a direct publicism site
personal pages of Yasen Pramatarov
StatusNet profile   Diaspora profile   ClaimID profile   LinkedIn profile

GNU/Linux

Дебиан, рожден ден. 2008г.


Честит рожден ден на проекта Дебиан! И поздравления на всички дебианци!

Като гледам, това имаше всички шансове да мине незабелязано у нас. Преди няколко години рожден ден на дистрибуция или ризийз-парти за новата версия на Gnome си беше новина за блогсферата. Но днес като че ли други теми ни занимават. Лошо няма. А пък и август е така мързелив месец, с толкова малко Интернет в него…

Не мога да си спомня точно откога ползвам Debian GNU/Linux. Може би ако потърся в архивите си тук, ще успея да събера месец и година. Но не е важно. По-сколо за мен ценното е защо оставам точно с Дебиан. Макар да съм пробвал всякакви други дистрибуции и да съм преминал отдавна периода “това моето е най-яко и е много по-различно от другите”. Всъщност не помня да съм мислел така, но като гледам колко други хора минават през такъв период на вманиячаване я във Федора, я в Убунту…

Има няколко възможни отговора. Например че всъщност съществуват едва няколко, може би три или четири вида дистрибуции на GNU/Linux. И всичко друго са вариации на тема, които се приемат за съществено различни само от впечатляващите се неразбиращи. Имам предвид технически вариации.

Другото са малко по-различните неща, които не са компютърно технически. А по-скоро хуманитарно технически. Около всеки свободен проект се събира по-малка или по-голяма общност. Която освен програмиране и други типични занимания практикува и нетехнически дейности. Всъщност много голямо значение има точно тази хуманитарна занимавка на общността на проекта. При несвободните, най-често корпоративни проекти е най-важно техниеското умение, при свободните основното е самата общност постоянно, с всяко си действие да утвърждава и оправдава нуждата от съществуването си.

Дебиан се справя вече цели 15 години. С различен успех, но винаги е успявал. Една от най-големите общности на разработчици (нямам статистика, може би най-голямата?), с много и разнопосочни вътрешни мнения. Която винаги е успявала и успява да излъчва стегнато и хомогенно послание. Със софтуера и с цялостната нагласа от каналите, пощенските списъци и форумите за поддръжка.

Много може да се критикува Дебиан и немалко хора често го правят. Без по навик да оправдавам Дебиан и без да обвинявам за тия атаки, за мен много по-важното е работата по дистрибуцията. А дебианци успяват да не се занимават с маловажни неща като разискване на нападки. Защото няколкото часа, които всеки разработчик успява да отдели на ден-два от свободното си време са много по-ценни, ако са осребрени в код, отколкото в хитри реплики.

Така всеки ден някъде по земята част от над хилядата разработчици подобряват двадесетте хиляди официални пакета. Други работят по всякаквите неофициални хранилища и хранилища на производни дистрибуции. И така, всеки колкото може и с колкото време намира, помагат за поправянето на “бъг №1” — най-серионият “доклад” на Марк Шатълуърт, който както някои знаят също е разработчик на Дебиан. :)



Tags:
16 August, 2008 - 18:41
1 коментар
 

За истинските и неистинските линукс-ползващи


Никога не е късно човек да се направи на идиот и да загуби цял ден, без да броим нервите, тръшканията и тюхканията, и то само заради “минута невнимание”. Снощи си омазах компютъра. А в Троян нито зная откъде и от кого да взема дикове за зареждане, нито изобщо познавам някого, който да ползва GNU/Linux. То и иначе не че познавам много народ, де. С две думи — голяма каша беше.

Не зная как се прецаква инсталация на Уиндоз, то там май нещата от само себе си се “нагласят” при по-продължителна употреба. Но при линукс-системата е много лесно. Най-вече лесно е не за друго, а защото става по безумни, абсурдни начини. Всички опасни неща хората са ги обезопасили, има какви ли не неща, които възстановяват данни, питат за потвърждение, не позволяват при конфликт на правата — изобщо дуракоустойчивост.

Но, както всеки, имал нещо общо с администриране знае, пред истинския дурак няма нищо устойчиво. Особено ако е с root-акаунт в ръцете. Най-лесното и в същото време най-невероятното нещо е човек да си “отреже клона”. Както направих аз, като дадох reboot на система, която в дадения момент не можеше да се рестартира.

Та първото правило, за пореден път, е да внимавам с root. Независимо от обстоятелствата. Все едно работиш с ток бе, когато е най-сигурно, тогава е най-опасно. Защото тогава не внимаваш. Не съм от хората, които работят под root, ползвам го само когато реша и само за отделни конкретни неща. Лошото на такава система е, че така ми се притъпява вниманието. Второто правило е да не ползвам su и sudo, когато съм наистина, ама много уморен. Или поне да не го ползвам за разни екзотики. И особено важно — да не го ползвам, когато съм на 150 километра от чантичката си с дискове и нямам откъде да взема boot-диск.

——

Снощи бях твърде уморен, за да работя (нещо взе да ми се случва често тия дни май) и затова си седя аз и си ровичкам разни неща. По едно време решавам ей-така, между другото, да размествам разни дялове, да преоразмерявам LVM-томове и да сменям файлови системи. Не ме питайте за какво ми е било. Истинският въпрос е с кой точно акъл премествам /boot на друго физическо място, после се занимавам с други подобни ненужности, чета по някое време прясната извадка от rss-четеца и накрая рестартирам.

GRUB Error 15 още в началото на зареждането на Grub. Честито! IBM ThinkPad T42 за нула време стана парче ненужно желязо. Евала на айбиемци за железните им кутии, така кютукът наистина може да става за трошене на орехи.

——

От сутринта се чудех какво да направя. Като резервен вариант оставих да се обаждам на хора тук, вярвам че все някак щях да достигна до диск. След като се наядосвах, излязох да търся — логично първият ми избор беше интернет-доставчикът ми. City Net.

Отивам аз в магазина на “Сити нет” в Троян, до реката на пешеходната улица при площада, и викам “така и така, аз съм ваш клиент и понеже си повредих операционната система, дали можете да ми помогнете?”. Човекът ме гледа с леко учудване и аз продължавам, че ми трябва чисто и просто инстаалционен или жив диск с някоя линукс-дистрибуция, няма значение каква точно. Ако нямат, ще се радвам да ми изтегли и да ми запише. Тъй де, нали са ISP, все ще имат трафик…

Човекът се чуди за миг и после пуска усмиква до уши “ами идете при момчетата в офиса, те там ще ви помогнат”. “Къде беше? А, над тото-то ли, дето имате реклама там?” “Да, там — даже може да ви инсталират каквото пожелаете”. Само това ми трябва — момче от лан-ка да ми пипа служебния компютър. Не че бих си дал личния, де.

Отивам аз в “офиса” “над тотото”, катеря третия етаж по едни тесни вити дървени стълби, дето само им трябва лек трус и са не на земята, ами направо под нея. Отварям — една мацка и отзад в стаичка трима пича. Давам по каналния ред — добър ден, така и така, имам проблем с компютъра, с кого мога да говоря? Посочи ми кое точно момче, отивам аз при него и здравейте-здравейте.

Аз казвам, че не мога да си ползвам машината, защото съм си повредил операционната система. И ще се радвам много, ако ми дадат за две минути някакъв инсталационен или лайв диск, за да си я оправя. “О, хм, ами не, ние нямаме такива неща, лайв нямаме тука, не”. Добре, а ще могат ли тогава да ми запишат някоя дистрибуция, без значение, каквато имат, или зареждащ диск примерно? “Не, нямаме, не може”.

Въх, дгое, ами сега? Подхвърлям им, че на мен ми трябва съвсем за малко, само да си оправя компютъра, че да мога да им ползвам услугата после. “А, не, не записваме нищо ние, (пауза и цъкане из някакъв жиесем встрани) забранено ни е да правим такива неща”.

Не съм ги тормозил много — целият разговор продължи десетина секунди и хич не съм настоявал. Много, много добре ми е познато това отношение и тоя поглед “абе я ни остави на мира, ние тука админите толкова работа имаме”. Нека се правят на BOFH — то ако не сега, за кога да им е. Знам, че сигурно и не разбират много от ИТ, знам, че сигурно и заплатите не са им много за казване, сигурно и шефът им е някое дърво и изобщо сигурно са много притеснени от глобалното затопляне и от протестите на млекопроизводителите. Та само аз ли съм им на главата.

Ама така не се прави. И аз съм бил админ и макар да не продължих и да не си развих тази кариера, никога не съм гонил юзър така. Най-малкото не могат изобщо да са сигурни, че човекът пред тях не знае повече за работата им, отколкото самите те. Разбирам прекрасно какво е да дойде потребител точно в най-натовареното ти време и да иска от теб глупости, които се предполага, че трябва да може сам да свърши. Още повече ако се държи надменно и нагло и изисква от теб да му помогнеш, защото си все пак поддържащ персонал, а той е от управляващия. Примерно.

Но за нещо толкова лесно и в същото време толкова помагащо на човека, като това да дам софтуер или да дам кратък съвет как да си реши проблема или поне къде да погледне и къде да чете — е за това е тъпо да се прави въпрос даже. Не помня колко пъти съм записвал линукс-дистрибуции, когато ми поискат, даже ако бързам и имам под ръка в бюрото, направо съм давал записани мои дискове.

Тъпанари.

——

Обиколих центъра с блуждаещ поглед, обмисляйки какво да правя. Леко поизоставам с планчето си за работните задачи, но ако имам работещ компютър, ще мога да си го наваксам. Без компютър — естествено не.

Преди години знаех един интернет-клуб в града, но хем отдавна не съм идвал, хем съм ходил там само веднъж навремето, хем пък и те нали напоследък интернет-клубовете вече са “демоде” и масово ги закриват.

На прибиране минавам покрай едно магазинче за хардуер. Отпред често стои кола на “Вали Компютърс”. Влизам аз, вътре трима човека нещо работят и един си почива, чете нещо и похапва бисквитки. Всичките — някъде приблизително на моя възраст момчета. За разлика от ония в “офиса” на City Net, дето си бяха нагли пубери.

Казвам им какъв е проблемът и че съм решил да вляза, понеже все пак са компютърна фирма и може евентуално да помогнат. Човекът, с когото говорих се зачуди, каза че те нямали и се заговорихме къде наблизо може да намеря. Казах им как са ми отговорили в “Сити Нет” и те всички изсумтяха с леко възмущение.

Момчето, което почиваше се замисли и ме пита “Ама на вас ви трябва Линукс, така ли?” Да, казвам. “Ами няма проблем, сега ще ви запишем, щом е Линукс”. “Убунту става ли — идеално, казвам, става!” За нула време взе матрица, намери файла в компютрите, даже тръгна да проверява дали е последната версия, пък аз го спрях, викам му “Няма да точите нищо, каквото има — това.”

Поразговорхме се какъв е проблемът, каква дистрибуция ползвам аз, той веднага каза, че то Убунту-то е на практика Дебиан. Знам, викам, пък и на мен ми трябва само за буут-диск да си оправя дяловете. Използвах случая да ги питам дали имат платка за Firewire, че ми трябва. Показаха ми веднага, обаче викат “по-добре провери дали ще тръгне с линукс-а, да не ти а продадем, пък да не ти върши рабта”.

Не знам как повече да обяснявм, че бях очарован от обслужването и най-вече от колегиалното отношение и помощта. Бас ловя, че тия хора знаят повече за системи и мрежи, отколкото ония BOFH-та в лан-ката. При това — забележете — това не им е работа, те продават хардуер! Обаче си теглят дистрота, записват си ги, разучават си коя каква е, в крак са с новините от бранша и най-вече всичкото това не им пречи да намерят общо три-четири минути да помогнат на някого. Който даже не им е точно клиент — защото и firewre-платка не си взех днес. Не че нямаше да ми я продадат, но предпочетоха да ми напомнят да поровя в мрежата дали е съвместима и чак след това, когато намеря за удобно, да отскоча — те са там и платката е там. :)

Накрая ми каза “35 стотинки за диска само”. Аз дадох дребните си пари в момента — два лева — и благодарих много, защото много са ми помогнали. Искаха да ми връщат ресто, момчето, което записа диска ми казва “ама не, как така, те Убунту не ги продават, ние ли пари да взимаме, не няма нужда”. Но аз настоях — знам че това хич не са много пари за почерпка, но пък толкова имах. Тръгнах си доволен, пък те ако могат да пият по едно кафе от мен ще ми е приятно.

——

Убунту-то свърши работа и сега пиша от моя си възстановен Дебиан. Трябва да си запиша нещо мъничко, че Убунту е супер тежко за такива неща, дискът щеше да се запали от въртене, а и много време отне. Преди си носех DamnSmallLinux за такива цели, нещо такова ще трябва пак да си направя.

Забавих се, защото трябваха няколко рестарта за да се сетя как точно да оправя кашата. А един рестарт с това тежко лайв-CD е бая време. След доста лутане и чудене, накрая се оказа, че правилният път е първо да си заредя модулите, с които device-mapper да може да активира томовете в LVM групата ми.

 
# lsmod | grep dm
(нищо)
# modprobe dm-crypt aes_generic aes-i586
(вече са там и LVM работи ок)
# vi /etc/apt/sources.list
(Трябват ми две неща, едното е lvm2, а другото е mc. Не знам защо, наистина не знам, но в много “графични” дистрота упорито отказват да слагат Midnight Comander по подразбиране. Снобари. Та в Убунту тия неща са в допълнителното хранилище, затова включвам universe)
# apt-get update
# apt-get install lvm2 mc
# lvm
lvm> vgchange —ignorelockingfailure -P -ay

Първата опция е леко “връзване на гащите”, втората има смисъла на “—partial” и ще зареди и само частично достъпните групи. Понеже се сетих, че моята е разпръсната на два дяла. Третата опция задава да се активират всички открити томове. И вече се появяват записи за устройствата в /dev в поддиректория с името на групата томове. При мен — в /dev/rainmaker/.

Следва монтиране на всеки нужен том:

# mount /dev/<volume_group>/<volume> /mount/point

И вече на спокойствие в mc прехвърляне, оправяне, редактиране и нагласяне на файловете. Ако нещо може да не е наред с GRUB, най-добре е направо да се влезе в повредената система с

# chroot /mount/point/of/root/volume

и да се преинсталира grub. При мен нямаше нужда, макар доста неща да се бяха омазали по другите дялове. За щастие си намерих всичко, оправих си го и при последния рестарт внимателно извадих CD-то от лаптопа и го прибрах на сигурно.

Едно Убунту спаси Дебиан Сид, изпаднал в нужда на много километри от дома. :) А, и наздраве на момчетата от Вали в Троян!



Tags:
8 August, 2008 - 17:35
4 коментара
 

Пропуснат превод на Claws Mail


От доста време вече поддържам превода на Claws Mail, пощенски клиент за X. Взех превода от Георги Данчев още преди сравнително скорошното ре-брандиране на проекта, когато се казваше Sylpheed Claws. Това беше нещо като “тунинг”-версията на клиента Sylpheed. Последната версия на програмата, 3.5.0, е без български превод. Причината е в мен, защото пропуснах срока за предаване на обновения превод. И понеже от една страна никога не е бил 100% и от друга така или иначе вече бях пропуснал и предното обновяване, Paul Mangan от екипа на проекта е маркирал българския език като неподдържан и той е премахнат от версия 3.5.0.

За следващата версия ще гледам да обновя и предам навреме превода.

Причината да не е в статистиките със 100% е, че винаги в преводите, които съм участвал (и преди в KDE, и сега в GNOME) за мен е било много по-важно текстовете да са разбираеми и смислени и да стоят добре на екрана, отколкото да са завършени за статистиката. Няколко понятия в интерфейса на Claws Mail ми стояха непреведени и неготови и затова голяма част от съобщенията са непреведени. Но това не пречеше общият поглед върху екраните и рутинната работа с програмата да се вписват добре в преведена среда на GNOME.

Да, зная, че много неща бяха недовършени. Ще поработя върху това, когато подготвям обновения превод за следващата версия.

Причината да не успявам за се “впиша” с преводите не е, че нямам време или че не е работа, която може да се свърши от един човек. Това е сравнително малка програма, със сравнително малко низове и малко работа по превода.

Истинската пречка за мен е, че налагат на преводачите строг ритъм на изданията. Две седмици преди изданието низовете се замразяват, след това една седмица преди изданието се приемат готовите преводи. В седмицата между замразяването на кода и приемането на преводите всеки преводач, който възнамерява да изпрати обновление, трябва да се обади и да го заяви. Аз се обаждах няколко пъти поред, но след като повечето пъти не успявах, ентусиазмът ми взе да се охлажда.

Повдигнах въпроса в списъка на преводачите там за въвеждане на някаква по-лека система, която да позволи на хората да “надзъртат”, когато имат свободен половин-един час и да превеждат. Да могат да работят между версиите. Низовете са на практика по-непроменливата част от кода. Дадох като пример Launchpad на Убунту, но не е задължително да се ползва самото то. Там има много проблеми и напрежение около платформата. Когато я проектираха, от Убунту казваха, че ще е свободен софтуер, а сега някои части са свободни, но цялата система и интеграцията й не е. Сложна тема, но все едно — идеята ми беше за някакъв преводачески сървър с уеб-интерфейс за превеждане. Има много такива решения. Хей, даже може да се направи с Drupal, има такава приставка за редактиране и графични статистики на PO-файлове.

Предложението беше посрещнато с неодобрение. Винаги съм можел в свободния си час да се вържа през SSH или да си източа кода през CVS и да си работя с настолния редактор. Било по-лесно и удобно. Не казвам, че не е удобно. Но ми стана малко кофти, че някои други ми обясняват кое на МЕН ми е удобно и лесно.

На практика отношението към преводачите на Claws Mail е като към програмисти на голям проект с отворен код. Проект с критична маса разработчици, където конкурентната среда премахва нуждата от глезене на всеки отделен разработчик. А истината е, че Claws Mail е сравнително известна програма, но известна в тесния кръг на малко по-хакерски настроените потребители. Какъвто е например Kazehakase в света на уеб-четците. Масово хората са доволни да ползват Evolution и съответно Epiphany. Да не говорим, че от така стесненото потребление на Claws Mail още по-малко са хората, които решават да се ангажират с проекта.

Това е видимо, само трябва да се провери колко на брой са участващите в разработката. Колко са преводачите, например. В момента активните и налични на сайта преводи са 13 на брой. А бяха повече. Може би от екипа са решили да няма превод с под 85%, не знам.

Ще кажете, че 13 езика е доволно много за програма, която не е най-популярната в класа си. Но това е доста стар, отдавнашен вече проект. Най-малкото българският превод е присъствал вече поне… не зная, може би поне 6-7 години? Данчев се е включил по време на версия 0.8.3 :) Проектът е регистриран в SourceForge през 2001г. Кога е започнат родителският Sylpheed не ми се проверява. Мисълта ми е, че 13 езика са малко. Само от последната версия са махнати точно 12 превода.

Иначе освен развит и отдавнашен, Claws Mail се представя като най-лекия и бърз графичен пощенски клиент за среда, ползваща GTK+. Наистина е хубава, функционална и бърза програма. Малко встрани от концепцията на Evolution, но това си има своите добри страни.

Как точно ще управляват проекта си е проблем на екипа разработчици. Не критикувам, само опитвам да обясня на свикналите за ползват преведен на български Claws Mail защо ще видят 3.5.0 без превод.

Изданията са приблизително на всеки два месеца, аз имам подготвени файлове за довършване — тъй че съвсем скоро отново ще има превод ;)



Tags:
7 July, 2008 - 02:11
0 коментара
 

Свобода не се печели с рекорди


Тръгна някаква истерия по Firefox 3.0. Ама то щяло да има някакъв си рекорд за “Гинес”, то било страхотна програма. Да, страхотна е — и повечето я ползват под измислена операционна система, нали? Преди години това, което направиха Netscape с освобождаването на изходния код на Mozilla беше наистина страхотно. Беше ентусиазиращо да чета как малко по малко се гради Mozilla, как после се появява Firefox и се обособява отделен от големия пакет, как се развива и Thunderbird. В началото той пък се казваше Firebird, много “огнено” мислене на брандове явно имаха в Мозила тогава. Но заради конфликт с името на един друг освободен софтуер беше сменено на Thunderbird. Другият софтуер беше свободният наследник Firebird на старата система за бази от данни InterBase.

Няма да участвам в днешната надпревара за теглене на Firefox. Никога не съм теглил директно от сайта на Mozilla. Нито уеб-четец, нито пощенска програма. Ползвал съм, да. И днес ползвам. Но това с тегленето е пълна глупост.

Изтеглят Firefox тези, които се мъчат с Windows. Е, и няколко други хора сигурно има, но те ще изтеглят (дори повече от веднъж сигурно) програмата, само за да помогнат на Mozilla да направи рекорда. И съответно да се разчуе още повече колко готин свободен браузър правят — похвална цел, признавам.

Но средствата за тази цел са ми противни. За какво да тегля Firefox днес, като оставим настрана изкуственото вдигане на и без това лъжливата статистика? Аз си ползвам софтуер, базиран на кода на Mozilla и докато пиша това. Всъщност излъгах — пиша през Epiphany с включен WebKit, не Gecko. Но използвам редовно и Iceweasel, който е вариантът на Firefox в Debian GNU/Linux. Обновявам си го като добро дете всеки път, щом има нова версия. А за нови версии проверявам всеки ден, пак като добро дете.

——

Тази кампания е интересна за гледане отстрани, но отвътре си е жива подигравка с потребителите на GNU/Linux и други свободни операционни системи. Това, че в WindBlows няма читав начин за обновяване и проследяване на всичкия системен и приложен софтуер — това си е техен проблем, не мой.

Аз съм изтеглил и инсталирал кода на браузъра на Мозила повече пъти, отколкото някой уиндоз-потребител ще направи за целия си период на потребление на програмата Firefox. И то съм го направил през годините повече пъти само на домашната си машина, без да броя служебните ми компютри. Този рекорд сега, тази истерия по изтеглянето ще отчете ли моите инсталирания през apt-get/aptitude? Няма да ги отчете, значи… Ами аз за какво да тегля тогава, щом това теглене ще е съвсем странично и външно на употребата ми на софтуера? За рекорд? Да го бяхте измислили по-добре, тогава можеше да се включа. Например нещо през popularity contest на Debian. Тоест даже не аз да се включвам, а чисто и просто да използвате статистиката, която и без друго доброволно ви предоставям.

Тъй че, ако говорим наистина сериозно, истински доброто за проектите на Мозила и за всички подобни им свободни софтуерни проекти, правилното и ценното за развитието им не е поредната истерия в уеб за реклама и надпревара за някакъв си рекорд. Правилното и ценното е който потребител истински оценява софтуерната свобода, да направи крачката към “deltree c:\windows”. Крачка, която ще му открие пътя към неизбродими нови преживявания. Всичко друго е прах в очите. И не, не се хващам вече на приказки, че е по-добре свободен браузър на несвободна система, отколкото никакъв. Това не е решение, да не говорим, че за мен е някак лицемерно.

А рекорда? Абе… оставете ги тия рекорди…



Tags:
17 June, 2008 - 10:50
14 коментара
 

GNU/Linux на Amilo 2515


Тези дни имам ту успехи, ту грижи в съвместната си работа с лаптоп Fujitsu-Siemens Amilo 2515. Служебен, даже аз си го избрах от три-четири модела от този клас. Нищо особено като машинка, не е нещо, което ще впечатли мултимедийните манияци или пък отворковците, дето джиткат най-новите игри мобилно. Още повече пък влюбените в Mac и/или ThinkPad — то за тях заместител няма, доколкото зная още не е открито такова лечение ;)

Всъщност не съм съвсем прав — на джуиджицу-то могат и игри да се играят (в линукс-дистрибуциите вече има доста свободни игри, голяма част от тях вече са и готини), и за мултимедия става, макар в някакви нормални граници.

Амило 2515 представлява преносим компютър с Intel Core2Duo (по 1.5 ГХц), вградено видео Intel Mobile GM965, 15.4” WXGA-монитор (1280 на 800) с Brilliant View и безжична карта Intel 3945. Другото са подробности, които варират доста между различните конфигурации, предполагам. Моята е с 2 по 1GB RAM, 160GB SATA-диск и 6-клетъчна батерия, която би трябвало да осигурява около 3 часа и половина нормална работа. Да, ама не съвсем…

Всички неща по компютъра тръгват безпроблемно под GNU/Linux. Инсталирах за нула време Debian testing и го донастроих и обнових до Sid. Всъщност първо се обърках и цяла вечер се опитвах да подкарам инсталация на “ia64”. Правилният порт на Debian, както ми казаха и в българската дебиан-листа, след като леко изтормозен реших да споделя, е “amd64”. Преди това аз в объркването си опитвах да заредя инсталацията от USB-памет, после доста се тормозих с 5-6 варианта на CD, от първи диск на testing до businesscard на stable. По едно време в нарастващото си отчаяние дръпнах 64-битовата версия на Ubuntu. Добре че тя пък не тръгна явно заради лош носител, та сега съм си пак на Дебиан. Не е вярно това, дето имало дистрибуции за начинаещи, за напреднали, дистрибуции дето били по-красиви и други, дето не били… Дрън-дрън, всичко си е линукс, един Slackware или LFS може да се настрои да изглежда и работи както най-най-лъскавото Убунту или каквото там се сетите друго…

А и самата инсталация и настройка на Дебиан не отнема изобщо много време. Сигурно повече щях да се забавя с някоя от по-“лъскавите” дистрибуции. Не бях инсталирал настолен Дебиан от много време — вкъщи Wishmaster ми е инсталиран преди около 7 години може би и от тогава само е обновяван. Когато съм бил линукс-сисадмин пък, системите, които правех и поддържах, си бяха headless, само сървъри. Та не бях виждал графичния инсталатор на Дебиан и останах приятно изненадан. Без да е излишно претрупан, все пак си беше приятен за гледане и удобен за работа. Е, по-голям кеф е без графика, ама нейсе, нали всичкото потребител днес иска да му е шарено и да мърда. ;)

Малко се замотах с безжичната карта, не бях имал работа с такива неща преди, не ми се е било налагало. Накратко, за да работи трябват:

# apt-get install ipw3954-modules-2.6-amd64 ipw3945d firmware-ipw3954

Това последното едвам го открих, защото е в non-free, а аз от много време насам ползвам само main на Дебиан, без да правя компромиси с contrib и non-free. Но за това сега направих изключение, защото ми се налага да ползвам вирелес. Ако сам си избирах лаптоп и знаех за това, щях да го избегна, това е първата причина да не съм съвсем доволен от хардуера.

Почти всички нужни глезотии за работа с лаптоп си се инсталират от съответните task-ове с пакети. Разните датчици, управления на захранването, заключвания, приспивания в паметта и на диска, бързи команди с бутона Fn и т.н. си работят идеално.

Но без едно — не мога да намаля пустата яркост на екрана. Ужасно е — все едно гледам в прожектор. Особено след като последната половин година свикнах с прекрасния монитор Eizo FlexScan S1931. Еизо-то си има и датчик за околно осветление и сам си настройва backlight-а в съответствие със светлината в стаята. През нощта, когато е тъмно наоколо, сам си намалява яркостта и не дразни очите, а при силно осветление наоколо я засилва и така постоянно човек гледа еднакво отчетлива картина. Която не уморява очите — бях забравил какво е да ме болят очите от работа с компютър.

Но Eizo-то си е няколко класи над монитора на Амило 2515. Амило-то е с огледален дисплей, което затруднява още повече работата, докато Еизо-то е с приятно мек матов отблясък и работата с него прилича повече на разлистване на цветно списание, отколкото на гледане в LCD. Друга видима разлика е в зрителните ъгли. Но за работен лаптоп на мен ми върши работа — фотографиите така или иначе ще си ги обработвам предимно на Еизо. Eizo S1931 е с матрица S-PVA, докато Amilo-то предполагам, че е с някаква TN. При накланяне на капака видимо се променят яркостта и цветовете на екрана — типично за TN. Никой никъде не казва в спецификациите на лаптопите какви са ползваните матрици. Много ме дразнят разните идиоти западняци, дето пишат тъпи ревюта за лаптопи и ми обясняват какъв точно отенък на сивото бил капакът, а не са проучили и не пишат дали матрицата е TN, TN+Film, PVA, MVA, IPS… А това е много по-важно.

Touchpad-ът е удобен, вече седмица работя само с него, още не съм излязъл да си взема USB-мишка, а вкъщи имам само PS/2-ки. Представлява правоъгълник със само два еднакви по дължина бутона отдолу. Във въпросните ревюта в Интернет разни неграмотници бяха писали, че тъчпад-ът е добър, ама много лошо, че му липсва поле за скрол. Още една причина да не се четат ревюта — има си скрол и то не само вертикален, ами и хоризонтален, има си даже разпознаване не само на единично, а и на двойно и тройно натискане. Ползвам двойното за среден бутон, тройното — за десен.

Добавя се в /etc/Xorg/xorg.conf:

Section “InputDevice”
    Identifier “SynPS/2 Synaptics TouchPad”
    Driver “synaptics”
    Option “CorePointer”
    Option “Device” “/dev/input/event/2”
    Option “Protocol” “ImPS/2”
    Option “SHMConfig” “true”
    Option “VertEdgeScroll” “true”
    Option “HorizEdgeScroll” “true”
    Option “CornerCoasting” “true”
    Option “LockedDrags” “true”
 EndSection

И всичко спи. ;) Е, трябват час-два, за да свикне човек с чувствителността и да си премерва двойните и тройните натискания. Всъщност всички тия неща, че и някои допълнителни, могат да се настройват от Synaptics:

# apt-get install xserver-xorg-input-synaptics gsynaptics

Вместо gsynaptics може да се ползва ksynaptics или qsynaptics. Използват съответно средите на GNOME, KDE и само Qt-библиотеката. Дават лесен начин за настройка на тъчпадите, прелистванията с тях, видове натискания, чувствителности, граници на ръбовете и др. под. Не можело да се прелиства — чушки… Аман от “разбирачи”, дето ги пишат тия ревюта! Видял нашият как изглежда “Виндос Глиста” и вече се пише ”експерт”.

Та всичко си тръгна за нула време, никакви проблеми с какъвто и да е хардуер по лаптопа. Изключая един — контрола на яркостта на екрана. Донастройката на всичко друго беше по-скоро занимавка от сорта на “тоя аплет къде точно да го сложа” или “каква цветова тема да си настроя”. Но яркостта е отвратителна.

Добавих модула “video” с `modprobe video`, не беше включен по подразбиране. И пак — acpi “не знае нищо за никакви американци и не е писала таквоз нящо!”. Тъй де, ACPI не разпознава изобщо яркостта на екрана. Няма и никаква реакция от xev на бутоните Fn+<F8> и Fn+<F7>, които би трябвало да са за понижаване и намаляване на яркостта. И в BIOS няма нищо по въпроса, всъщност биос-ът е ужасно малък като настройки, я има две-три общо, я не. Аплетът “brightness applet”, който идва като част от Gnome Power Manager, няма никакво влияние. Преди добавянето на модула “video” аплетът твърдеше, че не разпознава изобщо екрана, а след това работи, има си плъзгач и т.н. Но не променя яркостта.

В /sys/class/backlight след зареждане на “video” има директория “acpi_video0”, но промени във файловете вътре не оказват никакво влияние. Графичните инструменти на KDE и GNOME имат разни плъзгачи и полета за настройки на яркостта при различните условия (на батерии, на мрежа и т.н.), но и тия настройки не оказват никакво влияние.

На практика яркостта на екрана си е постоянно 100% и след час-два работа очите вече болят. И батерията не издържа много — до обявеното 3ч. 45мин. никога не се стига. Аплетите на батерията предсказват 1ч. 55мин. работа на батерии при издърпване на кабела. Но практически времето е максимум час и половина. От екрана-прожектор консумацията явно се завишава силно. Особено ако се ползва и безжичната мрежа — тая джаджа харчела страшно много ток, не знаех. Логично всъщност, то си е малък радио приемопредавател…

Иначе работата на преносима машинка е много по-различна, най-малкото съм спокоен за данните си и не завися от поредното спиране или премигване на тока (бившите ми колеги от енергото се излагат малко от нова година насам). И клавиатурата е по-удобна, стига човек да свикне веднъж с размерите й. Мога да работя и от кухнята, докато бебето спи оттатък, например. Или пък като се позатопли малко времето — навън някъде в някой парк. Което ми напомня да ида освен мишка да си взема и някаква свястна раница или чанта.

Преносимата машинка се казва Rainmaker (дали някой ще открие връзката между имената), а ресурсът ми в джабер, когато съм на него, е “wandering”. Ако някой се интересува, може да ме “разпознава” така — леле, колко социални данни “изпуснах” :D

Но да не беше само тая яркост на екрана… Още търся начин да регулирам backlight-а, но засега неуспешно. Има из Интернет разни “решения” с промяна на гама-настройките, но тия хора просто не правят разлика между гама и яркост. Едното е съвсем, ама съвсем различно от другото. Като се намалява гамата, яркостта на екрана не се променя, само цветовете стават по-тъмни. С гама-корекциите се настройва цветови профил, яркостта на подсветката на LCD-то е нещо съвсем друго.



Tags:
4 February, 2008 - 20:40
5 коментара
 

Syndicate content