След дълго търсене, намерих колата за нас. Rover 200 1.4 16V, бял, четири врати, климатик и газов инжекцион (впоследствие оказал се неработещ). Rover беше правилният компромис, защото за по-достъпна ни цена получаваме качество и дизайн, които са доста напред за годините си. Не крия изобщо, че самата кола все повече ни харесва и пасва. Имам изминати с нея (сам и със семейството ми) вече някъде около две хиляди километра за около месец. Питаха ме наскоро “защо Rover”, “защо непопулярна марка” — отговорът е малко сложен.
Първо, точно този модел, 2хх трета серия, ми беше допаднал много като дизайн още отпреди година, година и нещо. Тогава забелязах, че по родните улици започнаха да ги карат ровърите и неведнъж съм се чудил за причината. Оказа се в последствие, че е банална — излизат малко по-евтини за купуване. Но това не ми пречи да харесвам много дизайна на Rover 200 (и 214) от тази, третата за модела серия. Какво да си говорим — колата е просто секси, не може да не се съгласите. :) Може би един от най-аеродинамичните ровъри, може би дори една от най-аеродинамичните коли в класа си, и особено пък за периода си на излизане. Тогава (1995-1999) повечето други масови модели са бая грозни или ръбати или и двете. Като добавим изящно извитите предни светлини, оставаме без повече думи за дизайна.
Освен това исках японска кола. Търсенето на японка опря на голям камък, защото пущините си държат яко цената на пазара на втора ръка. Само за сравнение, една Honda Civic от същия клас ще е или с хиляда лева по-скъпа, или с 5 години по-стара от този Rover. И пак за сравнение, една Subaru Impreza ще е с още хиляда или поне петстотин лева над сивика. А и ще е с доста по-висок разход на гориво. Ако пък се загледам към Legacy, вече трябва да мисля за заем от банка. Още повече, че задължително искахме четириврата и да не е комби. А по-евтини (относително) са двувратите сивици и легаситата комби. Изобщо, забелязах през дългите вечери ровене из обяви и гледане на коли наживо, че винаги по-евтините варианти са двуврати или комби. Четириврат седан или петврат хечбек все е най-скъпото в съответната ниша. Говорим за коли на около 10 години, разбира се.
А Rover има достатъчно богата история на взаимна разработка с Honda. Вярно, не е японка, но все пак е достатъчно близко. Казват, че британските инженери така са префасонирали Honda Concerto (на чиято база е правена серията 2хх и на която все още донякъде се базира и 200 mark III), че някои места са се отслабили в сравнение с “оригинала”. Например едно такова място е предното окачване, което е било доста преработено, особено пък за третата серия, която и външно се различава от ръбатата стара Concerto. Друг споменаван проблем е ръждата. Някои казват, че ако Rover от тия години не е тръгнал да ръждясва, си е добре. Но ако тръгне ръжда, го ядяла доста бързо и трябва да се реагира. Например ако е бил удрян и зле оправен, може за нула време да се скапе. Всъщност, това май си важи за всички коли от тия години. Нашият Рошко, за щастие, няма ръжда. И дано скоро не прихваща.
Иначе харесвам не просто японски коли, а две марки — Subaru и Mitsubishi. И донякъде, с доста уговорки за конкретни модели, Honda. Причините са много и сложни и са си направо за друга статия. Накратко, интересува ме принципното отношение на фирмите към технологиите и общата визия за развитието на бранша. Хонда ме спечелват с four wheel steering, първия модел Insight и (с огромни уговорки) днешните им серийни хибриди. Мицубиши владеят, защото постоянно опитват да повлекат крак с MIEV и най-накрая май успяват. Субару, освен с легендарното AWD, също ме печелят с визията си за електромобили. Която не се споделя от българския им фен-клуб и форум, но какво пък, то е така във всички родни форуми.
——
Сега предстоят повечко грижи за Рош Бланшет, a.k.a. Рошко. Защо Рош — ами най-близкото до Ровър и популярното сред феновете на марката “Рошко” е. Без да отива към другото популярно, “Роро”, което ми звучи малко по-остро, а не му приляга, толкова е smooth. :)
Предстои обслужване — смяна на ремък, масла, филтри, свещи, евентуално ако има парички и гуми и акумулатор. Неприятното при мен е, че всички неща ще трябва да почакат малко, поради финансови причини. Чак тогава, ако пак има парички някой ден, ще има и леко освежаване на интериора. Таванът е тръгнал на две места, трябва претапициране и ще заспи. Измиване на всички кожи и пластмаси, пране на седалки, реновиране на волана (поизтъркал се е), смяна на маншона на скоростния лост.
И не на последно място — ремонт на газовата, защото с тия цени на бензина и моята докторантска стипендия се задъхвам много. Колата иначе не гори много — с включен климатик 5-6 на сто извън града и около 7-8 в града (добре де, 9 с моето все още неошлайфано достатъчно каране). Газовата се оказа, че е изрязана и шунтирана, а аз нали не разбирам много и хората ми казаха, че са я карали само на бензин, но има газова, която може да се ремонтира. Да, наистина може, но е Tartarini на около 8 години. Слагана е в Италия през 2001г. В един газ-сервиз ми казаха, че едва ли имало части за тоя модел вече, в друг ми казаха направо да я извадят и да ми сложат чисто нова, за чисто нова цена… А това, което липсва на ГИ-то, което е изрязано и заобиколено, са всъщност самите инжектори. Всички други чаркалъци си ги има — даже возя постоянно в багажника една 60-литрова бутилка, при това пълна с газ…
Сервиз на Tartarini има в Пловдив, но макар скоро след покупката да ходихме с Краси и Светли до Пловдив, не стигнахме до сервиза, нямаше време. Може някой път да отскоча дотам, поне да я погледнат хората и да си кажат експертната дума. Иначе тук в един сервиз специално питах дали е безопасно да карам така и ми казаха, че е ок, има си клапани и отпред, и при бутилата. Даже за успокоение ми затегнаха кранчето на самата бутилка.
Тепърва ще пиша още за Rover, надявам се все хубави неща.
В неделя се събрахме с няколко момчета да поснимаме. Момичета не дойдха, макар поканата да беше към всички и макар любителското снимане да не е изобщо някакво запазено мъжко занимание. Сигурно доста хора са били заети преди празниците, но нищо - идеята е за периодични фото-сбирки на общността, завихрила се около UrbanStyle и някои лични сайтове. Най-големият двигател на тези срещи е стремежът за споделяне на хобито, за снимане в “защитената среда” на любителското изкуство. Където не е важно как изглеждаш, колко си добър или пък какво точно снимаш, а се цени удоволствието по пътя в търсене на “Негово величество Кадъра”.
Качил съм почти всички снимки в 
