Arcane Lore

Подарете си този уикенд една разходка по Ломско шосе. Скоро може би няма да пуснат метрото отдолу и няма да свърши целият строеж наоколо, но току-виж пък пуснали вече почти готовия участък от Хан Кубрат до Христо Силянов (отсечката между Надежда 1 и 2) и вече ще може да се разхождате там само с автомобил. Всъщност не – и с колело, защото по пътните знаци личи, че ще има велосипедна алея.

Но идете сега, докато платното е горе-долу свободно за ходене. Всичко изглежда много различно – улицата не е разширявана хич, а пак сякаш е по-просторна. Имаше дълги години слухове, че нарочно се стоят новите блокове от южната страна на втора линия и пак нарочно се оставят старите къщи около шосето да се срутят сами, защото се било предвиждало голямо разширяване на пътя. За щастие това не стана. А е по-широко на вид май заради липсата на трамвайни стълбове, кабели и цялата плетеница отгоре. Трамваите са преместени по края на Надежда и Свобода – нещо като обиколен трамвай и транзитно метро. За сметка на това в целия участък май са само няколко дръвчетата, които не са се прихванали. Може и да бъркам, може всички да са се вкоренили – гледах отдалече. От центъра на платното. :)

На доста места и локалните бизнеси са взели вече да облагородяват. След като толкова дълго време заради това глупаво затваряне на основната улица на и без това изолирания квартал Надежда всички магазинчета по Ломско шосе затвориха и се свиха, за да оцелеят или направо си фалираха, сега е крайно време тук-там да се посъвземат. Вижда се краят на това безкрайно строене на метро. То пък голямата работа – метро, чудо голямо. Само блокираха и запрашиха цял квартал за няколко години.

И велоалея ще има – по посока центъра, крайната дясна лента ще е за велосипеди. Така поне казват знаците. От тази страна е забранено спирането. А от другата пък е забранено паркирането. Чакам да видя с очите си как Ломско шосе няма да е пълно с коли до бордюрите. Всъщност може и да се случи, само че познайте къде ще се дянат всички тия коли? Правилно – между блоковете из квартала, където и без тях е вече ужас и безумие. Та пак мерси – казвам го като автомобилист – не съм против автомобилите, а против липсата на безплатни обществени паркинги. В квартал без гаражи в блоковете това си е необходимост, не лукс.

——

Та за лошите неща…

Идете сега, но идете в почивен ден. Защото в работен ден е пълно с коли. Уж улицата е затворена, но в същото време не е затворена. Затворена е с камъни и бордюри, но няма знаци за забрана на влизането. Вътре по платното няма маркировка, не минават и патрулки. Паркирани насам-натам служебни коли на бизнесчетата наоколо и малко по-скъпи коли на шефчетата от кръчметата загрозяват гледката.

Между тях карат колела семейства – мама, тати и аз с колелата на голям празен асфалт – кеф. Но сред тая тарапана от пешеходци, спрели на чорчик голфове и мерцедеси, велосипедисти и детски колички от време на време минава поредната кола. Вярно – не карат бързо хората. Поне не по светло – нямам идея какво става, след като се запалят уличните лампи над тая нова, просторна и разчистена писта. Но все пак карат. А нали уж не е за каране? Или е?

За велоалеята не вярвам също да потръгнат нещата. Да я бяха оградили с мантинела или колчета. Така, оставена отдясно като бус-лента не ми се вярва да оцелее дълго. Мен поне не може да ме амбицира всичкият тоя цирк със софийските велоалеи да се върна на колелото. Преди време бях запален колоездач, и то запален градски колоездач. Днес не мога да си представя с кой акъл съм карал колело в града. Вярно – преди 5-6 години трафикът не беше така натоварен, София с всеки ден бие рекорди по претъпканост и сигурно всеки ден идва по един рейс народ отнякъде. Стоварват ги на Горубляне, за да си изберат бричка и с нея да идат на работа следния ден. Да я паркират някъде из квартала – най-добре пред алея на вход на блок, за да не могат да излизат с детски колички тия гадове местните. Или пък на кръстовище, на самия завой – това си е класика, нещо като арт-инсталация-псувня. Ох, няма значение. :)

——

Радвам се на дръвчетата. Иска ми се да оцелеят и да се раззелени всичко. Надежда, с малки изключения тук-там, успява да остава зелен квартал. Не зелен в смисъла на квартал с дворчета и къщички, но зелен изобщо. Чистят бая през последните две-три години. Не кърпят дупките правилно, но това си е общ синдром – даже въпросното Ломско в тоя участък го асфалтираха под дъжда веднъж… Но иначе чистят. След предишния период на унищожаване на тротоари, сега от година-две даже видях как възстановиха няколко. За ден-два “откопаха” тротоари, за които и не подозирахме. Не ми се вярва кметът да е добрата фея, но поне някой ресорен заместник или експерт в общината натиска на правилното място. Дано се задържи тенденцията. Едва ли, но дано.

Май всички най-вече затова се разхождат там – заради дръвчетата. Нищо друго не е добре уредено, особено това с постоянно влизащите коли. Те влизаха и докато имаше още валяци – заобикаляха ги и готово. Луда работа. Но дръвчетата дават някаква надежда в тая главна на Надежда.

Има начин да се пренасят по-големи дървета, защо не го ползват? Защо трябва както, например, около реката по Сливница след Опълченска, да чакаме с години да пораснат фиданките, които набоцкаха след изсичането на огромните тополи? Трябва някъде около София да има специален разсадник, точно пригоден за такива дървета и пренасянето им на място.

Не ми хареса, когато затвориха за ремонт и метро. И сега не ми харесва, че толкова грижи създадоха – с прах, шум, с объркване на транспорта, с оскъпяване на транспорта… Но пък ми харесва, че краят му се вижда. Или кой знае – ако не му се вижда краят на тоя строеж, то поне човек може да помаа краци насред пътното платно. И не той да се пази и да заобикаля колите, а колите, влезли полу-неправилно при него, да се пазят и да го заобикалят. Два вида кеф, и двата – по български.

Хубав ден, вчерата. Топъл. Имах да дебъгвам един мой пооспагетен леко код и пак не излязох на разходка с Краси и Светли, но към файф-о-клок се поразтъпках из квартала. На уговорка на “халите”, а те — заляти с масички с мартеници и суетящи се около тях лели и баби “ей тия, момче, и те са хубави и не са скъпички”. Поотвикнал съм от лятната топлина, а взе сериозно да ми липсва. Винаги съм го казвал — моят любим сезон е следващият. Не, не точно пролетта, а… ”следващият”.

Прекарах няколко часа в разговор за културата, образованието, нагласите в обществото, интернет-тенденциите и, разбира се, блоговете. Тихичко се прокрадваше думичката “медия”. Говорил съм преди време тук в коментари с Ила за това какво са медиите и дали блоговете са медия. И вчера над чашите с кафе ми се засили усещането, че не посредникът е важен, а посланието. Ако правим блогове, само за да са на върха на купчината с други подобни им, не забелязваме някак, че тази купчина е със смет и сме се изхвърлили. Не че няма ценни блогове — напротив, има. Не че всеки блог, взет поотделно, не е ценен — напротив. Но е много лесно да забравим, че не медията е важна, а това, което ни дава и дали то е качествено и истинско или развалено, престояло и подменено в склада. Дали е премислено, почувствано и преживяно или е конфекция. Лесно е да приемем телевизията, например, за стъклен екран с движещи се образи зад него, когато тя в същността си е нещо съвсем различно. И важното трябва да бъде какво се казва, как се интерпретира, как и защо се обговарят обществените тревоги… а другото е чалга.

Вечерта угасваше и следобедът отвъд витрините на кварталното кафе замръкваше, а ние двамата с Боби пиехме кафе и говорехме за култура. Който както я разбира и който както вижда болките и лековете й, утехите и тревогите й. Кварталът ни е най-изолираният в София и само мисълта за придвижване из него или навън ни носи умора. Но в тази изолираност е запазил много други неща, например хора, които във въртежите на всички други дневни грижи намират време и ентусиазъм да мислят за по-важните неща. Било то в политиката, било в културата или пък в спорта… Успява да ни запазва и дава някаква свежест. Засега.

Помислете и вие някой път за такива неща… Може и с кафе, може и в Надежда.

Хамалин да си на днешно време. Не, не хамалин чак — най-добре да си “транспорт” към магазин. Без значение какъв магазин, само ако може да има тежички или обемисти неща — всичко от климатици до хладилници и гардероби, нови или на старо. Таксиджия да си е по-досадна и по-зле платена работа, а знаем, че бакшишите хич не са зле, колкото и да се оплакват постоянно част от тях.

Вземаме си ние уред тия дни. Не нов, а на старо. В магазин “Техносвят” (или нещо подобно) дамата ни уверява, че не бил точно втора употреба, ами е от тези, дето клиентът ги е върнал след две седмици употреба. След връщането бил пряк внос от Англия, така че най-вероятно клиентът просто нещо не е харесал, сигурно във външния вид. Иначе си работи безупречно, нищо му няма — така казва.

Тук отварям малка скоба, за да кажа, че не че имам нещо против купуването на нови уреди — просто бюджетът на един freelancer в България далеч не винаги ги позволява. Отварям и скоба в скобата — когато преди съм взимал нови уреди и мебели от по-големи магазини, пак същата селяния с “транспорта” е ставала. С тази разлика, че тогава съм стисвал зъби и съм хвърлял банкнотите по “момчето с колата”. Но този път вече не са познали.

Та нещото трябва да се пренесе сравнително наблизо, в същия квартал, на общо разстояние 750 метра (мерено по картата на квартала в BGMaps). “Техносвят” имат свои си фирми за транспорт, които вземат по 20 лева. Понеже ни се видя абсурдно (каквото то си е) да трошим 20 лева за доста под километър разстояние, питахме момичето дали това е единствената възможност. Оказа се, че имало и друга фирма, с която обикновено не работели, но можело да се обади на нея. Вземали по 10 лева. Десет — десет, пак добре. “Надежда” е най-изолираният от сравнително централните квартали на града. Заради железопътната линия, която го откъсва откъм изток и юг от центъра на града. Затова като чуя “транспорт” в едно изречение с “Надежда”, свива ми се сърцето и всякаква надежда забравям.

Правилният начин в такива ситуации е човек да се обади на роднини или приятели и да си свърши работата както трябва. За съжаление не можех да притеснявам никого точно в този ден. В съседни две части на квартала живеят три семейства приятели, но по обяд в работен ден за занимаване с магазини и превози може да се сетят само специалист на свободна практика и жена му. Тоест приятелите са на работа тогава.

Накратко, идва след двайсетина минути “другата фирма” с една раздрънкана “баничарка” и чичкото ми помага да качим товара. Аз тръгвам с него, а Краси се прибира с количката. Хич не прецених да си проверя парите и по случайност имах в портфейла точно 10лв. Останалите останаха у нея. Знаех, че ще имам да платя колкото си е поискал човекът, затова и бях спокоен.

Но как да очаквам, че като ме докара през тези въпросни 750 метра и ми помогне да внеса сушилнята до асансьора, изведнъж ще каже “за карането 10 и за носенето 5 — общо 15 лева”? Уточнение — 750 метра без светофари са обидно малък разход, сметнати в похарчено гориво за колата. А сушилните пък са обидно леки — пластмасови барабани, само един двигател с вентилатор, нагревател и реле за време. Перца в сравнение с перални, хладилници и гардероби.

Не че ми е за 5-те лева. Но не е почтено да се казва “цена за транспорт” и да не се включва транспортирането до дома. Щом превозваш, тогава си сметни колко средно ти струва превозването и си искай такава цена отначало. Не може масово в София (а сигурно и навсякъде другаде) като в магазин ти кажат “транспорт”, да имат предвид превозване до входа на блока и стоварване в калта. А ако искаш нещо повече — от замъкване до входа и асансьора до по-сложните неща, като носене по етажите, тогава вече ще говорим отделно за пари.

Ако оставиш клиента насред пътя и му кажеш “дотук сме се разбрали, ако искаш докрай — кихай още пари”, това си е живо изнудване. Рекет, както беше модерно да се казва на изнудването в мутренските времена.

Моят приятел, чичкото с баничарката стигна по-далеч — изчака да прибутаме уреда в асансьора, като аз влизам навътре и дърпам. (Защо ли, като сушилнята всъщност е на колела?!? Сигурно за да изглежда по-тежко, сложно и скъпо…) И чак тогава каза “нататък ще се справите ли?” Да, няма проблем, казвам, нека ви платя — и вадя парите, а той ми казва “ами добре, значи за карането десет лева и за носенето още пет”…

Тръгнах да излизам, да изкарвам сушилнята и му казвам, че просто нямам пари в мен, затова ще изчакаме жена ми — тя скоро ще дойде, настига ни с бебето по тротоарите. “Нямате ли, ами не, не — оставете ми ги в магазина, аз ще мина и ще си ги взема” — и хукна към стъпалата на партера. Хубаво, викам, щом така го влече човека… Чак после видях, че при качването на стъпалата към партера е ударил от неговата страна вратичката на сушилнята в ръба. Изкривил я е и сега се затваря малко трудно. Ама не-нова техника, върви доказвай, върви оплаквай се…

——

Днес на пожар ми звъни продавачката “ама как така, тука е човекът, вие не сте му платили, как може”. Вдигна ми кръвното, аз пък й вдигнах скандал. Казал съм на чичкото, че ще мина тия дни — не веднага на следващата сутрин. Да, наблизо ми е магазинът — 750 метра по картата. Да си смята той дали цената му е реална. Тя продължава да дудне, аз я питам какво иска конкретно от мен. Мълчи, и после “ама то не може така, аз не съм ви посредник, вие трябвало да сте му платил на адреса”. Да, трябваше да му платя — ама и той трябваше да си изчака и вземе парите — аз какво съм му виновен, като си е тръгнал без тях?… Накрая затворих — и без това тия седмици си имам свои си неща и дори избягвам да се занимавам с уеб-разработки и използвам всяко свободно време за четене. А тая ще ми губи времето, че и нервите ще ми вдига.

Решихме малко след това да минем и да им дадем безценните 5 лева. И както го решихме, зазвъня пак, този път шефът на “Техносвят”. Говори с Краси и тя хубаво му насоли канчето. Накрая и той се заоправдава, че “не бил за пет лева, той не е бил разбрал какъв бил проблемът всъщност”. Не бил, той… Добре, че не говорих аз с него. Като не съм прилично ядосан, мога да обърна всякакъв такъв разговор. Но когато ми е нервно като днес, ми изпускат вентилите и избеснявам. Затова не мога да работя такива идиоти като съм бесен. Външно не винаги се забелязва, понякога не съм ядосан, но се правя, понякога е обратното — тъй че не разчитайте ;) Понякога играя, даже напоследък често. От много отдавна не се бях ядосвал наистина. Но сега ми кипна.

——

Вече всяка услуга, свързана с помощен персонал (“безпомощен персонал”, както казваха в работата на татко навремето), ще я договарям цялата предварително. Искаш да ми пренесеш мебелите за еди-колко си лева? Добре, ама дай първо да кажеш колко ще ми струва “до врата”. Не можеш да кажеш, не знаеш? Или не искаш по-скоро, защото ти се ще да ме “оскубеш” на място и пред свършен факт? Сори, следващият…

——

П.П.: При опита преди малко да додадем парите в магазина, шефът на “Техносвят” и момичето на щанда казват “не, моля ви се, няма нужда, ние ще се разправяме с шофьора, съжаляваме за неудобството и безпокойството”. Радва това, че магазинът се грижи за доброто си реноме пред клиентите. Лошото е, че трябваше ние да изпитаме всичко това на наш гръб и трябваше да възроптаем, за да се чуе за проблема.

Така че ако някой “транспортер” ви изнудва така, вдигнете скандал и се оплачете в магазина. Най-вероятно там ще знаят за това, нищо чудно и да делят парите, но отделният клиент няма начин да е запознат. Видимият резултат почти сигурно ще е в полза на клиента, защото магазинерът трябва или да е много тъп, или да не зависи от бизнеса си, за да не уважи мнението на клиента, направил си труда да протестира.

Поздравления на “Техносвят” за коректния отговор — въпросът изобщо не е в 5-те лева, а в отношението. ;)