Arcane Lore

Последните седмици ми донесоха доста промени. Опитвам се да се променя и аз, да съм в крак с нещата, но е трудно – промените са големи и все още са ми някак “външни”. Лични и работни – дисертацията я слагам към работните. Личните ги приемам и преживявам вътрешно, но си е тежко и трудно, няма как. Работните ми стоят все още леко встрани, като че ли ме чакат да се успокоя, да си вляза в релсите и чак тогава ще почукат с пръст по каската “ей, ами ние?”. На всичкото отгоре работните промени донесоха със себе си и още лични неща за донагласяне. Като например да не мога да виждам децата през деня и вечер като се прибирам да се надпреварват кой първи да ме посрещне на вратата и после цяла вечер да са нервни и да плачат – единият че не е дошъл първи, а другият защото брат му плаче…

Но не е лошо. Не се оплаквам, по-скоро ми е едно такова странно и различно. Трудно, но не неприятно. Потиснато, но не от отчаяние, а от скоростта на промените. Конкретно? Ами конкретно – започнах работа на пълен ден в другия край на града. Колегите са готини, длъжността ми пасва (сървъри линукски). Точно когато се готвех да ида на следващата сутрин за първия работен ден, видях че Nick е писал за новата си фирма. Е, Opencode не е като IBM, но се надявам да ми пасне. Беше и най-доброто предложение (в тоя ред на мисли, Globul, много сте несериозни!). Засега трудността ми е битова – ставане, пътуване и т.н. За капак и сега нали са най-кратките дни и се стъмва цял час преди да тръгна. Но и това ще мине. ;)

Да дисертацията? Ами дисертацията върви, мерси. Засега е 60% готова. Или малко повече. Оставащите 60-тина страници са все още в насипна форма – записки, бележки, цитати, адреси, идеи и т.н. Планът за тях е подготвен, нещата са разпределени по подточки и с библиография – остава да ги впиша в текст, като готовите 60%. След това имам няколко редакции на спокойна глава, че ми се иска текстът да се чете плавно и да е разбираем. Поставената крайна цел е краят на месеца. Което значи, че тия последни редакции и дописвания ще са след работа, преди да заспя от умора.

——

И още нещо, което си е най-интересното и затова го оставих за накрая. Ето няколко върло добри бири и една каменица (натиснете на снимката за по-голям размер). Отляво надясно, нали сме си европейци:

Два пъти Stephans Brau, мътна (нефилтрирана) бяла (пшеничена) бира 5.3%. Hefeweizen hefetrüb (бяла бира с дрожди). Немска бира, пише че се бутилира в Германия, за Кауфланд. Номинирам я за откритието на сезона – много добра бира за цената си (към 1.50лв. в Кауфланд), с плътен вкус, некисела и съвсем леко сладка, като пшеничените бири. Най-силно алкохолната от тия на снимката е, но хич не напива като нашенските наливни с консерванти и спирт.

Два пъти OeTtinger Hefeweissbier Naturtrüb 4.9%. Пак немска, мътна бяла бира, не кауфландска – има я в доста магазини, във Фантастико със сигурност. Освен това я сервират с кенчето в О’Шипка и то на супер яка цена, почти като от магазина. Има я и в Халбите, но на двойна цена. Та в магазина беше пак към лев и половина. И тя е номинация за сезона – плътен вкус и за разлика от Щефансбрау-то има по-силно изразен плодов послевкус. На мен ми напомня леко портокалов вкус, но не кисел, а сладък – нещо като портокал с банан. Навремето при правенето на такива бири са се докарвали плодови аромати, със или без това да е било търсена цел. А и то е вкус, който е съвсем лек и трудно се улавя, ако не го търсите и се усеща чак след преглъщане. Ойтингер-ът е готина бира, даже смятам тия дни след работа да свърна в близкото Фантастико и да се почерпя за вечеря.

Бялата мишка в средата е играчката, която Светко ми остави, когато заминаваха за Троян и ми каза да нося на врата си и да се грижа през цялото време за нея. Та ето го мишокът, сред бири – кой като него.

Вдясно следва Stepnahs Brau Shwarzbier 4.8%. Пак Щефансбрау, от Кауфланд, пак на подобна цена – лев и нещо. Без да е нещо много особено, ми хареса. Типично филтрирано тъмно пиво, ароматът е леко карамелен, не кисел и цялата бира е плътна, не водниста като някои масови наливни тъмни у нас. Ако пия тъмно тая зима, нещо такова ще е.

После Kaltenberg Pils 4.8% – типично пилзенско (филтрирано) пиво. Всъщност си е Болярка. Макар че Болярка не е каквото беше навремето. Нашенска бира, но със съжаление добавям “нищо особено”. Няма да я забележа сигурно следващия път на рафтовете в магазина.

Последното, в ъгъла да се срамува, е Kamenitza Пшенично 5%. Един от актуалните родни опити да се прави мътна бяла бира. Другият опит е Болярка Вайс, нея не съм я пробвал още. Но като знам Каменицата… Мнението ми е тук. С две думи Каменица Пшенично е “нищо особено”. Даже по-лошо – не е хубава. Някои може да обяснят, че воднистият вкус, киселата жилка и липсата на по-сериозна утайка се дължи на добавките – които в Пшенично са царевичен грис и кориандър – но не вярвам аз, мълчи и стадионът. Просто не е добра бира. Цвик с лимонтузу.

Та тези бири на снимката… сигурно се чудите защо така съм ги събрал? Те са бирените представители на вдъхновението за работата по дисертацията миналия месец. За този месец няма да има такава щафета сигурно – ако пия по едно вечер след работа, или няма да пиша нищо, или писането ще е толкова късно, че няма да мога да се събуждам на сутринта.

Наздраве! Препоръчвам двете бели и тъмното. Само не да не ги изкупите, ей! Ще се презапася аз за уикенда, за всеки случай. ;)

В понеделник напуснах работа отново и отново съм на свободна практика. Какво означава това за ИТ-специалистите - много и различни неща. В моя случай значи, че най-вече ще правя уеб-проекти “на парче”. Имам и други идеи за работене, но те ще почакат, докато ги доизмисля, подготвя и разработя. Междувременно ще пиша сайтове на PHP. “Пиейчпи-писател”, както казваха колегите във вече старата ми работа. Не се оплаквам - все някой трябва да върши и това, а пък аз имам търпимост към такъв вид работа. Имам и доста за учене и развиване, така че няма да е скучно. Ще си спазвам и един принцип, който наскоро опитах да пренебрегна. Става дума за това продуктът на работенето ми да е (или да се основава на) свободен софтуер. Ако това е невъзможно, то поне да не е “лош” продукт, да не ограничава хората, които го ползват. Досега при мен най-видимо е било това със свободността - най-добре съм се чувствал, когато съм работил със и по F/LOSS.

Да кажа нещо и за работата ми - не напуснах заради друго предложение или заради лоши условия. Напротив, в CNsys всичко беше намясто, условията са добри и в смисъла на работна среда, и в смисъла на заплащане. Колегите ми бяха готини в отношенията и прецизни в работата. Доста хора, които съм срещал отдавна или познавам задочно от “линукс-средите” се оказаха събрани там.

Но не можах да се приспособя към целодневна работа по нещо, което въпреки всички интересни аспекти в него, все пак не е, както се казва, “стихията ми”. Предпочетох да напусна пред това да ми става все по-трудно да мобилизирам интереса и ентусиазма си и така да лъжа както себе си, така и фирмата. Моята позиция трябваше да бъде на внедряване на системи за управление на бизнеса в ИТ-отдели. Това означаваше доста четене през този месец на различни статии по въпроса, както и няколко обучителни сборника и една от книгите от ITIL, “Service Delivery”. Интересни неща, но попадаха все някъде посредата между компютърджийското и философското в мен - твърде повтарящи се и нерефлективни, за да ги възприема философски и достатъчно далечни от GNU и свободния софтуер, за да не ги възприемам компютърджийски. Въпреки така прекъснатия ми опит за доближаване до ITIL смятам това за интересна област и май ще продължа да чета статии по такива теми. Още повече, че въпросът за ИТ-управлението е много тясно обвързан с разбирането за качеството - а там имам интереси, пък и си е типично философски въпрос.

Предстоят ми и някои покупки, определено 1 гигабайт RAM и или нов монитор, или лаптоп на изплащане. Трябва да внимавам да не харча излишно, но пък и да не купувам боклуци - става дума за инструментите ми за работа. Доста се интересувах от преносими машинки напоследък и явно имам два варианта - или да взема нещо евтино и старо, но колкото да ми върши работа засега, или нов ThinkPad. А те са скъпички.

Започнах отново и да снимам. Нищо особено засега, но пък имам цял куп снимки за редактиране от фоторазходките, така че ще наваксвам полека. Днес отидох да говоря за една поръчка и на връщане през центъра изпонащраках руската църква. И преди съм снимал там, мястото е много готино особено с късна светлина или пък със сняг - градинката зад църквата се пълни с отблясъци и сенки. Е, нямам някакви супер-снимки, но за мен е важно, че ми дойде отвътре да извадя апарата от чантата, която иначе на работа всеки ден носех, но не ползвах. И че поснимах и ми беше приятно.

Сигурно има много неща, които трябва да се имат предвид при избора на работа. Дори и да съм разбрал вече някои от тях, пак не мога да ги опиша всичките с думи - много от тях се усещат лично и им казваме “настроения”, “усет” и т.н. А и не е нужно да се изброяват и описват - всеки сам решава кой път е най-добър за него и всяко буквално и постъпково упътване не помага, а винаги пречи. Защото чертае не друго, а всеки път “моя”, извървяния до момента път.

И все пак смятам, че едно от най-важните неща е там, където отива човек, да има професионална неизвестност и към нея да се пристъпя с вълнение. Дали ще е с ентусиазма на завладяването или с по-първичния адреналин на страха няма голямо значение - важното е да е интересно, да е задържащо вниманието.

Искам да кажа, че е много важно човек да не усеща работата като под нивото си. Ако ползвам бърза заемка от принципа на Питър, важно е да се вижда границата на некомпетентност. Защото това значи, че тя е по-високо, че не е достигната още. Когато се достигне границата на некомпетентност, човек просто вече е некомпетентен и така и така не може да я забележи подобаващо.

Не казвам работата да е трудна, мъчителна и да е непосилна жертва всеки път. Не, просто не трябва да е за същия човек, но отпреди четири-пет години, примерно. За такава работа има други хора, за които тя ще е предизвикателство и тръпка, ще им дава от неизвестността си.

Всичко това разбира се има съвсем други, изкривени измерения, когато става дума за държавна работа. Особено в ИТ-областта, за нея знам - макар да не ми е трудно да повярвам, че така е и в другите. Държавата изкривява много неща и ИТ определено е едно от тях. Но, както много пъти съм казвал - за държавата не трябва да се работи, така че този проблем отпада. :)

Тези дни ме е налегнал грип и се превивам вкъщи с болки в корема и болничен за шефа, прибран някъде в якето. Точно преди да ме покоси постоянната вирусна пандемия “отново за първи път”, имах среща за предварително уговаряне на работа, която среща и която работа ме бяха ентусиазирали дотолкова, че започнах да се присещам защо изобщо бях тръгнал да напускам работа преди малко повече от година. Тогава с усилие взех решението да се махна от Електроразпределение Столично, където имах постоянен договор, нисичка, но бавно нарастваща заплата и достатъчно премии и отпуски.

Махнах се, за да започна да работя за себе си. Да съм свободен сам да определям работното си време и почивките, да поемам отговорност за провалите и да изживявам истинската радост от успехите. А не да ми се налага да се мъкна в офис, който ми е противен и да върша работа, която смятам за безмислена под ръководството на хора, които или са некомпетентни, или имат други интереси, или, както е на новата ми работа, комбинират всичко това, че и дори се държат зле с мен. Да, единствените положителни неща са били добрите отношения с някои от колегите (приятели, които ще се радвам да видя и днес) и няколко внедрени технологии (които обаче се забравят с напускането ми).

Не съжалявам, че тръгнах пак на работа преди три месеца, не съжалявам и че наскоро започнах отново да си търся по-добра позиция. Това, което ме учудва безкрайно е как съм могъл да забравя защо напуснах. Как може три месеца работа в мазе-хале с луминисцентни лампи, LCD-монитори и бумтящи промишлени климатици в сървърното от другата страна на стъклената стена да затрият мотивацията за работене сам? И да оставят само спомена, че “нещо съм искал да направя”… ама какво беше - сигурно да си намеря по-добра работа?

През изминалите две-три седмици отказах две-три предложения, от едно място ме “отложиха” и “въведоха в базата” и също така отказах на предложение за работа в добра фирма при готин екип. Точно това последното ме накара да преосмисля работната си мотивация. Когато обмислях въпросната позиция имах пред себе си много възможности за професионално развитие, за учене на нови неща, за пътувания и за работа в готин екип. Не на последно място и при добри пари. Но когато една вечер си мислех как ще си развия живота с тази работа в близките месеци и евентуално години, нещо в мен се обърна назад и си припомни. Да, аз наистина исках и искам да работя отделно от голяма фирма, сам или в екип с приятели - да работя така, че да мога във всеки ден да си припомням моите си лични приоритети и мечти и да ги следвам. Може работата за държавни и бивши държавни предприятия да ме е изкривила (всъщност със сигурност е така - ако темата ми беше политическа, щях да кажа, че за системата на властта не трябва да се работи). Може в някоя хубава частна фирма нещата да са много по-добре и да успявам да се чувствам свободен. Но три месеца работа в ИТ-отдел на държавна агенция явно наистина могат да заличават памет. Ужасявам се, като си помисля колко служители в държавната администрация са с така изтрити мечти, проекти и мотиви. Стряскам се, че се случи на мен…

Отгръщам нова страница и макар да трябва да се върна на работа в понеделник, вече имам предвид защо изобщо съм отишъл на тази работа. Истинската причина да отида не беше, че не ме искаха от другаде (както може би си мечтае началникът ми:) - напротив. Причината да работя на сегашното си място е, че смятах, че ще имам достатъчно свободно време да подготвя и доизмисля бизнес-концепция за Lindeas, за да може когато напусна и се заема само с мои проекти и проекти с приятели, нещата да вървят по-гладко.

Разбира се, оказа се, че в държавната работа няма работа, но пък има много неща за вършене, има голяма отпуска, но се влиза с магнитна карта точно навреме, има много техника, но никой не знае нито как да я управлява, нито пък и за какво точно е. Започнах лека-полека пак да влизам в стаята с двойно дълго кафе (“супа”, както му казваше Жоро Танев), лошото осветление и шумът така ми отвлякоха вниманието, че постепенно забравих защо бях отишъл там.

От днес професионален приоритет отново са проектите с GNU/Linux. Радвам се, че решавам така и че пиша това тук, за да ме подсеща поне. :) Ще се върна към проектите, които имах с някои приятели. Дано съм бил единственият, който така се е хипнотизирал от работата. :)

От няколко месеца търся моето работно място - такова, че да не съжалявам нито за загубено време при правене на неща, които не смятам за ценни, нито за загубените пари, които евентуално бих получавал другаде.

Отскоро имам работа на цял работен ден, но нещо ме тревожи все повече напоследък - не ми харесва да отивам някъде, да “дръпвам” с ентусиазъм в началото и след това да ме удря монотонното ежедневие сред ИТ-неспециалисти или специалисти в по-различни от ИТ области. И на предишната ми, и на тази работа не съм съвсем сам, работя заедно с поне още един администратор на GNU/Linux, а и тук колегата е ок и сме намерили начина, по който да работим екипно, когато се наложи. Но проблемът не е в екипността ни, а в това, че не ни се налага. Не на последно място не ми допада да съм на длъжност, която хем е държавна, хем шефът има казармени навици в отношенията си с персонала. Да, знам - това е лична преценка и досега винаги съм се опитвал да съм максимално коректен към работодателите си в такива публични казвания. Но не мога да приема такова неравнопоставено отношение - вярно, началникът е на по-различна позиция от моята, но това не променя нещо основно, а то е че както аз имам нужда от работата, за да яде семейството ми, така и началниците имат нужда от мен, за да се върши работата им.

Казано накратко, уморих се да се опитвам да се нагаждам към среда, която е така чужда ми. Мога да се приспособявам, интелигентно момче съм, но всичко си има граници. Пък и май ми е крайно време да си намеря моята си работа - вече съм на трийсет.

Това, от което се интересувам сигурно си личи от статиите в сайта ми, но както аз го определям е нещо свързано с GNU/Linux-системи и поддръжката им. Може да се каже, че съм имал достатъчно време на досегашните ми работения да прочета най-различна литература и да се сблъсквам с различни проблеми, затова не съм супер-специалист, но поне смятам че имам сравнително голяма обща култура по темата.

Също се интересувам и от публицистика по теми, свързани със свободния софтуер, авторските права в Интернет и съответно влиянието на тези неща върху развитието на технологиите и обществото. Работил съм и като преводач на свободни програми, това също е нещо, което мога да върша с ентусиазъм и удовлетворение. Всичко това може да бъде отдалечено - най-доброто ми работно място е пред компютъра вкъщи. Знам, че у нас всеки иска да заведе служителя си в офис и да му плаща чистачка и ток, но аз мога да работя и от вкъщи.

Разбира се, ще продължавам да си търся работа по конвенционалния начин, но все пак ако някой има предвид работа, която да е свързана с интересите ми и най-вече която не е много изтощаваща и, разбира се, не е за малко пари, може да ми помогне да я намеря.

Като казвам, че не искам изтощаваща работа, го мисля сериозно - достатъчно съм работил неща, които предимно ме изморяват. Търся други стимули вече, не искам да се амбицирам на бюрото си с двойно кафе и валериан. Умората и нервите могат да се трупат както от много натоварена работа, така и от целодневна скука. Да кажем, че търся нещо по средата. А казвам да е за добри пари, защото храня семейство. Обривам се вече от позиции за “експертен персонал без ръководни функции, може и студенти”.