Arcane Lore

Честит празник! Малко на патерица, но пак добре. Пак жега в календара е – жега, ама с дъжд. Абе казвам аз на бабите във входа, че на 24-ти май винаги вали, пък те всеки ден цъкат с език “пу-у, май па че вали неска, времето се е объркало”. Аз си знам от едно време – манифестация, “Върви народе” и следобеда дъжд. Е, не че съм и бил на толкова манифестации. Един път стигнах до Халите и там се изнизахме със съученици да вземем сладолед. Върнахме се – друго училище се точи по булеварда вече. После ни триха сол, ама сладоледът си е сладолед, тъй де.

Този 24-ти ми е даже по-специален празник. Тази година стават 10, откакто курсът ни завърши семестриално Университета. Иначе после половината завършвахме все по различно време, аз например се проявих с кръгли 5 години и се дипломирах през 2006г. Дадоха ми дипломата чак на следващата, но какво е една година след цели пет.

Та значи станаха “след десет години”. Нещо не се очертава “пак да се срещнем”, даже май все по-рядко се чуваме, камо ли виждаме. Едни са с дечурлига, други работят, трети пък – и двете. Абе ще намерим начин. ;)

С децата отидохме в “Палавници” в Младост. Аз последно не разбрах – “Палавници” ли се казва или “Патиланци”? Светко имаше за награда от “По-по-най” ваучър за игра там и успяхме тъкмо навреме. Изтичаше в края на месеца, а пък точно сега, тия дни, има малка “дупка” между рождени дни на деца, детски градини, пикници, пътувания. Стана супер. Първо за пореден път пролича, че на нас проблемът ни е в тръгването. Докато се облечем всички, докато вземем всичко и се разминаваме в малкия апартамент, прелиствайки наум какво не трябваше да забравяме тоя път – и всичкото това на фона или на рев и пищене, или най-малкото на вървящия след някого Светли, който обяснява нещо много подробно за някаква игра или нещо, което е видял или си е измислил. Но веднъж седнали в колата, сме unstoppable. Което пак ми напомня, че Рошко е много яка кола (пу-пу, да не са му уроки) – покрай ниските доходи и високите разходи все нямам как да го обгрижвам, а той си кара и си няма грижи. Или сме случили на екземпляр, или са прави някои, че тия Ровъри издържат на родните пътни условия много добре.

В “Патиланци” падна голяма игра. Светко е на върха на щастието и днес, вече втори ден оттогава. Към два часа общо кара всичко, дето става за каране, даже се и поблъска с мама на блъскащите се. Поигра в детския кът заедно с Оги. Появи се бате Енчо и Светли отиде при него, качи се сам на един малък подиум, където бяха направили малка сцена. Отиде при него, ухилен до уши – откакто ходи в “По-по-най” искаше да вижда пак “бате Енчо и другия батко”. Та застана до него и бате Енчо го пита какво иска да изпее или изрецитира, а нашият само му се усмихва със светнали очи, мълчи и вдига рамене. Весел, щастлив. Пропуснаха го, пяха деца наоколо и накрая пак го питаха, а той се обърка какво да изпее и накрая реши да играе на сигурно – “Five little monkeys jumping on a bed”. И толкова – не стига, че на 24 май пя на английски, ами и само един ред. И пак гледа бате Енчо ухилен и весел, весел. Накрая му дадоха “хайде, от нас да мине” един трикольор на пръчка. И нашият на връщане размахваше гордо байрака и пееше с цяло гърло “В парахода рог изсвирва, развя се байрак”. Да, на него “Ботев марш” му е като на мен преди време номерът на автомата. Само дето той си харесва песента, а при мен бяха по-други чувствата. Пее за “на чела им левски знаци” по цял ден, а като му омръзне, започва да си я мрънка и тананика с негови си измислени думи. Обаче на сцената се изложихме – империалистическа пропаганда правихме, пяхме гнили капиталистически песни. Здраве да е. Той Светко разбра какъв празник е. Обясняваме му и обсъждаме такива нещица. На връщане – пак купон за него. Обяд в заведение, което в неговия случай си значи пържени картофки.

Много беше готино. А в мрежата пък видях, че хората пишат за Google и някакво си лого на кирилица. Няма такива неща, не сте гледали добре! :) Веднага си пролича кой ползва Гугъл без SSL. Между другото, има за Firefox (и дериватите му) една много ценна приставка – HTTPS Everywhere. Сложете си я, заслужава си!

Лаф на деня: “Тате, когато стана голям, с моето момиче ще се возим в бетоновоз!” Гледах аз да го зарибя по кабриолетите, но си е прав – нерде кабриолет, нерде бетоновоз!

Като казах за колегите – после вечерта май ги сънувах. Бяхме всички някъде и трябваше да пътуваме за още по-нанякъде, за да се срещнем. Всеки говореше много и в шума нещо не се разбираше, Ева обясняваше на висок глас нещо на всички, Вера гласеше пинхол да ни снима, Ванката се връщаше от семинар в чужбина, а Дикс обикаляше и постоянно търсеше някого. И всички други бяха там, де. ;) А на мен ми беше просто гот да си седя кротко леко встрани, да пия студена бира, тя все да не свършва и да се усмихвам в отговор на всички. Та честит празник, колеги!

За децата иде реч. Може би единствените наистина готини шефове. ;)

Давам си сметка, че за много хора около възрастта ми всякакво говорене за бебета, деца и “ама да знаеш вчера какво сглоби с лего-то” е далечно и чуждо. Не просто досадно, а направо от нещата, дето те карат да се обърнеш и вървиш. Или да стискаш зъби, докато отмине темата, защото знаеш, че колкото и да е необяснимо, на теб ти е досадно, пък иначе било “естествено”, викат. С други думи, горе-долу като да се возиш в трамвая в пиков час до стара, стара баба, била на село няколко месеца лятото и сега връщаща се при децата, некъпана и с непрана жилетка. Или три. Как беше в оня стар виц – “е, че то зимата колко е, няколко месеца само”.

Та знам, че масово темата с детските истории си е яко досадна. И аз съм такъв понякога, сто на сто. Но пък и родителите ви са били досадни, тъй де. :) Нещо повече, сещам се за не един или два пъти, когато съм успявал да се видя с някой приятел, и той/тя с поколение като моето. Най-накрая след месеци или години (край бебета годините несрещане с приятели си се търкалят като месечета), та виждаме се, сядаме някъде да пием бири, кафета, коли и цигари с някого и след няколко опипани теми си казваме с нервен смях “абе стига с тия разговори за деца, я разправяй нещо друго около тебе”. Случва се, гарантирам – но трябва срещи наживо, а ние, татковците, сме винаги много зле с времето. Оставете рекламите на бира по телевизията – всичкото това с “виждането с момчетата”, чашата бира след работа сред готини, усмихнати и трезви (едновременно) колеги е само проектиране на болните фантазии на някой рекламист. Който може би също е млад татко, също няма време за приятелите си и си има реклами, в които да го показва. Е, аз имам блог.

И колкото и да си давам сметка, че не съм се виждал с някои хора от бая време, всичко това не ме трогва чак. Пречи ми и роптая, но дотам. Явно се променям и съм заменил едно ежедневие на срещи, обсъждания, разговори за какво ли не, кроене на планове за бъдещето с друго ежедневие, в което съм татко и приятел на деца. Обяснението е просто – нямам време. И най-вече съм винаги тук, наличен и на линия. Краси ми спомена нещо за “бекъп” – готино го обясни, хем професионално точно по психоложки, хем полека и разбираемо. Но нали съм си тъпо парче – забравих.

Най-голямото ми постижение в уреждането на това ежедневие е в същото време и най-големият ми провал – това, че не ходя на работа сутрин от 10 до 6 вечерта. Май всичко, което казвам сега, ще се разбере най-лесно от такива татковци (и мами, знам ли), които като мен нямат офис, нямат пътуване до работа, нямат обяд с колеги, нямат “не мога, излизам, че закъснявам”. Опитът ми да правя сайтове в кухнята не се брои – че то това кабинет ли е – кухнята в гарсониера е втора стая, в която се идва през четвърт час да се покаже новата рисунка, но не е кабинет, не.

Сетих се за всички тия неща от няколко пръснати из последните дни случки.

Пътувахме с едно момче, горе-долу наша възраст (може би малко по-млад, но то като си с деца всички ти изглеждат по-млади, мамка му). Готин пич и поводът за краткото пътуване беше готин и важен. Друго ме впечатли – за него всичко около децата не беше толкова централно нито в разговорите, нито в пътуването. Аз все гледам да заговоря детето на приятел, ако то иска да говори (личи си и това, но как да го обясня). Понякога съм се лензил толкова с деца около Светко, че не ми е стигало времето да се видя с приятелите, родителите им. Но за хората без деца светът се подрежда по други критерии. Да си кажа, май леко завиждам. Преди, без деца, можех да управлявам това подреждане, да съм господар на деня си. Днес е по-трудно… абе не, какво се правя – не става изобщо.

Правихме пикници в парка. Пак с деца “от компанията”. На прибиране първия път Светко и едно приятелско момиче се задържаха при пейката на едни чичко и леля в Северния. Аз стоя леко встрани и чакам да се намеся, ако започнат да досаждат на хората. Но не се наложи – заговориха се нещо, чичкото се представи, запознаха се. Подхвърлиха им нещо, че “тренират за баба и дядо”. Идеята беше, че са отвикнали и е много трудно хем да свикнат с мисълта за внуци, хем да са готови. “Готови” точно за това, което ви казвам – предаване на ежедневието в детските ръчички и отказ от суверенитета на “аз съм възрастен и правя каквото си реша”. Правиш, ама не – каквото ти кажат хлапетата, това е.

Чичката изглеждаше притеснен. Ами… за притеснение си е.

И така. От няколко месеца се опитвам да сложа поне част от дневното си време в мой си ред, но не става. Това, което успях да направя, е да се чуя с няколко човека за кафета и после да се разберем “абе то не може сега, айде по-натам ще си пишем”. Е, поне си го водя като напредък.

Другите новини в емисията: “Горилата дава ли гориво?” и “От слънцето ми се е появила кожена енергия” са лафовете на деня.

Да ви представя Мила – дете на революцията и майка на революционерка. Блогърка отдавна, а прописва сега. Наскоро си говорихме, че едно е да знаеш как и да можеш да списваш блог, а съвсем друго е да имаш желанието и нуждата. Мила има и от двете и ги прилага на бялата уеб-форма по увлекателен и освобождаващ начин. Всъщност Мила има много повече – поглед и усет на фотограф, макар все да отлага преоткриването на фотографията с неговите на моменти натоварващи подробности. Перо на публицист, макар засега стояло леко встрани от прожекторите на публиката, някъде зад кулисите. Увереност на откривател – не помня случай да се е отказала от нещо, само заради дребни подробности като умора, неудобства, малки шансове или пък мрънкащи наоколо приятели. И винаги с поне още една усмивка за резерва в джоба.

Защо 114 ли? Не е нито сложно, нито дълго за обяснение, но едва ли ще разберете, ако не сте го изживели. А тогава няма как да не знаете, както няма как и да не познавате Мила. Не исках да прозвучи претенциозно, а само леко загадъчно по близък, ненатраплив начин. Каквато може да бъде и самата Мила. Колежка, приятелка и кума. Такава убедено добра, каквато беше преди години на един покрив в Дупница с мегафон в ръка, каквато е и днес, в разговори за философия, медии, политика… и приятели.

Привет, мила Мила и приятно писане!

На осми декември съм в града, където преди години празнувах с колеги. Днес седнах за кафе в “Искра”, соц-кафенето на центъра, където тогава се скрихме за малко от студа, за да прочетем в подлистник на някакъв вестник интервю с Мамчето от “Яйцето”. В което се хвалеше как Желю, Калчев и компания се наливали като свини навремето и как тя за тях криела в сутиена си бутилки, за да им сипва. Те не че не се наливат и днес, де, особено вторият.

Тогава се възмущавах на простотиите, които пишат вестниците в подлистниците си, но хич не съм си и мислел, че години по-късно ще си ги спомням, все едно че са нещо важно.

Щях да снимам, но не снимах. Студено ми е на пръстите и ги крия в джобовете. Щях да вдигна колата да видя какво дрънка по окачването вляво. Но паркингът беше фул, а и кой е луд да лежи под кола в тоя студ?

Поне се обадих на Павката и си полафихме за осми, за колегите, за работата и за това кой кого е събудил и как ще се черпим за Оги. И дали изобщо ще се засечем скоро. Мина ми еретичната мисъл да изпонавъртя телефоните на всички, да ги чуя за празника и да навъртя една хубава сметка на милите глобул. Но хем ми беше едно такова тъпо, хем трябваше да се прибирам, че бях излязъл само за хляб и масло… бе отказах се.

Не че не поздравявам всички приятели от следването, а просто щях сигурно и на тях да им понатъжа настроението. Егати празника…

Далеч от компанията, а то и самата компания си се поразкъса бая напоследък. Е, най-важният човек от нея си е до мен, но сме тук с две деца и с тъща. Нямаме сили за нищо, аз имам време, но пък всяко такова излизане за хляб и масло ме депресира яко. Както и всеки десет минути без бебешки писъци, ревове или игри и къпания. Отскоро – ревовете често и на два гласа.

Всъщност пука ми за осми декември. Някаква си дата, на която повечето от празнуващите са идиоти и чалгаджии, които само търсят как са се нарежат яко на някое далечно и скъпо място. Че аз от месеци или направо от години вече не съм пил, поне не по-сериозно. Не ми липсва самият осми – липсват ми приятелите, които все по-рядко виждам. Липсва ми усещането за разнородна общност, но с близки общи задачи и разбирания. Липсва ми това да кажеш “Не си прав”, след което да обясниш най-подробно защо и… всички да те слушат, защото и те си имат своето “Не си прав” и изчакват за него и го дообмислят. Хей, липсват ми и двучасовите спорове за разликата между “съд” и “уред”. Или за разликите между Декарт и Паскал или между Нютон и Айнщайн. Липсва ми и групата, репетициите и сцената, писането на стихове по нощите или в кафенетата и после отхвърлянето им от другите, защото “това не е текст, това пак са стихове”.

Иначе майната му на осми! Искам си обратно усещането за моята си компания, а не все с триста зора да успявам да се порадвам на половин-един час през няколко месеца или година. И все да стигаме до репликата “А ти някого виждал ли си?” Бахти живота…

Честит празник на всички, за които студентството не са “загубени години”!

В Студентски град след доста време и то сам. Странно е да вървиш по същите улици, да подминаваш същите блокове и накаря да сядаш в едно от същите кафенета, а нищо да не ти е познато. Е, или може би почти нищо. Нищо от ориентирите, нищо от разбитите тротоари и от празните междублокови паркинги. С тук-там паркирани коли и по няколко невървящи трошки навсякъде. Когато преди години излизахме от компютърен клуб с Юнуз и Емо, след поредната “нощна” и се майтапехме, че трябва да пренастроим преценките, защото в риъллайф-а пешеходците ги газят, за разлика от тези в Midtown Madness, хич не съм си и представял, че ще ми се наложи да обикалям почти час из квартала, търсейки място за паркиране. Даже не толкова място за паркиране, колкото пространство за оцеляване в движението.

“Грошъ” си е почти същото местенце, макар навремето да не ни е било от любимите. И може би и днес днешните мами, татковци и техните колеги наричат градинката тук “Стоте майки”. Макар градинката да е малко по-“облагородена” някак и появилото се навремето лъскарско заведение да работи с пълна пара от другата страна. Може би и пералнята отсреща си стои, евентуално с нови перални машини, след като старите са уморени от котления камък, за който ни облъчват в рекламите. Поправка — няма пералня, вече е фитнес. Хлапетата из блоковете със сигурност са други, сигурно и учат други неща. Със сигурност вече са и малцинство, като гледам избучаващите черни беемвета наоколо. Но все пак… ако има някакво значение, мястото би трябвало да е същото, нали?

В отсрещното кафене говорих за последен път с Венци, на пейките пред него при пързалките за последен път съм сядал с Ийори, докато Мишо още беше малък и си играеше из градинката. Днес вече е гимназист и всичко това може лесно да ме накара да се чувствам поне малко поостарял. А не би трябвало — нали мястото си е същото и съм тук. Какво е едно пренаселване и комерсиализиране на Студентски на фона на Вечността? Както би казал с лека усмивка някой медиавист.

Всъщност това са неактуални въпроси. Местата са и във времето, както и миговете са в пространството. Ако можехме да мислим двете заедно, нямаше да изпадаме в такива неактуалности. Но не можем и в това е леко смешната ни патетичност. Припознавана като отчаяно лигавене с малко носталгия и доста объркване. А всъщност всичко е смешно, смешно в приятния смисъл. Защото как ли ще се чувствам, ако дойда тук след още 5-6 години…? А сигурно има доста хора, които са преживели тези 5-6 или 10 години точно тук и за тях променливото и странно комфортно-некомфортното е другаде.

Е, поне всички мрежи наоколо са заключени и имам време със себе си и без нет, за да пиша това. Такива места опровергават микроблоговете, “актуалното писане” в блоговете и форумното тролене. Които иначе ни завладяват. Е, за радост мен успява да ме изкуши само първото. Та защо ми е да ходя вдън планина, за да съм “сам”, като мога да дойда до Студентски и два часа да съм сам, с част от мен, останала тук и променила се — чужда, нейна си, но все пак позната.

След това — среща с Велин, разговори за коли, фотография, култови сериали и накрая — към час шофиране към вкъщи. В тъмното, на фарове — сам с Metallica, DIO, Scorpions от радиото. Имах чувството, че чак и на колата й беше кеф да кара с rock из нощна София.