Наскоро Дени, Андрей и Ванката ни бяха на гости. Всъщност минаха към две седмици, но все едно е вчера, а и както биха казали с усмивка на уста някои други колеги от следването, “какво са две седмици на фона на вечността”. :)
От седмица-две се бяхме уговаряли — ние, за които единствената грижа е малък бебо и те в мравуняка на София с всичките му стресове. Много се зарадвахме, като ни питаха по-конкретно кога и как да се видим и разбрахме, че уикендът ще е с тайфа приятели. Уикенд, който съвпадна с прощъпулника на Светлин. Не можахме да се съберем с Мила за празника (пък и за нас си), но ще трябва да се реваншираме, като някой ден в София всички “преговорим” тия събития над чаши с бира. Очаквахме и Павката, но той бил зает и дойдоха “само” тримата.
Бяхме обещали да не се подготвяме специално, но все пак нужният минимум беше подготвяне на детската за спане и сготвянето на една голяма тава с пълнени патладжани. Въпросната стая беше, а и сега пак е, базов лагер на Арти при нощните му набези над местното котешко население. После аз спах там след работене до късно и ми беше много удобно, дано не е било само заради умората. Други приготовления нямаше, освен уговорките по джабер и след това за ориентиране в селата и към града.
Времето мина бързо и дните и вечерите бяха наситени. Поживяхме малко като преди, по студентски. Заедно готвене и пазаруване, заедно на кафе и после на дълги разговори привечер за музика, философия и други неща от живота. Слушахме много lastfm на лаптопа, понеже аз при мен вече гледам музика да не държа, особено на служебната машина. С Ванката се развихрихме на тема U.F.O и Майкъл Шенкер, изровихме клипове от ранните години. Също и на Blue Oyster Cult, или поне на добрата и сериозна част от музиката им. С Андрей вниманието се прехвърли към Gogol Bordello и дълго и в най-различни варианти, концертни и клипове се чудехме дали да не започнем да носим лилаво. Освен въпросната “Start wearing purple” специално пак си отбелязвам и “Bijou Pleasurette” на MSG. Да, два различни стила, но и двете си заслужават.
Щъкахме и из града, но на заведения почти не можахме да седнем, освен един път в една кръчма, в която келнерът беше толкова “учтив”, разговорлив и… да си го кажем направо — досаден, че не бих искал да стъпвам вече там. Толкова фамилиарничене с клиентите е далеч над горния ми праг на търпимост, добре че всички се кефехме повече на нас си, та не обръщахме чак много внимание. Накрая да вземе да донесе “вкусен подарък” на малкия, без дори да си направи труда да ни попита дали вече яде шоколад. Но нищо, човекът видимо беше посръбнал — то какво да прави в голямо и постоянно празно заведение — а и ние се справихме с ментовото шоколадче. “Един ментов бонбон за накрая, мосю Креозот?” Светли овърша цялото заведение, разбира се — и из градината, и вътре.
С Андрей поснимахме и това ми беше първият и засега единствен по-истински стрийт в Троян. Много рядко вадя апарата иначе, защото не се чувствам достатъчно турист, за да съм дистанциран и не съм достатъчно местен, за да съм навътре в живота на улицата. Това средно положение винаги ми блокира снимането и макар да успях да пощракам, все повече ми липсва нагласата за фоторазходка, която досега най-добре ми е прилягала или в родната София, или когато съм на почивка някъде на море за кратко.
Готино беше да се разхождаме и да снимаме заедно. Тримата с Ванката пообиколихме уж за продукти за вечеря, а всъщност донякъде в лов за гледки. Качихме се мъничко по Къпично, даже ни “гони влак” обратно по релсите. Вечерта преточих с четеца за карти на Андрей (аз и такова не си бях взел) всичките снимки дотогава. Опитах да обработвам една-две, но на този лаптоп нищо не става. Нямам търпение да се прибера в София, да заседна пред Eizo-то и на спокойствие, на голям екран и реалистични цветове да си видя снимките. Исках да кача нещо, но тук с Т42-то две минути взиране в снимка на цял екран са ми достатъчни за няколкочасово главоболие. От какво ги правят тия кютуци тинкпадите не знам…
Отидохме до манастира, разбира се. Не можах да ги разведа из всички места, например изложбения център в Орешака, а пък Краси покрай малкия почти не можеше да се занимава с нещо по-отдалечено от кратка разходка с количката. А и доскоро беше с болен крак и го щадеше. Та в манастира беше готино, като се абстрахира човек от тоталния комерс навсякъде. Гледахме дълго стенописите в църквата и безкрайната преплетена символика. На връщане походихме пеша из Орешака, покрай реката. Веднага хора се заговаряха с Дени, с нас пък — група рокери, седнали на запой покрай разчастен за ремонт явно мотоциклет. Накрая успяхме да намерим мъничко кръчме, целта беше да е тип “бандитска кръчма”. Успяхме таман като взеха да ни отмаляват краката и обърнахме по бира насред Балкана.
А те заминаваха за море. За Крапец. И Дуранкулак. За най-якия залив, който съм виждал. Не сме ходили там от по-миналата година, дано се запази невредимо от строителните тъпанари, че да можем да ходим още дълго време.
Тия дни вече би трябвало всички да са се върнали в София, може би вече са на работа. Надявам се да са си изкарали страхотно море и страхотна почивка ;)
——
В неделята пък направихме прощъпулник на Светлин. Тъкмо беше проходил преди два-три дни, в края на седмицата. Експресно се въртяха телефони, правеха се уговорки — но успяхме да се видим само със семейството на брат ми. Родителите ми не можаха да дойдат заради някакъв досаден проблем с колата, май някой си е бил играл с гумите и когато баща ми слязал да тръгват, видял че са на джанти и не успели да ги оправят навреме. Също и Мила не можа да дойде, затова и тя като нашите ще гледа видеото и ще ни слуша досадните коментари, като се видим наживо.
Подготовката за прощъпулника беше бърза, понакупиха се разни неща за хапване и се събра богата софра. Повечето хора, като племениците ми и племеничките на Краси от Троян трябваше да могат да похапнат, а пък и брат ми беше карал чак от Ботевград, само за да дойдат. Дени, Андрей и Ванката запретнаха ръкави и за нула време разчистиха хола и подредиха масата.
През цялото време котаракът ни скитосваше някъде и периодично идваше до входната врата да се жалва да го пуснем. Една от вечерите беше с наранено око и много ни притесни, но се оказа че е външно леко одраскване и му мина бързо. Явно навлизаше в тукашните котарашки “светски среди”.
Светли тръгна след питата и от всичките най-най-разични предмети на прощъпулника хвана един молив HB и след това малка кутийка с водни боички. Не ги остави през целия купон — по едно време затри някъде акварела, но молива стискаше здраво и не даваше никой да му го изтръгва от ръцете. А всички се притесниха да не се нарани като вилнее и се смее и не внимава къде стъпва с тоя молив, стърчащ от юмручето.
Туйто. Какво значи, дали изобщо значи нещо — смятаме да оставим сам да си прецени. Не вярваме, че бъдещето на човек се определя от прощъпулника му, но поне е много приятен празник, с онзи особен привкус на важност, дето ни кара да запомняме и ценим такива събития и хората, с които сме ги преживели.
Така или иначе, за Светко това беше още един от дните, в които му се обръща много внимание и къщата е пълна с хора, още повече — този път с доста деца. Вярно, все по-големи от него, но той не дискриминира по възраст. :) Надявам се да му е било приятно — както дългото гости на како-лелята и двамата чичо-батковци, така и на празника с търкалящото се хлебче и моливчето.
