Arcane Lore

Онази нощ е починала баба ми Богдана. Говорих на два пъти с мама, вечерта успях да чуя и тати — цял ден с чичо обикаляли града, за да се разправят с бюрократи. Искам тати да е спокоен и да не се товари, много му се събра в последните години. На неговата възраст е нормално да си гледа пенсията, да си почива и да се радва на внучетата. А не да тича постоянно по частни проекти към разни фирмички и да проектира електростанции вместо всякаквите там назначени млади днешни пишман-инженери в бранша. Не да му крадат колата и да му разбиват къщата. Искам светът, чиято надежда дядо Стоян така и не дочака и двайсетина години по-късно съпругата му остави за дочакване от нас и децата ни най-накрая да започне да идва. Баба е починала в съня си и сега е в по-добрия свят.

Помня как се радваше, когато отивахме горе с брат ми и баща ми или пък отивах сам. И сядахме на фотьойлите, тя намаляваше радиото и започваше да ме разпитва за моите неща. И все се усмихваше, кимаше разбиращо и започваше да вмъква в разговора нейни разкази за подобни случки от нейното детство и младост. Тогава аз вече бях някъде в началните и средните класове, а тя беше загубила дядо заради лекарска грешка. Лека-полека като че ли намаляха събиранията по празници и рожденни дни в тясната им гарсониера. Нямаше го веселият шум от едно време, когато големите вдигаха наздравици на масата в кухнята, а аз с братовчед ми и братовчетките се щурахме наоколо и играехме на гоненицо-криеница.

Обезсилвам се, като помисля, че даже нямам нейна снимка от мен, а се пиша фотограф. Но пък нали не снимаме хората, за да имаме образите им, когато не са вече сред нас? По-скоро ми е някак тежко, че не успях да покажа на баба, че фамилната история наистина ме засяга и интересува. Че не събрах и записах спомените й, а тя се надяваше някой от нас да го направи. И все пак сама е писала разни неща, подреждала е снимки и събития. Гузно ми е малко пред поколението колеги на дядо, част от които веднъж-дваж видях на сбирка на “Съюза на възпитаниците на ВНВУ и техните наследници”. Видях погледите им, когато кимаха към мен и промълвяваха “О, внукът на кап. Праматаров, браво, браво!” Братовчедките Невена и Ангелина писаха стихове, а аз дори не показвам моите никъде. Тъжно ми е, че през последните години почти не съм минавал да видя баба си, а навремето като малък съм прекарвал дълги дни под техни грижи — баба ми ме води на френски, дядо ми ме учи да рисувам и понякога на семейни вечери разказва нещо малко за войната, артилерията и “щуките” и времето преди лагерите. Та аз тогава изобщо даже не знаех, че е имало такива ”лагери”…

Но не това е важно. Всички тези неща и всичките ни близки хора са завинаги в сърцата ни. Всичко друго е преходно и извън нас. А ние те обичаме, бабо Богданке! Бог да те прости!

Бебешката кухня в Троян е страхотна, ако имате път насам и оставате с бебе, непременно го запишете. Спестявате си част от готвенето, а храната е добра и много евтина, особено в сравнение със скъпите буламачи в софийските кухни. В София пробвахме една частна, уж по-качествена, а даже аз отказвах да опитвам манджичките. Тук кухнята е зад китайския при реката. Намира се точно на другия бряг срещу новия комплекс “Чаршията”. От центъра по големия пешеходен мост — и сте там. Дават папото между 11 и 12 някъде.

Нота бене, която винаги добавям — наблизо е бар “Уан”, a.k.a. “ирландския бар”. Единственият кусур за мен е, че нямат жива и прясна бира. Някой път трябва да пиша за това ми ново бирено влечение. Но то прясна бира и без това има на много малко места. А там готвят страхотно, ама страхотно ви казвам. Винаги е приятно прохладно, дори и привечер, когато се изпълва с компании. И когато има много хора, пак не е шумно или задимено. Разпределение на масите и правилно настроени климатици — нещо, което масово заведенията в София трябва да научат.

Котаракът пътуваше с нас, но нещо не съм в настроение да се тормозя с разкази за пренасянето на котка с кола. Малко неща ме изнервят, но щях да получа сърцетуп покрай тая одисея. Нейсе — пристигнахме и аз с огромно облекчение отворих вратата на колата и казах “Хайде, Арти, излизай!” Щипна веднага нанякъде и даже в момента скитори навън. Общо се е прибирал два пъти, единия път да хапне, а втория май по-скоро защото нещо го беше изплашило навън. Смятаме да го заведем до ветеринаря отсреща, за да му даде всички нужни неща срещу паразити и да го ваксинира, че му изтича ваксината. Но нашият е така зает да изследва новите си планински владения, че не знам как ще стане точно ;)

Интернет има в града, даже да не казвам голяма дума, ама положението е направо по-добре от в София. Не съм замервал скоростите, но аз и не съм даунлоадер. Трябва ми бърза връзка за работа и за ровене и четене, а досега няколко часа вече не съм забелязал да не ми е таман. При това за 5 лева по-евтино, отколкото в София. От време на време се появява втора безжична точка освен рутера ми и достъпът е свободен. Но не е нещо постоянно, предполагам че и по към центъра няма истинска свободна безжична зона. Ама няма значение — айде сега, чак пък толкова. ;) Свързаха ни за нула време, даже направихме ВЧМ през PPTP, за да им виждам локалния сървър. Не че ще ползвам нещо оттам.

За три дни засега съм видял само едно Subaru в града. В София виждам поне по три на излизане. От японките има доста Тойоти, определено има повече Мазди по улиците. Но Субару няма. Единственото беше един ярко червен Forester на паркинга при читалището. Ама лъскав, лъскав — даже реших отначало, че е скоро пастиран, но може да е просто скоро купен и да е каран все в града и все по чисти улици и до гаража. Нищо чудно да го кара някой по-възрастен, дето няма и да си помисли за офроуд.

Което ме хвърли отново в размисли. Че Субару е “колата” е донякъде ясно, но има много неизвестни. Цветът на “Горския” поне беше правилният, за мен червеното може да е неадекватен политически цвят, но за автомобили определено е много подходящ. Дилемата е някъде между очарованието на Impreza или Legacy и ниския разход на някои от другите марки. Цената на бензина не е за пренебрегване, а едно такова Субару пие около 6-7 извън града и 12-13 в града. Блестящо различно е новото Legacy diesel, което е common rail и освен всичко друго е с чувствително по-нисък разход. Но това означава чисто нова кола, тоест кредит и изплащане. Другият вариант за нисък разход е някоя старичка Мазда 323, примерно, която да се прежали и да й се напъха газ. Сложна тема, ще видим.

Навън сега вият котки и взех малко да се притеснявам за Арти. Размножителен период е и въпреки че нашичкият е здравеняк и с големината на две женски, не искам да пострада в битки. Да си призная, не сме мислили точно как ще го върнем, като се прибираме. Сигурно е много по-трудно да го върнем в гарсониерата, отколкото да го доведем от там тук.

Още не мога да свикна на работен ритъм. Но тук определено ще мога да работя по-спокойно, наредих си и нещо като малък кабинет, за да съм отделно докато работя. А пък ако тези дни ми преведат най-накрая заплатата, може и да се справим. Ще го отпразнувам същата вечер с една халба в ”Уан”.