Arcane Lore

На 30-ти ноември се роди вторият ни син. Пиша чак два дни по-късно, защото колкото и някои приятели и доста от роднините да не го разбират, гледането на Светко не е нещо, което оставя време и сили за странични занимания. Сега съм сам вкъщи със Светко – е, сам, но с тъщата, която дойде точно преди раждането с идеята “да ни помага”, но пък поне ни прави компания. Аз слушам Светко, но често проблемът е, че той има прекалено революционни разбирания за това как следва той пък мен да ме “слуша”. Не се оплаквам, приятно ми е, че детето расте в спокойна и свободна среда. Братчето му също ще бъде гушкано, глезено когато иска, ще му бъдат организирани игри и приключения и винаги ще знае, че вкъщи с мама и тати е сигурно, спокойно и винаги пълно с внимание за него. Както е и за Светко.

Успях да пиша на няколко човека в джабър и айсикю, нямах как другояче. Но сега Светли спи на рамото ми, прозорецът с “Моите приятели Тигъра и Мечо Пух” е затворен и мога на спокойствие да кажа за Огнян.

Огнян се роди на 30-ти вечерта. Тежи 3800 гр., за ръста не знам още висок е 53 см. Бил гръмогласен, когато е гладен и се усмихвал през останалото време. Ще го видим при изписването най-вероятно, защото във 2-ра Градска не разрешават свиждания. Може да стоим в двора и да си говорим с мама и бебе през прозорците с решетки, но нещо не ме влече идеята. Светли вече чака братчето си и се радва, че ще си има приятелче, с което да си се приберат в детската стая в Троян и да си играят на спокойствие и простор. Радва се още повече, че мама е добре и че скоро ще си дойде и ще го гушне.

Бременността ни изтощи и добре, че всичко вече е наред. Няколко пъти трябваше Краси да влиза в болница за по няколко дни и аз гледах сам Светко. Първият път беше в София, останалите – в Троян. С всеки следавщ път се отчайвах все повече – не толкова за моите денонощни грижи и занимания с детето, колкото заради отчаянието в неговите очи, когато мама отиваше в странното омразно място ”болница”.

Оги растеше бая бързо и си се роди почти две седмици преди термина. Сам е тръгнал да се ражда, така че датата си е неговата – наложило се е сечение заради възможен риск, преценен на момента от лекарите. Отидохме в болницата точно в деня, в който бебето наистина е тръгнало да се ражда и лекарите много точно са преценили. Малък Огнян сега е добре, стои си вече при мама и се усмихва. Сега трябва Краси да се възстанови бързо, защото за разлика от предната бременност, почти не наддаваше и растеше почти само коремът й. Лекарите преди седмица казаха, че бебето е доста едро за седмиците си и отговаря на възраст, при която трябва вече да се ражда. Е, добре че я заведохме точно навреме.

Аз, то се знае, нямах засега време нито да се видя с приятели, нито да се понапия. Но, както Андрей все казва, “за момче се пие мастика” – така че все някога ще трябва да се измисли нещо. ;) Нищо, днес не аз съм важният ;)

Светко спи и чака да си играе с Оги. Не може да разбере съвсем, че до играенето ще мине доста време. Скоро каза, че когато бебето стане на две и половина, ще си играят заедно, защото то бебето сега е по-малко от него, но като стане на две и половина, ще е колкото него, защото той е на две и половина… Хм, логика ;)

Добре дошъл, Оги! Успех и радости в откриването на света, мило дете!

Може би не само аз съм се чудил защо напоследък не пиша тук, но само аз имам обяснението. А и аз съм се чудил, защото нищо не ме е спирало тотално от писане. Най-често е ставало дума за постоянна преумора, засилваща се с всеки ден към края на годината. Края на годината, защото някъде около последния й месец е и последният месец на предродилното растене на братчето на Светко, второто ни дете. Да, очакваме ново бебче. Чакането беше и лесно, и не съвсем. И притеснително и трудно на моменти, и не съвсем. Може би най-изразително го преживява самият Светлин, но той, макар все по-често да му казваме, че е дете, а не бебе, си е бебе все още. Само малко пораснало, щъкащо навсякъде, говорещо и питащо и понякога плачещо и отчайващо се.

Цялото лято и есента прекарахме в Троян и ако някой реши да ме убеждава, че “мястото” е София и всичко друго е компромис, да знае, че е загубил спора предварително. Ако можехме наистина да избираме и ако всичко в България не беше толкова отвратително софияцентрично, щяхме да си идваме тук, само за да виждаме роднини и приятели. Е, не че е малко и това, но не е всепоглъщащо — животът, който се случва между тези ценни срещи е много по-спокоен, дори по-креативен и ако щете, по-качествен извън лудницата, в която от няколко години се е превърнала София.

Днес докарах в София с колата Рошко едно забележително за малък хечбек количество багаж. И Краси и Светли. Към решението да се приберем в панелната гарсониера имаше доста “за” и доста “против”. Накрая надделя някакъв наш си временен “здрав разум” и решихме бебето да се доизноси и роди в обстановката, с която бяхме свикнали през последните… колко са… 7-8 години.

Първо в поликлиниката тук отказваха да ми дадат документите на жена ми, с всичките прегледи, изследвания и т.н. за развитието на бременността. Я грипна “епидемия” имало, а трябвало лично, я не знам си какво. Без такива документи щяхме да се притесняваме повечко. Макар и болницата в Троян да е доста добра, изцяло ремонтирана и реновирана и специалистите в АГ-отделението, доколкото разбрахме, да са наистина добри, а завеждащият — може би на национално ниво.

А поликлиниката в София — първо толкова и са я преглеждали, то една консултация беше… През лятото дядото-лекар излязъл в отпуска и иди го търси. Примерно два месеца го няма никакъв. После почти всички прегледи са били от вида “я да те премерим колко тежиш” и “я да ти премерим обиколката на корема”. Шокираща разлика с консултациите при д-р Миков в частния му кабинет зад Халите, където Краси ходи предния път, със Светли. Но това вече е минало и добре, че нещата са наред.

Търсихме дълго и упорито къща или етаж от къща с двор под наем някъде в селата Герман, Панчарево, Кокаляне. Без добър резултат. Помагаха и някои приятели, търсиха и се ослушваха вместо нас. Квартира търсиха и нашите, но те все намираха някъде в града. Една къща в Кокаляне ми хареса, но беше във вилната зона и съответно доста изолирана за жена с бебе и малко дете, а и беше на ръба на финансовите ни възможности. И един апартамент в Стрелбище досами Южния парк също — но и там отпадна заради нашите представи за “нашето местенце”. Така че оставаме в гарсониерата и бебо ще види първото си “вкъщи” точно в нашата жълта стая. :)

Голямото “против” връщането, освен спокойствието и уредеността на централен Троян беше заради съседите в гарсониерата отдолу. След като два пъти момчето идва да ми прави забележки, че детето го будело, а той искал да спи до 9 часа, защото е на работа после, накрая взе да ми писва сериозно. Когато бяхме дошли за няколко дни през есента, пак за прегледи, тоя идва и ми вдига скандал, защото едва ли не “било нарочно”. Вярно, синът ни не медитира по цял ден, а си играе с играчки. Не всичките са плюшени и “звукоизолирани” и все пак вдига шум. Заспива преди 10 вечерта и се събужда около или след 8 сутринта. За мен това са т.нар. “тихи часове” — ако греша, поправете ме. Но не — “е за тебе девет шумен час ли е?”, ми се отговаря. Следва бясно тропане по тръбите на парното, думкане по тавана, по стените… Как да не се ядоса човек? Сигурно въпросният или е живял цяло детство в къща на един кат в Гоце Делчев, откъдето май е, или в средата му има обичай малките деца да се завързват или упояват, че да не вдигат шум?

В панелните блокове винаги е имало шум. И не само в панелните. Като малък всяка сутрин, докато си ядях попарата или сандвичите преди училище чувах как Дончо на съседите отдолу вика и крещи, че не иска закуска и че не иска да ходи на училище. Вярно, шумът е неприятен в града и особено в такъв истеричен град, какъвто е София напоследък, сигурно на човек му идва много да започва работния си ден със събуждане от тичане на бебешки крачета отгоре или каране на колички с маховик и тем подобни.

Решение, разбира се, има и то се казва тапи за уши. Но не мога да налагам на друг да си слага тапи, след като формално погледнато шумът идва от нашия апартамент и явно се предполага, че аз трябва да озаптявам и да контролирам изкъсо детето си. Но пък и не мога да си плюя на разбиранията и да започна тотален контрол и тормоз на сина си, да го потискам в игрите му, само заради това. А и заради каквото и да е, всъщност. :)

Така че — тук сме. Докарах с колата един голям килим от Троян и няколко пътеки и ще ги постелем, за да спират допълнително шума. Не сме взели и много шумните играчки, взехме най-вече плюшени и книжки. Дано всичко е добре.

Това е първият ни ден в София след няколкомесечно спокойствие в Троян и първият от конкретното очакване на бебето. Дано всичко около раждането, преди и след него, мине успешно и безпроблемно.

Поздравявам всички родители, които като нас сами си гледат децата! Макар и двете баби да са ни казвали, че ще се радват да гледат Светлин, ние се справяме с абсолютно всичко сами. Много са причините, най-малкото живеем далечко от роднините. Виждат го, разбира се, но в грижите за детето има много, много повече от виждане или ходене на гости.

Много от приятелите ни, които имат деца на горе-долу същата възраст като нашия бебок имат поне на кого да оставят за малко детето. Поне да вземат глътка въздух и да съберат малко енергия и нерви. Ние не сме се разделяли със сина си и нямаме и желание да го оставим да расте далеч от нас, за да отидем на почивка, например. Как ще почиваме, нали всеки ден и по цял ден ще го мислим и ще ни липсва? А и той е много общителен и весел, но като ни няма около него, започва да се оглежда учудено и все по-притеснено.

Помага ни това, че сме заедно. Аз не ходя в офис на работа и когато е нужно помагам. Това понякога и пречи, защото понягока и двамата заедно се изтощаваме и уморяваме. Но няма начин, справяме се.

Краси тези дни е малко болничка и аз се опитвам да поема всички грижи за бебето. Налага ми се, няма начин да вдигна ръце. В началото бях свръх-изнервен и дори се поскарвах на малкия, от което той съвсем се отчайваше. Днес, след като за втори път се върна от болницата, се поуспокоих малко за здравето на милото и съм в по-ведро настроение, макар грижите да стават все повече. Светко също май усети, че мама е по-добре и че тати е по-спокоен и пак започна да грее с очички.

Малко изоставам от работата си, защото единственото ми свободно време за работа по традиция през последните месеци е през нощта. А сега, като не мога да поспивам и дори през повечето време да подгъвам крак през деня, вечерно време просто не ми остават сили. Тъпча се с кафета, но не помагат. Все едно пия не силно нескафе с мед, а някакво нектарче. И затова ги спирам, тъкмо и да не се тровя.

Успявам все пак да работя, надявам се да си свърша задачките. Точно преди два-три дни ми пратиха нови поправки по софтуера. Добре, че Краси е по-добре, иначе сигурно хич нямаше и да влизам в мрежата. Сега вече се логвам да си прочета джабера, пощата, да си прелистя новините в четеца и да опитам да попиша малко PHP. Но умората ме притиска и сигурно тази вечер ще се предам. Преди три нощи ми беше последното целонощно оставане и още не мога да си върна силите. Нормално, като през деня гледам, нося, храня, преобличам и къпя бебето. Ходя да му взимам храна, ходя на пазар, готвя. Утре ще го изведя да се разхождаме из площада.

Не се оплаквам, добре ми е. Приоритетът е семейството ми. Краси и Светли да са здрави и щастливи. Щастлив съм, само всички да сме наред. Работа винаги ще има.

Днес е последният работен ден на Краси - от утре вече е “волна птичка” и започва работа по дисертацията си. Тези дни започва и тазгодишното докторантско училище, така че котаракът пак няма да има целодневна компания. Завършването на докторантура едновременно с работата се оказва неподходящо, дори и работата да е точно по темата. А и откакто я приеха, като че ли някои от шефките й взеха да завиждат и да я товарят с повече работа. Може и да е нормално - въпросните шефки нямат дисертации.

Това означава много неща, но може би за мен най-забележимото е, че заплатата ми е важна част от семейния бюджет. През едната година, когато се опитвах да мина на свободна практика не беше така и тогава притеснението беше по-различно. Сега важно се оказва да не оставам без работа и ако сменям длъжностите и/или местоработата, да не отивам на по-лошо място. Някак отговорността е повече. Повтарям си напоследък, че трябва да съм все повече “глава” на семейството ни, да имам предвид по-голяма отговорност. Така, както доскоро бях без работа, а жена ми работеше, така аз сега трябва да внимавам с доходите и работата ми.

А Краси сега точно трябва вече да я изпращат колегите й, ако са организирали нещо по-специално, де. Все пак това са си четири години и половина работа по специалността от университета. Де да можех аз да се похваля с нещо подобно с моите компютри… :)

Днес си говорихме сутринта за това напускане и се изненадах, че имаме обща позната - нейна колежка от службата и моя от блогсферата. Алекс, поздрави!