Arcane Lore

Всяка вечер излизам и обикалям центъра на Троян и уличките около блока. Понякога, когато няма хора наоколо, викам Арти по име и се ослушвам. Зимата се стъмва към 5 часа, значи точно по времето, когато хората се прибират от работа аз обикалям и си търся котарака. Засега без резултат. Дано е добре.

Когато бременността на Краси с Оги понапредна, пуснахме котакчо навън. Той винаги е искал да излиза, още от съвсем малко котенце в гарсониерата в София. Джаз на Дикс, примерно, даже странеше от входната врата. А нашият само да види, че се отваря вратата и вече е “първа жичка за водичка”. Когато се прибирахме от работа, спирането с крак на процепа и внимателното отваряне и бързото затваряне на вратата си ни беше рефлекс вече.

Та пуснахме го в Троян лятото и той беше на върха на щастието. Цял ден си снове и си изследва и когато огладнее се връща при купичките си пред вратата. Бяхме му нагласили и дунапренената къщичка и се сгушваше и в нея. Съседите го познаваха и му се радваха, защото макар да е огромен, когато някой му обърне внимание, веднага започва да се умилква в краката му. Неведнъж съм виждал как спира познати и съседи на минаване, защото им е започнал да се въргаля и умилква в краката и да чака да го галят. Един път го видях в далечината как нервно снове между автомобилите на кръстовището, но съм сигурен, че много бързо се е научил как да се пази от колите.

Когато се върна след едно забягване, беше с голяма рана на гърба и дълго време го водих на превръзки, лекарката му прави шевове, инжекции. Притеснителното сега е, че точно последния път, като го видях, май пак беше с лека рана на същото място. На гърба, в основата на опашката. Котарачешка рана от котарачи бой.

Дойдохме си за малко в София в края на ноември и до началото на декември Арти беше сам. Храниха го едни съседи, бяхме им оставили храна и точни заръки. Давали са му и той си е идвал, както си трябва. Но когато ние дойдохме, вече бяхме с тъща ми. А тя не го харесва много и изобщо не одобрява гледането на котката. Не че има значение, просто се чудя дали Арти не е усетил някак, че има промяна в общото средно отношение към него.

След няколко дни изчезна и вече месец и половина не се е появявал. Вярно – точно сега са най-големите студове и ако си е намерил някъде топло местенце, или пък още повече – топла къща, където да го приберат, хич няма да е добре да се връща по студовете. Точно тогава падна един голям сняг в Троян, валя няколко дни и беше бая студено, реката замръзна. После имаше тук-там по-топлички дни, но пак си е студено.

Един от последните пъти го заварих как стои отвисоко и с интерес наблюдава едни други съседски дворни котки как ровят в кофа за боклук. Тогава леко му се възмутих, но всъщност е добре, ако се е научил да си намира сам храна. Защото като не е идвал и не се е обаждал, когато и аз, и Краси, че и Светко даже сме го викали наоколо, не е и ял от храната си. Торбичките със суха храна стоят на закачалката още.

Има няколко възможни варианта, аз оптимистично смятам, че или си е намерил местенце някъде в мазе или двор, или някой човек го е прибрал направо вкъщи за зимата. Арти си е домашна котка, винаги е живял в къща и с хора. Това, че през лятото сновеше навън и разучаваше “дивия” живот едва ли му е затрило домашните навици.

Но го чакаме. И Светко го чака, и ние двамата също. За Светко “Ати” си е синоним на котка. Е, не точно котка, а “нашето коте Ати”. :) Вярно, точно сега, с малко бебе, нямаме как да си го приберем пак. Но скоро, когато сме вече на някое наше си място, се надявам да си занесем Арти там и да му е добре.

Котаракът ни е зле, но да се надяваме, ще е както казва бебо, като падне — “добе си”. Сега Арти лежи под старата печка отатък в детската стая, превърната в котколечебница. Щяхме да я ремонтираме и още сме до половината, но по-важно е котето да оздравее.

Доведохме го, като дойдохме в Троян, може би преди месец и половина. Пътувахме с колата, той беше в сандъчето си, сложено в краката на задната седалка и покрито с чаршаф. Едвам го вкарахме вътре, все мрази носенето. Ходенето на море навремето явно си му е останало като спомен и макар в Ахтопол и малко във Варвара тогава да си беше поживял на воля и шир, все искаше да се връща при нас за гушкане и задължително да спи в краката ни. Сега в колата пътувахме с климатик, пуснат да му духа точно към него. И когато на няколко пъти спирах климатика, след секунда-две се чуваше възмутено измяукване отзад и аз със смях го включвах отново.

Като излезе тук, беше целият мокър. Изпишкал се по някое време, козината му попила и щръкнала като модна прическа. Едвам успяхме да подредим багажа и Арти щипна нанякъде. Беше взел да се разгонва от разни виещи мацки в София, а пък и май си им е времето. Нямаше го около две седмици. Аз не се притеснявах много, Краси се тревожеше повече. Излизахме наоколо да го търсим, но съвсем малко, само сме го викали няколко пъти.

Една вечер племеничката Грета го доведе на вратата. Видяла го наоколо и го познала, решила веднага да ни го доведе. Той самият знае пътя до входната врата и сигурно натам се е бил запътил. Шмугна се в коридора като сянка. Беше толкова отслабнал, че едвам го познах. Сега съжалявам, че веднага не го заведох на ветеринар и не го затворих в детската. Защото стоя само два дни и изчезна пак, за да се върне съвсем изнемощял и болен след още седмица.

Всичко това става точно в големите летни дъждове. Тук имаше и един ужасен порой, небето се разпра и за четвърт час вече всичко беше във вода. Мълнии падаха толкова близо из околните върхове на Балкана, че алармите на колите на паркинга не спираха. Нямаше закъснение на гръмотевиците, съвсем близо е било. Тогава бях затворен в колата — там ме хвана бурята, на връщане от магазина. И по това време миличкият Арти е бил навън, бил е с рани и не е знаел къде и как да се скрие.

Въпросните два дни, в които отмаряше вкъщи, го държахме на терасата. Не за друго, а за да го обезпаразитим първо. Светко вече искаше да го гушка и да си играят, а котето все пак две седмици е спало кой знае къде (и кой знае с кого;). Беше отслабнал, както казах — брояха му се всички кости, а той иначе е масивен и грамаден котарак. По-лошото беше, че имаше две рани на гърба — една в началото на опашката и една над десния заден крак. Явно рани от бой. Вечерта бяха подутини, а на сутринта се спукаха, изтекла е гной и той с много мъка и видима болка се извиваше, за да си ги ближе. Пи много вода, хапна малко и на сутринта на втория ден, точно когато се приготвихме да го водим на лекар, избяга пак. Сутринта беше в спалната си къщичка, после се облякохме, подготвихме бебо за излизане, взех ключовете от колата и понесох сандъчето към терасата — нямаше го вече. Щипнал отново, тя терасата е на първия етаж и даже има удобни предмети за слизане.

Сега се е върнал в четвъртъка, точно когато аз съм се подготвял за пътуване от София, след като си взех първия изпит от докторантския минимум. Дошъл е на вратата, за да търси помощ от нас. Краси се е уговорила с приятелка да й помогне с бебето и са завели котарака на ветеринар. Още първия път беше толкова отслабнал, че само като го побутне леко човек, залиташе. Нещо немислимо преди, точно за него. Лекарите са му направили превръзка и са му промили абцеса, били са му няколко инжекции с антибиотици и лекарства за раните.

Освен раните, сега има и нещо на дробовете — диша тежко, с много хрипове. Може би е настинал зле в дъждовете, но лекарите не са сигурни. Първата вечер, когато се прибрах тук и Краси ми го показа в детската стая — смален, прашен и непочиствал се, малко смешен с бялата превръзка на задника с лейкопласт отгоре накръст като Еркюл — тогава дишаше едва-едва. Толкова силни хрипове имаше, че дишаше някак на “изкашляния”, рязко, учестено и плитко. Не знам как изобщо е спал и дали е спал. Целия този ден, от второто си завръщане и след ветеринаря, до вечерта, не беше ял и пил изобщо.

Зарадвах се, когато на сутринта видях, че е ял. От течна храна от консерва, любимата му. Още от книжките на Джералд Даръл навремето знам, че когато едно животно започне да яде, значи ще се излекува. И все пак се притеснявам, много.

На следващия ден, вчера, го заведох в кабинета да му сменят превръзката и да го видят пак. Казаха, че изглежда по-добре, първия път даже хич не се е съпротивлявал на манипулациите, толкова е бил немощен. Казах им, че вече яде и когато лекарката му поднесе хрупка храна, той се нахвърли да я дъвче. Засмяха се, че щом в тази неудобна поза, притиснат от два чифта ръце в ръкавици към манипулационната маса иска и успява да яде, значи е определено по-добре.

Сега хапва по мъничко и по много лежи заврян под печката. Не иска да влиза в дунапренената си спална къщичка, може нещо да го е наплашило, може предния път да го е изгонила някоя съседска котка, намъкнала се в терасата при него, не знам. Когато влиза някой от нас двамата с Краси, Арти се измъква от местенцето си и с мъркане и хрипливо маукане идва към нас да го галим. И просто да постои, леко полюляващ се край нас, докато го чешем зад ушите. И после се обръща и с бавна крачка се вмъква отново да лежи. Опитвахме да му даваме вода със спринцовка, но не ще. Пие доста малко вода, но дано започне да се оправя.

Това, което мен ме притесни ужасно много е, че лекарите казаха, че му липсвал един зъб. Стреснах се много — когато идвахме тук, съм сигурен, че зъбите му си бяха наред. Когато се върна първия път, съм сигурен, че бяха наред, защото хапваше суха храна и изпи половин купичка наведнъж. А сега явно нещо силно го боли в устата, защото при всяко хапване от течната храна потръпва. Един път чух някаво хрущене, докато дъвчеше храната — а няма какво да хрущи в нея, тя е мека. Явно някъде зъбките му се търкат едни в други. Сигурно и затова не пие вода — защото, както казаха, единият кучешки зъб липсва, устната е провиснала леко и насрещният кучешки зъб се забива там в месото и има раничка.

Милият Арти! Дано се оправи и да е наред! В понеделник ще е на контролен преглед, евентуално последно махане на превръзката и ще го видят пак докторите. Светко все се сеща и пита за него. Много се надявам да си има и зъбчета и просто от липса на храна и витамини да са се били разклатили и лекарите в суматохата накрая да не са видели добре. И като заякне, всичко да е наред отново!

Днес пуснахме Арти в хола след двугодишно изгнание. Милият, в началото стоеше на прага чучнал и гледаше стреснато. Ту към нас, тук към малкия, който прав на килима в центъра на стаята пищеше и ухилен до уши го сочеше “моу-моу, моу-моу!”. Ушите на котарака се въртяха на всички страни и така, предпазлив и невярващ, пристъпи вътре.

Мина на една почетна обиколка, като набързо от воле подуши всички предмети по пътя и се качи на частта от ъгълчето, която всъщност е пренесена от кухнята. Там стоя дълго, явно усетил познатата и сигурна му мебел. Понеже на практика всичко в стаята е коренно променено, откакто не е влизал. Тоест откакто знаехме, че синът ни е на път. Даже не една, много промени е пропуснало котето. Нито леглото е на същото място, нито съществува вече старият диван, на който така обичаше да мързелува и който систематично унищожаваше с острене на ноктите. Нови разни малки мебели, бюрото на ново място — абе направо всичко различно.

А минаха вече няколко години от времето, когато аз на стълба в центъра на покрития с найлони празен хол чегъртах от тавана стария винервайс. А малкият, мъничък като юмруче Арти се катереше по крачола на дънките ми и хич не обръщаше внимание на падащите на главата му мокри стърготини от тавана. Облещил очи нагоре, целият треперещ и впил ноктички в плата се катери и мяука, предвкусвайки как ще го взема и ще го гушна и той ще мърка, мърка от кеф толкова силно, че ще залита от мъркане направо.

Цял ден Светли и Арти свикваха с тази си близка среща. И преди са се засичали, но чак наскоро и то винаги на разстояние. Което май е било в огромна изгода на котарака — сега така бягаше от бебето, че направо ми дожаля. Хем иска да се приближи, да го подуши от по-далечко, някак явно усеща, че е “негов човек”, хем когато бебо усмихнат така изпищи от кеф, та на нас чак ни заглъхнат ушите, котаракът подскача стреснат на място и хуква през глава да търси къде да се крие от това невиждано бедствие.

А Светли все искаше да е близо до него, да го гали гушнат в мен, все тичаше да му донася нови играчки, всякакви колички и книжки и да му ги показва и сочи и да пищи пак от кеф. По едно време донесе една топка и я метна към главата му — подава му я, човекът — а котаракът се стресира.

Знам, че този контакт е много важен и критичен. От една страна детето не трябва в никакъв случай да получава някакъв травмиращ опит. Травмиращо може да бъде както животното да го нападне или уплаши, така и например да види как родителите се карат на котето или го удрят. На практика всичко това сигурно се отпечатва някъде дълбоко в съзнанието като някакъв първи модел, прототип на заучено поведение, което все по някакъв начин влияе и товари после.

От друга страна трябва да се щади и животното. Малко котки могат да издържат издевателствата на малки деца и бебета, а наш д’Артанян си е направо най-ербап котарака, който съм виждал. А и хич не е дребен, макар лятото в Троян да му се отрази определено доста “диетично” и “спортно”. Вече лека-полека малко си е повъзвърнал мащабите. Та най-опасното е бебето в еуфорията си — а децата май много се радват на животинките и се радват съвсем искрено и силно — да стресне или нарани котарака и той да е принуден да отвърне. Дори и да е чисто механичен отговор, дори да не е някаква открита и нарочна агресия, това вече е голям проблем.

Надявам се полека с такива срещи през деня за по два-три часа и под наш постоянен надзор да свикнат достатъчно, за да започнат да делят общо пространство. Искам да мога да преместя семейството си в просторна къща с двор, но като няма начин, засега трябва да се “ширим” в гарсониера. Но въпреки това искам синът ми да расте с правилно отношение към животните, да открива всеки ден общуването с тях и да е адекватен в тяхно присъствие. И най-вече да му е интересно и да се забавлява.

Тъй де, кой като него — има си свое си коте вкъщи, своя си животинка, свое си “моу-моу”. Не ги гледа само по картинките в бебешките книжки, не ги гледа само отдалече на разходка по улиците и площадите. Аз навремето нямах. Молех нашите за коте, за куче, но все не можеше. А Светли си има Арти и двамата са сладури :)

Бебешката кухня в Троян е страхотна, ако имате път насам и оставате с бебе, непременно го запишете. Спестявате си част от готвенето, а храната е добра и много евтина, особено в сравнение със скъпите буламачи в софийските кухни. В София пробвахме една частна, уж по-качествена, а даже аз отказвах да опитвам манджичките. Тук кухнята е зад китайския при реката. Намира се точно на другия бряг срещу новия комплекс “Чаршията”. От центъра по големия пешеходен мост — и сте там. Дават папото между 11 и 12 някъде.

Нота бене, която винаги добавям — наблизо е бар “Уан”, a.k.a. “ирландския бар”. Единственият кусур за мен е, че нямат жива и прясна бира. Някой път трябва да пиша за това ми ново бирено влечение. Но то прясна бира и без това има на много малко места. А там готвят страхотно, ама страхотно ви казвам. Винаги е приятно прохладно, дори и привечер, когато се изпълва с компании. И когато има много хора, пак не е шумно или задимено. Разпределение на масите и правилно настроени климатици — нещо, което масово заведенията в София трябва да научат.

Котаракът пътуваше с нас, но нещо не съм в настроение да се тормозя с разкази за пренасянето на котка с кола. Малко неща ме изнервят, но щях да получа сърцетуп покрай тая одисея. Нейсе — пристигнахме и аз с огромно облекчение отворих вратата на колата и казах “Хайде, Арти, излизай!” Щипна веднага нанякъде и даже в момента скитори навън. Общо се е прибирал два пъти, единия път да хапне, а втория май по-скоро защото нещо го беше изплашило навън. Смятаме да го заведем до ветеринаря отсреща, за да му даде всички нужни неща срещу паразити и да го ваксинира, че му изтича ваксината. Но нашият е така зает да изследва новите си планински владения, че не знам как ще стане точно ;)

Интернет има в града, даже да не казвам голяма дума, ама положението е направо по-добре от в София. Не съм замервал скоростите, но аз и не съм даунлоадер. Трябва ми бърза връзка за работа и за ровене и четене, а досега няколко часа вече не съм забелязал да не ми е таман. При това за 5 лева по-евтино, отколкото в София. От време на време се появява втора безжична точка освен рутера ми и достъпът е свободен. Но не е нещо постоянно, предполагам че и по към центъра няма истинска свободна безжична зона. Ама няма значение — айде сега, чак пък толкова. ;) Свързаха ни за нула време, даже направихме ВЧМ през PPTP, за да им виждам локалния сървър. Не че ще ползвам нещо оттам.

За три дни засега съм видял само едно Subaru в града. В София виждам поне по три на излизане. От японките има доста Тойоти, определено има повече Мазди по улиците. Но Субару няма. Единственото беше един ярко червен Forester на паркинга при читалището. Ама лъскав, лъскав — даже реших отначало, че е скоро пастиран, но може да е просто скоро купен и да е каран все в града и все по чисти улици и до гаража. Нищо чудно да го кара някой по-възрастен, дето няма и да си помисли за офроуд.

Което ме хвърли отново в размисли. Че Субару е “колата” е донякъде ясно, но има много неизвестни. Цветът на “Горския” поне беше правилният, за мен червеното може да е неадекватен политически цвят, но за автомобили определено е много подходящ. Дилемата е някъде между очарованието на Impreza или Legacy и ниския разход на някои от другите марки. Цената на бензина не е за пренебрегване, а едно такова Субару пие около 6-7 извън града и 12-13 в града. Блестящо различно е новото Legacy diesel, което е common rail и освен всичко друго е с чувствително по-нисък разход. Но това означава чисто нова кола, тоест кредит и изплащане. Другият вариант за нисък разход е някоя старичка Мазда 323, примерно, която да се прежали и да й се напъха газ. Сложна тема, ще видим.

Навън сега вият котки и взех малко да се притеснявам за Арти. Размножителен период е и въпреки че нашичкият е здравеняк и с големината на две женски, не искам да пострада в битки. Да си призная, не сме мислили точно как ще го върнем, като се прибираме. Сигурно е много по-трудно да го върнем в гарсониерата, отколкото да го доведем от там тук.

Още не мога да свикна на работен ритъм. Но тук определено ще мога да работя по-спокойно, наредих си и нещо като малък кабинет, за да съм отделно докато работя. А пък ако тези дни ми преведат най-накрая заплатата, може и да се справим. Ще го отпразнувам същата вечер с една халба в ”Уан”.

Дълго не се беше появявала наоколо из блоговете верижна тема - е този път не ме пропусна. След като много хора приеха присърце споделянето “пет неща, които не знаете за мен” и след като на няколко пъти вихрушката ме отминаваше, накрая ме предизвикаха от две места, почти едновременно - george и luchko.

Какво следва? Неуверено изправяне, тихичко прочистване на гърлото и с тих глас: “…здравейте, казвам се Ясен и има поне пет неща, които не знаете за мен…” “Здравееей, Ясееен!”

1. Преди да се изкуша от философията рисувах. След като разбрах, че за академията и дума не може да става и понеже 1) харесвах най-вече графика, а и най ми се удаваше и 2) цялото ми семейство е инженерно се стигна до компромис - архитект. За кратко бях вманиачен на тема капители. Но като се стигна до принудителното им рисуване, бързо се отказах. Няма да го пиша отделно, понеже някои го знаят, но аз всъщност не съм инженер, програмист или нещо подобно. Нямам техническо, а хуманитарно образование. /me е философ. Та с рисуването се разминах, но сега пък снимам. Приемам фотографията за някакъв изчистен технически вид живопис.

2. Свирил съм на сцена. Два пъти. Йес! Първия път ни слушаха много приятели, че даже и Краси имаше рожден ден, изобщо беше голям купон, но свиренето беше отчайващо. Бяхме последна група и предишните си прибраха барабаните, пък ги бяхме уговаряли. Отнякъде Гери домъкна за Сашо соло-барабанче и изкарахме на соло и фус (бяха го забравили да си го приберат). На хората им хареса, но ние не бяхме очаровани, особено едни други от нас. Втория път имахме много малко наша публика - просто закъсняха и ни изпуснаха. Но пък всичко останало беше мания! На една от песните като ме оставят за соло, аз почвам в някакви линии да раздробявам мелодията и така съм се отнесъл, че с притворени очи чак в последния момент виждам, че нещо пуши. Ама пуши, та се къса - около мен всичко в дим. Другите поеха след уплаха ми, а аз веднага се усетих, че е сценичен пушек - пичът на пулта толкова се изкефил на песента и солото, че изтичал да пусне дим-машина и да си поиграе с цветните светлини… И публиката се беше изкефила.

О, не два - три пъти бяха! Най-първият път беше един “кастинк” (да, с “К” накрая, така пише в разписката за парите за участие…). Имаше много групи, но се знаеше, че трябва да спечели групата на сина на организаторката. Малко след това тази група стана за кратко локално известна, даже по телевизията го даваха въпросния син. Нищо. Ние си бяхме доволни, въпреки че парите от таксите явно отидоха за издаване на студиен сингъл на синчето. Като свирехме второто парче, едноименното ни, отзад предишната група, която беше останала да ни слуша нарочно, видях че тактуват и мятат коси. След това ни изчакаха навън на спирката, за да ни стиснат ръцете. Готини момчета.

3. Като малък имах коте, на село. Дойде в двора треперещо, сигурно нямаше и месец, а пък беше с лишеи по целите уши и по главата. Много красиво, рижо тигрово, с малко беличко тук-там отпред. Убедих майка ми да го приютим и тогава за първи (май и за единствен) път къпах котка. Беше много топъл летен ден и въпреки това горкото трепереше като пневматичен чук, че и ме изподра в паниката си. Излязоха ми веднага пъпки в раничките и цял ден се търках със сапуни и води, докато се махнаха и заздравяха. Котето го излекувахме с налагане на ушите с утайка от кафе - хем го изстудяваше и облекчаваше сърбежа му, хем нещо има в кафето, което лекува тия неща. Така бях чел, а тогава четях всякакви книги по биология.

4. Интересът ми към компютрите и информационните технологии се влияе и поддържа основно и предимно от идеята за свободен софтуер. Ако няма GNU/Linux или някакъв свободен софтуер изобщо, интересът ми клони към нула. Някакви си програми - че то това не е за хуманитаристи. Като малък брат ми дълго ми е обяснявал разни неща за асемблер и устройство на микрочиповете. Това беше времето на “Правец-82”, но ако не бях направил връзката с философията - през свободния софтуер и идеите за споделяне и удържане на общото… просто нямаше да се занимавам с компютри. Поне не толкова много сигурно.

5. За петото се затрудних. Един вариант вече изтрих. Нека да е, че много се увличах навремето по кораби. Всякакви, най-вече ветроходи, най-вече клипери. За кратко съм ходил и на кръжок по корабомоделизъм в Двореца на пионерите. Навремето беше най-нормално да се ходи на кръжоци, бил съм и на авиомоделизъм също, и на жп-моделизъм. Явно съм харесвал моделизма изобщо. :) Но корабите са нещо специално, дори повлиян от разни книги на родни и чужди самотни мореплаватели имах идея да си построя своя си малка едномачтова яхта и да обикалям моретата, а защо не и света. Вече не съм така настроен за самотното мореплаване, доста време си е това и все далече от семейството. Особено ако си е далечно плаване - разни регати, околосветски и други подобни. Но пък не е задължително да е самотно, а и Черно море хич не е малко за плаване. Ще издам още една тайна, нещо като бонус - тази идея не е избледняла, ама хич даже. Някой ден, някой ден.

Нека след мен споделят Юнуз, Калоян, Видински, Ростислав, Иван, Емил и Йовко. Вие сте! :)