Arcane Lore

Сега навън е снежна приказка, а ние всички вкъщи сме болни. Аз вече издрапвам от хремата и температурата и комай се водя най-оздравял, децата също вървят към оправяне, но пък Краси след като дълго време държа фронта, изведнъж вдигна почти 40 градуса, треска и студени компреси и все такива тревоги. Утре ще сме на лекар, че днес успях да стигна само до “Европа” за припаси и до аптеката за парацетамол за милото. Но времето е един път! Както казах наскоро – студено време без сняг си е простотия. А сега сняг имаше не, ами имаше! Вървях край стени от сняг с подаващи се тук-там клонки и по пътеки, дълбоки почти до колената. Разни ентусиасти чистеха колите си, а пък Рошко си почиваше и се топлеше зарит от все едно още два-три рошковци, стрити на прах и посипани върху му. Идилия. Само да бях здрав и да имах време да се замъкнем на Витоша… или не, по-добре на вилата…

И в тия снежни, студени и болни дни решавам, че е добър моментът да продължа един разказ за едно пътуване, едно море… и още нещо. ;)

Атия, 6 август 2011г.

Асфалтираха улицата пред блокчето. В събота! В началото на август, в село край морето! Първо не повярвахме, после се зачудихме защо, а накрая, като видяхме как през пръсти и джаста-праста асфалтират, всичко стана ясно – избори, майка!

Още като тръгвахме за плаж видяхме камионите с асфалт и разбрахме защо намерихме цялата ни уличка изровена и изстъргана, когато дойдохме. На връщане, към обед, вече бяха окупирали цялото село и пътищата наоколо. Едвам намерих къде да оставя колата – оставя я, дойде някой мил съсед и ме предупреди, че тук са казали, че не може. Преместя я – пак така. Накрая паркирах на уличката в по-долния квартал, до магазина и тъкмо ще гася и един чичо-дядо, седнал на бордюра до биричката си ми подвиква леко “ама верно ли тука ще я оставиш?”. Викам що, не може ли, да не зареждате – а, не знам кой зарежда, ама кат ги гледам тия камиони как идват… И наистина – по уличката напредваха цяла група, като екип от Париж-Дакар сред облаци от прах и фин пясък. Намерих местенце накрай уличката, където вече едва ли щяха да пипат и маневрирах десет минути, докато я наглася. Аз все си маневрирам, понеже в София ако оставиш колата малко на кестерме или ако стърчиш прекалено, рано или късно ще отнесеш някоя броня.

Следобед ходихме на плаж към къмпинг “Градина”. Останах раздвоен. Прехвалено, а тъне в мизерия и е напълзяно яко от всякакви комерси и селяци с бизнес. Чувал бях много неща за Градина навремето от приятели, но сега не ме грабна никак. Особено в по-“централната” част, където очевидно има някаква далавера с незаконни строежи и хотелчета с бързи печалби. Пътят дотам беше отвратителен, по-зле и от пътя до “Тополите” на Атия. Пясъкът си беше нормално жълт и не съвсем фин – не като в Атия тъмен, на места почти черен и много фин и ситен. След време – когато отново имах интернет – разбрах, че цветът се дължи на земни примеси, които пък са там заради проблем с радиационно замърсяване на плажа през 60-те или 70-те.

Няколко пъти след това през тази дълга ни почивка се изкушавахме да идем пак към тези плажове, но май не повторихме. Или най-много още веднъж да наминахме към Градина. Местният плаж на Атия е в пъти по-хубав, непренаселен и… понякога не знам дали да се стряскам от забраните на общината заради “радиоактивност” или да се радвам, че заради това е останал незабелязан от туризма. Всъщност заливът Вромос си има екологичен проблем, но той се нарича “канализация на вилната зона”, не “радиация”. Или поне се надявам да е така – при тихо време и подходящо течение единият проблем е видим (водата типично позеленява и леко пожълтява), но вторият проблем е от невидимите. И затова лесно се спекулира с него. Все едно – да си ходят в Градина, да се тъпчат в хотелчетата и да лежат на плажа хавлия до хавлия, щом им харесва на хората.

Така мина почти седмица от началото на почивката ни. Светко се радваше на телевизора и особено на обещаната кабелна, която обаче в тая първа седмица си стоя изключена. Радвахме се на подредена и чиста квартира, в която не ни липсваше почти нищо – е, може би едно канапе в общото пространство щеше да е таман, но хората са си го правили за кратки почивки, в които са предвиждали да ползват това общо място за трапезария и за разминаване, докато се подготвят за и от плаж. Не е мислено за семейство с малки деца. Но пък ние си прекарвахме доста време там, край масата с кръглите столчета. Оги се научи да седи с нас на масата и лека-полека започна да яде от обща храна, а Светли ставаше все по-добър и по-добър в оцветяването на книжки и в рисуването. Редовното четене от мама на книжки за двете заспивания на ден се харесваше на поколението и всички си прекарвахме готино.

Единственото притеснение на нас с Краси бяха две неща – 1) съседите и съседчетата и 2) липсата на пари. Хората наоколо не бяха курортен тип, повечето от тях просто си бяха “на вилата” или “на село”, някои от тях сигурно и там си живееха – това е доста по-различно от нагласата на хора като нас, които все пак възприемат всичко това като почивка и курорт. Дори и да не си личи по възрастните, по децата веднага се разпознава – децата на почивка са различни, играят по различен начин, а децата, при които си на почивка са по-отегчени някак, по-ежедневни, игрите им са по-обикновени и по-груби, лесно могат да те засегнат и да не разберат, а и най-вече се познават по това, че прекрачват границите на личното пространство. При всяка удобна възможност, дори и да ги помолиш да не го правят. Сега се сещам – така си е на село, всъщност.

Втората тревога беше финансова и макар да бяхме изчислили всичко, лека-полека се оказа, че ще поостанем повечко време. Трябваше да изчакаме да преведат следващата ми стипендия, за да можем да се приберем. Преживяхме някои доста напрегнати в това отношение дни, но накрая се справихме и дори не ни личеше. През последната година-две станахме специалисти в това отношение. Та значи поостанахме в Атия. Затова и ще ви разказвам още за това място – има доста за разказване.

Баба ми почина наскоро. На 23-ти октомври, няколко месеца преди да навърши 92г. Чух няколко пъти да ми казват, че добре си е поживяла, че “и ние да докараме до толкова” и подобни неща. Няма значение кой колко е живял – това не е състезание. Животът си е живот и някакви глупави срокове не го обезценяват. Милата ми баба! Последните две години вече не беше съвсем добре, а последните месец-два изведнъж се срина. Допреди 8-9 години беше здрава и права, работеше на вилата повече от всички ни и градината й беше с най-добрите домати в селото. Не помня някога да се е оплакала от работа, но и никога не се е изтъквала като много “работна” – за нея всякакъв вид работене си беше нещо в реда на нещата. Независимо дали ще готви поредната вкусотия, дали ще се грижи за нас като малки, дали ще плете по цял ден фините дантелени фигурки за покривки или ще копае, сади, плеви, храни животните и носи дърва на село – това все е била баба Венка, каквато я знам, откакто се помня.

Откакто като най-малък се помня, живеехме с нея тук, в гарсониерата. Мама, тати и бати се прибираха вечер от работа и училище, а аз по цял ден си играех, правех малки пакости или дълго стоях с играчките на леглото в кухнята, докато гледам през прозореца ширналия се квартал и блоковете към центъра или си говорех с баба и я гледах как готви. Бати вече ходеше на училище в Банишора и го виждах малко по-рядко, а после се пренесохме всички там, защото и аз тръгнах ученик. Когато няколко години след това оставихме съвсем гарсониерата, за да я даваме под наем, стоях дълго в празната стая и се опитвах да се сбогувам със спомените си. После, вече със семейство, се върнах и се чувствах вкъщи, прибрал се. Баба като идваше с нашите на гости, все се радваше, а през последната година, когато краткосрочната й памет вече я изоставяше, все ме питаше дали съм в гарсониерата, какво правя, кога ще работя и после се оплаквала на нашите, че ако им е в тежест, ще ходи при Ясето да живее, в нейната си гарсониера. И ето че сега трябваше повторно да се сбогувам с онези години, с всичките ми спомени и с баба, която навремето винаги е била до мен, винаги и навсякъде.

Веднъж се върнахме от море с нашите и аз вместо както друг път да се втурна при баба и да заразкавам как е било, съм ревал непрестанно, защото си бях ожулил целите колена от падане. Дете, какво да правиш. Баба Венка ме намаза с крем “Здраве” и всичко ми мина за няколко дни – още си спомням колко бях уплашен и накрая даже бях леко изненадан и разочарован, че не съм носил “геройските рани” по-дълго, че да се фукам с тях. И в Надежда се бях излюскал по очи при старата чешмичка пред местните хали и бях ожулил ръце и крака – баба каза, че ще намажем с крема и ще мине. И мина.

Спомням си всичко, какви неща е готвила – панираните пилешки хапки, цяла купа от едно пиле и се наяждахме всички, зелника и лятната чорба с яйце. Зелник в Земенското краище наричат баница с много тънко разточени многобройни кори, навити в концентрични кръгове в тавата и в средата в дупката сложено “зейе”-то. То не е от зеле, а от лук и разни други неща – спанак, лапад, не знам точно – и покрито цялото с надиплена кора се пече на фурна. Един зелник с пет литра мътеница нахранваше всички ни – мен, бати, мама, тати, двете ми баби, дядо… Спомням си и как ме водеше като мъничък из Надежда, да идем я на пазар, я до супера, я да се разходим, я да наберем пресни мънички лозови листенца и после да направи малките крехки лозови сърми.

Спомням си на село как ходехме с баба Дица и дядо Вене за дърва, за сено, за ягоди, за какво ли не. С каруцата и с магарето Мара. Магарцедес-а, както викаше дядо. После, много години след това, магарето умря и дядо ми е плакал. Почина и баба Дица, по-малката сестричка на баба ми и накрая и дядо ми почина при негови роднини. Къщата и сега стои и се разрушава лека-полека. Малката стара селска къща, където баба ми ме водеше през летните ваканции да откривам света и да му се радвам. И бунарът сега сигурно е вече позатрупан, и плевнята е с избушен покрив и скоро няма да я има – същата плевня, в която тъпчехме сеното за Марко и с бати скачахме из него и се гонехме, докато от другата страна, под навеса кокошките кудкудякаха, че са снесли яйца.

Спомням си всичко – как се връщах всеки ден от училище и баба беше вкъщи, сготвила ми обяд и как й помагах да разчистим, как ми правеше забележки, когато дрънках прекалено силно на китарата или пък как все ми казваше да махна тия неща от ушите си, че ще оглушея. Но най-вече си спомням усмивката й. Не си я спомням ядосана – сигурно все за нещо се е ядосвала по малко, но никога повече.

Винаги леко усмихната и замислена, загледана нанякъде. Може би някъде назад, към годините, когато дядо ми я е прегърнал и е отишъл на война, от която не се е завърнал. Може би към баирите на нейното и на неговото село – прекрасни места, гледките от които се радвам, че познавам и аз. Може би към годините, през които е отглеждала сама малкото си момиче – само, без татко, само с мама, която трябва все да работи, за да могат да живеят в сутерен. Може би и назад към годините, когато вече задомената й дъщеря се е радвала на двама малки бебоци, каквито сме били аз и бати. Спомням си снимка от изписване – може би е било моето, може и на двама ни да съм гледал – мама и тати, в облекла от 70-те и баба Венка застанала до тях, с костюмче и неизбежно с чантата си през ръка. Горда, че е станала баба. Милата ми баба!

Помня всичко, помня и още много, но не ми се плаче повече. Спомням си по малко, понякога дълго преди да заспя. Тези дни съм сам и когато загася светлината и дръпна пердетата, става почти толкова тъмно, колкото беше навремето като малък на село – тъмно, тъмно и пак тъмно – виждаш на светлината от звездите белите очертания на варосаната стена, а в средата – дупка на прозорец и в прозореца нищо. Помня как веднъж се бях загледал в отсрещния прозорец и не можех да заспя, бил съм съвсем малък, и си мислех, че пердетата са дръпнати и затова е тъмно. Изведнъж в далечината, ама в далечната далечина, някъде на отсрещен баир, в някоя махала в далечината някой дядо явно е запалил лампа и аз виждам точица. Толкова тъмно беше. Дано на теб не ти е тъмно, бабо, за теб трябва светли дни и слънчеви усмивки – дано си ги намерила там, където си сега! През последните седмици, когато я виждах в болницата и стоях на ръба на леглото й, тя си говореше нещо с мен, преповтаряше едни и същи неща и после полека се разсейваше, започваше да гледа настрани. И започваше да въздиша, да протяга уморени ръце, сякаш гали невидими лица. На мама е казала, няколко дни преди да умре, че нощем сънува своите си хора. Аз знам, че беше започнала да ги вижда и денем.

Малко ми е тъжно, че децата ми няма да я познават, каквато беше преди. Оги е мъничък и сигурно няма да я помни хич, а Светко ще я помни като старата баба, която повече мълчеше, все не чуваше и все се усмихваше. Много се радваше на децата. И на Краси много се радваше. Допреди година-две, когато още ги помнеше. Накрая мен все ме разпознаваше и когато идех у нашите, все ме познаваше и се развеселяваше. Казваха ми, че след мен е била по-спокойна и по-весела, доколкото е възможно.

Спомням си как все казваше “само спокойствие да е” и “няма да се ядосваш”. Аз се ядосвах за какво ли не. А баба Венка, вече след университета трябва да е било, по повод на някаква моя голяма грижа или с работа, или с дипломиране, не помня какво, ми казваше на гости у нашите “Нема да се ядосваш! Да не е къща, да изго̀ри?” Не, баба, не е къща, права си! Няма да се ядосвам. :)

Двете ми баби, майките на родителите ми най-силно ме свързваха с България и с оставане тук. Баба Богдана беше от стар род, съпруга на царски офицер също от известен род и май все се надяваше някой от внуците да събере и запише всички спомени, да подреди документите и снимките от онова време. Тя беше моята връзка с историята, с несгодите и подтисничеството и с роптаенето против това подтисничество, връзката със старите сгради в София, с къщите и тесните им стълбища с ковани парапети. Баба Венка пък беше връзката ми с рода като изживяна история, изиграни игри на село, всички рождени дни и семейни празници, меда с масло за филийката ми като малък и игривите сутрешни слънчеви лъчи след нова година, когато уморен от чакане на Дядо Мраз заспивам много късно и едвам се събуждам, за да видя усмихнатите лица на всички. И двете ще ми липсват! Ще ми липсват много.

Лека ти пръст, бабо Венке, и Бог да те прости!

Ясето

Най-после вкъщи! Снощи, когато малко преди полунощ отворихме вратата, децата защъкаха притихнали навсякъде – Светко повтаряше тихичко “вкъщи-вкъщи-вкъщи”, усмихнат до уши, а Оги грееше наоколо и се оглеждаше, протягаше ръчички към всичко и после сочеше към гърдите си. Да, вкъщи сме, в нашето вкъщи.

Само ние си знаем какво и колко ни костваше това отсъствие – с какво сме се преборили и какво сме надживели. За някои хора това ни пътуване из страната май изглеждаше като безкрайна почивка. Нямам как да обясня, че не беше такова. Два месеца и половина, а ни се сториха цяла вечност. Успяхме някак между другото да отидем на море и на някои други интересни места – за което имам записки и ще разказвам. Ще е приятно да се връщам назад и да си спомням. Така човек угодно пропуска неприятните неща за сметка на останалите приятни.

А вкъщи ни чака ново начало, белязано с доста сметки за плащане, доста текст за писане (дисертацията ме очаква и смятам да не я отлагам), но и доста планове за бъдещето. Не мечти – стига им на тях, нека отморят в сънищата – а планове конкретни и смели. Нямам време за друго. Или имам време, но нямам сили вече.

Идват пак на дневен ред и отдавна запланувани срещи с приятели, но приоритетът е писане на текстове за защитата. Краен срок – краят на годината, разумен краен срок – поне месец преди това.

За някои не е много, за други не е и малко. Но важното е как е за мен – а за мен е странно да са минали цели две години от катеренето на Търнов с тичащия навсякъде Светко и Оги, дето беше “още в коремчето”. Тогава 33 ми се виждаха множко. Дано след следващите две всички вкъщи сме по-добре. Лично не си пожелавам нещо по-специално, освен ако здравето не влиза в тази графа. А за цялото ни задружно и малко, но увеличаващо се семейство ще кажа само, че решението е взето, дестинацията е известна и само се чака сгоден попътен вятър и добра заплата. Всъщност последното е приоритет, дори другото да не стане и да се позабави. Сещам се как преди повече от десет години, като студент по време на протестите, разправях на приятелите от и около курса (най-яката компания, тенкю пипъл, тенкю!), че не съм можел да живея другаде, освен в България. Това по повод на една от вечните тогава теми за бъдещето ни в тия бурни времена. Не съм можел, я ме виж ти! Не знам откъде ми е била дошла тая идея – нито е от средата, нито е от нашите, даже напротив – обаче много ми е пречела през годините. Досега. Сега вече знам – тук не е мястото. Добре, че знам езици, пък ми се и отдават – млад съм, ученето е интересно. Скоро ще се приберем вкъщи в София и започва системно следване на цели и задачи. Хубаво е, когато има цел – осмислят се задачите. :)

Това приключение започва на 4-ти август и за мен е в минало време, но ще се пренеса назад, за да го изживея наново, докато го разказвам. А то си е наистина цяло приключение – неочаквано море, късметлийски съвпаднали приходи и разходи, живописно пътуване, неочаквани обрати на връщане, произшествия, отчаяния и веднага след това – надежди, радости и помощ от добри хора. Но най-вече – 19 дни край морето, от които сме пропуснали плаж и плискане с вълните в едва 3 от тях. Неочаквана ваканция, в която със Светко бяхме “свободни морски скакалци”, тичащи по дългия полу-пуст залив, за да търсим “златни камъчета” и “миди като пеперудки”. Почивка, в която неведнъж си казвахме с Краси, че не е никаква почивка, щом е с две деца и колко почивно щеше да бъде, ако бяхме с приятели или особено пък самички. Но и всеки ден си казвахме с усмивка, че всичко е страхотно и децата и те са страхотни. Три седмици, които ни заредиха със слънце и настроение, но и ни събраха много копнеж към градското, към ърбана, към спокойствието на неспокойния град. Град, в който не ти досаждат, защото не те познават и град, в който все пак са приятелите. Колкото и редки да са срещите с приятели, като сме с две деца в претоварената София, все пак знаем, че са принципно възможни. Но стига уводни думи.

Искахме да заведем децата на море, но нищо не се нареждаше. В Шкорпиловци, където бяхме миналата година, нямаше свободни места, а и цените сега ни се видяха солени. Не са се вдигнали, просто аз тази година съм с ужасно ниски доходи. Нямам търпение да напиша текст за дисертация, да добавя текстове за три статии, да ги пратя в БАН и да чакам да ме отчислят с право на защита в края на годината. Защото когато ме отчислят (и то с право на защита, това е важно), ще мога да започна работа. Сега в заповедта ми за зачисляване в БАН пише, че нямам право по време на докторантурата да работя с трудов договор на пълен работен ден. А работа ми трябва – време е за заем и за уреждане на дом за децата и за нас.

Когато се чухме с една наша приятелка и стана дума за море и се оказа, че има възможност да идем в Атия в едно тяхно местенце и да си стоим там на море, засъбирахме багажа веднага. Стана още тогава, хм… тоест стана днес – на 4-ти. Краси събра дрехи, играчки и всичко останало, а аз излязох да уреждам бумагите на колата. Беше изтекла гражданската застраховка. Моя грешка – пропуснах датата на поредната вноска и реших, че е анулирана вече, ядосах се и отложих за малко по-късно правенето на нова застраховка. А то се оказа, че когато е на вноски, застраховката не се прекъсва автоматично – има двуседмичен срок, в който може да се плати със задна дата и всичко си се подновява. Но не знаех и бях оставил така точно две седмици нещата… Нищо де – тъкмо се оказа, че имало малко по-евтина компания и като приспаднем тия 15-тина дни без застраховка, в които колата стоя “на трупчета”, се оказва, че даже може да съм на далавера с лев-два пред държавата.

Остана винетката. Тази година пропуснах да си взема годишна винетка – тя излиза най-изгодно, ако се пътува често през годината, но понеже допреди месец изобщо не бяхме излизали от София и околностите, все отлагах и бях решил, че може и да не ни се наложи изобщо. Защо тогава да давам пари за годишна винетка, щом няма да я ползвам? Наложи ни се преди половин месец, за ходенето до Пловдив, до лекаря на Светко в пловдивските хирургии. И после същия ден – от Пловдив до Троян. Можехме да минем с една седмична винетка (10лв.) за цялата година. Но сега за морето пак трябваше да взема. Не знаехме колко ще стоим, затова пак взех седмична. То беше една одисея… отивам в бензиностанция – нямаме, не знаем къде имат. Отивам в друга, на “Петрол” – там знаех, че трябва да имат – “нямаме”. Вдигам лек скандал – как така нямате, в целия град няма, аз какво – да опъвам палатка и да живея в тоя град ли, какво? Ами господине, имахме, но свършиха, какво да се прави? Че поръчайте си повече, да ви остават – тия пари да не би аз да ги прибирам? Карахме се, карахме се – накрая обърнах колата и отидох в пощата на центъра на града и оттам си купих седмична винетка. Тия винетки са супер измама на държавата – оставяме настрана, че парите от тях се източват и пътищата си стоят с дупки. Има само седмични, месечни и годишни. Като годишната важи за календарна година, а другите две – от дата до дата. Цените са така измислени, че всеки да си взима годишна – пък пътуващите рядко са тотално прецакани. Както с цените, така и със сроковете на валидност. Щом годишната е 67лв, значи седмичната трябва да е лев и нещо. И да има дневна и тя да е съответно 20 стотинки. Да, ама не. След цялото това обикаляне, тръгнахме за Бургас и Атия към 15:30ч. Кофти – явно ще се кара на фарове на края, а като знам из гларусленд колко внимателни шофьори са…

Преди тръгване изучих картата в Интернет. Интересното е, че Google Maps настояваше да ми препоръчва път през Русалийския проход. Всъщност това е един от няколкото прохода в Стара планина, които са… кози пътеки. Минаването оттам дори и с джип било трудно, някакви хора с кросови мотори едвам го минали, та аз с Рошко ли… Добре, че порових в мрежата за тоя проход и се отказах предварително, защото ме беше изкушила идеята да минем оттам – навсякъде пишеха, че гледката била страхотна. Минахме все пак през селата, като се водехме по картата-атлас в жабката. Ако някой ви каже, че има път между Батошево и Камещица през Кастел, да знаете, че му е грешна информацията. Подминахме язовира Кастел, видяхме магаренца, кокошки, кончета и влязохме в поредното селце, където изведнъж… пътят свърши. Задънена улица, наоколо стари къщи и вили и наблизо една жена, явно виладжийка, ни видя и идва да ни каже “За Габрово ли сте? Объркали сте пътя, то на картите е сгрешено, тук път няма, не е трябвало да се забивате толкова навътре в Балкана.” Върнахме се пак покрай магаренцата, язовира и се включихме в малко по-широкия път, който ни отведе до следващото село и после на пътя за Габрово.

Габрово всеки път ме очарова автомобилно. Много по-уредено е от съседно Севлиево, а пък нали уж Севлиево беше по-богатият град, с повече инвестиции, заводи и т.н.? В Севлиево на връщане не уцелихме изобщо бензиностанция, а табелите само ни объркаха и за малко да се загубим. В Габрово е обратното – навсякъде табели към главните посоки извън града и е много трудно да се изгуби човек. Особено пък ако търси такъв основен изход, какъвто е пътят към прохода Шипка. Е, и ако вече веднъж е минавал с кола оттам, де.

Самият проход ме изненада също приятно. Отново са го ремонтирали, има нов асфалт и са още повече отбивките с пейки, дръвчета и чешмички. Поне откъм габровската страна. Пътят е затворен за камиони – всичката професионална сволоч минава вече само през Хаинбоаз (прохода на Републиката), който е най-равен и с малко завои. Живи и здрави да са – тъкмо за нормалните шофьори остава удоволствието да караме по живописните виражи през тунели от дървета и с отбивки с чешмички, но без гадните тирове.

Откъм юг беше монотонно. Краси трябваше да се премести на задната седалка, за да приспива Оги и аз останах без навигатор. Наложи се лека-полека мнението, че следващата покупка за Рошко трябва да е навигация. “Женски навигатор”, както се шегувах с Краси. Имам някакъв поглед върху тия устройства, най-вече от съветите и разясненията на Петър. Не търся нещо марково, а по-скоро колкото може по-евтино китайско устройство, на което да мога да кача всички програми, които ми допадат, а не само едната фирмена. И съответно всички и всякакви карти, които биха ми били полезни.

Иначе и на юг аборигените по морето са като на север – карат като побъркани. Регистрация “А” не отстъпва на “В” и повечето ме задминаваха и засичаха като напушени. Една много важна вметка за всички, които живеят със заблудата, че покрай морето има магистрала – пътят между Бургас и Варна НЕ Е магистрала! С едно съвсем кратко изключение на входа на Варна, но там пък е бъкано с ниски ограничения – егати магистралата. На юг от Бургас пътят продължава в едно нашенско Camino del muerte – аз стигнах само до Атия, но по на юг, при Ропотамо май, нали големият ни пързаляч беше изпопребил народа с джипа си. Целият този път трябва да се минава с повишено внимание – не се шегувам, пътят е тесен! Наистина, гледай ги как се смеят – тесен е! Още откакто стъпихме на тоя път (местното население му вика “магистралата”…), ме обзе натрапливо усещане за притиснатост, клаустрофобия някаква. Отстрани дървета, отляво мантинела, пътят е само две ленти и тези две ленти сякаш са прекалено ТЕСНИ за колите. Наистина са – просто пътните ленти са по-тесни, мамка им! Та внимавайте – там е опасно не само заради джигитите (били те локални или не), а и заради теснотията. Ограничението е 80км/ч и през километър има огромни табели, указващи, че лявата лента е забранена за автобуси и камиони. Познайте кои караха най-бързо и кои през всичките тия три седмици ни изпреварваха по няколко пъти на пътуване! Автобусите, разбира се! Караха с поне 100 или отгоре – опитах се на отиване да стоя напред пред един рейс и поддържах 90-100, но оня ме застигна в нощта и нарочно блесна с дългите, заслепи ме и ме изпревари… Това беше още едно от новите неща, които научих – явно е станало модерно като си с бърза кола, да се доближиш максимално близо до “жертвата” и малко преди изпреварването да включиш дългите светлини… Случи ми се доста пъти край морето. Много весело… нямам думи.

Открихме кв. Миньор на Атия лесно, но с квартирата се затруднихме. Обикаляхме посред нощ селото – бяхме пристигнали към 10 и половина – накрая звъняхме по телефона за упътвания “наживо”. Оги беше заспал в колата, след като бесня по магистралата около Айтос. Със Светко стояхме под уличните лампи, Краси търсеше правилното място, а откъм тъмните съседни улици и гората се чуваше вой. Дали има вълци – зачудих се, но бързо отклоних мислите към друго и показвах на Светко звездите, Млечния път и т.н. А той все обръщаше поглед към близката детска площадка и ме питаше дали ще може утре да поиграе и да се полюлее.

Ще може, разбира се. Така започна неочакваната ни ваканция.