Arcane Lore

Това приключение започва на 4-ти август и за мен е в минало време, но ще се пренеса назад, за да го изживея наново, докато го разказвам. А то си е наистина цяло приключение – неочаквано море, късметлийски съвпаднали приходи и разходи, живописно пътуване, неочаквани обрати на връщане, произшествия, отчаяния и веднага след това – надежди, радости и помощ от добри хора. Но най-вече – 19 дни край морето, от които сме пропуснали плаж и плискане с вълните в едва 3 от тях. Неочаквана ваканция, в която със Светко бяхме “свободни морски скакалци”, тичащи по дългия полу-пуст залив, за да търсим “златни камъчета” и “миди като пеперудки”. Почивка, в която неведнъж си казвахме с Краси, че не е никаква почивка, щом е с две деца и колко почивно щеше да бъде, ако бяхме с приятели или особено пък самички. Но и всеки ден си казвахме с усмивка, че всичко е страхотно и децата и те са страхотни. Три седмици, които ни заредиха със слънце и настроение, но и ни събраха много копнеж към градското, към ърбана, към спокойствието на неспокойния град. Град, в който не ти досаждат, защото не те познават и град, в който все пак са приятелите. Колкото и редки да са срещите с приятели, като сме с две деца в претоварената София, все пак знаем, че са принципно възможни. Но стига уводни думи.

Искахме да заведем децата на море, но нищо не се нареждаше. В Шкорпиловци, където бяхме миналата година, нямаше свободни места, а и цените сега ни се видяха солени. Не са се вдигнали, просто аз тази година съм с ужасно ниски доходи. Нямам търпение да напиша текст за дисертация, да добавя текстове за три статии, да ги пратя в БАН и да чакам да ме отчислят с право на защита в края на годината. Защото когато ме отчислят (и то с право на защита, това е важно), ще мога да започна работа. Сега в заповедта ми за зачисляване в БАН пише, че нямам право по време на докторантурата да работя с трудов договор на пълен работен ден. А работа ми трябва – време е за заем и за уреждане на дом за децата и за нас.

Когато се чухме с една наша приятелка и стана дума за море и се оказа, че има възможност да идем в Атия в едно тяхно местенце и да си стоим там на море, засъбирахме багажа веднага. Стана още тогава, хм… тоест стана днес – на 4-ти. Краси събра дрехи, играчки и всичко останало, а аз излязох да уреждам бумагите на колата. Беше изтекла гражданската застраховка. Моя грешка – пропуснах датата на поредната вноска и реших, че е анулирана вече, ядосах се и отложих за малко по-късно правенето на нова застраховка. А то се оказа, че когато е на вноски, застраховката не се прекъсва автоматично – има двуседмичен срок, в който може да се плати със задна дата и всичко си се подновява. Но не знаех и бях оставил така точно две седмици нещата… Нищо де – тъкмо се оказа, че имало малко по-евтина компания и като приспаднем тия 15-тина дни без застраховка, в които колата стоя “на трупчета”, се оказва, че даже може да съм на далавера с лев-два пред държавата.

Остана винетката. Тази година пропуснах да си взема годишна винетка – тя излиза най-изгодно, ако се пътува често през годината, но понеже допреди месец изобщо не бяхме излизали от София и околностите, все отлагах и бях решил, че може и да не ни се наложи изобщо. Защо тогава да давам пари за годишна винетка, щом няма да я ползвам? Наложи ни се преди половин месец, за ходенето до Пловдив, до лекаря на Светко в пловдивските хирургии. И после същия ден – от Пловдив до Троян. Можехме да минем с една седмична винетка (10лв.) за цялата година. Но сега за морето пак трябваше да взема. Не знаехме колко ще стоим, затова пак взех седмична. То беше една одисея… отивам в бензиностанция – нямаме, не знаем къде имат. Отивам в друга, на “Петрол” – там знаех, че трябва да имат – “нямаме”. Вдигам лек скандал – как така нямате, в целия град няма, аз какво – да опъвам палатка и да живея в тоя град ли, какво? Ами господине, имахме, но свършиха, какво да се прави? Че поръчайте си повече, да ви остават – тия пари да не би аз да ги прибирам? Карахме се, карахме се – накрая обърнах колата и отидох в пощата на центъра на града и оттам си купих седмична винетка. Тия винетки са супер измама на държавата – оставяме настрана, че парите от тях се източват и пътищата си стоят с дупки. Има само седмични, месечни и годишни. Като годишната важи за календарна година, а другите две – от дата до дата. Цените са така измислени, че всеки да си взима годишна – пък пътуващите рядко са тотално прецакани. Както с цените, така и със сроковете на валидност. Щом годишната е 67лв, значи седмичната трябва да е лев и нещо. И да има дневна и тя да е съответно 20 стотинки. Да, ама не. След цялото това обикаляне, тръгнахме за Бургас и Атия към 15:30ч. Кофти – явно ще се кара на фарове на края, а като знам из гларусленд колко внимателни шофьори са…

Преди тръгване изучих картата в Интернет. Интересното е, че Google Maps настояваше да ми препоръчва път през Русалийския проход. Всъщност това е един от няколкото прохода в Стара планина, които са… кози пътеки. Минаването оттам дори и с джип било трудно, някакви хора с кросови мотори едвам го минали, та аз с Рошко ли… Добре, че порових в мрежата за тоя проход и се отказах предварително, защото ме беше изкушила идеята да минем оттам – навсякъде пишеха, че гледката била страхотна. Минахме все пак през селата, като се водехме по картата-атлас в жабката. Ако някой ви каже, че има път между Батошево и Камещица през Кастел, да знаете, че му е грешна информацията. Подминахме язовира Кастел, видяхме магаренца, кокошки, кончета и влязохме в поредното селце, където изведнъж… пътят свърши. Задънена улица, наоколо стари къщи и вили и наблизо една жена, явно виладжийка, ни видя и идва да ни каже “За Габрово ли сте? Объркали сте пътя, то на картите е сгрешено, тук път няма, не е трябвало да се забивате толкова навътре в Балкана.” Върнахме се пак покрай магаренцата, язовира и се включихме в малко по-широкия път, който ни отведе до следващото село и после на пътя за Габрово.

Габрово всеки път ме очарова автомобилно. Много по-уредено е от съседно Севлиево, а пък нали уж Севлиево беше по-богатият град, с повече инвестиции, заводи и т.н.? В Севлиево на връщане не уцелихме изобщо бензиностанция, а табелите само ни объркаха и за малко да се загубим. В Габрово е обратното – навсякъде табели към главните посоки извън града и е много трудно да се изгуби човек. Особено пък ако търси такъв основен изход, какъвто е пътят към прохода Шипка. Е, и ако вече веднъж е минавал с кола оттам, де.

Самият проход ме изненада също приятно. Отново са го ремонтирали, има нов асфалт и са още повече отбивките с пейки, дръвчета и чешмички. Поне откъм габровската страна. Пътят е затворен за камиони – всичката професионална сволоч минава вече само през Хаинбоаз (прохода на Републиката), който е най-равен и с малко завои. Живи и здрави да са – тъкмо за нормалните шофьори остава удоволствието да караме по живописните виражи през тунели от дървета и с отбивки с чешмички, но без гадните тирове.

Откъм юг беше монотонно. Краси трябваше да се премести на задната седалка, за да приспива Оги и аз останах без навигатор. Наложи се лека-полека мнението, че следващата покупка за Рошко трябва да е навигация. “Женски навигатор”, както се шегувах с Краси. Имам някакъв поглед върху тия устройства, най-вече от съветите и разясненията на Петър. Не търся нещо марково, а по-скоро колкото може по-евтино китайско устройство, на което да мога да кача всички програми, които ми допадат, а не само едната фирмена. И съответно всички и всякакви карти, които биха ми били полезни.

Иначе и на юг аборигените по морето са като на север – карат като побъркани. Регистрация “А” не отстъпва на “В” и повечето ме задминаваха и засичаха като напушени. Една много важна вметка за всички, които живеят със заблудата, че покрай морето има магистрала – пътят между Бургас и Варна НЕ Е магистрала! С едно съвсем кратко изключение на входа на Варна, но там пък е бъкано с ниски ограничения – егати магистралата. На юг от Бургас пътят продължава в едно нашенско Camino del muerte – аз стигнах само до Атия, но по на юг, при Ропотамо май, нали големият ни пързаляч беше изпопребил народа с джипа си. Целият този път трябва да се минава с повишено внимание – не се шегувам, пътят е тесен! Наистина, гледай ги как се смеят – тесен е! Още откакто стъпихме на тоя път (местното население му вика “магистралата”…), ме обзе натрапливо усещане за притиснатост, клаустрофобия някаква. Отстрани дървета, отляво мантинела, пътят е само две ленти и тези две ленти сякаш са прекалено ТЕСНИ за колите. Наистина са – просто пътните ленти са по-тесни, мамка им! Та внимавайте – там е опасно не само заради джигитите (били те локални или не), а и заради теснотията. Ограничението е 80км/ч и през километър има огромни табели, указващи, че лявата лента е забранена за автобуси и камиони. Познайте кои караха най-бързо и кои през всичките тия три седмици ни изпреварваха по няколко пъти на пътуване! Автобусите, разбира се! Караха с поне 100 или отгоре – опитах се на отиване да стоя напред пред един рейс и поддържах 90-100, но оня ме застигна в нощта и нарочно блесна с дългите, заслепи ме и ме изпревари… Това беше още едно от новите неща, които научих – явно е станало модерно като си с бърза кола, да се доближиш максимално близо до “жертвата” и малко преди изпреварването да включиш дългите светлини… Случи ми се доста пъти край морето. Много весело… нямам думи.

Открихме кв. Миньор на Атия лесно, но с квартирата се затруднихме. Обикаляхме посред нощ селото – бяхме пристигнали към 10 и половина – накрая звъняхме по телефона за упътвания “наживо”. Оги беше заспал в колата, след като бесня по магистралата около Айтос. Със Светко стояхме под уличните лампи, Краси търсеше правилното място, а откъм тъмните съседни улици и гората се чуваше вой. Дали има вълци – зачудих се, но бързо отклоних мислите към друго и показвах на Светко звездите, Млечния път и т.н. А той все обръщаше поглед към близката детска площадка и ме питаше дали ще може утре да поиграе и да се полюлее.

Ще може, разбира се. Така започна неочакваната ни ваканция.

Честит празник! Малко на патерица, но пак добре. Пак жега в календара е – жега, ама с дъжд. Абе казвам аз на бабите във входа, че на 24-ти май винаги вали, пък те всеки ден цъкат с език “пу-у, май па че вали неска, времето се е объркало”. Аз си знам от едно време – манифестация, “Върви народе” и следобеда дъжд. Е, не че съм и бил на толкова манифестации. Един път стигнах до Халите и там се изнизахме със съученици да вземем сладолед. Върнахме се – друго училище се точи по булеварда вече. После ни триха сол, ама сладоледът си е сладолед, тъй де.

Този 24-ти ми е даже по-специален празник. Тази година стават 10, откакто курсът ни завърши семестриално Университета. Иначе после половината завършвахме все по различно време, аз например се проявих с кръгли 5 години и се дипломирах през 2006г. Дадоха ми дипломата чак на следващата, но какво е една година след цели пет.

Та значи станаха “след десет години”. Нещо не се очертава “пак да се срещнем”, даже май все по-рядко се чуваме, камо ли виждаме. Едни са с дечурлига, други работят, трети пък – и двете. Абе ще намерим начин. ;)

С децата отидохме в “Палавници” в Младост. Аз последно не разбрах – “Палавници” ли се казва или “Патиланци”? Светко имаше за награда от “По-по-най” ваучър за игра там и успяхме тъкмо навреме. Изтичаше в края на месеца, а пък точно сега, тия дни, има малка “дупка” между рождени дни на деца, детски градини, пикници, пътувания. Стана супер. Първо за пореден път пролича, че на нас проблемът ни е в тръгването. Докато се облечем всички, докато вземем всичко и се разминаваме в малкия апартамент, прелиствайки наум какво не трябваше да забравяме тоя път – и всичкото това на фона или на рев и пищене, или най-малкото на вървящия след някого Светли, който обяснява нещо много подробно за някаква игра или нещо, което е видял или си е измислил. Но веднъж седнали в колата, сме unstoppable. Което пак ми напомня, че Рошко е много яка кола (пу-пу, да не са му уроки) – покрай ниските доходи и високите разходи все нямам как да го обгрижвам, а той си кара и си няма грижи. Или сме случили на екземпляр, или са прави някои, че тия Ровъри издържат на родните пътни условия много добре.

В “Патиланци” падна голяма игра. Светко е на върха на щастието и днес, вече втори ден оттогава. Към два часа общо кара всичко, дето става за каране, даже се и поблъска с мама на блъскащите се. Поигра в детския кът заедно с Оги. Появи се бате Енчо и Светли отиде при него, качи се сам на един малък подиум, където бяха направили малка сцена. Отиде при него, ухилен до уши – откакто ходи в “По-по-най” искаше да вижда пак “бате Енчо и другия батко”. Та застана до него и бате Енчо го пита какво иска да изпее или изрецитира, а нашият само му се усмихва със светнали очи, мълчи и вдига рамене. Весел, щастлив. Пропуснаха го, пяха деца наоколо и накрая пак го питаха, а той се обърка какво да изпее и накрая реши да играе на сигурно – “Five little monkeys jumping on a bed”. И толкова – не стига, че на 24 май пя на английски, ами и само един ред. И пак гледа бате Енчо ухилен и весел, весел. Накрая му дадоха “хайде, от нас да мине” един трикольор на пръчка. И нашият на връщане размахваше гордо байрака и пееше с цяло гърло “В парахода рог изсвирва, развя се байрак”. Да, на него “Ботев марш” му е като на мен преди време номерът на автомата. Само дето той си харесва песента, а при мен бяха по-други чувствата. Пее за “на чела им левски знаци” по цял ден, а като му омръзне, започва да си я мрънка и тананика с негови си измислени думи. Обаче на сцената се изложихме – империалистическа пропаганда правихме, пяхме гнили капиталистически песни. Здраве да е. Той Светко разбра какъв празник е. Обясняваме му и обсъждаме такива нещица. На връщане – пак купон за него. Обяд в заведение, което в неговия случай си значи пържени картофки.

Много беше готино. А в мрежата пък видях, че хората пишат за Google и някакво си лого на кирилица. Няма такива неща, не сте гледали добре! :) Веднага си пролича кой ползва Гугъл без SSL. Между другото, има за Firefox (и дериватите му) една много ценна приставка – HTTPS Everywhere. Сложете си я, заслужава си!

Лаф на деня: “Тате, когато стана голям, с моето момиче ще се возим в бетоновоз!” Гледах аз да го зарибя по кабриолетите, но си е прав – нерде кабриолет, нерде бетоновоз!

Като казах за колегите – после вечерта май ги сънувах. Бяхме всички някъде и трябваше да пътуваме за още по-нанякъде, за да се срещнем. Всеки говореше много и в шума нещо не се разбираше, Ева обясняваше на висок глас нещо на всички, Вера гласеше пинхол да ни снима, Ванката се връщаше от семинар в чужбина, а Дикс обикаляше и постоянно търсеше някого. И всички други бяха там, де. ;) А на мен ми беше просто гот да си седя кротко леко встрани, да пия студена бира, тя все да не свършва и да се усмихвам в отговор на всички. Та честит празник, колеги!

Поредният трети март – някои ще се сетят за ученическите години през соц-а, други ще гледат новини с чипс и бира в ръка, трети просто ще се радват на почивните дни и на свободата да кажат “майната му” на целия работен цикъл, на цялата екипна мотивация и да си идат по родните места за няколко дни. И те ще бъдат най-прави. Точно свободата е важната – не плакатите, не рециталите и определено не новините по телевизията.

Както много други, и аз имам проблем с 3-ти март. Освобождение – ами-и-и добре, да кажем, че е освобождение донякъде. Братска признателност – ох, това е още по-трудно, но хайде, нека си признаем, че солдатът с крепостно мислене бие целият път дотук, за да освободи от потисничество народ, в много отношения по-богат и по-свободен от неговия си.

Защо и днес не можем да въстанем, защо и днес не може някой да ни освободи – така обичат да крещят някои по такива празници. О, я се вземете в ръце! Точно днес е най-свободното ни време и точно днес е най-добрият ни живот! Защо го казвам ли? Ами защото от времето след първите години на комунистите досега по тия земи се живее в мир. И да – това е добро.

Никой не воюва из българските земи, никой не убива народа и не го кара да ходи да убива другаде. Вярно – властта ни е потискала и продължава да ни потиска всеки ден и до днес. Потискани са всички различни – както на политически, така и на етнически принцип, потискана е и религията. Но не е имало кланета, не е имало гражданска война – няма и днес.

Наскоро четох за Априлското въстание, препрочитах от записките на Захари Стоянов, рових за клането в Батак, после за войната. Ако някой не си спомня за подобни неща, нека препрочете и порови. Днес не можем да възприемем мащабите, по които е мислено и преживявано насилието по онова време. Не искам да си припомням подробностите, защото са ужасяващи. Хронологически последни масово избиват хора т.нар. “комунисти” (които даже не са и истински комунисти, но все едно). Днес? Днес, за щастие, не можем да мислим такива масови зверства. Дългите години мир са ни научили да уважаваме живота. Вярно – имаме още много да учим за свободата, още много повече пък за отговорността. Но имаме основа за развитие. :)

Не принизявам геройството на всички, участвали в онези съдбовни и бързи години – напротив. И от двете страни, и в тези две страни техните две страни и тъй нататък има забележителни личности. Били са времена на ярки, заслепяващи контрасти – на едно място убиват хора, на друго място правят нови политики. Днес? Днес сме щастливи, че тук живеем в по-безлични времена. Истинското лице на времето, истинският контраст е вътре във всеки от нас и се прави на свое, лично ниво. Това е и по-голямото геройство.

Така че трябва да сме благодарни за всичко и на всички от онова време – те са ни направили каквито сме днес. Направили са ни да сме търпеливи, но и да не търпим. Научили са ни да сме толерантни, но и да се пазим. Научили са ни, през дългите десетилетия на “свикване”, да осъзнаем ценността на живеенето заедно.

Четох отново и за Левски. Дали това е била мечтата на Левски? Дали е предполагал, че именно провалите и неосъществената вяра в революцията ще ни накара да извървим дългия път на обществената еволюция? Защото България след Освобождението категорично не е България на Левски – чистата република, в която всички са равни и живеят заедно, макар и с различни вери, обичаи и езици. Дали днешната България има поне малък шанс да бъде тази на Левски? Не като власт, не като правителство, политическа шайка и административно управление – той Левски и без това не е говорел за такива неща – а дали като усещане и преживяване днес сме по-добри заедно? Казано просто, дали днес ежедневието е по-добро? Преживяването заедно всеки ден с конфликти, но в мир, с неправди, но и със свобода.

Аз смятам, че да. Определено да. И искам децата ми да могат да се учат на ежедневие в мир, пък бил той и скучен и незабележителен.

Честит празник, всички!

На осми декември съм в града, където преди години празнувах с колеги. Днес седнах за кафе в “Искра”, соц-кафенето на центъра, където тогава се скрихме за малко от студа, за да прочетем в подлистник на някакъв вестник интервю с Мамчето от “Яйцето”. В което се хвалеше как Желю, Калчев и компания се наливали като свини навремето и как тя за тях криела в сутиена си бутилки, за да им сипва. Те не че не се наливат и днес, де, особено вторият.

Тогава се възмущавах на простотиите, които пишат вестниците в подлистниците си, но хич не съм си и мислел, че години по-късно ще си ги спомням, все едно че са нещо важно.

Щях да снимам, но не снимах. Студено ми е на пръстите и ги крия в джобовете. Щях да вдигна колата да видя какво дрънка по окачването вляво. Но паркингът беше фул, а и кой е луд да лежи под кола в тоя студ?

Поне се обадих на Павката и си полафихме за осми, за колегите, за работата и за това кой кого е събудил и как ще се черпим за Оги. И дали изобщо ще се засечем скоро. Мина ми еретичната мисъл да изпонавъртя телефоните на всички, да ги чуя за празника и да навъртя една хубава сметка на милите глобул. Но хем ми беше едно такова тъпо, хем трябваше да се прибирам, че бях излязъл само за хляб и масло… бе отказах се.

Не че не поздравявам всички приятели от следването, а просто щях сигурно и на тях да им понатъжа настроението. Егати празника…

Далеч от компанията, а то и самата компания си се поразкъса бая напоследък. Е, най-важният човек от нея си е до мен, но сме тук с две деца и с тъща. Нямаме сили за нищо, аз имам време, но пък всяко такова излизане за хляб и масло ме депресира яко. Както и всеки десет минути без бебешки писъци, ревове или игри и къпания. Отскоро – ревовете често и на два гласа.

Всъщност пука ми за осми декември. Някаква си дата, на която повечето от празнуващите са идиоти и чалгаджии, които само търсят как са се нарежат яко на някое далечно и скъпо място. Че аз от месеци или направо от години вече не съм пил, поне не по-сериозно. Не ми липсва самият осми – липсват ми приятелите, които все по-рядко виждам. Липсва ми усещането за разнородна общност, но с близки общи задачи и разбирания. Липсва ми това да кажеш “Не си прав”, след което да обясниш най-подробно защо и… всички да те слушат, защото и те си имат своето “Не си прав” и изчакват за него и го дообмислят. Хей, липсват ми и двучасовите спорове за разликата между “съд” и “уред”. Или за разликите между Декарт и Паскал или между Нютон и Айнщайн. Липсва ми и групата, репетициите и сцената, писането на стихове по нощите или в кафенетата и после отхвърлянето им от другите, защото “това не е текст, това пак са стихове”.

Иначе майната му на осми! Искам си обратно усещането за моята си компания, а не все с триста зора да успявам да се порадвам на половин-един час през няколко месеца или година. И все да стигаме до репликата “А ти някого виждал ли си?” Бахти живота…

Честит празник на всички, за които студентството не са “загубени години”!

Тази година си взехме пак жива елха за Коледа и Нова година. Преди само веднъж бяхме взимали и горкото дръвче имаше злощастна съдба. Първо се оказа, че заедно с елата беше откопано и едно мъничко борче. Засадихме и двете. Борчето го окосиха още при първото косене около блока. Те косят от дъжд на вятър, ама на — уцелиха. Ядосвахме се, ядосвахме се… особено аз, може би. Но си викаме то борчето и без това беше случайно попаднало, а и не беше нещо много повече от тревичка. Да, обаче като косят оставят тревата да си съхне ей-така, разхвърляна. Не разпръсната за съхнене, а както е останала от косенето, все едно някой е изсипвал чували тук-там. Изсъхна сеното и (познайте) запалиха го. Около елхичката се беше събрало повечко сено — логично, нали “стърчи” и я бяха засипали. Резултат — цялата беше опърлена. Едвам оцеля.

Така растеше две-три години, едвам-едвам. Миналата Коледа минавам в тъмното и виждам, че връхчето й е отрязано. Или някое хлапе се е правило на интересно пред приятелите, или пиратка е гръмнала точно във върха. Остана без връх, а тия дървета трудно растат така. Мъките й свършиха, когато това лято минаха пак да косят. Минаха този път с ония големите моторни косачки, дето човек седи в тях и ги кара. Вдигаха шум два дни и резултатът беше отсечена елхичка. [1] [2] [3] Дървото ни беше отрязано гладко и повалено настрани, все едно някой го е запратил направо. Така стоя и съхна със сеното, докато не го събраха и изхвърлиха край контейнера по-нагоре до съседния блок. Следобяда запалили купа и дълго горял голям огън. Аз съм бил навън, Краси разказваше как Светко стоял с широко отворени очи на процзореца и стреснато и очаровано сочел огъня и викал “Оги! Оги!” Даже дошла пожарна кола, за да изгаси.

Тази Коледа дълго се чудих дали да взимам дръвче. Миналата в последния ден мъкнах от кварталното пазарище цял час една огромна и много красива отсечена елха. Като я видях такава стройна и спретната да стои в последния ден преди празника и да ме чака… направо се бръкнах за парите, взех я с яка отстъпка и я домъкнах. Но половината от празниците ги прекарахме в Троян при тъщата ми, така че Светлин на това дръвче не можа да се порадва. Вярно, още нямаше годинка тогава, но все пак.

И въпреки това тази Коледа, след дълго обикаляне и сравняване на постоянно покачващите се цени на живите елхи, най-накрая взех една. Продадоха ми я по-скъпо от обявеното, трябваше да ходя до вкъщи и “тайно” да вземам количката на бебо, за да я “докарам”. Но си заслужаваше. Внесох я, след като по целия път през нощния квартал около мен летяха пиратки, а аз маневрирах умело между тях и дупките с претоварената бебешка количка. Краси и Светли я видяха изведнъж в коридора и започнахме да пеем на бебо песничките от бебешката занималня. “Елхичке миличка, колко си красивичка! Миличка, миличка, колко си красивичка!” Разказвахме на бебо как Дядо Коледа “пристига със шейна, със шейна от Стара планина”, как елхичката е дошла вкъщи, за да доведе празника и да може под нея на сутринта да се появят подаръците. Светли се радваше много, постоянно се смееше и викаше “Лха, лха!” и “Койеа, Койеа!” Искаше да стои в коридора и да пипа игличките й постоянно.

После в стаята я украсявахме и беше голяма борба за играчките. Всички трябваше да бъдат смъкнати, откъснати и с неистов смях да се размятат из стаята с викове “Лха, лха!”. Гирляндите пък бяха “Ша” (шал) и ставаха за увиване около вратлето. Най-интересна беше плетената звезда на върха, но тя се задържа на мястото си, за разлика от всички други играчки, които все бяха смъквани и лека-полека “пълзяха” нагоре изплашени. Към по-високите места, където ги закачахме, за да не ги достига бебо. Котаракът по традиция е луд по станиолените гирлянди. Всяка година опитваме да опазим елхата от него и него от елхата, но се случва да го изпуснем и да влезе в стаята. Следва затичване към елхата и яко гризане и ядене на гирлянди. После го боли коремчето, вие от болка през нощта и ака сребро. Но все не можем да го спасим съвсем от тая му мания.

Елхичката стоя украсена дълго в стаята. Може би почти месец. След това я изнесохме на междуетажната площадка на стълбището. С идея да я засадим, когато времето леко омекне. Покрай ежедневни занимания с какво ли не (разбирайте денонощен бебеглед), това време все не идваше. Тези дни решихме да питаме хората от едно малко и много спретнато ново блокче до нас. Те са си направили там градинки около блока, садят си дръвчета, грижат се. Не като тия фирми, дето косят около нас.

Но днес, когато излизах, асансьорът дойде от горния етаж и понеже тогава засяда, трябваше да сляза до долния етаж и оттам да го взема. Минах за пореден път покрай саксията на нашата “Лха, лха!” и реших да проверя дали е добре.

Игличките останаха в ръката ми. Зарониха се към мозайката и вътре в саксията.

Надявам се много още да е жива. Рядко я поливахме, защото ни я продадоха с някаква глинеста почва, дето много задържа влага. Бях взел суха пръст от цветарница и с нея допълнихме саксията. Иначе тя буквално си плуваше в кална вода. Беше и валяло предния ден и явно саксията е събрала вода, докато са излагали дръвчетата за пордажба на тротоара. Реших, че понеже в стълбището е по-студено, няма да изсъхва толкова бързо почвата. А може да съм бъркал, може точно защото в стълбището въздухът е по-сух, наистина да е изсъхнала.

Освен това тези иглолистни дървета, доколкото помня от часовете по биология в училище, имат един основен корен и той стига надолу по права линия почти колкото е височината на дървото нагоре. А саксията на нашата елхичка е доста по-ниска от самата нея. Значи най-вероятно коренът й е бил отсечен още при откопаването. Пък уж ме убеждаваше момчето “с корен, как, от разсадник сме, ето го коренът, искаш ли да я извадя да видиш, ей-сега?”

Дано оживее и оцелее елхата. Но не знам за следваща Коледа дали да взимам изобщо истинска елха. Дилемата не е просто “жива или отсечена”. Защото и “живите” и те са голяма подигравка с природата.

Когато спечеля много пари и си направим къща с двор в планината, ще си засадим истинска ела в двора и всяка зима ще я украсяваме. Така синът ми ще знае, че цената на празника не е жертване на живот. Пък бил той и на дръвче.