Arcane Lore

Разочаровам се от административната машина, задвижваща БАН. Не от колегите там, а от бюрокрацията. Преди да продължа, нека е ясно, че аз и от администрацията на Университета съм разочарован, че даже отвратен. И също, че никога не съм имал някакви големи ахкания пред престижа и масивността на мъглявата ми представа за академията ни. И все пак е неприятно, защото харесвам изследователското и го предпочитам пред преподавателското. Да, знам, че университетът постоянно полага усилия да развива изследвания по същия начин, по който институтът полага усилия да преподава и обучава. Но това са странични неща за мен и са в най-добрия случай оправдания в някакъв неясен спор за “надмощие” между двете организации. Който мен не ме засяга.

Личният ми извод е, че трябва да започна отново да изкарвам пари от уеб-проекти. Които спрях преди нова година, около приемните изпити, за да отдам свободното си време на докторантурата. Явно няма да стане, защото имам семейство за изхранване. Затова ще отделям минимума за следването и останалото за правене, поправяне и поддръжка на уеб-сайтове. Считано от днес.

——

Дават ни стипендиите на ръка. Всеки месец докторантите се ослушват кога ще “дойдат парите” и трябва в точния ден всички да се изредим при счетоводителката. Касиерка няма, затова явно няма и каса и счетоводителката не поема отговорност да задържа парите. Изтегля ги, раздава ги набързо и ако изпуснеш деня, после сигурно е сложно, защото трябва пак да ги тегли от банката.

Безкасово, ще подскажете вие. Да, ама не. Говорено е с тези служители да превеждат безкасово, но отговорът е бил “само ако всички имате карти и само ако картите са на ДСК, защото с тях работи институтът”. И не става аз да съм на карта, а ти да си кеш — само ако всички докторанти си извадят карти от определена банка, иначе няма да се занимава хич и няма да ни “обслужва индивидуално”.

Тъпото в случая е, че на практика ме задължават да стана клиент на банка, на която нямам желание. Изборът на банка е нещо важно, но явно не за всички. Особено за счетоводителите явно е нещо ей-така, между другото.

Грозното в случая е, че аз сигурно накрая ще си извадя банкова карта от ДСК, въпреки че ми е неприятно, неудобно, че нямам желание и нямам доверие във въпросната банка и не я познавам — но нямам избор. Някакъв си докторант, който се “прави на интересен” и на всичкото отгоре става дума за мижави (за някои) пари. Пари, които понякога ми е неудобно да кажа колко са, но пък които са ни крайно необходими вкъщи. Това, което явно ще трябва да правя, е да следя кога идват парите в тая измислена карта и да ходя в ДСК, да ги тегля всичките на каса, за да мога след това да ида в съседната каса на моята банка (ЦКБ), където да си ги внасям. И после да правя каквото реша с тях през Интернет или с карта и т.н.

Пълна загуба на нерви и време, но явно счетоводството държи да ползваме ДСК, защото “с тази банка работи институтът”. Добрата страна на цялото това развлечение е, че така ще имам повод веднъж в месеца да се разхождам без работа из центъра на София и може да се виждам с приятели, таман и със стипендия.

Писах писмо на колегите ми, в което обясних този абсурд и макар някои от тях да го разбират и разпознават, все пак е ясно, че ако постъпим принципно, сме прецакани. Та значи привет, ДСК, вашта мама! Май доста държавни институции така сте ”превзели”?

——

Другата глупост е, че първите два месеца ме държаха без пари и ми дадоха накуп цели две стипендии, а на третия месец изведнъж ми удържаха пари за някаква държавна такса или нещо такова… Ужас и безумие! Абе, след като януари и февруари така и така издържахме, защо трябваше да ми давате двете стипендии накуп? Защо не удържате от едната от тия две колкото там пари са нужни за тия такси? Та сега трябва три месеца, до лятото чак, да съм с удръжки?

Тия две, едното с банковите карти и кеш-а и другото с рязкото спиране на парите по стипендията ме карат да беснея тихо и да се разочаровам от поредната бюрократична администрация.

Няма да ми развали доброто настроение, с което влязох да продължа следването и изследването си във философията. Изследователският интерес си остава, ама да му се не види, аз изследователски интерес си имам и на чаша кафе с приятели и колеги от следването… Че на моменти може да е и по-сериозен и по-интензивен. Но нищо, де. Ценно ми е следването и съм доволен. Не съм доволен от бюрократичния натиск. Но не смятам да си губя времето в борби с вятърни мелници. Затова сигурно ще си извадя тъпата карта на ДСК.

Но не ми е приятно така да ме манипулират. Вярвам, че част от колегите също се чувстват поне леко прецакани. Това “или всички в която банка ви кажа, или си гледайте работата” е обидно. Да не говорим, че може би е и незаконно, защото нямат право да ми налагат конкретна банка. Има закони за конкуренцията в тая държава, все пак…

Да живеят. Ако продължават да ни притискат, ще се поддам на манипулацията. Но ще подаде и доверието ми към администрацията. А оттам — лека-полека и към института и академията като цяло. Не че на някого от това му пука, де… Освен на мен самия.

SEO има нужда от силна доза демитологизиране. У нас, а предполагам и навън. Но особено у нас, защото тук и цялостният уеб-опит е малко и некачествен или и двете. Продължавам да се учудвам как има хора, дето дават неоправдано пари за изработка на сайт и след това отново и отново дават пари за “оптимизиране”. Защото един “изработен” сайт трябва да е оптимален за средата си. Иначе чисто и просто е, ако щете, “недоизработен”. А за това и да се плащат пари, те не са за “сайт”, а за нещо друго. Нещо, което прилича на сайт, но не е и което само подбива цената на хората, които наистина изработват сайтове.

Казвам, че проблемът е на дневен ред не с идеята, че тази статия нещо може коренно да промени. Казвам го, защото е така — най-малкото скорошната гражданска SEO-кампания срещу некадърно скалъпения сайт на правителството го показва съвсем видимо. Няма да се впускам в обяснения, но проблем с такъв представителен сайт трябва да е самопоказателен за всички. И достатъчен за виждане на кризата, в която е родното уеб-правене.

Не критикувам директно пишещите по темата “оптимизация на уеб-страници”. Една малка част от тях ги познавам, някои от тях и лично и това тук е принципно казване, не някаква моментна лична нападка.

Да разгледаме случая на правенето на сайт. Някой решава, че има нужда от уеб-присъствие. Как стига до това е важно, но не е определящо, поне за фирмените сайтове. Щом бизнес плаща за направа на сайт, логично е решението да е измислено, обосновано и планирано. Дотук — добре. След това започва комедията.

Плащат се, явно, едни пари на хора и/или други фирми, които правят нещо, за което с увереност казват “това е най-модерното, най-доброто, абе точно това, което ви трябва, то е специално за вас изработено от нашата фирма”. Всъщност “сайтът” не е нито едно от изброените. Ако го е правило “момче от блока за сто лева” не прилича на нищо. Ако пък го е правила фирма (наричаща себе си “уебстудио с богато портфолио и специалисти”), най-често представлява горе-долу напаснат шаблон на креативен дизайн (ей, поне дизайнери си имаме, не споря) върху свободен CMS. Срещал съм и казвания “ние сами си пишем фреймуърка, защото така е по-професионално”, но това най-често е смешно и спада към съседския сайт за сто лева като качество.

Масово е мнението, че дизайнът е най-важен и “той прави сайта”. Всъщност важно е всичко. Не — критично важно е всичко. Първо сайтът трябва да се измисли, след това да се направи, после да се поддържа и да се използва. Всички стъпки трябва да са правилни, иначе е… спъната работа. Даже има примери за големи сайтове, които не са с особено “джиджан” визуален дизайн, даже почти никакъв, но за сметка на това с качествен общ функционален дизайн.

Казахме за сайта на правителството. Всеки се досеща, че не е правен от “момче от блока”. Имам смътни спомени, че един предишен вариант на сайта на правителството беше правен от познатата на всички ни фирма “Сирма”. Може да бъркам, а и не намирам доказателства онлайн сега, така че това не е важно. “Сирма” имат достатъчно други грехове в уеб, за да се споменат и тук. Иначе правят много неща, съгласен съм. Наскоро разучавах едни техни две платформи за описване и работа с формални онтологии — нещо, което се прави от малко хора в целия Интернет, а системите им далеч не са за изхвърляне. Но като оставим настрана заигравките с формални онтологии, смислови мрежи и тем подобни и вземем само уеб-проектите им, впечатлението далеч не е добро.

Давам само пример. Голяма и доказана фирма, която прави откровени глупости в уеб. Глупости, които дори най-слабите специалисти по оптимизация на сайтове или на сървъри могат да поправят. Дори и да не говорим за сайта на парвителството — вземете сайта за записване в детските градини, правен от “Сирма”. Който наскоро общината беше пуснала и се сриваше постоянно и никой не можа да запише нормално и без нерви хпалето си.

Нали никой не мисли, че всички тези неща са некачествени, защото са правени за малко пари? Не, за много пари са. По-скоро добре работят сайтовете, които пишат разработчиците на свободна практика и някои от тези в малките, но нахъсани и задържащи се с нокти и зъби уеб-студиа.

Да не си кривим душата — Google са го казали най-добре и най-синтезирано в препоръките си за изработка на сайтове. Един добър сайт трябва да е писан за хората, но да го разбират и ботовете. Не обратното. Трябва всеки “правяч” на такъв добър сайт да може спокойно и без никакво притеснение да може да разказва на правещия сайт на конкуренцията каква работа е свършил. Да може да “сподели” техническата част от работата си. Не казвам съдържателната работа по смисъла на сайта, нито по измислянето на вътрешната структура или пък на цялостната идея на сайта. Техническата работа по оптимизиране на сайта трябва да може да се сподели без никакво притеснение пред конкуренцията.

Ако не ти се иска да споделяш нещо от това техническо оптимизиране, значи правиш нещо нередно. Значи правиш сайт за ботовете, който само външно е замаскиран като сайт за хората. Толкова е просто. Има си препоръки и добри практики — ако се следват, техническата работа по оптимизиране са сайта е свършена. Остава само човешката, смисловата работа по съдържанието, развиването на общност, подобряване на услугата, каквото се сетите.

Но масово българските сайтове имат крещяща нужда от другата, техническата оптимизация. Защо? Краткият отговор е лесен — защото хората си плащат веднъж за калпави сайтове и след това многократно за оптимизиране. По-подробният отговор трябва да включва и защо тия хора правят така, защо нивото на родния уеб продължава да е на ниско ниво. Вярно, в последните години е с по-красив дизайн, тук-там ajax, тук-там копиране на наложили се функционалности от западни сайтове, но като цяло е нискокачествен. Не говоря толкова за масовите услуги — там така и така с времето нещата са се нормализирали някак. А и доста оптимизатори са наемани с годините, доста сисадмини и уебмастъри са се “преточили” през фирмите и като цяло има добри сайтове. Всичко отвъд няколкото десетки или стотина горе-долу добри сайта пада рязко надолу.

А това подбива цената на всеки, който се занимава с работа по сайтове. Стотина лева за дървен сайт, после няколко seo-та, които уж “ще направят чудеса”. Дето, ако наистина са “чудеса”, са нещо grey или black-hat. Вярно — клиентът е доволен, но той си е бил доволен и преди seo-то да почука на вратата му…

Простата истина, която лека-полека трябва да се осъзнае във фирмения уеб е, че SEO не е никаква панацея, нито е манна небесна, която храни сайта и увеличава посещаемостта и ползваемостта му “от нищото”. SEO е нещо, което е част от изработката на уебсайт. Даже самата думичка е тъпа и малко пошла — сайтът първо трябва да е оптимизиран за хората, които има за целева група. И чак след това и то евентуално — за търсачките.

Това може да е предизвикателство и към самите специалисти по seo-оптимизиране — вярвам, че малка част от тях могат с ръка на сърцето да кажат, че оптимизират за аудиторията на сайта. Образно казано, разбира се — не е нужно някой да отговаря и да се кълне — на фона на плачевните сайтове в българския уеб е нереалистично да се прави масово признание в искреност и честност при оптимизирането. Напротив — има безброй сайтове, за които само един поглед е достатъчен, за да се види, че някаква шашма е правена за “издигането” им. И защо? За какво?

Изводът, поне за мен — сайтове се правят както трябва и когато имат смисъл и се посещават сайтове, които са правени както трябва и посещението им има смисъл. Всичко друго са митове и легенди за SEO.

Защо не съм писал нищо напоследък? Причината е комплексна. Вземах изпити за шофьорска книжка, тъща ми си дойде при нас в Троян, имах кратки пътувания до София и обратно. И общо взето ми се бложеше, но не ми беше до техническата част на заниманието — отваряне на лаптопа точно с тая цел, настройка и писане на текст и т.н. Конкретните причини няма да коментирам много, или поне едната от тях.

Шофирането

Шоферлъка явно си ми се отдава, и макар доста време да беше минало откакто съм карал първоначално курсовете, си се справих. През 2000-та заради недоспиване и малко студентско следпразнично (да го наречем) невнимание изгорях с минимума грешки на листовките. Сега всичко мина ок, взех си от първия път теорията и днес ме одобриха и на практическата част. Всъщност точно се връщам от изпита по кормуване в Ловеч. Имам много какво да разказвам, може да пиша по-подробно за нещо около шофирането по-нататък. Но най-забелязващото се е това, за което съм писал и преди — тук всички някак живеят “по-бавно”. Няма го нечовешкия юруш на София и не само че опреснителните часове по кормуване бяха по-спокойни, не само че и самият изпит беше далеч по-непритеснителен, а и имах много време между отделните часове. В София сигурно щяха да ме “пробутат” за два дни да взема опреснителните и да мина на изпитите. Просто там всички си прекарват ежедневието на педали и никой няма да ти каже “ела след десет дни за следващите 40 минути кормуване”. Примерно, де. ;)

Но това на мен не ми пречи. Даже като млад шофьор ще се замислям много дали изобщо да карам в София. Честно казано, като знам какво е движението, като съм го видял и като пешеходец, и като велосипедист, а и като шофьор още на курса навремето, хич не ме и влече да се бутам там. Разбира се, ако се наложи — няма проблем ;)

Пътуванията

Пътуването до София беше заради среща по работа в офиса, но така се случи, че се разминах с хората и отложиха уговорката за тази седмица. Имах евентуална уговорка с едни колеги от “Философия”, искам да обсъдя някои, да ги наречем академични въпроси — но и с тях се разминах, защото служебната работа беше с предимство. Успях да се видя с наколко колеги в ранния следобяд и преди да пътувам обратно за Троян. Открили една готина кръчма, ама на много теферич място. Няма да казвам, че хем ще вземе да почне да се пълни с хора, хем пък и то всички си имате/имаме вече такива кръчми из града. Тази е типично “бандитска”, както ги класифицират Дени и Андрей — малко дворче с асма и на проветриво място. Хич не е лъскаво, но е много спокойно място и готвят вкусно, а и къде другаде да мога да пия на истинско спокойствие и на маса с приятели джента? Пък и момчето да знае как се приготвя. ;)

Работа и сайтове

Сега имам още документи за уреждане около шофьорството, но вече трудните моменти отминаха и залягам пред лаптопа да довърша задачката, която последно ми бяха възложили от работата. Малко е сложно с работното място сега, когато сме повечко хора тук, но ще се справя. Когато има спокойствие и кодът и той си върви по-леко и бързо.

Имам и някои набързо оформени сайтове, които отдавна се каня да обновя. “Свободна планета” ще има нов интерфейс скоро, засега на адрес http://svobodnaplaneta.com е изцяло тестова постановка. Има още някакъв малък брой неща за доизглаждане и като са готови ще я обявя малко по-“официално”. Тоест да не се притеснява някой за смяна на адреси, емисии и т.н. Ако и когато има някаква промяна в сегашните, ще предупреждавам. Другото, което съм пуснал, но пак съм отложил за след служебните ми неща, е http://seo.lindeas.com. Раздел към Линдеас за уеб-оптимизация отдавна беше планиран, даже преди време бяхме говорили съвсем предварително с Калин по въпроса. Така че поне мястото вече го има. Между другото, сайта съм записал и за участие във второто българско състезание по SEO. Има много време до края на състезанието, даже може би прекалено много, за да се казва каквото и да е отсега, но когато имам/имаме време за работа там, който иска да го подкрепи — това ще е адресът.

Микросток

Смятам тази есен да започна лека-полека пак да се занимавам по-сериозно с микросток-фотография. Присетих се от Fotolia, където пак ми се бяха събрали количеството кредити за изтегляне. Други сайтове, които си заслужават, както и преди съм казвал, са IStockPhoto и Dreamstime. Но на мен най-добре ми върви точно Фотолия-та, не зная защо. Бях писал в микросток-форума на Роби за един нов сайт, YAY Micro, но там още нямам нито една продажба. Макар във форума на въпросния YAY вече доста хора да започват да се хвалят с първи продажби, тоест сайтът прави добър старт. Като се има предвид, че е съвсем нов и пресен е ясно, че няма да е с нивото на продажби в утвърдените агенции. Но фактът, че се развива приемливо бързо е много радващ. Аз нямам нови кадри, а от старите не всички са ок, така че ми се ще да залегна там.

Бебе и коте

Котаракът се радва (тъй де, не се радва хич, ама…) на рядко допускане вътре. Преди си го пускахме когато поиска да си похапне или да си поспинка, а сега почти през цялото време е низвергнат навън. Но и това ще се оправи, а и той го понася по котарашки гордо. Дано всичко е наред с него, а пък сега таман да си походи на чист въздух и спокойствие. Бебо расте с всеки изминал ден и всичко разбира. “Говори” с възгласи и подвиквания, но повечето от нещата, които му казваме си личи, че ги разбира. И или се подхилква дяволито, или ни отговаря с бърборене, че не, не иска да се прибира, а иска на люлчиците. Или пък сутрин направо ни носи чехли и обувки — да ставаме и да го извеждаме на разходка, какво се размотаваме, а-ма-ха! Детската кухня в Троян отново заработи след едномесечна почивка и така малко готвенето и храненето се пооблекчи. Добре, че тукашните манджички ги яде — тези в София и аз се отвращавах като ги опитвах, а той изобщо отказваше и да ги вкусва.

Следващата голяма патардия предполагам ще е около избора на автомобил. Надявам се всичко друго да е наред около нас и това да ни е грижата за есента.

Все повече имам нужда от повече време. Знам, че не е нито нормално, нито приятно и му казват “стрес”. Опитвам да го лекувам с кратки разходки следобяд в квартала, но след спокойствието на първите пъти сега идва тревожността от “ох, и тук ли ще строят, ненастроиха се, серсеми със серсеми” или от “и това място го развалиха — кафето все по-скъпо, масите все по-захабени”. Някои обвиняват за всичко това пролетната умора. Други пък — нас, негласуващите (сефте…). Трети се лекуват с чашки и цигарки, повечко срещи с приятели и повече усмихвания.

Нищо лошо — нормални реакции. Има и ненормални, поне за мен — незабелязване. Не, не “непукизъм” — за да не ти пука трябва все пак да забелязваш нещото, то да те дразни, но ти въпреки това да махваш с ръка “майната му”. Има по-други хора, които не стават за непукисти. Има ръбове, дето даже намират начин да печелят пари от всичко това и да са си щастливи в цялата тая неразбория наоколо. Не говоря за тях — аз май с такива въобще не дружа и не познавам, нито пък искам да зная.

——

Вчера си мислех за всичко това на фона на уеб-идеите на приятелите ми и моите. Трябва ли човек да се зарие в офис, да работи от мрак до мрак, за да изкарва сигурни пари, но да изпуска целия ентусиазъм на новите концепции, обсъждането на нови идеи и тръгването на дългоочаквани или изненадващи нови проекти? Трябва ли да сме професионалисти в офис за сметка на развитието ни в крак с най-новите и най-жизнени проектирания в областта ни?

И съответно другата крайност — заслужава ли си човек да преценява всеки договор дали ще го ограничи излишно и ако нещо не му харесва, да става от масата и да отказва предложения за работа? Аз отказвам да подписвам допълнителни споразумения за поверителност (в Кодекса на труда и законите има предостатъчно стандартни обвъзрващи ме изисквания), не ми е приятно и да ме ограничават в странични, но професионално полезни ми неща. Като например да ми забранят да ползвам моментни съобщения. Много често точно джабър-контактите ми са били в основата на бързото решаване на работни проблеми. Някъде пък дори забраняват човек да си следи личната поща. Не било редно, защото това било служебно време, а не лично… Всичкото ми време е лично, лично мое! Но все едно де — има хора, които жертват личното, дори професионалната си адекватност на новите тенденции в областта за сметка на сигурна заплата и удобно бюро.

Въпросът е личен, разбира се. Не мога да преценя кое би било грешка за мен. От една страна в работенето на свободна практика и програмирането отдалечено има много трудности. Особено в България, където явно никой отсреща няма нагласата да работи адекватно отдалечено. Също така и парите са доста по-малко. Получавал съм предложения за пъти повече пари, но все работения в офис. И винаги изниква въпросът “ама ти защо искаш отдалечено, как така не искаш в офиса?”. Вече не отговарям. Обсъждам понякога с приятели, наживо или онлайн, ако ме подпитат между другото.

От друга страна обаче имам много по-широк и в същото време по-детайлен поглед върху развитието на нещата. И то не само в една област, а във всички области, които ме интересуват. Защо, по дяволите, да се забия в някакъв ИТ-офис някъде в мазе или в бизнес-парк и да чета неща само за ИТ? И то конкретно за фирмената технология, нищо друго, нищо различно и нищо ново? Как? И без например нищо за фотография, нищо за музика, нищо за философия? Ами не става тая…

Работенето трябва да е красиво. Красотата около нас ни прави щастливи. А щастието е най-важното винаги. Ако бях шеф, не бих наемал за офиса си сбирщина нещастни и омърлушени програмисти — бих ги оставил всеки да работи така, както е щастлив. Най-щастливи са хората тогава, когато усещат, че не си губят времето. Затова някои наемат отдалечени специалисти, за да могат хората да остават вкъщи или при приятелите си и да работят в среда, която е красива и ги прави щастливи. Да, пак трябва да се отдели работна среда от домашната или приятелската, но не е невъзможно.

——

Имам нужда от време — все повече и повече време, което някои хора ще нарекат “свободно”. Човек трябва да изработва идеите си, а не да се оправдава с “то няма време”, “няма начален капитал”, “абе това е работа на фирмите”. Имам нужда и от граници, които да спират временно ентусиазма ми за нови и нови “вмечтавания” и да ми дават сили и търпение за доработка на всяко нещо. Но пък имам нужда и от пари.

Ама първо да мине тая пролет, с нейната умора…

Сериозна работа по лични уеб-проекти — ден първи.

Някои неща не могат да се отлагат вечно. Опитах да работя на щатни офисни длъжности като GNU/Linux сисадмин — справях се добре, но нервите ми идваха в повече, а пък парите не бяха достатъчно. Админската работа изхабява, а у нас май са малко местата, където оценяват това. Опитах да работя и на свободна практика и да правя сайтове за другите — кофти тръпка, особено когато трябва да се пазариш за стотинки, пък после да ти се карат за всеки ден закъснение. У нас всеки пести всичко възможно от уеб-сайта си, ако може да е без пари е най-добре. То вярно, че за него е разход, но пък за мен е препитание все пак… На запад пък са по-шиорко скроени, но там трябва да се конкурираш с индийци и пакистанци, дето правят клонинги на MySpace за по стотина долара. За кратко се занимавах с разучаване на ITIL и управление на ИТ сред хора, които разбират от това и го работят. Определено един от най-ценните ми работни опити, но пък не останах там, за да “проработя” това. Сега пиша PHP-неща за други и отдалечено. Не се плаквам, но къде са моите неща, уеб-проектите, за които съм писал и които само “на сухо” правя?…

Няма да стане изобщо бързо, понеже ще имам и служебна работа, а пък и на много неща ще трябва да се уча в движение. Django например съм “доближавал” само на теория и в малки учебни примери. Значи ще е работа с учене. Но това е по-добре, отколкото да отлагам постоянно и всеки път да ми се налага да си търся проект или щатна работа и да изоставям идеите за проекти. Не че тези идеи са много добри — по-важното е, че се чувствам най-добре, когато мисля и работя по тях. А искам час по-скоро да дойде времето, когато ще работя това, което ми дава ентусиазъм и силно ме мотивира лично.

Докато пиша това си мисля, че много други неща ме вълнуват, много други теми си заслужават отбелязването. Но после продължавам и си казвам, че моите лични проекти са много по-важни от всички уеб-кампании и пищенета в мрежата, от цялата истерия по “социалното” и по кампании от типа на “спасете това” и “да спасим онова”… Мрън-мрън — избори, подписки и телевизионни интервюта… Ами спасете нещо най-накрая, да ви се не види! Аз започвам — ще си спасявам идеите за уеб-проекти.