Тревоги на последните дни

turin — Mon, 23 Nov 2009 14:49:44 +0000

Може би не само аз съм се чудил защо напоследък не пиша тук, но само аз имам обяснението. А и аз съм се чудил, защото нищо не ме е спирало тотално от писане. Най-често е ставало дума за постоянна преумора, засилваща се с всеки ден към края на годината. Края на годината, защото някъде около последния й месец е и последният месец на предродилното растене на братчето на Светко, второто ни дете. Да, очакваме ново бебче. Чакането беше и лесно, и не съвсем. И притеснително и трудно на моменти, и не съвсем. Може би най-изразително го преживява самият Светлин, но той, макар все по-често да му казваме, че е дете, а не бебе, си е бебе все още. Само малко пораснало, щъкащо навсякъде, говорещо и питащо и понякога плачещо и отчайващо се.

Цялото лято и есента прекарахме в Троян и ако някой реши да ме убеждава, че “мястото” е София и всичко друго е компромис, да знае, че е загубил спора предварително. Ако можехме наистина да избираме и ако всичко в България не беше толкова отвратително софияцентрично, щяхме да си идваме тук, само за да виждаме роднини и приятели. Е, не че е малко и това, но не е всепоглъщащо — животът, който се случва между тези ценни срещи е много по-спокоен, дори по-креативен и ако щете, по-качествен извън лудницата, в която от няколко години се е превърнала София.

Днес докарах в София с колата Рошко едно забележително за малък хечбек количество багаж. И Краси и Светли. Към решението да се приберем в панелната гарсониера имаше доста “за” и доста “против”. Накрая надделя някакъв наш си временен “здрав разум” и решихме бебето да се доизноси и роди в обстановката, с която бяхме свикнали през последните… колко са… 7-8 години.

Първо в поликлиниката тук отказваха да ми дадат документите на жена ми, с всичките прегледи, изследвания и т.н. за развитието на бременността. Я грипна “епидемия” имало, а трябвало лично, я не знам си какво. Без такива документи щяхме да се притесняваме повечко. Макар и болницата в Троян да е доста добра, изцяло ремонтирана и реновирана и специалистите в АГ-отделението, доколкото разбрахме, да са наистина добри, а завеждащият — може би на национално ниво.

А поликлиниката в София — първо толкова и са я преглеждали, то една консултация беше… През лятото дядото-лекар излязъл в отпуска и иди го търси. Примерно два месеца го няма никакъв. После почти всички прегледи са били от вида “я да те премерим колко тежиш” и “я да ти премерим обиколката на корема”. Шокираща разлика с консултациите при д-р Миков в частния му кабинет зад Халите, където Краси ходи предния път, със Светли. Но това вече е минало и добре, че нещата са наред.

Търсихме дълго и упорито къща или етаж от къща с двор под наем някъде в селата Герман, Панчарево, Кокаляне. Без добър резултат. Помагаха и някои приятели, търсиха и се ослушваха вместо нас. Квартира търсиха и нашите, но те все намираха някъде в града. Една къща в Кокаляне ми хареса, но беше във вилната зона и съответно доста изолирана за жена с бебе и малко дете, а и беше на ръба на финансовите ни възможности. И един апартамент в Стрелбище досами Южния парк също — но и там отпадна заради нашите представи за “нашето местенце”. Така че оставаме в гарсониерата и бебо ще види първото си “вкъщи” точно в нашата жълта стая. :)

Голямото “против” връщането, освен спокойствието и уредеността на централен Троян беше заради съседите в гарсониерата отдолу. След като два пъти момчето идва да ми прави забележки, че детето го будело, а той искал да спи до 9 часа, защото е на работа после, накрая взе да ми писва сериозно. Когато бяхме дошли за няколко дни през есента, пак за прегледи, тоя идва и ми вдига скандал, защото едва ли не “било нарочно”. Вярно, синът ни не медитира по цял ден, а си играе с играчки. Не всичките са плюшени и “звукоизолирани” и все пак вдига шум. Заспива преди 10 вечерта и се събужда около или след 8 сутринта. За мен това са т.нар. “тихи часове” — ако греша, поправете ме. Но не — “е за тебе девет шумен час ли е?”, ми се отговаря. Следва бясно тропане по тръбите на парното, думкане по тавана, по стените… Как да не се ядоса човек? Сигурно въпросният или е живял цяло детство в къща на един кат в Гоце Делчев, откъдето май е, или в средата му има обичай малките деца да се завързват или упояват, че да не вдигат шум?

В панелните блокове винаги е имало шум. И не само в панелните. Като малък всяка сутрин, докато си ядях попарата или сандвичите преди училище чувах как Дончо на съседите отдолу вика и крещи, че не иска закуска и че не иска да ходи на училище. Вярно, шумът е неприятен в града и особено в такъв истеричен град, какъвто е София напоследък, сигурно на човек му идва много да започва работния си ден със събуждане от тичане на бебешки крачета отгоре или каране на колички с маховик и тем подобни.

Решение, разбира се, има и то се казва тапи за уши. Но не мога да налагам на друг да си слага тапи, след като формално погледнато шумът идва от нашия апартамент и явно се предполага, че аз трябва да озаптявам и да контролирам изкъсо детето си. Но пък и не мога да си плюя на разбиранията и да започна тотален контрол и тормоз на сина си, да го потискам в игрите му, само заради това. А и заради каквото и да е, всъщност. :)

Така че — тук сме. Докарах с колата един голям килим от Троян и няколко пътеки и ще ги постелем, за да спират допълнително шума. Не сме взели и много шумните играчки, взехме най-вече плюшени и книжки. Дано всичко е добре.

Това е първият ни ден в София след няколкомесечно спокойствие в Троян и първият от конкретното очакване на бебето. Дано всичко около раждането, преди и след него, мине успешно и безпроблемно.

Arcane Lore - pregnancy

Тревоги на последните дни