Arcane Lore

Да ви представя Мила – дете на революцията и майка на революционерка. Блогърка отдавна, а прописва сега. Наскоро си говорихме, че едно е да знаеш как и да можеш да списваш блог, а съвсем друго е да имаш желанието и нуждата. Мила има и от двете и ги прилага на бялата уеб-форма по увлекателен и освобождаващ начин. Всъщност Мила има много повече – поглед и усет на фотограф, макар все да отлага преоткриването на фотографията с неговите на моменти натоварващи подробности. Перо на публицист, макар засега стояло леко встрани от прожекторите на публиката, някъде зад кулисите. Увереност на откривател – не помня случай да се е отказала от нещо, само заради дребни подробности като умора, неудобства, малки шансове или пък мрънкащи наоколо приятели. И винаги с поне още една усмивка за резерва в джоба.

Защо 114 ли? Не е нито сложно, нито дълго за обяснение, но едва ли ще разберете, ако не сте го изживели. А тогава няма как да не знаете, както няма как и да не познавате Мила. Не исках да прозвучи претенциозно, а само леко загадъчно по близък, ненатраплив начин. Каквато може да бъде и самата Мила. Колежка, приятелка и кума. Такава убедено добра, каквато беше преди години на един покрив в Дупница с мегафон в ръка, каквато е и днес, в разговори за философия, медии, политика… и приятели.

Привет, мила Мила и приятно писане!

На осми декември съм в града, където преди години празнувах с колеги. Днес седнах за кафе в “Искра”, соц-кафенето на центъра, където тогава се скрихме за малко от студа, за да прочетем в подлистник на някакъв вестник интервю с Мамчето от “Яйцето”. В което се хвалеше как Желю, Калчев и компания се наливали като свини навремето и как тя за тях криела в сутиена си бутилки, за да им сипва. Те не че не се наливат и днес, де, особено вторият.

Тогава се възмущавах на простотиите, които пишат вестниците в подлистниците си, но хич не съм си и мислел, че години по-късно ще си ги спомням, все едно че са нещо важно.

Щях да снимам, но не снимах. Студено ми е на пръстите и ги крия в джобовете. Щях да вдигна колата да видя какво дрънка по окачването вляво. Но паркингът беше фул, а и кой е луд да лежи под кола в тоя студ?

Поне се обадих на Павката и си полафихме за осми, за колегите, за работата и за това кой кого е събудил и как ще се черпим за Оги. И дали изобщо ще се засечем скоро. Мина ми еретичната мисъл да изпонавъртя телефоните на всички, да ги чуя за празника и да навъртя една хубава сметка на милите глобул. Но хем ми беше едно такова тъпо, хем трябваше да се прибирам, че бях излязъл само за хляб и масло… бе отказах се.

Не че не поздравявам всички приятели от следването, а просто щях сигурно и на тях да им понатъжа настроението. Егати празника…

Далеч от компанията, а то и самата компания си се поразкъса бая напоследък. Е, най-важният човек от нея си е до мен, но сме тук с две деца и с тъща. Нямаме сили за нищо, аз имам време, но пък всяко такова излизане за хляб и масло ме депресира яко. Както и всеки десет минути без бебешки писъци, ревове или игри и къпания. Отскоро – ревовете често и на два гласа.

Всъщност пука ми за осми декември. Някаква си дата, на която повечето от празнуващите са идиоти и чалгаджии, които само търсят как са се нарежат яко на някое далечно и скъпо място. Че аз от месеци или направо от години вече не съм пил, поне не по-сериозно. Не ми липсва самият осми – липсват ми приятелите, които все по-рядко виждам. Липсва ми усещането за разнородна общност, но с близки общи задачи и разбирания. Липсва ми това да кажеш “Не си прав”, след което да обясниш най-подробно защо и… всички да те слушат, защото и те си имат своето “Не си прав” и изчакват за него и го дообмислят. Хей, липсват ми и двучасовите спорове за разликата между “съд” и “уред”. Или за разликите между Декарт и Паскал или между Нютон и Айнщайн. Липсва ми и групата, репетициите и сцената, писането на стихове по нощите или в кафенетата и после отхвърлянето им от другите, защото “това не е текст, това пак са стихове”.

Иначе майната му на осми! Искам си обратно усещането за моята си компания, а не все с триста зора да успявам да се порадвам на половин-един час през няколко месеца или година. И все да стигаме до репликата “А ти някого виждал ли си?” Бахти живота…

Честит празник на всички, за които студентството не са “загубени години”!

В Студентски град след доста време и то сам. Странно е да вървиш по същите улици, да подминаваш същите блокове и накаря да сядаш в едно от същите кафенета, а нищо да не ти е познато. Е, или може би почти нищо. Нищо от ориентирите, нищо от разбитите тротоари и от празните междублокови паркинги. С тук-там паркирани коли и по няколко невървящи трошки навсякъде. Когато преди години излизахме от компютърен клуб с Юнуз и Емо, след поредната “нощна” и се майтапехме, че трябва да пренастроим преценките, защото в риъллайф-а пешеходците ги газят, за разлика от тези в Midtown Madness, хич не съм си и представял, че ще ми се наложи да обикалям почти час из квартала, търсейки място за паркиране. Даже не толкова място за паркиране, колкото пространство за оцеляване в движението.

“Грошъ” си е почти същото местенце, макар навремето да не ни е било от любимите. И може би и днес днешните мами, татковци и техните колеги наричат градинката тук “Стоте майки”. Макар градинката да е малко по-“облагородена” някак и появилото се навремето лъскарско заведение да работи с пълна пара от другата страна. Може би и пералнята отсреща си стои, евентуално с нови перални машини, след като старите са уморени от котления камък, за който ни облъчват в рекламите. Поправка — няма пералня, вече е фитнес. Хлапетата из блоковете със сигурност са други, сигурно и учат други неща. Със сигурност вече са и малцинство, като гледам избучаващите черни беемвета наоколо. Но все пак… ако има някакво значение, мястото би трябвало да е същото, нали?

В отсрещното кафене говорих за последен път с Венци, на пейките пред него при пързалките за последен път съм сядал с Ийори, докато Мишо още беше малък и си играеше из градинката. Днес вече е гимназист и всичко това може лесно да ме накара да се чувствам поне малко поостарял. А не би трябвало — нали мястото си е същото и съм тук. Какво е едно пренаселване и комерсиализиране на Студентски на фона на Вечността? Както би казал с лека усмивка някой медиавист.

Всъщност това са неактуални въпроси. Местата са и във времето, както и миговете са в пространството. Ако можехме да мислим двете заедно, нямаше да изпадаме в такива неактуалности. Но не можем и в това е леко смешната ни патетичност. Припознавана като отчаяно лигавене с малко носталгия и доста объркване. А всъщност всичко е смешно, смешно в приятния смисъл. Защото как ли ще се чувствам, ако дойда тук след още 5-6 години…? А сигурно има доста хора, които са преживели тези 5-6 или 10 години точно тук и за тях променливото и странно комфортно-некомфортното е другаде.

Е, поне всички мрежи наоколо са заключени и имам време със себе си и без нет, за да пиша това. Такива места опровергават микроблоговете, “актуалното писане” в блоговете и форумното тролене. Които иначе ни завладяват. Е, за радост мен успява да ме изкуши само първото. Та защо ми е да ходя вдън планина, за да съм “сам”, като мога да дойда до Студентски и два часа да съм сам, с част от мен, останала тук и променила се — чужда, нейна си, но все пак позната.

След това — среща с Велин, разговори за коли, фотография, култови сериали и накрая — към час шофиране към вкъщи. В тъмното, на фарове — сам с Metallica, DIO, Scorpions от радиото. Имах чувството, че чак и на колата й беше кеф да кара с rock из нощна София.

Има няколко приятеля, дето мине се, не мине време и ме заяждат, че съм бил я “тежка гемия”, я съм се оплаквал много, а пък то толкова много други хора имали деца и си ги гледали и ходели на работа и тем подобни. Нямам нищо против, но честно, избива ми някакъв вентил, когато за пореден път ме питат как съм, какво правя и след това се започва с атаката “ама ти какво се оплакваш”, “ти си мързелив, работи се каквото има, а не се подбира като тебе”, “те и (еди-кои си) имат бебе, ама ги виждам, а вас не мога да ви видя цяла вечност”… Хубаво де, питате ме как съм, какво става вкъщи и какво е отношението ми към офисната работа и/или тъпите шефове ли или искате да си излеете тия простотии?

Отдавна не пиша за такива неща тук, но какво пък.

Значи за мен, когато ми кажат “как си”, това е доброжелателна подкана за започване на разговор със споделяне на “нещата от живота”. Споделяне и от двете страни и изслушване. И то изслушване без заяждане, мрънкане и “аз нали ти казах”. Няма такава опера — ако някой иска да ми казва как според него трябва да се живее, какво, как и къде трябва да се работи и как трябва да се гледат деца… ами да ми каже отначало, че да знам да не подхващам тоя разговор с него. Защото ми е тъпо и обидно, егати. Смахнатото е, че такова отношение на “слушай сега аз да ти кажа къде бъркаш” най-често го изиграват стари приятели. Дето би трябвало да ме знаят прекрасно, че хич не съм по тази част.

Едно важно уточнение — аз може да съм по-категоричен в изказа си тук, но това е най-вече заради съкращаването и опростяването на този изказ. Когато съм писал за политика или за свободен софтуер, например, само съм излагал идеи и разбирания и никого не съм хващал в разговор, за да му натяквам кое е правилно и кое — не. Даже напротив — точно в такива разговори отстъпвам и оставям да се развие другата позиция. Не за друго, ами аз моята си я имам достатъчно развита, нека чуя обосновката на насрещната.

Но не — и наживо съм имал реплики ребром “ама ти си фанатик с тоя свободен софтуер” или пък “е какво се оплакваш, сестра ми има (еди-колко си) бебета, нищо особено не е”. Или пък “я кажи колко правиш на месец, като сам си си шеф, че да ти кажа аз колко правя на работа”. Скорошни реплики бяха “той Ясен не иска да работи, затова си стои вкъщи”, “ти пари за обективи не изкарваш, за какво Субару ми говориш”, “как така другите с бебета ги виждаме редовно, а точно вас не можем”, “хората ходят с бебета на работа и ги мъкнат по ясли, а вие сте ми все заети”…

Малко ми пука как другите си гледат децата и дали ги мъкнат на работа. Малко ми пука и дали другите работят в офиси и дали това им харесва или не. Да живеят. Е, пука ми, че не изкарвам достатъчно пари напоследък и че нямаме време вкъщи да излизаме по-често (или изобщо). Но това не значи, че трябва да се удря в челото, да ида в първия офис и после да кажа “ей, прави бяхте, мерси че ми отваряхте очите и ми досаждахте толкова често, трябваше цял живот да бъхтя в офиса и да метна бебето на ясла, ей ама какви сте гении”. А значи, че който наистина се интересува “как съм”, трябва да е готов да слуша какво споделям. А не да се проектира върху мен и да ме залива със своите разбирания, успехи и неуспехи и да ме мери със своите критерии. Ай сиктир!

Отвратен съм.

Днес бях на протеста за защита на анонимността и против подслушването в Интернет под надслов “Свобода, а не страх”. Първата ми работа, след като напиша това, ще е да махна банера с линк към поканата за протест от всичките ми сайтове. Ще го направя с погнуса, защото за мен цялата идея е омърсена и дори призивът за офлайн протест вече ми докарва само нерви и киселини. Бях казал преди време на Бого Шопов, че понятието “електронна граница” трябва да бъде оправдавано и пълнено със смисъл много повече онлайн, в самата мрежа, отколкото с казионни офлайн протести. Електронната граница е там, докъдето достига опитността ни в т.нар. “електронно”. И не, не може да се “защитава” с протести по улиците, с гласуване на избори и всякакъв род подобни глупости. Без мен тия неща вече — аз съм свободен в Интернет именно защото съм в Интернет. Иначе, в тук-сега биологичния, политически и жилищен свят е пределно ясно, че съм тотално контролиран.

Затова моят протест и моят глас в това “опипване на границата” е бил и остава изцяло онлайн. Важно е какво пиша тук, например, а не дали съм бил някъде на някой площад, за да правя масовка на една или друга офлайн кауза. Която, горката, рано или късно осъзнава, че си е най-проста и загубена (“загубена” и в двата смисъла) политическа такава.

Отидох малко преди 11ч., както беше по покана. Още на първия завой на алейката към центъра на градинката видях Йовко и Хриси, бързащи към същата цел. Малко стари клавиатури, две-три мишки и групичка от двайсетина ентусиаста, оглеждащи се с ентусиазъм за познати. Там видях и Йовков, после ми се обади Влади и каза, че трябва да дойдат и Мишел и Ани. (Към края ги видях в далечината и им махах, но не знам дали ме забелязаха.) Разменихме по два лафа с Ему, после видях Комитата с една клавиатура тип “за самоотбрана” под мишница. Бобсън изскочи със снимка на табелка от сисадминска конференция, на която пишеше “Sisko Sistems” или нещо от сорта. Сашо Шопов се завъртя с типичния поглед на програмист на джава (не подлежи на определение, трябва сами да видите). Седяхме малко настрани с Милен и си говорихме общи неща за неговата “необиколка на България”, за фотографията и за наредбите за подслушване. Бого Шопов се стрелкаше навсякъде и стоеше пред едни камери да обяснява кое как и защо и тъй нататък.

Имаше десетина момчета с черни знамена. Черни и черни с вариации — анархистите, с различните им разновидности. Не зная дали защото те си бяха съвсем адекватни на протеста и прилично кротки (само един-два пъти някой да изскандира нещо), или защото аз самият съм анархист по убеждения, но мисля че хич не пречеха. Даже напротив.

Простотията почна след това.

По някое време Нели Огнянова се приближи и се разприказвахме кой ще дойде, кого тя познава и накрая все пак кога и какво ще правим. Викнах едно “Бого?” на преминаващия и след малко, като се поосвободи, дойде при нас. Каза, че още малко трябвало да изчакаме, защото пред църквата (Ал. Невски) се събирала друга групичка и като се присъединят към нас, тогава ще се тръгне на шествие пред парламента (никаква главна буква тука вече, сори) и изобщо както си беше обявено. Хм, много добре, викам аз, значи само трябва да чакаме.

И след малко… идват откъм църквата някакви образи, мятат трибагреници. Аз се зарадвах в началото, даже им щракнах два-три кадъра отдалече. Ама нещо… не ми стоят както си му е редът. Един вид… звъни ми телефонът, ама… някак… международно ми звъни. Нещо не е таман. И по едно време като почнаха да квичат на един мегафон. Някакви простотии, лозунги против подслушването в Интернет, нещо за свободата. Даже направо изреваха в мегафона слогана на цялата протестна кампания “Свобода, а не страх!”.

Изтръпнах. Много рядко виждам знамето на БНС по събития, а всъщност хич и не тръпна от очакване да го видя, де. Отпред крачи с изпъчени гърди, широка усмивка и луд блясък в очите (не че го докарва, просто това му е естественото състояние) Боян Расате. Или както там се казва въпросният. Като почнаха да крещят тяхната си простотия, лозунгът им, там за “социален и национален” и вече не бях изтръпнал.

Понеже претръпнах. Обърнахме се с Милен и си продължихме разговора в другия край на сбирката. А оня, лудият, минава през хората с армийката си, изтъпанчва се по средата и — познайте — правилно, всичкото журналар му се лепва “вие какво мислите”, “според вас това и това”. Какво да мисли бе, идиоти с идиоти? Той не мисли — набарал е малко публично внимание и идва да го снимате, толкова ли не разбирате с малките си медийни мозъчета? Идват избори, на кого му пука за някакви си интернетци, някакви си блог-активисти, даже за някакви си анархисти? Тия не са интересни — ама виж, Расатката е друга работа. Блях, помия…

——

Помолиха ги няколко пъти да свият знамената. Никаква реакция. Бого Шопов им каза по техния мегафон, че това е социален протест, не политически и ако обичат, да бъдат така добри да свият знамената. А оня пък се дере, че “гейовете и циганите ни карат да свалим знамената, но ние няма да го направим!” Ха сега да каже кои точно гейове и кои точно цигани от протеста са това. И още нещо — и да са гейове, и да са цигани, него какво го бърка, особено на протест със съвсем различна тематика и патос?!? Още нещо… кога и къде тоя човек е виждал “интернетя” и като как би го описал?

Евала на анархистите — веднага свиха своите. То и без това бяха общо 4-5. А тия от “расаткомандата” бяха на принципа “един човек — едно знаме”. Гора от знамена на (айде да не пиша името на партията, нямат нужда от индексиране, нали). Оня взе мегафона и почна да крещи, че това бил българският трибагреник, това в центъра бил знакът на рода Дуло, че не знам си какво. Алооооу, не ми пука, дори и да е знакът на рода Вокил, ясно ли е? Първо на първо никой не те е канил и второ, ако кан Испор види за каква злостна пропаганда се ползват символите на рода му, ще стане на вентилатор.

Видях и Калоян, не успях да му се зарадвам веднага, защото бях бесен заради ситуацията. Той вика “какво, заради фашагите ли?” Викам да, заради тях. Но не е само заради тях. И заради НАС. Защо изобщо се допусна това събиране да стане поредната превзета от Расате и компания проява? Защо толкова много хора все пак продължиха с шествието, вместо или 1) да се каже на полицията да отдели натрапниците, защото не е техен митингът, или 2) просто да се разпърснем, пък тия да си ходят да си шестват където си искат?

Повървяхме на стотина-двеста метра зад шествието, видяхме как зад Двореца на крайната спирка беше пълно със знамена с “оня знак” и… просто понапсувахме три-четри пъти за оправяне на настроението и отидохме да пием бира и да си говорим за нас си, за GNU/Linux и за бизнес.

Тъпо ми е, че толкова много хора останаха. Смесени със знамената и френетичните писъци на Расате. Не зная кои са останали, но и не ми се ходеше дотам да ги навивам един по един за среща на кафе и бира. Не ми се доближаваше до “събитието”. Дано да е било ОК все пак, дано всички са доволни и дано има някаква ефективност.

Но се съмнявам. Както казах още преди да се прецака пейзажът, “Resistance is futile!” Затова — без мен на офлайн протести. Протестирал съм доволно много. Бил съм и на барикади, блокирал съм университета си, какво ли не. Ефект — нулев. Моят протест е съществуването на Arcane Lore онлайн. Ако нещо мога да променям, ако нещо мога да казвам и да се надявам да бъда чут, това е с този сайт, това е тук.

——

Само не разбирам…

След като има разрешение за събиране и шествие, защо лицето за контакт с полицията не поиска няколкото полицая, охраняващи митинга, да ни защитят и отделят от нахлуващите със знамената националисти? Аз съм отишъл на митинг и шествие в подкрепа на анонимността в Интернет и против подслушването — не съм отишъл на политическо събрание на Расате! Отива човекът за контакт при старшия на полицаите и му казва очи в очи “така и така, брат ми, тия НЕ СА С НАС, много моля да влезете в наша защита и да ги отделите!”

Вариант две — може би всъщност тая групичка е била очаквана и предварително уговорена?!? Ако е така, то пак е лоша организацията, защото това трябваше да се знае. И ако се знаеше, аз и още много хора изобщо нямаше да си правим труда да бием път в събота сутринта, за да ходим на такъв протест. Ако е било предвидено и ако “групичката пред църквата”, за която разбрахме, е била същата въпросна, тогава всички ние бяхме яко излъгани! Не, направо бяхме подлъгани да се намешаме в политическа проява на т.нар. “националисти”. Оставяме настрана десетината момчета от анархистични организации — анархизмът не е политическа партия, те не само че не пречеха, ами тях даже не ги вълнуват изборите. За които избори Расате натрупа още малко медиен актив днес. На наш гръб. Е… мерси!

И накрая… хора, защо не се разотидохте всички? Защо изобщо продължихте — защото това е единственият протест и защото това е единственият начин да се направи нещо ли? И защото шестването под чужди знамена е ваша “малка жертва”, която можете да си позволите и после да спите спокойно? Е, аз не мога да я направя и отказах да участвам.

Не зная какво е станало с протеста по-нататък.

И не ща да зная!

Повече на офлайн протести не участвам! Няма да храня политиците, я! И разни wannabe-политици, като този днешния.

Много хора наоколо писаха предварително за протеста, някои повече от веднъж. Аз не успях — нямах време. И съжалявах, че даже банерите поставих в последния момент.

Днес вече не съжалявам, че не съм писал. Ама хич! Напротив — съжалявам, че ми се налага да пиша днес това. Ама вече ще гледам да не съжалявам за такива неща занапред.

Все го казвам, все разправям, че истинската позиция, истинският ни глас е в самия Интернет, в сайтовете ни. Не другаде, не навън, не на митинги и пред урни, където сме никои. Вече няма само да го казвам.