Arcane Lore

Най-после вкъщи! Снощи, когато малко преди полунощ отворихме вратата, децата защъкаха притихнали навсякъде – Светко повтаряше тихичко “вкъщи-вкъщи-вкъщи”, усмихнат до уши, а Оги грееше наоколо и се оглеждаше, протягаше ръчички към всичко и после сочеше към гърдите си. Да, вкъщи сме, в нашето вкъщи.

Само ние си знаем какво и колко ни костваше това отсъствие – с какво сме се преборили и какво сме надживели. За някои хора това ни пътуване из страната май изглеждаше като безкрайна почивка. Нямам как да обясня, че не беше такова. Два месеца и половина, а ни се сториха цяла вечност. Успяхме някак между другото да отидем на море и на някои други интересни места – за което имам записки и ще разказвам. Ще е приятно да се връщам назад и да си спомням. Така човек угодно пропуска неприятните неща за сметка на останалите приятни.

А вкъщи ни чака ново начало, белязано с доста сметки за плащане, доста текст за писане (дисертацията ме очаква и смятам да не я отлагам), но и доста планове за бъдещето. Не мечти – стига им на тях, нека отморят в сънищата – а планове конкретни и смели. Нямам време за друго. Или имам време, но нямам сили вече.

Идват пак на дневен ред и отдавна запланувани срещи с приятели, но приоритетът е писане на текстове за защитата. Краен срок – краят на годината, разумен краен срок – поне месец преди това.

Тоя отдолу пак тропа зверски по тръбите на парното днес. Шум сме му били вдигали. Нощна смяна бил. Откакто сме се върнали в апартамента, всеки божи ден гледаме да пазим възможно най-тихо, за да не тревожим съня на неравнопоставения гоцеделчевец. Всяка сутрин ставам, щом Светли се събуди и за да не щъка и тупурка по паркета в хола, го водя в кухнята, където си говорим, правя му попарка и му пускам “мечопуховци”, които винаги го кротват за час-два. Е, след гледане на филми е по-непослушен и малко вилнее след това, но нали целта е да пазим кооператорския мир, та компромисът се ядва.

След това по цял ден опитваме да си играем с него някакви “тихи” игри. Е, понеже не става така тая работа, аз вече не изтрайвам и все по-често се карам на детето. “Не тичай в стаята”, “недей да думкаш, моля те”, “нека оставим тази играчка да се наспи, защото е много шумна”, “колко пъти те помолих” и какво ли още не. Даже съм започнал да се карам. А никога не съм искал и нямаше да става така, ако не беше идиотът отдолу, който още докато Краси беше бременна с Оги, ни тропаше по парното и беше идвал веднъж да ме заплашва даже, че аз съм щял да ходя при него, не той при мен, щял съм да видя аз…

Обичам си града, но това, което вече не мога да търпя, е общежитийната му същност. Не мога да търпя наглата, селяндурска, не-градска общежитийност. Абе мамка му, аз толкова време съм прекарал в Студград с колегите си (когато все още беше студентски там градът, не като сега презастроен мутренски кошер). И никога не съм възприемал толкова “претъпкано” всичко там, не съм го възприемал така “претъпкано”, както ми е сега тук. Никога там не ми е било общежитийно в някакъв лош смисъл, макар че си беше буквално общежитие и си имаше и лошите неща. Въпреки всичко там тогава имаше много повече съкооператорство, отколкото днес има в кооперациите. А пък точно днес ми казаха, почти на шега, че съм социопат – та щом и аз ценя доброто съседство, представете си :)

Засега нещата са наред, май. Слязохме на неговия етаж да търсим домоуправителката, която е до неговата врата. Нямаше я, аз си бях взел мобилния в ръка, гушнал Оги и се двоумях дали да набера полицията или не. Накрая Краси отне напрежението на ситуацията и остана със Светко на ръце да говори с господина с чувствителен слух. Не ми се разказва в подробности, въпреки че знам ли, може пък да е терапевтично. Засега смятам тия дни да изпия две бири с приятели, ако се добера до свободно време. Ако не помогне, ще разказвам. Та каза си му тя всичко, което искаше и което трябваше и му го каза спокойна. Ако бях аз, щях да вдигна скандал и или да си изкарам боя, или аз да скоча на бой. По принцип съм много спокоен, така ме знаят и приятелите, но това идва с цената си и ми коства огромни усилия да се овладявам в подобни ситуации.

В последните години (най-вече годините след казармата) почти не ми се е случвало да излизам от кожата си и да се ядосвам толкова, толкова много енергия да ми трябва, за да се успокоя. Имало е един-два други случая преди и досега в последно време все съм успявал да се събера и да преодолея както нервната превъзбуда от адреналина, така и острата физическа болка от повишеното кръвно и щипката истерия (предполагам) за вкус. Искам и сега да съм ОК. И занапред да съм ОК. Искам да нямам вземане-даване с идиоти и селяци, на които целият свят им е крив и длъжен и които без да са прави, все се мислят за най-правите на света. И които, горките, все са онеправдани.

Искам къща. Прекалено дълго отлагам, но явно няма да стане с разработване на фирмичка и изкарване на пари, както си го мислех последните година-две. Че аз даже кабинет не мога да си намеря, камо ли да започна работа по мои си проекти… Някак трябва да стане, даже Светко днес, когато след като се поуспокои и ми даде да го гушна и да му разказвам защо сме притеснени с мама, каза кратко и ясно “Искам друг, нов дом!” и “Искам наша си къща и да си тичам и да си играем заедно по цял ден!”

П.П.: Докато проверявах това за грешки, Светко започна да вика нещо отатък. Доближих се в коридорчето – детето бълнува нещо и се кара насън – не чух точно, преди да спре. По дяволите, пак се ядосах! Ама много! :(

Светът се връща в някакви нормални релси. Изтощителни, изнервящи, на моменти изкушаващи истеричното в мен, но все пак нормални. Да кажем, че животът ми лека-полека става отново нормално неспокоен. Върнахме се в София. В понеделник, точно на осми март и в най-гадното за пътуване време. Тук сме и сме тук, за да останем.

Всъщност всичко беше много по-тегаво и трудно отколкото изглежда така, в два реда. Още от октомври или ноември миналата година търсихме къща или етаж от къща под наем из Панчарево, Герман или Кокаляне, където да се нанесем с проектно увеличеното домочадие. Но мина време, без да намеря нищо. Поне не нещо, което да си заслужава да се тормозим всеки месец, за да отделяме от залъка на бебоците за наем и всякакви нови видове сметки. След това се роди Оги. Роди се тук, в кратък промеждутък между идване от Троян и връщане обратно пак там. Даже направо от родилния дом ги натоварих, ведно с всичкото багаж (плюс тъщата, тя присъстваше неизменно от тогава до този понеделник) и ги закарах директно в града на сливовицата. Оги-боги-барабоги не беше живял хич тук, в старата ни мила гарсониера и чак сега я опознава и се кокори насам-натам, докато го разнасяме и дундуркаме.

После трябваше всеки понеделник да пътувам от Троян до София, защото така е измислило административното ръководство на философския институт към БАН. Не ми се говори много по темата за БАН, хеле пък за администрацията й – само при мисълта се обривам и получавам киселини. Истината е, че всеки понеделник цъфвах на безмислените (особено за докторанти) събрания в БАН след два и половина или три часа шофиране и после още час обикаляне на града за място за паркиране. Гладен и жаден, като “кучето” на Кръпката. Но и това е друга, банска тема. Rover-ът си беше истински “rover”, за някъде малко над половин година направи над 9 хил. км. Оставах след тези пътувания тук за по ден-два, а в последно време и за по седмица. В гарсониерата, която тогава смятах за обърната страница, а днес вече мисля как да я освежа и ремонтирам. Преглеждах обявите и се вясвах на някой и друг оглед. Така и така напоследък ми се налагаше да пооставам, заради наближаващия втори изпит от минимума ми. Какво да кажа – отчайващо положение, това с квартирите. Примерно писали го “лукс”, отивам там, а то “луксозни” са само нещата, които “те хората щели да си вземат” и всичкото останало носи оня застоял дъх на старите кооперации едно време. Същият дъх, само че някак визуално. Е данке, нема сми! При къщите пък положението е още по-отчайващо – питам има ли двор, отговаря ми се троснато “ама вие какво, искате да си садите нещо ли”. Не, казвам, питам ви дали има двор – “ами имат куче”.

Разбира се, за малко повече (или повече повече) от средните пари може да се намерят готини местенца. Но когато парите са от значение, човек може да се отчае направо… Хей, хм – то това май важи универсално. :)

В понеделника решихме бързо и събрахме багажа за има-няма час и нещо. Не го бяхме планирали, просто си решихме за нас си, че вече ни е наложително и така трябва. Светко беше хем ентусиазиран и очакващ, хем може би съвсем леко притеснен. Постарахме се да му е комфортно и притеснението да изчезва. Така де – връщаше си се в неговото си “вкъщи”. Това “вкъщи” преди в Троян, където малко изкуствено и нарочно все повтаряхме, че е “вкъщи”, за да свикне и той, че и ние… А тук е “нашиат буок”, “буока номеуа”, всичките люлки и пързалки, макар да са в ужасно състояние, разнебитени и мръсни – поне в сравнение с тези в “детския площад” в Троян. Тук са и малката Мила, малката Дени и всички други деца наоколо, които няма търпение да започне да вижда пак.

Бяла кола Рошко се представи забележително по пътя, поне в нашите очи. Първо събра почти цялата покъщнина – а който знае размерите отвън на Rover 200 RF, знае какво имам предвид. Ако имах релси за багажник за тавана, щях да взема направо всичко. Но и така е добре – тъкмо ще идем веднъж да си вземем китарите, летните гуми, цветята и няколко дреболии. Пък и да видим града и тамошното “къщи”. Аз си заплювам един студен Tuborg в бар ”Уан”.

По пътя видяхме няколко леки катастрофи – точно сутринта или предната нощ беше започнал да вали яко сняг и още от самия Троян пътят беше сняг и лед. Колата мина дистанцията с достойнство, яко претоварена. Ускоряваше малко по-бавно, отколкото съм свикнал – но логично, едно е един тон и сам човек със 103 конски сили, друго си е същата кола, но натоварена до козирката. Нямаше празно място, седалката до мен даже беше натоварена и завързана с колана.

——

Сега – ами сега се аклиматизираме. Караме го много леко и внимателно, защото Светли се беше изнервил доста през последните вече три месеца. Сега искаме да се поуспокои, затова “по цяяяу ден” си играем с него и не се събираме с никого. Всичко наоколо му е едно огромно впечатление, затова засега му спестяваме прекалените вълнения. И без това все още не спи съвсем спокойно и не заспива много лесно. Макар да е много по-добре, отколкото накрая в Троян. В Троян всичко беше супер, но преди, през лятото. Не съжалявам, че изкарахме на практика година там – съжалявам само, че последните три месеца минаха с доста проблеми там.

И аз не излизам, освен до магазин или за едно кафе някъде наоколо, докато е затишието на следобедния сън. Не съм се виждал още с роднините, та какво остава за приятели. Има време – по-нататък и лека-полека.

Та… ха добра стига и добър ден!

Може би не само аз съм се чудил защо напоследък не пиша тук, но само аз имам обяснението. А и аз съм се чудил, защото нищо не ме е спирало тотално от писане. Най-често е ставало дума за постоянна преумора, засилваща се с всеки ден към края на годината. Края на годината, защото някъде около последния й месец е и последният месец на предродилното растене на братчето на Светко, второто ни дете. Да, очакваме ново бебче. Чакането беше и лесно, и не съвсем. И притеснително и трудно на моменти, и не съвсем. Може би най-изразително го преживява самият Светлин, но той, макар все по-често да му казваме, че е дете, а не бебе, си е бебе все още. Само малко пораснало, щъкащо навсякъде, говорещо и питащо и понякога плачещо и отчайващо се.

Цялото лято и есента прекарахме в Троян и ако някой реши да ме убеждава, че “мястото” е София и всичко друго е компромис, да знае, че е загубил спора предварително. Ако можехме наистина да избираме и ако всичко в България не беше толкова отвратително софияцентрично, щяхме да си идваме тук, само за да виждаме роднини и приятели. Е, не че е малко и това, но не е всепоглъщащо — животът, който се случва между тези ценни срещи е много по-спокоен, дори по-креативен и ако щете, по-качествен извън лудницата, в която от няколко години се е превърнала София.

Днес докарах в София с колата Рошко едно забележително за малък хечбек количество багаж. И Краси и Светли. Към решението да се приберем в панелната гарсониера имаше доста “за” и доста “против”. Накрая надделя някакъв наш си временен “здрав разум” и решихме бебето да се доизноси и роди в обстановката, с която бяхме свикнали през последните… колко са… 7-8 години.

Първо в поликлиниката тук отказваха да ми дадат документите на жена ми, с всичките прегледи, изследвания и т.н. за развитието на бременността. Я грипна “епидемия” имало, а трябвало лично, я не знам си какво. Без такива документи щяхме да се притесняваме повечко. Макар и болницата в Троян да е доста добра, изцяло ремонтирана и реновирана и специалистите в АГ-отделението, доколкото разбрахме, да са наистина добри, а завеждащият — може би на национално ниво.

А поликлиниката в София — първо толкова и са я преглеждали, то една консултация беше… През лятото дядото-лекар излязъл в отпуска и иди го търси. Примерно два месеца го няма никакъв. После почти всички прегледи са били от вида “я да те премерим колко тежиш” и “я да ти премерим обиколката на корема”. Шокираща разлика с консултациите при д-р Миков в частния му кабинет зад Халите, където Краси ходи предния път, със Светли. Но това вече е минало и добре, че нещата са наред.

Търсихме дълго и упорито къща или етаж от къща с двор под наем някъде в селата Герман, Панчарево, Кокаляне. Без добър резултат. Помагаха и някои приятели, търсиха и се ослушваха вместо нас. Квартира търсиха и нашите, но те все намираха някъде в града. Една къща в Кокаляне ми хареса, но беше във вилната зона и съответно доста изолирана за жена с бебе и малко дете, а и беше на ръба на финансовите ни възможности. И един апартамент в Стрелбище досами Южния парк също — но и там отпадна заради нашите представи за “нашето местенце”. Така че оставаме в гарсониерата и бебо ще види първото си “вкъщи” точно в нашата жълта стая. :)

Голямото “против” връщането, освен спокойствието и уредеността на централен Троян беше заради съседите в гарсониерата отдолу. След като два пъти момчето идва да ми прави забележки, че детето го будело, а той искал да спи до 9 часа, защото е на работа после, накрая взе да ми писва сериозно. Когато бяхме дошли за няколко дни през есента, пак за прегледи, тоя идва и ми вдига скандал, защото едва ли не “било нарочно”. Вярно, синът ни не медитира по цял ден, а си играе с играчки. Не всичките са плюшени и “звукоизолирани” и все пак вдига шум. Заспива преди 10 вечерта и се събужда около или след 8 сутринта. За мен това са т.нар. “тихи часове” — ако греша, поправете ме. Но не — “е за тебе девет шумен час ли е?”, ми се отговаря. Следва бясно тропане по тръбите на парното, думкане по тавана, по стените… Как да не се ядоса човек? Сигурно въпросният или е живял цяло детство в къща на един кат в Гоце Делчев, откъдето май е, или в средата му има обичай малките деца да се завързват или упояват, че да не вдигат шум?

В панелните блокове винаги е имало шум. И не само в панелните. Като малък всяка сутрин, докато си ядях попарата или сандвичите преди училище чувах как Дончо на съседите отдолу вика и крещи, че не иска закуска и че не иска да ходи на училище. Вярно, шумът е неприятен в града и особено в такъв истеричен град, какъвто е София напоследък, сигурно на човек му идва много да започва работния си ден със събуждане от тичане на бебешки крачета отгоре или каране на колички с маховик и тем подобни.

Решение, разбира се, има и то се казва тапи за уши. Но не мога да налагам на друг да си слага тапи, след като формално погледнато шумът идва от нашия апартамент и явно се предполага, че аз трябва да озаптявам и да контролирам изкъсо детето си. Но пък и не мога да си плюя на разбиранията и да започна тотален контрол и тормоз на сина си, да го потискам в игрите му, само заради това. А и заради каквото и да е, всъщност. :)

Така че — тук сме. Докарах с колата един голям килим от Троян и няколко пътеки и ще ги постелем, за да спират допълнително шума. Не сме взели и много шумните играчки, взехме най-вече плюшени и книжки. Дано всичко е добре.

Това е първият ни ден в София след няколкомесечно спокойствие в Троян и първият от конкретното очакване на бебето. Дано всичко около раждането, преди и след него, мине успешно и безпроблемно.

В София след дълго отсъствие. Харесвам града си, макар да му се възмущавам все повече и повече. Може би това е различното между хората, които за първи път тук са отишли на кино и тук са ги завели на първия учебен ден от тези, откривали света другаде. Възмущавам се, защото харесвам София. Знам, че е гадна и мръсна и претъпкана и с всеки ден става все по-гадна, по-мръсна и по-претъпкана и от това май няма измъкване. И знам, че се възмущавам и понякога дори отвращавам от града с основание. Но все пак го харесвам — харесвам го, колкото и да е странно… и заради това.

Мога да се възмущавам и от проблеми във Варна, в Пловдив или в Троян, например. И ще бъда не по-малко искрен, но дори и да ми харесват много Варна, Пловдив и Троян, все пак някакси не ги “харесвам”, поне не по същия начин. Въпреки че точно Троян да успява да печели вече не една и две битки за сърцето ми. Дългото време, което прекарвам там, страхотната възможност да отглеждам сина си на едно далеч по-малко истерично място и чистият въздух, тишината и спокойствието на хората си казват думата. Дори и все там да живея и дори да заобичам града, все пак ще си остава онази приятна тръпка на “завръщането вкъщи”, когато видя в далечината върховете на Витоша.

Странното е, че в тази наша София, “вкъщи” някак губи конкретния си смисъл вече. Нашето си “вкъщи”, гарсониерата, която ремонтирахме и обзавеждахме, сега е почти празна. Повечето ежедневен багаж е в Троян, за ежедневието ни там. При нашите пък е малко по-далечно и макар да е близко, поне за мен, все пак е друга къща и това си е нормално. Жилищният ни поглед вече се рее в друга посока. Остава и все повече изплува на преден план първоначалната ни “жилищна мечта”. Къща с двор. Аз си заплювам и гараж и работилница. И кабинети за двама ни с Краси. Моят — на таванския етаж, с прозорче към планината и малка тераска. За нейния — както тя каже.

И още нещо — детски стаи. И хол с камина, истинска камина с огън. Всичко това — в планината, защото аз на равно не вирея. И, разбира се — близо до София, защото… е, нали вече казах. ;)