Arcane Lore

Тези дни е починал е Денис Ричи (Dennis Ritchie). Хората, които не знаят кой е сигурно са много повече от тези, които не знаят кой е Стив Джобс. Но това е не защото Денис Ричи не го заслужава, а защото са много повече интересуващите се от джаджи с ябълкови емблеми, отколкото са тези, знаещи какво е в основата както на днешния Mac OS, така и на Unix, а и на GNU, че и на всичко, имащо нещо общо със C. Който знае за какво става дума няма нужда от повече думи, а който не знае нека се образова.

Малко ми е тъжно, че засега освен в два-три новинарски сайта за IT, май само тук прочетох нещо лично – и все не на български. Отиде си човек, направил много повече за света на компютрите от цял отбор медийни IT-величия. Но от друга страна всичко е както си трябва. Медийният шум е за три дни, блогосферният – за още по-малко. Шумът, цитирането из блоговете и медийните траури са празно занимание. Важното е, че имаме всичко, което се е разклонило от C и Unix и хората, които са в час, знаят и оценяват това.

Ето, например в същото време е излязло Ubuntu 11.10. Животът продължава. RIP!

Последното “разхвърляно” е отпреди рождения ми ден. Създавам май фалшиво впечатление за подреденост. Истинската причина да не съм написал досега това е, че ми е толкова разхвърляно, че чак не успявах да напиша. Или пък да се сетя писах ли вече, не писах ли…

Докторантурата

Ученето в БАН е едно от нещата, които май ще могат да ми дадат опора. Във всякакъв смисъл — дори и това, че ще получавам стипендия ще ми помага да избягам по-лесно от идиотията на офисното ИТ. Казвам “ще”, защото още не съм я получил. Вкъщи сме “на мускули” в очакване на забавената януарска стипендия. И преди, когато ходих на конкурса в СУ, бях казвал, че стипендията е един от стимулите. Който ви каже, че не го интересуват изобщо парите и въпреки това иска редовна докторантура, нещо ви ментосва. Ако наистина не му трябва стипендия — има толкова много свободни докторантури, да ходи и да си плаща и готово…

Има и друг ентусиазъм във всичко това — възможността на спокойствие да се занимавам с философия, при това с такава философия, каквато аз преценя и избера. Има и официална препоръка да се ориентираме към съвремието и към теми, засягани в публикации през този век, 21-ви. Идеално за мен, защото тематичната ми област събира съвсем скорошни неща. Не, не превъзнасям изобщо институционалното философстване. Май по-добре се чувствам в уеб, отколкото в институцията. Но и не отричам тази вид организирано философстване — пак казвам, участието в такава общност дава ресурса човек спокойно да се занимава с това, което го вълнува.

Има и тревоги около всичко това, разбира се. Само първата година май ми се падат към четири изпита от минимума. Чета конспекта на първия изпит и виждам, че самият е в три части. Едва ще съм приключил с минимума и ще трябва вече да предавам глави от дисертацията. И междувременно в тези три години трябва да имам време и за семинари, конференции и доклади. Както казва Гери, така е и затова има ЗЗД (Закон за защита на докторанчаата). С други думи — времето никога не стига. А моят проблем с това е, че ако не си разпределя много добре нещата, може наистина да не ми стига. Защото трябва хем да пиша, хем Краси да пише нейната дисертация, хем да гледаме Светко… и хем да изкарвам някакви парички “над” стипендията. Която вярно си е пари, но тия пари са нищо за тричленно семейство.

Бебо

Много му се радвам, но напоследък все по-често оставам без нерви край него. И това при условие, че отскоро Краси изцяло се занимава с гледането му, аз нарочно съм се “изнесъл” в “офис” в кухнята и дори рядко излизам с тях на разходки. Тоест трябва, един вид, да ми е много ларж. Да, ама не. Все по-уморен съм с всеки изминал ден. Почти не мога да чета философия, защото всяко бебешко изкрещяване или изплакване ми рестартира мозъка и постоянно кръжа над първите страници. Не мога и да обработвам снимки — по същата причина и заради постоянното припомняне “абе аз трябва да ровя за статии по темата” и съответното постоянно връщане към философията. Че не снимам — то си е ясно вече. Тия дни се видях с приятели от компанията ми от университета и специално изрових едни снимки, дето правих на Шази, Яна и Павката. Преди година и половина. Едва сега ги обработих и изпратих. Смъмриха ме (отново) за това, че уж съм много запален фотограф, а пък бавя снимките с години. На това съм свикнал, но си видях броя снимки преди и сега. Архивът ми е по месеци. Преди беше нормално да снимам по няколкостотин кадъра, особено ако сме излезли на стрийт. А пък аз “пестя” всяко щракване на затвора, тоест хич не снимам постоянно. А днес… я имам няколко десетки снимки на месец, я не. От този месец, например, са под десет… А така ми се иска да фотопиша като Evgord, например. Да се вдигна нанякъде с жената и детето, да пришпоря Субару-то към планините и да снимам, да снимам, да снимам… Е, първо трябва да си взема Субару. После — защо не, добра идея.

Ако можех, щях да си прекарвам цялото време с Краси и Светлин. В смисъл — с цялото внимание. Най-трудното работене е отглеждането на дете. Светлин ми показва и разказва толкова много повече за философията на познанието, колкото изобщо няма да мога да прочета в книги за тия три години учене на епистемоголия. Най-добрите и страхотни снимки са тези, които правя наум на сина си. Наум, защото напоследък все нямам ищах да вадя апарата постоянно (и това е заради другите ми тревоги, не заради бебето). Най-добрият уеб-експириънс е този с него в скута, когато ме кара да гледаме на компютъра “Нула̀, нула̀!” (снимки на Луната) или “Кууа̀, кууа̀!” (снимки на коли).

Време

Времето винаги ми е малко. Не зная дали е защото точно стигна до половината на това, с което се занимавам и малкият се затичва с боен вик в коридора “Тит-та̀, тит-та̀!” (тати). Или е защото се захващам с много неща, които са 1) наистина много на брой и 2) все без пари в тях.

Ето сега сигурно повече от час и половина пиша това, на няколко пъти “рестартиран” от Светли. И макар днес да съм се занимавал с много неща — с работа по “Свободна планета”, “Ново 20” и писане кода на Plasr (в момента там има инсталация на Laconica, пиша кода другаде), никой от работещите ми приятели от университета няма да нарече всичкото това “работа”. Даже доста хора ми го “намекнаха” наскоро и ми стана доста кофти. Да, мой проблем е да превърна в мое работене точно това, което ми е пирятно и с което искам да се занимавам. Но всичко е толкова времеемко. И все пак… Единственият начин да успея да задвижа моето си работене е да не се занимавам с друг вид такова. Мисля, че стипендията доста ще ми помогне за това. Ако работех както преди някъде в офис или пък фрилансърствах постоянно за насъщния, нямаше да имам начин.

Но сега нещата се нареждат. Вярно — много бавно. Но какво пък, може и всичко да е от дъждовното време и грипа, дето ме мори. Идва пролет, идват светлинки в дефокуса и красиво боке. Не че не харесвам зимата, но я харесвам през есента. Сега чакам пролет. Защото най-добрият сезон е “следващият”. :)

Новите години често са за някакви равносметки. Аз по-скоро искам да гледам към плановете си, не толкова да се втренчвам към изминалите месеци и да се усмихвам мило или пък да роня сълзи. Нали затова е “нова година” — иначе щяха да му викат “стара година”. И то планове лични за мен, не за блога — блогът ми си има свой си рожден ден и там са неговите планчета, споменчета и подаръчета. Между другото, то и този ден наближава, ама нищо.

——

Да, ще ми се нов късмет. Не че някога чак съм страдал от лош късмет — за мен всичко това с късмета е повече в отношението към нещата и в приемането на събитията, отколкото в някакво незнайно и неразбираемо “стечение”. И все пак, макар 2008-ма да не беше неприятна или много тревожна, може би е добре през следващата всичко около мен да е с една идея поне по-уредено. Да, най-вече имам предвид професионално уредено.

Миналата година работих за Marsh България като отдалечен програмист на PHP и MySQL. Няма да работя друг път по този начин. Или поне не с такава организация на работата и/или с такива хора. Харесвам много идеята за отдалечена работа, даже известно време преди да започна си търсих точно такава, но в България чисто и просто не става така. Твърдо смятам, че не е заради мен, а заради фирмите и мениджърите им. Това тук си е несериозно. Никаква обратна връзка за свършената работа и когато дойде краен срок — високи изисквания. Е не става така — работенето е процес, а не някаква магия, която се “случва” в последните дни преди приключването. Стоял съм с дни в очакване на обещаните нови задачки, на практика със скръстени ръце. Не съвсем — вършех си моя си работа, но не това е идеята на този вид работене, нали?

Вярно, с работа към фирма и подсигурени парички на месец бюджетът вкъщи е по-различен, по-спокойно се планират разходите. Но ако ще ми се налага на два пъти да чакам заплатата си “до следващата дата”, защото нещо се е “объркало” и, казано с думи прости, ще стоя без пари — е не, мерси много! Не можах да повярвам, че има счетоводители, които разпознават и внасят заплатите по имената на хората, а не по номер на договор или нещо друго такова. Така де, ако така се правят тия неща, тогава искам да се казвам Бил и да ми сбъркат заплатата с някой си Бил Гейтс. :)

Не съм справедлив, ок. Миналото — минало. Вече поне ще имам едно наум, ако ми се наложи пак да работя за другиго. Досега все се чудех и аз като Надя дали нещо с мен и с моето работене не е наред, щом съм сменил толкова много работни места. Има го този момент — като видиш биографията на млад човек и тя е изпъстрена с позиции. Някои нарочно си съкращават CV-то и пропускат местоработи, за да изглежда по-“чисто” някак. Но на мен вече не ми пука — проблемът не е в мен. Или по-точно изцяло в мен е и си е решим. Трябва да работя така, както искам от толкова много време. Да работя за себе си и по свои си идеи.

——

Накратко, става дума май повечко за пари. Не съм някакъв меркантилен тип, който все си брои стотинките в плюс, но когато не работя на заплата винаги по някакъв начин ми се налага да мисля за свързването на двата края. Не че не ги свързвам, става дума по-скоро за проблеми в планирането на доходите. За да е добре финансово семейството (наистина, тия неща с парите идват много по-ясно, когато се гледа малко дете и когато има много разходи, дето ама изобщо не може да се неглижират), трябва не просто да имаме пари днес, не просто да можем да вземем на кредит или назаем, а да има постоянен, стабилен начин за увеличаването и/или връщането на тези пари. Трябва да има работещ семеен бизнес-план. Иначе не става, или поне е толкова стресиращо и тормозещо, че не ми се ще да опитвам.

След това става дума за по-дългосрочни спестявания и работения. Става дума за купуване на кола. В това има приятна и не много приятна част. По-неприятната е събирането на парички, а далеч по-приятната е избирането на самата кола. Че ще е Subaru — Subaru ще е. Защо харесвам толкова точно тази японска марка и защо я предпочитам пред Honda и Mazda е друга и много по-обширна тема. Но какво точно Субару? Дали да реша да си начеша сърбежа под педала на газта с някоя Impreza, дали да взема за семейството Legacy (както съм се замислил от бая време вече) или направо да пренастроя естетическите си разбирания с един готин Forester? Таман ще имаме с какво да ходим и до Троян, и до баирите на вилата. И то през зимата, в снеговете на Балкана и на Конявската планина.

Става дума и за ново място за живеене. Толкова дълго вече обмисляме живеене в къща с дворче, че май е крайно време да започна да подготвям нещата и за това. Не ми се броят годините, откакто се нанесохме в гарсониерата в Надежда. И не че е кофти квартал — напротив, добър си е. Само дето е много, много изолиран от центъра с тоя серсемски “Надлез Надежда”. Дето баща ми разправяше, че сигурно навремето в соц-а някой архитект е получил бая тлъст рушвет от директора на градския транспорт, за да го проектира. Но все пак месеците и годинките си минават, Светлин расте и е крайно време да заживее в по-нормално място. Пък и ние покрай него. :)

——

Каквото и да си дудна за новия късмет, нещата няма да се наредят, докато аз не си ги наредя. Годината започва добре с докторантурата ми в БАН. Снощи пък с Краси преместихме бюрото в кухнята и сега вече пиша това от новия мини-офис. :) Така надявам се ще имам и аз време и възможност на спокойствие да работя по уеб-проекти и да пиша и чета за докторантурата, и Краси ще може да напише своята си дисертация.

От доста време обмислям работното си развитие, това, на което някои хора му казват “професионално” и градят кариери с него и трупат препоръки и CV-та. Аз не гледам чак така вманиачено на нещата, обичам да мисля простите неща просто. Сложни неща за мислене си имам достатъчно, все пак философията ми е специалност.

Дълго време вече разходите ни вкъщи застрашават приходите, и то на моменти сериозно. Тази година, от началото на януари, работех за една фирма като отдалечен програмист на PHP/MySQL. Не ми се говорят подробности, защото в блога си запазвам приятен тон, но си знам, че на два пъти вкъщи останахме на червено, и то точно заради неуредици от страна на работодателя. Мога дълго да говоря за това, че в България отдалечено не може да се работи, поне не компютърно програмиране и администриране, и то не защото няма хора, а защото фирмите ни са отчайващи. Тук се работи в офис — да те вижда шефът, да те вижда мениджърът, да те вижда и чистачката, да си в ъгъла приведен над екрана и да се “вижда”, че работиш. Ако някой изобщо се навие да вземе хора отдалечено, то или 1) организацията е никаква и накрая мениджърът те изкарва тебе виновен, или 2) изискванията са нарочно направени в пъти по-високи от тези за офисната работа и когато не ги покриеш, пак мениджърът те изкарва тебе виновен.

Разбира се, никого не обвинявам конкретно — ако човек има някакви проблеми с работата си, значи не е помислил достатъчно, преди да си сложи подписа под договора. Аз поне за себе си знам — вече никакви работения отдалечено, освен за хора и фирми, за които съм 100% убеден, че могат да работят отдалечено с мен.

Друго ми е на сърцето, това с отдалечената работа беше лирично отклонение. Допих си кафето, няма вече, спокойно ;)

Дилемата ми днес е дали да започна няколкото вече проекта, които се обмислят и “зреят” от доста време или да разчитам изцяло на един постоянен, но все пак нисичък доход, който ще получавам след нова година.

Плюсовете на проектите — много искам да поема по първия път, защото ще е много интересно, ще е свързано тематично и с въпросния постоянен доход (за това ще разказвам по-нататък тия дни, още ми е рано) и най-вече може да е по-доходоносно. А само който има малко дете ще ме разбере, като казвам, че с малко пари просто винаги се остава на червено в края на месеца.

Минусите им — става дума все за уеб-услуги, а кой у нас толкова използва родни уеб-услуги… Така де, самият аз даже избягвам. А за да се печели от една такава услуга трябва някак да се достигне критична маса, иначе сайтът не се развива, запада и накрая е по-добре да се закрие. За българските мащаби това означава, че или трябва проектът да е успешен и то в кратък срок, или по-добре да не се започва, защото разходите по поддържането му ще превишават евентуалните приходи.

То това е и причината всички (или почти всички, ок) услуги в българското уеб-пространство да са постоянно финансово поддържани от някоя от харчещите пари в бранша фирми. Тези, дето се правят на “портали” и “консорциуми”. И са пълни с всякакви изкопирани от западните сайтове услуги, дето (практически) никой не ползва, ама нали фирмата налива едни пари, та сайтовете мърдат все пак.

Такова бъдеще не ми допада. Ако някой иска да си купува сайт с услуга, за да запълни “портфолиото” във “футъра” си, да гледа в друга посока.

Друг минус е, че тези идеи стават вече няколко, включително една-две, които са мислени заедно с други хора. Всичко е някак свързано едно с друго, но не се виждам да движа толкова много неща наведнъж. Не за друго, ама бебето вкъщи постянно иска внимание, а аз даже лаптоп в момента нямам. И тук идва другият проблем — при намаляващ баланс трябва да харча освен за всичко друго и за работен инструмент.

Надявам се всичко да се нагласи, а и ми се видя подходящо да седна да пиша за това в 12:12ч. на 12.12. Трябва да гледам по-ведро на нещата и, както казах, простите неща да ги мисля просто. Писането на сайтове е просто нещо, масово това много хора даже не го наричат “програмиране”. Не че и то е много сложно, де. Сложно може да бъде измислянето им. А там така и така съм хвърлил време и внимание.

Между другото, като стана дума за уеб-разработка… Ако човек опитва да не пише на PHP, какви алтернативи бихте препоръчали? Обръщам се към хората, които са разработвали с web-frameworks. Зная за Django, Pylons, Jinja и Mako, зная и за Rails. Но масово споделените хостинги не предоставят mod_python или mod_ruby, а единствено mod_php и CGI. Не за друго, не защото е трудно или пък защото е нещо ново, а просто защото сисадмините са мързеливи копелета. Да не ми наскачат сега админите — знам го, и аз съм бил админ. Масово хората ползват PHP и CGI, ерго това им стига. Как тъй ще ги глезим с Python и Ruby…

Ама това е върло несериозно. Другата пречка пък е, че много от frameworks на пайтън и руби изискват достъп до команден ред и наличие на някакъв набор от съответни програми за изпълнение. А това, което е най-удобно при PHP-писането е, че кодът може да се вземе, да се сплеска в един архив, да се занесе на друг сървър и ще е почти сигурно, че ще си тръгне и там. Има например CakePHP, но пък е… на PHP, а аз искам малко почивка от него. :)

Имам някакъв афинитет към Jinja и Mako и си пробвам разни малки нещица вкъщи с тях, работил съм по малки проекти и с Rails. Но не мога да кажа, че например проект на Rails е нещо, което може да се “занесе” в хостинг ей-така. При питонските системи си е същото, ако не и по-зле. Та има ли начин да пиша с някаква система за шаблони или по-цялостен фреймуърк на python или ruby и да имам такава “преносимост”? Коя такава “среда” е най-номадска, най-чергарска? И коя препоръчвате?

Вие на какво пишете? Не питам за писане начисто, не питам и за къстомизиране на готов CMS — тия неща са ясни. Ако пък и аргументирате предпочитанията си и препоръките, цена няма да имате ;)