Arcane Lore

Днес, в деня за “размисъл” преди поредните безмислени, но пък доволно истерични “избори” се качихме на Рошко и отскочихме до Орешака. Светли беше на върха на щастието пак да “каа коуа”, а и досега е влизал само няколко пъти в черква, все с някакъв повод и може би беше позабравил.

Пътят е сравнително добър и се кара удобно и приятно. Разбира се, при нормална скорост. Това е типичен пример за отсечка, в която ограниченията за скоростта със знаци са си съвсем адекватни на пътя. Ако някой опита да поддържа 100 на такова място, ще има проблем, но ще си е негов — на такова място се кара спокойно и с удоволствие. То така трябва да е навсякъде и винаги, но нейсе. ;) Пътят за кратко е между табели за край на населени места, а и оттам минава градският рейс до манастира, така че е пътуване за почивка, а не за надбягване.

Когато минавах оттам сам, на път за среща с Велин в Априлци, карах със спуснати стъкла и още по-бавно, за да се насладя на мястото. Но днес бяхме с климатик и изолирани от звуците, миризмите и полъха отвън.

Светко очарован тичаше из двора на манастира горе, минаваше през сводестия вход и казваше “айде пиез туелчето”, оглеждаше всичко, щъкаше и се смееше. Много жизнеутвърждаващо е да видиш как малко дете притичва в притихналата църква, за да види “картинката” в другия край. Как със светещ поглед разглежда всичко и вдига очи нагоре, към купола в далечината. Как иска да си запали свещичка “долу”, явно защото там си му е според ръста и “при него”. И когато му се казва, че не трябва там, а ние ще му покажем къде се оставя свещичката горе, се цупи на нелогичната и неудобна практика. И наистина — какво изобщо значи някакво си суеверие, че долу се слагало за мъртвите, а горе за живите и че в църквата се пазела гробовна тишина, и че задължително трябва човек да се кръсти… и все подобни глупости. Ако искате да видите зародиша на истинската и естествено чиста вяра, вижте как дете възприема досега на възрастните с “вярата” им. Много повече вяра, много повече Бог и много повече всичко има в това бебето да извика от радост, да се усмихне и да посочи някой интересен чичко, нарисуван на тавана или да гледа с очарование пламъчетата на свещичките, мъждукащи в полутъмните коридори. Отколкото всички възрастни, во главе с политиците на деня, да влязат в “Св. Ал. Невски”, за да “отбият номера” и да покажат на света светското си и да градят политика и добро отношение към конформизма и посредствеността си.

Тичахме после и по стълбичките, опитвахме да отваряме заключени врати, поседнахме на масичка край парапета. Ние искахме да го заведем до музея скривалище на Левски, но на втория етаж имаше кръщене и много хора бяха запушили стълбите. Нищо, друг път.

Преди тръгване поседнахме в кръчмето край реката. Може би за първи път от много, много време можехме двамата с Краси да поседим навън, да пием коли и да хапваме. Само моята “бира с кафе” липсваше, но пък нали съм шофьор. Светли все пак пообиколи и там, но повечето време стоя на столчето си и ядеше с виличката си. “Заенно”, както все казва. И се ухилва щастлив. Какъв по-добър “размисъл” от това?…

Все повече имам нужда от повече време. Знам, че не е нито нормално, нито приятно и му казват “стрес”. Опитвам да го лекувам с кратки разходки следобяд в квартала, но след спокойствието на първите пъти сега идва тревожността от “ох, и тук ли ще строят, ненастроиха се, серсеми със серсеми” или от “и това място го развалиха — кафето все по-скъпо, масите все по-захабени”. Някои обвиняват за всичко това пролетната умора. Други пък — нас, негласуващите (сефте…). Трети се лекуват с чашки и цигарки, повечко срещи с приятели и повече усмихвания.

Нищо лошо — нормални реакции. Има и ненормални, поне за мен — незабелязване. Не, не “непукизъм” — за да не ти пука трябва все пак да забелязваш нещото, то да те дразни, но ти въпреки това да махваш с ръка “майната му”. Има по-други хора, които не стават за непукисти. Има ръбове, дето даже намират начин да печелят пари от всичко това и да са си щастливи в цялата тая неразбория наоколо. Не говоря за тях — аз май с такива въобще не дружа и не познавам, нито пък искам да зная.

——

Вчера си мислех за всичко това на фона на уеб-идеите на приятелите ми и моите. Трябва ли човек да се зарие в офис, да работи от мрак до мрак, за да изкарва сигурни пари, но да изпуска целия ентусиазъм на новите концепции, обсъждането на нови идеи и тръгването на дългоочаквани или изненадващи нови проекти? Трябва ли да сме професионалисти в офис за сметка на развитието ни в крак с най-новите и най-жизнени проектирания в областта ни?

И съответно другата крайност — заслужава ли си човек да преценява всеки договор дали ще го ограничи излишно и ако нещо не му харесва, да става от масата и да отказва предложения за работа? Аз отказвам да подписвам допълнителни споразумения за поверителност (в Кодекса на труда и законите има предостатъчно стандартни обвъзрващи ме изисквания), не ми е приятно и да ме ограничават в странични, но професионално полезни ми неща. Като например да ми забранят да ползвам моментни съобщения. Много често точно джабър-контактите ми са били в основата на бързото решаване на работни проблеми. Някъде пък дори забраняват човек да си следи личната поща. Не било редно, защото това било служебно време, а не лично… Всичкото ми време е лично, лично мое! Но все едно де — има хора, които жертват личното, дори професионалната си адекватност на новите тенденции в областта за сметка на сигурна заплата и удобно бюро.

Въпросът е личен, разбира се. Не мога да преценя кое би било грешка за мен. От една страна в работенето на свободна практика и програмирането отдалечено има много трудности. Особено в България, където явно никой отсреща няма нагласата да работи адекватно отдалечено. Също така и парите са доста по-малко. Получавал съм предложения за пъти повече пари, но все работения в офис. И винаги изниква въпросът “ама ти защо искаш отдалечено, как така не искаш в офиса?”. Вече не отговарям. Обсъждам понякога с приятели, наживо или онлайн, ако ме подпитат между другото.

От друга страна обаче имам много по-широк и в същото време по-детайлен поглед върху развитието на нещата. И то не само в една област, а във всички области, които ме интересуват. Защо, по дяволите, да се забия в някакъв ИТ-офис някъде в мазе или в бизнес-парк и да чета неща само за ИТ? И то конкретно за фирмената технология, нищо друго, нищо различно и нищо ново? Как? И без например нищо за фотография, нищо за музика, нищо за философия? Ами не става тая…

Работенето трябва да е красиво. Красотата около нас ни прави щастливи. А щастието е най-важното винаги. Ако бях шеф, не бих наемал за офиса си сбирщина нещастни и омърлушени програмисти — бих ги оставил всеки да работи така, както е щастлив. Най-щастливи са хората тогава, когато усещат, че не си губят времето. Затова някои наемат отдалечени специалисти, за да могат хората да остават вкъщи или при приятелите си и да работят в среда, която е красива и ги прави щастливи. Да, пак трябва да се отдели работна среда от домашната или приятелската, но не е невъзможно.

——

Имам нужда от време — все повече и повече време, което някои хора ще нарекат “свободно”. Човек трябва да изработва идеите си, а не да се оправдава с “то няма време”, “няма начален капитал”, “абе това е работа на фирмите”. Имам нужда и от граници, които да спират временно ентусиазма ми за нови и нови “вмечтавания” и да ми дават сили и търпение за доработка на всяко нещо. Но пък имам нужда и от пари.

Ама първо да мине тая пролет, с нейната умора…

Прави са някои хора, няма пълно щастие. Или може да има, но е за наркоманите или за “последните хора” на Ницше. Стремежът към щастие е и стремеж към по-малка тревожност, а пълният покой противоречи с живота. За живите няма пълно щастие - това не исках да прозвучи претенциозно, не го четете като такова. :)

Тези дни като се прибирах от лекар, в квартала към мен лека-полека се присламчи едно куче. Най-обикновено улично куче, в интерес на истината приличаше доста на немска овчарка. Нищо чудно, само много тъжно - явно е прогонено от нечий “чистокръвен” дом. Бях виждал например в Северния парк бездомно куче, което в муцунката много приличаше на хъски, без иначе да е породисто. Някак вулгарно е да имаш породисто куче, да го разхождаш сред бездомните и да не те е грижа, че може да “стане работата”, защото като се родят кученцата без никакви проблеми ще ги изхвърлиш на улицата. Защото са “омърсени” породисто или защото не можеш да се грижиш за толкова кучета. Че като не можеш, защо не гледаш като разхождаш напролет свойто си куче, а? Или толкова ли не си успял да занесеш малките палета при веретинаря - той да реши дали са здрави, дали да ги приспи или да ги остави в кабинета за подаряване? Да, ветеринарите могат да посредничат за подаряване, ако им се даде възможност. Пък и би трябвало да има кучкарници… ама това е болна тема.

Та тръгна с мен кучето, вървеше на крачка зад дясната ми страна. Като се обърна, поглежда за секунда към очите ми и веднага след това свежда глава към тротоара. От самолет се вижда, че искаше да покаже подчинение, търсеше си водач на глутницата. Защо едно куче избира точно определен човек от тълпата и тръгва с него е същото като въпроса дали делфините имат разум или дали на Марс има живот. Не, по-труден е - на Марс все някога ще идем и ще проверим.

Повървях така през почти целия квартал. Имах все още лека температура и ми беше трудно да вървя бързо, а и не исках да избягам от новия си приятел. Не му казах нищо, нито спрях да му обърна внимание - кучетата винаги усещат и оценяват много високо това, а не е хубаво да се дават празни надежди. Поглеждах през рамо с периферното зрение и го намирах все там - вървящо с моя ход, внимателно и почтително зад мен. Бавно се доближаваше и минаваше леко встрани - като че ли за да мога да го видя по-добре, да го забележа. Вървеше с вдигнат към очите ми поглед, но както казах, когато два-три пъти го погледнах, веднага свеждаше глава и почваше да мята опашка.

Реших, че така е нечестно и спрях, обърнах се и му казах с леко строг и тих глас да си върви и че не искам да ме следва. Кучето впери поглед в мен, спря някак очаровано, че му говоря и замята неконтролиреумо опашката и целия си задник. Замахнах бавно над главата му, като му сочех назад и продължавах да настоявам да си ходи. То явно разбра, че нещо не е наред и като махах с ръка, за миг се подвоуми какво да направи - дали да си тръгне, дали да си играе с мен, или да се ядоса. Беше малко куче, с големи лапи - явно е изхвърлено неотдавна от дома. Беше минало време само да поотрасне малко, но явно не и да забрави човешкото внимание. За което по всичко личеше, че жадува - не е само инстинктът на кучето да търси водач, винаги се усеща, когато едно куче е имало внимание и обич и ги е загубило. Както личи и при хората.

Накрая си тръгнах с бърза крачка, кучето остана тъжно, явно разбрало, но след десетина метра хукна встрани да си играе с някакво парче дърво в градинката.

Да, кучетата забравят бързо и е по-лесно да се оправдаем, че нищо фатално не се е случило. Но и те, както всички, както и хората, имат винаги нужда от нещо, техният стремеж към щастие е винаги събран в нещо малко - нещо, което им трябва сега и им трябва тук, но го нямат. Да, не е фатално. Винаги щастието ни е непълно и това е в същността му - ако имахме пълен покой, нямаше да имаме никакви стремежи, никакви разлики, никакви действия - нямаше да имаме нищо. Може би това, което ни прави живи е фактът, че винаги от щастието ни дели нещо малко. Нещо малко, което друг може да ни даде. Но не ни дава. И така продължава животът. Дали е фатално? Е, то всичко в крайна сметка е фатално, поне това, което ни е познато. Животът води до смърт, но това не ни спира да живеем, нали?

Тези дни се видяхме с приятели и прекарахме страхотно. Да, днес е сряда, а става дума за срещите ни през отминалия уикенд; не съм подредил впечатленията в себе си още. Хубаво е, когато воденето на такива бележки не е обвързано с времето, поне на мен ми харесва така - не съм се чувствал задължен да пиша какво е станало еди-кога си - не съм писал.

Но събота и неделя наистина бяха хубави дни. Двамата с Краси се завръщахме към приятелства и места, хора, храни и питиета, малко неглижирани от нас напоследък;)

“Да сте живи, приятели, и Бог да ви пази!”

Връщам се към времената, когато приятелите бяха… как беше оня изтъркан лаф… “начин на живот” ;) За мен това са нещо повече от спомени; искрено вярвам, че за всички ни е така.

Вчера, във вторник, се видяхме след работа с още приятели от компанията. Как изобщо съм можел да си мисля, че се откъсвам от милите ми “среди”;) Какво да разправям, това са странно изразими, лични усещания. Важното е, че нито студът, нито гадният вятър, нито дори измисленият петък 13-ти могат да провалят срещи на приятели.

…за пореден път си казвам, че тази секция в сайта трябва да я поизоставя, за сметка на другите. Може и това да стане; на бюрото ми грее слънце…