Arcane Lore

Има няколко приятеля, дето мине се, не мине време и ме заяждат, че съм бил я “тежка гемия”, я съм се оплаквал много, а пък то толкова много други хора имали деца и си ги гледали и ходели на работа и тем подобни. Нямам нищо против, но честно, избива ми някакъв вентил, когато за пореден път ме питат как съм, какво правя и след това се започва с атаката “ама ти какво се оплакваш”, “ти си мързелив, работи се каквото има, а не се подбира като тебе”, “те и (еди-кои си) имат бебе, ама ги виждам, а вас не мога да ви видя цяла вечност”… Хубаво де, питате ме как съм, какво става вкъщи и какво е отношението ми към офисната работа и/или тъпите шефове ли или искате да си излеете тия простотии?

Отдавна не пиша за такива неща тук, но какво пък.

Значи за мен, когато ми кажат “как си”, това е доброжелателна подкана за започване на разговор със споделяне на “нещата от живота”. Споделяне и от двете страни и изслушване. И то изслушване без заяждане, мрънкане и “аз нали ти казах”. Няма такава опера — ако някой иска да ми казва как според него трябва да се живее, какво, как и къде трябва да се работи и как трябва да се гледат деца… ами да ми каже отначало, че да знам да не подхващам тоя разговор с него. Защото ми е тъпо и обидно, егати. Смахнатото е, че такова отношение на “слушай сега аз да ти кажа къде бъркаш” най-често го изиграват стари приятели. Дето би трябвало да ме знаят прекрасно, че хич не съм по тази част.

Едно важно уточнение — аз може да съм по-категоричен в изказа си тук, но това е най-вече заради съкращаването и опростяването на този изказ. Когато съм писал за политика или за свободен софтуер, например, само съм излагал идеи и разбирания и никого не съм хващал в разговор, за да му натяквам кое е правилно и кое — не. Даже напротив — точно в такива разговори отстъпвам и оставям да се развие другата позиция. Не за друго, ами аз моята си я имам достатъчно развита, нека чуя обосновката на насрещната.

Но не — и наживо съм имал реплики ребром “ама ти си фанатик с тоя свободен софтуер” или пък “е какво се оплакваш, сестра ми има (еди-колко си) бебета, нищо особено не е”. Или пък “я кажи колко правиш на месец, като сам си си шеф, че да ти кажа аз колко правя на работа”. Скорошни реплики бяха “той Ясен не иска да работи, затова си стои вкъщи”, “ти пари за обективи не изкарваш, за какво Субару ми говориш”, “как така другите с бебета ги виждаме редовно, а точно вас не можем”, “хората ходят с бебета на работа и ги мъкнат по ясли, а вие сте ми все заети”…

Малко ми пука как другите си гледат децата и дали ги мъкнат на работа. Малко ми пука и дали другите работят в офиси и дали това им харесва или не. Да живеят. Е, пука ми, че не изкарвам достатъчно пари напоследък и че нямаме време вкъщи да излизаме по-често (или изобщо). Но това не значи, че трябва да се удря в челото, да ида в първия офис и после да кажа “ей, прави бяхте, мерси че ми отваряхте очите и ми досаждахте толкова често, трябваше цял живот да бъхтя в офиса и да метна бебето на ясла, ей ама какви сте гении”. А значи, че който наистина се интересува “как съм”, трябва да е готов да слуша какво споделям. А не да се проектира върху мен и да ме залива със своите разбирания, успехи и неуспехи и да ме мери със своите критерии. Ай сиктир!

През последния вече месец все по-трудно намирам свободно време да чета статии в блоговете наоколо. Почти винаги е и късно вечер, а тогава ми се спи зверски. Покрай няколко изоставащи задачки - един позакъснял превод на програми, едно постоянно отлагано обработване на камара снимки и други подобни се зазяпвам в блогсферата, която до съвсем скоро ми беше близка и доста понятна. И не мога да я разбера.

Хората са започнали да пишат някак истерично. Или може би аз чета все такива неща. Така е изострено патетичното в блоговете, че всеки по-нормален, по-оправдан и иначе на място протест или сарказъм стои странно. След такава “разходка” из страниците така съм претръпнал, че статиите на Йовко Ламбрев или пък на Владо Петков са някак прекалено… тихи. Поглеждам после и нещо мое - иначе рядко се чета назад, наистина рядко - и аз съм писал неадекватно на “блогосферата”, “новата медия”, рояка от гласове на “хората на годината”. Какво е станало? Да не би вече да е просто модерно да имаш блог? И да не би вече блоговете да умират, ако не се хранят всеки ден по няколко пъти? Странно…

Преди седмица или две бях тръгнал да пиша нещо по близка тема. Беше дълго обмислено, подредено и обяснено мое разбиране за различното в блоговете. За различните етапи и различните видове. Без някаква задължителност, без говорене за развитие - просто наблюдения на различните начини и причини за бложене. Тогава точно когато щях да запиша статията натиснах съседен бутон или съседна препратка и всичко изчезна. Малко съжалих, че вече съм се разглезил и пиша през браузър, вместо както преди, в текстови файлове. Но така е по-добре - сега неразбирането ми на блогстерията е още по-голямо. Ако си бях казал по-преди сигурно щеше да ми “мине” доста.

Ще напиша нещо по-смислено по темата при възможност. Преди мислех, че истерията “писане на всяка цена” е дребната шарка, детската блоглест, която всеки така и така прекарва по някакъв начин. Днес не съм сигурен дали е толкова просто. Мислех, че смесването на теми и стилове е нормално, когато се търси свой собствен и че с времето и това се нагажда и оправя някак. Днес не зная дали огромна част от пишещите близо и по-далеч наоколо не са си с постоянно такова шизо-бложене. Преди време отделих цял ден за “изчиставне” на регистрацията ми в каталога с дневници bgit.net. Да, много на брой блогове, да - супер… След няколко часа четене и блокиране на адреси приех тактиката “щом е в блог.бг или глог.дир или нещо подобно - блокиране”. Шумът от безразборното писане понамаля чак когато в списъка останаха само сайтовете от по-нормални доставчици. Реших, че блогбг и дир така си възпитават към небрежност - дир особено са специалисти от доста години. Днес не съм сигурен дали доставчиците са виновни или наистина масово хората са взели да пишат без да казват нищо.

Дали шумът около “новата медия” и “ти, личността на годината” не обърква? Йовко беше писал, че му липсва спокойствието и тихия, но изгарящ ентусиазъм на предните години, когато една статия в сайт за линукс беше нещо много. Ама много. Или по-късно, когато блоговете се събираха в html-страничка, генерирана от малък скрипт. Честно казано, и на мен ми липсва това време. Но какво пък - сигурно след години ще ми липсва това сега…

Някой ще каже “какво те интересува как пишат другите”, “да не искаш да ни пречиш” или нещо подобно. Не, на никого не преча - това е моят си сайт и това са моите си мисли за блоговете. Някои неща не ми харесват - особено това, че се започва и в блогсферата да се търсят “фаворити” и “тролове”, близки помагащи и пречещи чужди. Не ми е приятно как лесно плъзва настроение към отделни блогове. Вместо към отделните им теми. Всъщност блогерът не е нищо особено и списание “Тайм” са се объркали - истински ценното е статията - тя е свободно достъпна и много ефективна откъм читаемостта си. Чете се дори едновременно от повече от един. Яка работа. Истински ценното на блоговете е, че в тях има такиве статии - и именно добрата статия може да бъде привличаща или отблъскваща. Не блогерът, той е без лице - дори и да се представи, статиите говорят много преди “за мен”.

Причината да пиша това е може би тази, че за всичко това в голяма степен са виновни агрегаторите. Или казано по-ясно - хората, които ги задвижихме. Агрегатори без правила, критерии и без цензура и отписване. Аз поне не съм видял някого да го отпишат от някой от агрегаторите. Е, аз махах няколко от “Свободната планета”, но най-вече заради продължителна неактивност. Няма тематични агрегатори - всъщност много хора са щастливи и без тях и използват портали и категории с блогове за тематично търсене.

И все пак на фона на всичко това агрегаторите са архаични и немощни да се удържат в близки теми. Дори и да са тематични и филтрирани, пак някой ден ще излязат от границите си. Ще имат развитие, само не знам какво ще бъде. Аз опитвах два проекта, но се отказах на почти начален етап. Много лесно се “забягва” в някоя от крайностите - търсачка или социална мрежа. За оправдаване на търсачка няма достатъчно съдържание, а социалната мрежа въвежда върховенство на автора, който пък лесно става борещ се за точки, симпатии и посещения. И това е работеща схема - има такива сайтове, но нали за статиите в блогове говорехме…

Най-големият успех на съвременния уеб може би ще е да задържи ценността върху създаването на съдържание от потребителите, но в целия този процес да не фаворизира въпросните “създаващи” потребители. А самото съдържание. Многото съдъжание на английски и популярността на свободните лицензи и отказа от авторски права донякъде постига такова “върховенство на съдържанието”. Но в света, не и у нас. Интересно ще ми е дали и как може блогсферата сама да се балансира така, че всеки да може да намира лесно интересното му съдържание. И пак така да открива ново такова.

…А може всичко да е от умората ми напоследък… ;)

Прави са някои хора, няма пълно щастие. Или може да има, но е за наркоманите или за “последните хора” на Ницше. Стремежът към щастие е и стремеж към по-малка тревожност, а пълният покой противоречи с живота. За живите няма пълно щастие - това не исках да прозвучи претенциозно, не го четете като такова. :)

Тези дни като се прибирах от лекар, в квартала към мен лека-полека се присламчи едно куче. Най-обикновено улично куче, в интерес на истината приличаше доста на немска овчарка. Нищо чудно, само много тъжно - явно е прогонено от нечий “чистокръвен” дом. Бях виждал например в Северния парк бездомно куче, което в муцунката много приличаше на хъски, без иначе да е породисто. Някак вулгарно е да имаш породисто куче, да го разхождаш сред бездомните и да не те е грижа, че може да “стане работата”, защото като се родят кученцата без никакви проблеми ще ги изхвърлиш на улицата. Защото са “омърсени” породисто или защото не можеш да се грижиш за толкова кучета. Че като не можеш, защо не гледаш като разхождаш напролет свойто си куче, а? Или толкова ли не си успял да занесеш малките палета при веретинаря - той да реши дали са здрави, дали да ги приспи или да ги остави в кабинета за подаряване? Да, ветеринарите могат да посредничат за подаряване, ако им се даде възможност. Пък и би трябвало да има кучкарници… ама това е болна тема.

Та тръгна с мен кучето, вървеше на крачка зад дясната ми страна. Като се обърна, поглежда за секунда към очите ми и веднага след това свежда глава към тротоара. От самолет се вижда, че искаше да покаже подчинение, търсеше си водач на глутницата. Защо едно куче избира точно определен човек от тълпата и тръгва с него е същото като въпроса дали делфините имат разум или дали на Марс има живот. Не, по-труден е - на Марс все някога ще идем и ще проверим.

Повървях така през почти целия квартал. Имах все още лека температура и ми беше трудно да вървя бързо, а и не исках да избягам от новия си приятел. Не му казах нищо, нито спрях да му обърна внимание - кучетата винаги усещат и оценяват много високо това, а не е хубаво да се дават празни надежди. Поглеждах през рамо с периферното зрение и го намирах все там - вървящо с моя ход, внимателно и почтително зад мен. Бавно се доближаваше и минаваше леко встрани - като че ли за да мога да го видя по-добре, да го забележа. Вървеше с вдигнат към очите ми поглед, но както казах, когато два-три пъти го погледнах, веднага свеждаше глава и почваше да мята опашка.

Реших, че така е нечестно и спрях, обърнах се и му казах с леко строг и тих глас да си върви и че не искам да ме следва. Кучето впери поглед в мен, спря някак очаровано, че му говоря и замята неконтролиреумо опашката и целия си задник. Замахнах бавно над главата му, като му сочех назад и продължавах да настоявам да си ходи. То явно разбра, че нещо не е наред и като махах с ръка, за миг се подвоуми какво да направи - дали да си тръгне, дали да си играе с мен, или да се ядоса. Беше малко куче, с големи лапи - явно е изхвърлено неотдавна от дома. Беше минало време само да поотрасне малко, но явно не и да забрави човешкото внимание. За което по всичко личеше, че жадува - не е само инстинктът на кучето да търси водач, винаги се усеща, когато едно куче е имало внимание и обич и ги е загубило. Както личи и при хората.

Накрая си тръгнах с бърза крачка, кучето остана тъжно, явно разбрало, но след десетина метра хукна встрани да си играе с някакво парче дърво в градинката.

Да, кучетата забравят бързо и е по-лесно да се оправдаем, че нищо фатално не се е случило. Но и те, както всички, както и хората, имат винаги нужда от нещо, техният стремеж към щастие е винаги събран в нещо малко - нещо, което им трябва сега и им трябва тук, но го нямат. Да, не е фатално. Винаги щастието ни е непълно и това е в същността му - ако имахме пълен покой, нямаше да имаме никакви стремежи, никакви разлики, никакви действия - нямаше да имаме нищо. Може би това, което ни прави живи е фактът, че винаги от щастието ни дели нещо малко. Нещо малко, което друг може да ни даде. Но не ни дава. И така продължава животът. Дали е фатално? Е, то всичко в крайна сметка е фатално, поне това, което ни е познато. Животът води до смърт, но това не ни спира да живеем, нали?

Мразя мобилния си телефон. Наистина не разбирам какво толкова харесват другите в своите си. Или в тези, които ще си купят някой ден и ще са с камери, ще са полифонични, ще са сгъваеми, светещи, вибриращи или помнещи и организиращи. Гадост. Ако можех да избирам, бих предпочел джобен компютър или някакъв по-подробен органайзер - на мен и сега телефонът ми трябва най-вече като адресник и календар. Да си пазя в него контактите на приятели и да ми бръмчи и вибрира, когато дойде нечий рожден ден, годишнина или друго подобно. Не че досега ми е бил и толкова нужен де - не съм забравял дата дотолкова, че напомнянето на телефона да ме стресне чак. А като телефон пък го ползвам много, много ограничено - да се чуя с някой приятел за уговорка за среща или да звънна в края на деня на Краси за да се уговорим за среща навън или какво да купя от магазинчето в квартала на прибиране. Напоследък все по-често нямам време за такива срещи, а и с жена ми все по-рядко успяваме да излезем някъде - откъдето и да го погледне човек, телефонът е адска машина и голямо бреме.

Аз стационарния вкъщи едвам издържам, камо ли мобилния, от който не мога да избягам. А има хора, представете си, които отговарят дори без да са погледнали кой ги търси! Аз, признавам си, когато номерът е непознат и не съм в настроение понякога не отговарям. На познати номера не правя така - ако пропусна, то ще е наистина “пропуснато повикване” и ще потърся човека някак след това да се разберем. Но непознатите какво искат от мен, това не разбирам… Има хора, които отговарят на обаждания и в тоалетната, дори са ми казвали как се протягат от банята, докато се къпят - само и само да не пропуснат…

О, безценни…

Това, което не ми дава сън, е мобилен телефон с камера - знам, знам, много хора не могат без такъв, но аз лично изтръпвам всеки път, щом видя. За какво ми е, защо през двайсетина минути по телевизията почват с тъпите си реклами да ме карат да си купя такава досадна кутийка? Че аз едвам изтрайвам моя, дето е без камера, не пее, няма радио и mp3 и не прави кафе - как изобщо мога да живея с някоя от тия новите ужасно стресиращи кутийки в джоба? За мен фотографията не е просто “снимане” - не бих снимал с компактен цифров апарат дори… е, добре де, зависи какво и зависи как - но поне не бих снимал така, както снимат по купони днес хората. Щрак-бляс, щрак-бляс - и след два дни получаваш по пощата снимки, на които изглеждаш ужасно, ама това иди-дойди, ами и хората, с които си и които ти е приятно да виждаш и те се оказали бледи вампири с пъпчива сива кожа и ярко червени очи… И за такова “снимане” ли да имам телефон с камера?

Че то трябва да ми плащат, за да търпя досадни глупости към телефона си. О, то били “екстри”, апаратът струва по-скъпо, защото има неизползваема камера (грешка, използваема за снимки тип “отпуската на патолога”), защото има цветен дисплей (сигурно за да мога да си обработвам на него снимките от камерата, че иначе за какво?), може да “свири радио” (за да тормози хората като мен във влака, когато се опитват да поспят на път за Варна, но не - “ериксонът голяма работа, глей как свири”). Простете, забравих - може да просвирва музикални файлове в MP3-формат. MP3!? А някой да знае телефон с поддръжка на OGG-файлове? Защото аз слушам Ogg Vorbis, не MP3 - и то с причина.

Но всичко това е бял кахър. Най-лошото е, когато някои хора решат да ползват телефона ви за работа. Обаждат ви се в най-неподходящия момент, за да ви питат как върви поръчката им, защото “друго е да се чуем”. Друго е, да - ако си пишехме като нормалните хора, нямаше да е досадно. Това е досадно, но има друго, което е отчайващо. Отчайващо е когато си търсиш нова работа и наистина зависиш от това как ще се развие професионалният ти живот от дадения момент нататък, да разбереш, че всъщност зависиш от нещо толкова омразно като мобилния телефон.

Класика в жанра: подава човек документи за кандидатстване на позиция в голяма фирма и минават две седмици без вест, без кост. Оказва се, че хората се били опитвали да се свържат, но (познайте) по телефона. Пак добре - преди време HR-ите дори не си правеха труда да отговарят, направо всичко минаваше в /dev/null. Какво се получава, ако човек търси нова работа, докато все още е на старата (как да направи иначе - да напусне и да чака “отвън”?) и не може да говори там? Говори по мобилния, скрит в някое ъгълче на коридора, ок - но какво става, ако преди няколко дни мобилният му се е повредил и е неизползваем? Ами излиза в обедната почивка в някой (за предпочитане студен и дъждовен) ден и се обажда от уличен телефон. За да разбере, че всъщност изискванията са ма-а-алко по-други и не се вписва във визията на фирмата.

Ще кажете, че така трябва, това е нормално и хората трябва да се чуят по телефона, за да “стане работата”. Да, ама не. Не, защото огромна част от предварителната комуникация е такава, че може да протече по пощата. Може да протече неинтерактивно. Не е нужно да ти чуват гласа, за да ти кажат какви са изискванията или че ставаш или не ставаш за мястото. Да, добре е да се чуете, ако има възможност да работите заедно - тоест ако някой смята, че съм подходящ кандидат и иска да продължим с интервю наживо, тогава може да се чуем. Разбира се. Макар че то на такъв етап е нормално да се запознаем направо в разговор наживо. Но да се изисква телефонен разговор за такива прости неща като предварителни уговорки е чиста проба загуба на време. Загуба за кандидатстващия, не за работодателя и HR-а му. Защото докато уговарям комуникацията с такива “телефонисти”, аз лично отказах други предложения, които бяха на краен етап. Не е вярно и че “по телефона е по-бързо” - нали сме компютърни специалисти, нали уж и отсреща би трябвало HR-ите да имат компютърна грамотност? Едно писмо ли не могат да напишат? Или са неграмотни и не пишат на български? Предварителното уточняване по неинтерактивен път е в пъти по-бързо от интерактивно обаждане - някои хора може да предпочитат да говорят по мобилните си, но аз се чувствам по-добре, когато по такива въпроси си пиша писма.

“Върхът на сладоледа” беше когато преди време един приятел (няма да казвам име, той ще се сети сам; между другото не сме се виждали от много отдавна, време е за някоя среща в китайски:) ми звъни на мобилния и започва с думите “здрасти, обаждам ти се по телефона, защото видях, че в джабър си do not disturb…” :) Приятен спомен, става за завършек - почувствах се малко по-добре разположен към дрънчащата си кутийка сега :)

Продължавам темата за грешките, която отворих преди време с грижа за блоговете. И логично кръстих “blogerrors”. Случването на блоговете е прекрасна стъпка към коренно нов вид медийност, при който посредниченето, “медийността” се свежда до минимум. И затова уеб-дневниците могат да са искрен изказ на лична позиция, която наистина се чува и точен коректив на налагания от властта и традиционните медии мироглед.

И все пак щеше да е още по-добре ако хората, които пишат в мрежата, пишеха езиково правилно. Преди Illa ме попита дали не рискувам да засегна свободата на изказ на хората. Нека отново кажа, че пълната свобода е злоупотреба с власт. Няма такова понятие, това е противоречие, което имащият властта смята за свобода, а подчиненият — за потисничество. Свободата винаги съдържа в себе си определение за несвободното, за своите граници. Когато говорим за свобода на словото, едни от тези граници са тези на самото слово. А границите на словото са словесните правила, законите, с които се съобразява езикът.

Тези правила са измислени да ограничават, да. Но както всяка човешка дейност има нужда от своите граници, така и общуването с езика не може без своите. За да има общуване, за да се осъществи целта на говоренето, трябва не само да говорим, а и отсреща да ни разбират. За да ни разбират, трябва да говорим адекватно на общи социални езикови конвенции. В конкретния ни случай това са най-често граматически правила.

Ако няма правила, по които да ни разбират, почти сигурно няма да ни разберат. Поне не правилно. А ако не ни разбират не общуваме, а си бърборим неразбираемо.
 ——

Повтаряне на предлога ”между”

Много честа грешка в употребата на българския език е неправилното използване на предлога “между”. Както всички други предлози, “между” изразява отношение. Поставя се пред първата част от отношението и не се повтаря до края на отношението. Казва се “има разлика между голямо и малко”, а не “има разлика между голямо и между малко”. За изразяване на отношението между двете съпоставяни (съществителни, прилагателни, местоимения и т.н.) има нужда от едно и само едно споменаване на ”между”.

Грешно е да се повтаря “между” пред всяко едно от съпоставяните неща. “Между” се използва само веднъж в конструкцията и след това се изброяват сравняваните неща, със запетайки и накрая със съюз “и” пред последното. Ако се изброяват множество групи (двойки или по-големи групи) сравнявани неща, то тогава логично групите се изброяват също — със запетайки между групите и накрая с “и” или “или”.
 ——

Примери:

Вървя между високи блокове отляво и реката с празнично осветените корабчета вдясно.

Има разлика между свобода на словото и социални конвенции за разбиране на това слово.

Трябваше да избирам между обяд, кино, среща с приятели и подарък за нея.

Винаги може да се избере между ново и втора ръка, току-що произведено и употребявано, работещо и с дефекти.

Винаги може да се избере между ново и втора ръка, между работещо и с дефекти.
 ——

Неправилно:

Неправилно е да се повтаря “между” пред всяко от сравняваните неща:

“Това е връзката между обществеността и между медиите” — между КОЕ?!?…

“Полицаите предотвратяваха пререканията между политиците и между протестиращите” — последно между кои и кои са предотвратявали пререкания полицаите?!?

Когато се повтаря “между”, се затруднява разбирането на отношението. Във втория пример от горните два смисълът, който се разбира е, че полицаите са предотвратявали пререкания сред различните политици и в същото време — сред различните протестиращи.
 ——

Лесно правило за запомняне:
Когато изразявате отношение с “между”, кажете само веднъж “между” и след това избройте всички части на отношението. Не употребявайте втори път “между” преди да сте приключили с отношението.
 ——

Весел пример за запомняне:
— Каква е разликата между крокодила?
— Че е повече дълъг, отколкото зелен.
— Защо?
— Защото е дълъг по цялата си дължина, а е зелен само отгоре.
— А каква е разликата между жабата?
— Че често също е зелена само отгоре, но е по-къса от крокодила.

Когато имате проблем с определяне на мястото на “между”, припомнете си абсурдността на въпроса за “разликата между крокодила”. За всяко “между” трябва да имате най-малко две неща в отношение. Никога едно!