. Да започна да правя неща с arduino, да подготвям електромобилна конверсия на Рошко, да започна да уча някой екзотичен език – компютърен имам предвид, но сега като се замисля… защо не и говорим. Тъкмо да си обновя не-английските езици, че ако току-виж се обадят от CERN…

Не са много неща за човек с ентусиазъм и свободно време. Даже малко са – имам още доста, но е ясна идеята и с тези. Но лошото е, че не съм нито с ентусиазъм, нито със свободно време. Нека това да си пожелая за новата година – ентусиазъм и свободно време. Добро начало са за пътя към смислена и ценна работа и богато, пълно прекарано свободно време. Лошото е, че двете неща са свързани – като нямам грам свободно време, какъв ентусиазъм ме гони? Нищо – нали пожеланията са за неизпълнени неща, затова – ентусиазъм и свободно време, нали чу, Дядоколеданаблоговете? И, разбира се, вкъщи да сме живи-здрави – това е с дребния шрифт, допълнително обвързващо споразумение.

Честита нова година на всички! Както си казахме наскоро – остават още 11 месеца и нещо, докато хората престанат постоянно да говорят за маите.

След дълго обмисляне наум на темата за електромобили и хибриди и след обявяването на идеята ми за самоделна конверсия се ентусиазирам все повече. Вече имам чувството, че съм изчел почти всичката литература в Интернет по въпроса, а е повече от ясно, че само съм разгърнал кориците. Нищо не е по-малко чернобяло от общоприетото разбиране за проблема с автомобилите и по принцип двигателите с вътрешно горене.

Колекцията ми от отметки по темата набъбва заплашително, макар както винаги да съм силно критичен към качеството на всеки нов сайт и да не чета глупости или повтарящи се неща. Следя международния пощенски списък на електромобилните хобисти (EVDL, Electric Vehicle Discussion List), прегледах освен архива му и доста от по-големите теми в DIYElectricCar. Не можах да не се впечатля на ентусиазма, с който хората там са се заели с проект за opensource дизайн на вградени в колелата двигатели. Такива, каквито Siemens разработват и каквито Mitsubishi имаха в прототипите си Lancer MIEV и Colt MIEV, но накрая махнаха в очаквания сериен iMIEV.

Разбирам как истинските любители са еднакви навсякъде и във всякаквите области. Еднакви с любовта си към споделянето на темата. Не самото хоби, а споделянето е важното. По същия начин, по който е при свободния софтуер. Дали човек ще се интересува от софтуер заради ентусиазма си по проекти като ядрото Линукс или ще се интересува от електроника и технологии за производство на батерии заради ентусиазма си по беземисионните електромобили — разликата е в само в подробностите.

Може би както софтуерният интерес лесно се обръща от това любителско и манияшко към бизнеса (както е при прехода от свободен софтуер към отворен код), така подобно движение ще има и при колите. Вече се забелязват наченките — модният аксесоар Тойота Приус е нещо такова. Недовършено, нарочно орязано и спорно ефективно, но с гаранция, съпорт, дилъри и лъскави наръчници. При софтуера катализаторът беше липсата на алтернатива. При колите може би ще е външна и по-груба, неизбежна — цените на петрола и изчерпването му.

Иначе в мрежата е пълно с помпозни “еко” заглавия, зад които не стои нищо. Вече доста от “новините” из сайтовете ги разпознавам по вестникарския им стил, пълен с неточности и преувеличения. Както писах наскоро, много хора изобщо не разбират какво е енергията. Електромобилните хобисти, за моя радост, се оказват много по-запознати и образовани, доста често със специализирано образование по електроника, енергетика, програмиране или химия. Електромобили има много по-отдавна, отколкото ще ви кажат журналистите в някоя такава “новина”. Нещо повече, из вестниците няма нито една концептуално “нова” технология — нещата са измислени преди години.

Все повече се убеждавам в правилността на решението да си направя качествена и изпипана конверсия на конвенционален автомобил в електромобил.

Толкова много неща има по измислянето, подготовката и осъществяването, че ще трябва да карам едно по едно. Тежките етапи на планирането, смятането на токове и мощности, ровенето в каталози за интегрални схеми или тестването на готови електроники не ме притеснява много. Любознателен съм и мога да уча, имам техническа обща култура, а за наистина експертните неща имам към кого да се обръщам. Друго ме тревожи — първото нещо, което ще трябва да се уточни, ще трябва да е хронологично последното в проекта. По стара българска традиция ще се кара отзад напред…

Точка първа: Да разбера каква е процедурата за изпитване и регистрация на самоделна електрическа конверсия на кола в България. И съответно каква е цялата процедура за регистрация в КАТ. Силно се надявам се не се окаже най-критичната точка от проекта.

Трябва да избера и някакво име на проекта. Обикновено това не е важно, но писането за идеята в блога ми внесе и този въпрос. Нещо нямам имена засега. После, когато започна, ще си отделя някъде в сайта местенце само за този проект.

Предстоят ми и няколко приятни етапа, като например избиране на кола-донор. Първо набелязване на марка и модел, после избор и на конкретния донор. Важното е да е такава, която ще ми е приятно да карам — това е истинското ограничение. След като гледах как са конвертирали Subaru Impreza купе и то сега не само че не отстъпва на бензиновия си оригинал, а даже постоянно печели пистови състезания — значи няма ограничения за модела.

Но регистрацията може да е най-сложното нещо в такъв проект. Дано не е най-бавният ;)

Периодично се заговаря в родната блогсфера за професионализма в ИТ и това как е свързан с проблемите на бранша. Аз нямам техническо образование, някак се разминах с него и ако имам техническа и научна обща култура, тя е от средата ми, не от училища. Но макар да съм всъщност хуманитарист, проблемите на ИТ-бранша са ми много близки. Често казвам, че на мен интересът към компютрите е обусловен от свободния софтуер. Вярно е, макар може би все пак да имам и други стимули — просто този е най-силен и е определящ. Свободата в ИТ, разбирана не само като софтуер, а общо като култура е това, което професионално хуманитарно ме свързва с информационните технологии.

Впечатлих се за пореден път, че някои хора обвиняват за проблемите в ИТ-сектора хората, които са “пришълци” от други професионални области. Често напоследък иронично им казват “поети с китара”. Не на мен — аз се изживявам като професионалист в ИТ. Най-малкото защото доста години наред вече изхранвам семейството си изцяло с такава работа. Но това не е важно.

Това, което исках да кажа е, че изтръпвам като чуя израза “ИТ-специалист”. Наскоро казаха така по адрес на блогър, автор на разкази и лекар по образование. Не зная за него, но аз бих се засегнал от такова определение. Не съм “специалист”, “експерт” или подобно. Може етимологично “специалист” и “професионалист” да са близки, но на мен ми викаха “експерт” само в кратката ми кариера в НАП. Там имаше “младши експерти”, “старши експерти” и “главни експерти”. Младшите бяха тези без висше образование. Аз бях “старши” от първия ден, защото съм висшист. Това беше критерият.

Аз съм ИТ-ентусиаст. То е много по-ценно за мен от някаква експертност или професионализъм. Ентусиазмът е важният. Само ентусиазмът си заслужава. За всяко техническо решение ще се доверя на някой от истинските специалисти около мен. Не че съм технически неумел или неук, а поставям проектирането преди изработката. За мен даже проектирането, “вмечтаването” дори, е част от изработката. Колкото и важни да са обучените технически кадри в ИТ-бранша, все пак трябва да има ентусиасти. Не да се бъркат едни други, не да си пречат. Но трябват и ентусиасти, особено с този батак у нас ентусиазъм трябва много, страшно много. За да можем да заразяваме с него и техничарите наоколо.

Тъй че да си кажа за мен — не се правя на “ИТ-специалист”, за мен по-важно е да се събуждам с нови и нови идеи за проекти и да ми е приятно и ненатоварващо да ги обмислям. Аз съм ентусиаст.

Така се чувствам и полезен. Освен умения трябват и вдъхновения ;)

Очарован съм - последните около две седмици са ми време на изчистване на приоритети и зареждане с ентусиазъм. Днес слушах лекцията на Брандън Робинсън във военния клуб. Не успях още тази вечер да проявя снимките и да напиша репортажа. Миналата седмица седях на банката в 65-та аудитория пред Джоичи Ито. И двамата засилиха много чувствителността ми на тема осъществяване на идеи, субективиране и работа за разбиране на общото. Дори ми е леко нервно от ентусиазъм.

Трябва тези дни да изровя записките си от философския факултет и да си прочета каквито текстове от това време си намеря. Няма да се разпадат в някой шкаф непрепрочетени, я! Искам да имам време и да чета книги, общата тематика ми е ясна вече. Интересни са ми съвременните тенденции в политиката и в общо социалното, също и влиянието на уеблоговете и на свободния софтуер.

Но все по-често се сещам за две неща - едното е едно предложение на доц. Емилия Минева за сравнително изследване на идеите на Маркс в “Манифеста” и резултатите от комунистическите опити, погледнати от наши дни. Макар по-интересни да са ми проектите на анархистите. Но пък връзка има и с Маркс.

Другата интересна тема е специалност на Юнуз всъщност - става дума за понятията за качество. Още като студенти в горния курс той беше подхвърлил, че разковничето на дипломната му тема за качеството сигурно е скрито някъде в японското разбиране за качеството. Не зная докъде е развил изследванията си, но това е интересна тема и в разговор с Иван Кирков в кварталното барче наскоро отново привлече вниманието ми. С Ванката говорихме до тъмно на тема “качество и онтология”, но пък той е докторант, та аз с моите компютърни работения се почувствах леко изостанал от темата. Все пак приятно беше да ме завлече същият стар вихър, като от качествените дискусии навремето и да се усетя, че всъщност разбирам човека срещу мен. Може да трябват малко обяснения, но разбирам бързо. А темата за качеството е страхотна, наистина! Чак ми се иска да можех да поговоря с Джоичи Ито за това :)

Преди малко разбрах, че Юнуз е в Хайдерабад, Индия. Отдавна казваше, че ще ходи там по работа, но напоследък не се виждаме офлайн често и не съм забелязал как същото ни обаждане в джабер се е променило географски. И той не беше забелязал, че не съм разбрал. Най-последното ми очарование идва от пътеписите в блога на Юнуз - поглед към Индия от страната на гледащия с компютърни, интернетски очи философ. Прочетете го, може и на вас да ви хареса - а и сигурно ще има още.