Arcane Lore

Ходих на протеста на БАН. Видях се с Ванката, с него после обсъждахме и впечатленията. Баща ми се обади сутринта и ме пита дали ще ходя, беше решил и той да иде – за научните работници няма възраст, а всяко присъствие изразява подкепа. Не се уговорихме и още не знам дали е отишъл, но само фактът, че е имал желание говори много. Аз, от друга страна, не знаех дали искам да ида или не – най-вече това, че съм се напротестирал много с нулев ефект ми спъваше ентусиазма. Един вид – то ако с протести ставаше, досега да е…

На самия площад почти се сблъсках с Гери, докато обръщах шапката с козирката назад за първия кадър. Вика “снимай, снимай” – вече не се виждаме за фоторазходки, все се намираме по протести. Предният път беше пак за образование, пак на същия площад. Ама за какво да снимам… край нас минаха някакви хора, откъм които се чуло “откак се помня, от трети клас, все съм по протести”. Е, как да имаш коментар за това…

Някакви хора говориха, повечето от тях назад изобщо не се чуваха. Но и нещата, които изслушахме не бяха толкова важни като думи. Важното беше усещането. Нямаше преливащ ентусиазъм за промяна, победа и по-добри дни. Или може би само у мен няма, не знам. Абсурдно е до такова положение да бъдат доведени учените в страна, която иначе се гордее с прогреса, цени на думи образованието си и възторжено пее “напред, науката е слънце” по пролетни чествания.

Абсурдно е и външно да се диктуват конкретни “приоритети”. Външно на самата наука. И не, науката не се свежда до прогнози за времето, “нанотехнологии” и строене на магистрали. Вече всички форумни тролове знаят наизуст оправданията за т.нар. “реформа в БАН” на нереализирани египтолози, закриватели на грузински академии и пожарникари, които по случайност днес са чиновници. И никой не се интересува наистина от основанията за протест на самите учени и изследователските нужди на самата наука.

А наука не се прави така – “трябват ни само инженери, защото (ще) строим магистрали”. Сами по себе си магистралите не са лошо нещо, разбира се. Лошо е, когато има огромна вече налична пътна мрежа, която нарочно изобщо не се поддържа. Защото е много по-лесно да се краде, спестява, “консултира” строеж на магистрали, отколкото да се запретнат ръкави и да се свърши някаква качествена работа по ремонт на пътищата. Повярвайте ми, всички нормални шофьори ще са безкрайно доволни, ако съществуващите ни пътища бяха наистина добри. Дори и без магистрали. А тировете ще намалеят много, ако се възстанови железопътният транспорт, който за целта е и по-евтин, и по-бърз. Но не става така – ако всичко е наред, няма как да крадат. “Магистрали” у нас е името на една от големите измами. Хората вярват, казват “стройте”, те крадат, крадат и когато построят нещо мъничко, вярващите стават още повече и схемата се завърта. Държавна лотария. Винаги печели само казиното.

Друга магическа думичка за “образования” и “реформиран” форумен трол е “нанотехнология”. Всичко, което звучи като излязло от Матрицата е нещо хубаво и важно. И ако имаме повечко такива неща, като си построим магистралите и ветрените електростанции, ще покажем тогава на тия отворковци от Европа и ще видят те, на-на-на и България на три морета и тем подобни.

——

А в същото време развитието на науката изобщо не се интересува от мнението на форумните тролове. Не се интересува и от мнението на чиновниците, но това второто й коства съществуването. Не е проблем в една страна да няма учени. Големият въпрос идва след време, когато строителите не знаят какво строят, учителите не знаят какво преподават и никой от говорителите в телевизията вече не помни какви са тия антициклони и защо са толкова против циклоните.

Както казах наскоро, “Даскале, а на какво ще ги учите тия деца?”

Иначе има толкова много специалности и институти, които могат да се “реформират” и закрият – то това българска филология, то това всичките останали филологии, всичките изкуства и тем подобни подробности, история, философия и околните й… Да, сигурно ще спестят някакви пари. Но след един випуск време вече няма да имат нито инженери, нито някакви други. Е, може би спортната академия ще е най-слабо засегната.

Но каквото и да направят – да, ще са спестили едни пари. Те вече ги “пестят”. Има, разбира се, и по-лесен и правилен начин – вместо да даваш над милиард за няколко изтребителя, може с тия пари да решиш проблемите в университетите и в БАН, като в същото време безболезнено ги реформираш. С малко по-малко разходи за военни мисии, за полиция и подслушване пък може да се изправи на крака цялото образование.

Ама аз пък – кого го интересува някакво си образование и някаква си наука.

——

Най-лесното е да се разрушат институтите и университетите. Хората ще търпят известно време да са без пари за оцеляване, защото (повечето) са в тая каша заради някакво свое увлечение по специалността си. Но всичко си има граници и накрая или ще си бием камшика към истински страни, не като нашата измислени, или ще се цаним за военни, полицаи или що пък не направо пилоти на изтребители. Мислите, че се майтапя? Те първи започнаха…

Вчера имаше протест срещу централната власт, който нямаше ясна визия, но за сметка на това има видими оплаквания. Не ми се пишеше, но не протестът, насилието, битите или оправданията на едни и самовлюбените хвалби на други политици ме накараха да пиша. Накара ме отвращението. Отвращение от лъжата, че сме свободни, че избираме, че влияем, че изобщо имаме право на планове за бъдещето и че печелим нещо от всичко това. Лъжата, че живеем демократично.

България не е излизала никога от тоталитарния режим. Много е тежко да си го кажем, особено след толкова години, но е по-вярно, отколкото да твърдим, че сме свободни. Днешният тоталитаризъм е невидим и само се усеща — както и предишният тоталитаризъм беше (е бил) невидим и само се усещаше. Няма официално “срастване на партията и държавата”, защото номенклатурата е плъзнала сама навсякъде и се е укрепила и размножила. Ако т.нар. “комунизъм” и РСО бяха гнойното възпаление на обществото ни, то днес вече имаме метастази. Живеем в тоталитаризъм, от който изъмкване не виждаме, защото е добър, оправдан и съвременен. Живеем в мимикрия на свобода, която ни успокоява и в същото време ни поробва, без да усещаме.

——

Периодично статуквото “позволява” изблици на възмущение и възгласи за свобода. Не че не ги подкрепям и аз, но днес протестите са безмислени, защото са безгласни. Искам протест, който да идва отвътре, от умовете на много хора — такъв протест дори няма да има нужда от агресия, защото нещата сами ще се оправят. Когато всеки човек с визия аз бъдещето се погрижи да направи нещо за това по-добро бъдеще, колкото и малко да е, тогава може да има поне шанс за свобода. И всеки с вътрешна тревожност за благото и свободата на обществото започне да полага усилия да подобрява живота на хората с по нещо малко, но ежедневно. И да учи и детето си така.

——

Вчера полицията би хора на площада и това е отвратително, съгласен съм. Но още по-отвратително е, че хората търсят проблема в отделни лидери и чиновници, вместо във всички. Защото виновни за тоталитаризма в България днес сме всички. Всички, които уж не търпим потисничество, но в същото време не виждаме, че сме роби.

Винаги съм го казвал — в България има огромен излишък от власт.

Стигнали сме дори до абсурда когато има проблем със самата власт, някаква неадекватност вътре в нея, да търсим още власт, с която да я закърпим. Полицаите са нарушили нещо — няма проблем, ще викнем още полицаи, за да ги контролират тях, ще сложим още и още камери навсякъде. Депутатите лъжат и крадат — няма проблем, ще направим нови избори, за да вкараме в кацата с меда нови депутати, че те горките гладни и жадни се облизват отвън из партийните централи. Власт, власт навсякъде — контролира се телевизията, затова дайте да контролираме и Интернет, защото, видите ли, той много лошо нещо е и много неконтролирано и опасно. Един вид — ако нещо лошо стане, то сигурно е дошло от Интернет, иначе щяхме да сме проконтролирали.

В България няма автономност, самоуправление и нищо не може да се случи, ако не бъде “организирано”. Иначе думички си имаме, но нямаме смисъл в тях — казваме “свобода” и в същото време мислим как да заглушим гласа на несъгласния. Или поне да го разобличим пред драгия зрител като некомпетентен, незапознат с темата, идеалист — малцинство някакво.

——

Протестът ще мине и отмине, използван или не. Въпросът е какво парвим оттук нататък — дали ще си живеем със сладкото чувство, че “нещо все пак е направено” и така до следващия разрешен от системата изблик, до следващото пукване на пъпка или ще започнем да променяме нещо в живота си малко по малко.

Започвайки от себе си. От работата или шофирането си например. От мисленето си.

И трябва да започнем да мислим нещата по-малко и по-рядко през власт. Тя не е единственото решение — свободата винаги стои отвън на прага и ни чака да я повикаме.

Новият свят, живеенето в него има нужда от ново разбиране. Всеки по-дързък стремеж към промяна на обществото трябва да идва от стабилна промяна в мисленето. Промяна в нагласата на хората спрямо живеенето заедно и комуникирането в общото. Промяна в морала, разбиран не като граница на свян или пък като предпоставено клише на приемливостта, а разбиран като осъзнати и постоянно изработвани в ежедневието норми за правилност на действието в общото. Промяна във визията за бъдеще — всяка общност се удържа постоянно точно през общата схема на мислене на бъдещето.

Светът се променя постоянно — променяме го. Искаме или не искаме, не можем да живеем в стари светове. А за изработване на новите и за удържането им ни трябват нови юзди, техни. Преживяването на политическото е само един от примерите — не се прави промяна, като се сменят еднакви пешки една с друга по дъската. Промяна се прави с разместване на цялостната позиция. Или с измисляне на нова игра.

Но все пак първо промяната трябва да бъде измислена, споделена, обяснена, разбрана и приета. Като всичко, което е работещо. Ако ще се променя уредбата на обществото, тоест ако наистина ще се прави качествена промяна, а не пренареждане на властовата номенклатура, то тази промяна трябва първо да бъде измислена. Но и да я е измислил някой, никъде не се чува все още обяснение, камо ли нещо повече.

Да се протестира срещу управниците е лесно. Трудно е да се протестира срещу управлението.

Казионните протести от вида “нека излезем на улицата, защото живеем зле и ни се ще да се оплачем и да обвиним, а пък после все ще намерим кой да ни обясни, поведе и представлява” са лоша парктика. Те са болестта, която пречи на здравата промяна — промяната на ума, промяната на нагласата, промяната на културата.

Тези неясни протести са като гласуванията на недоверие на правителството в парламента. Не променят нищо, но ако случайно променят нещо… пак не променят нищо. Или са като общите избори — не променят нищо, а ако случайно нещо променят, то пак нищо не се променя. Не променят нищо и революциите — те са и преносно, и буквално… едно “завъртане” (лат. “revolutio”). По идея — смяна на идеи, на практика — смяна на кадри.

——

Не казвам, че няма нужда от промяна и от смяна — има. Но смяна на идеи и обществени концепции, а не на партии и предизборни програми. Смяната на една партия с друга, на една заявена централна политика с друга не е промяна за хората, а само за някои от върхушката. Казването, че ако тези всичките неща променяха нещо, щяха да ги забранят е познато и изтъркано, да. Тогава да го кажем другояче — ако всички тези неща променяха нещо, отдавна да сме го забелязали.

Шуми се сега за протест пред парламента. Казва се “да изметем боклука”, но на практика от такъв протест се възползват една-две от опозиционните партии. И всички ги знаем даже кои са тези партии… Не, не звучи изобщо странно — идват избори. До изборите ще видим не един и два протеста и гръмки декларации.

Това не е моята промяна, не е моят протест.

——

 
“‘That government is best which governs not at all’; and when men are prepared for it, that will be the kind of government which they will have.”
Henry David Thoreau, философ от 19в., цитирайки неточно Thomas Jefferson.
 
“Things are not revolutionized by making revolutions. The real revolution lies in the solution of existing problems”
Buckminster Fuller, архитект от 20в.

Днес е 10 ноември. И ако в първите години след “промяната” задължително свързвахме тази дата с помпозната абдикация във властта, довела после до кръгли маси, до СДС, митингите и шествията и няколко наистина големи промени в законите, то днес това е най-вече денят на парното. Да, днес пускат топлото в София. Първи трябва да са болниците и училищата, а другите да сме чак за утре. Но нещо клокочи в тръбите, значи може би ще има и у нас.

Изминалите деветнайсет години са като този студ в последните дни вкъщи. Нещо се променя — да, променя се. Имаме надежда — ами имаме си, но си имаме и мафията в “Топлофикация” и в цялата енергетика. Така и с политиката — промени, преход, реформи, прозрачност, честност, отговорност… Навремето пък имаше “гласност и перестройка”, помните ли? У нас я пишеха “преустройство”. Мама и тати се абонираха за “Огонек” и там пишеше всякакви явно супер-ценни и вълнуващи неща. Мен повече ме вълнуваха Скорпиънс. Wind of change някъде тогава трябва да е тръгнал по радиата. Малко по-късно ги видях наживо на стадиона, бати ме заведе на първия ми голям рок-концерт. Като се замисля, май и досега ми остава най-големият, в смисъл с най-много публика.

Не знаех, че ще завърша философия в същия факултет, където е учел и пиел президентът Желю и още няколко от брадатите “дисиденти”, дето се вясваха по телевизията по ония времена — Иван Калчев, Николай Василев. Не знаех и че студентските ни протести ще станат толкова големи и важни за медиите, а пък накрая ще се окаже, че всичко е било много шум за нищо. Само бях чувал за първите протести, първата студентска стачка. В университета мернах няколко човека, които бяха участвали активно и в тази въпросна първа стачка. И каращи второ или трето висше. Нещо като професионални студенти-стачници. Бяха само един-двама, не е било някакъв модел, но ми стана странно. Толкова години да правиш нещо и… нищо да не направиш.

Спомням си как по-преди, още в прогимназията, когато щяхме да се готвим за комсомолчета батковците и каките от горния клас си изгориха публично комсомолските книжки. Всъщност не съм го видял, де — разказваха ми. Помня как беше почнал да излиза вестник “Демокрация” и с баща ми и майка ми се редувахме да чакаме на огромната опашка пред малкия квартален РЕП за заветния брой. На практика будката работеше само заради тоя вестник тогава.

А днес децата сигурно не знаят и какво е “РЕП” и откъде идва съкращението. Нито знаят за “ХоРеМаг”, нито са яли от старите десертчета “Република”, нито знаят, че “Идеал” е “дъвка за балончета”.

Не знаят също сигурно, че днешният побъркан и болен Волен преди време беше главен редактор (тук погрешка написах “гладен”, ама дали е грешка наистина) на “Демокрация”. Даже някакво интервю бях чел някъде с него, ама нищо не си спомням. Нещо безлично беше, клиширано и неинтересно. А днес въпросният е един от двамата луди, бутащи се в политиката — дето единията е в парламента, а другият е навън, ама и двамата са с тоя болен блясък в очите, дето все едно някой им е светнал с фенерче в ухото.

Имаше и “Град на свободата”. Имаше го и “танкът Станко”. После някой запали партийния дом и той ама много бързо се разпали, видиш ли. Отнесоха звездата отгоре с хийхоптер, катурнаха и паметника на съветския Вожд. А отзад зад паметника преди това имаше магазин “Явор”. Мебелен магазин, светеха му големите букви “Явор” привечер, когато ме взимаха с трамвая от Алианса. И всеки път сочех запотеното стъкло и виках “магазин “Ясен”, магазин “Ясен”. Тъй де, откъде-накъде съученикът ми Явор ще си има магазин на негово име, а аз — не? Обаче когато минавахме през Лъвов мост, всички притихваха и гледаха предимно към източната страна. Помня, че веднъж попитах коя е тази сграда от другата страна. Леля Лили, която понякога ме взимаше от френски, ми каза тихичко, че това е милицията. А аз започнах на висок глас да разпитвам ама как така, какво е милицията — знаех какво е милиционер, това е чичкото, който стои в средата на кръстовищата и маха с една пръчка, ама милицията какво е, това е нещо като жената на милиционера ли? Милата, изтръпна цялата и взе да ме увещава да си говорим за това после, като се приберем, а дотогава да гледаме кестените и новогодишните украси наоколо…

Днес ли?…

Днес какво — пак си е същото. Нямаме една партия, но имаме коалиция, в която все се намърдва или пак същата партия, или други партии, но със същия познат ни тертип функционери. Нямаме “вечна дружба”, но пък когато САЩ каже “пращайте войски” пращаме и даже не го правим на проблем. А когато пък в САЩ изберат Обама, точно на следващата вечер официално обявяваме, че изтегляме войските си. Защото, видите ли, отведнъж им бил изтекъл мандатът. Нямаме “Кореком” и скъпи луксозни стоки има навсякъде, ама пак нямаме начин да си ги купим. Вече знаем, че държавата има огромен дълг и трябва да го изплащаме, но пък освен него ще трябва да изплащаме и личните си дългове, понеже покрай другото, покрай деветнайсетте години суматоха все някак трябваше и да се живее, да се яде.

Да, няма я вече ръководната роля на партията, няма го срастването на властите, няма преследване и дискриминация (или поне на хартия ги няма, това все пак е малка, но крачка). Има всякаква информация, словото е свободно и всеки може да говори каквото си иска. Но пък толкова много луди се навъдиха и толкова много глупости се говорят, че никой не иска и да слуша.

И макар бидейки антикомунист мога да приема, че РСО в послединте си години е било готово за реформа, остаряло и претръпнало, достатъчно ояло се, за да се спира пред прекалените изкушения на крайната власт. И всички се надяваха, и аз макар и малък също, че или ще има реформа на обществото, или ще има някакво съвсем различно нещо. Като в рекламите на западните филми, дето ги пускаха по “Телевизионен справочник”. А то какво стана? Просто дойде новият тоталитаризъм на мутрите.

Вярно — с годините нещата се понаместиха и днес май се живее с по-свободно дишане. Вярно — нямаме пари, вярно — и по-зле ще става в идните месеци заради кризата. Но поне можем да си излеем мъката и за пореден път да се самозалъжем, че самите сме си виновни. Че не сме избрали когото трябва, “а сме могли”. Че ни е лош късметът, че са ни лоши съседите. Хеле пък източният е съвсем некомуникативен. :)

Това са малките промени. Големите промени, както се очаква, са и общи, глобални. Има Интернет, който все по-сигурно достига границата на общуването ни. Обществото лека-полека се прехвърля в тази среда. Засега само с единия крак и то съвсем несигурно и неуверено, но все пак… Някои казват, че било лошо, че истинското общуване е физическо и е извън тия неща. Всъщност истинското общуване никога не е било физическо — физическото много по-лесно разделя, отколкото събира. Събират идеите, чувствата, емоциите, нагласите. А те хич не са физически. По-скоро днес да четеш хартиена книга или да подаряваш откъснато цвете или да пишеш писмо в плик е някакъв вид фетиш. Има хора, които го харесват, но това е вкопчване и втренчване във фетиша им, а не истинска култура или истинско общуване.

Много стана…

Ама и много време мина, а пак сме най-бедните в Европа и сме най-отчаяните и сме сигурно сред страните с най-много луди и кандидат-луди. Преди години с колегите в университета се майтапехме, че май за нас няма да се оправят нещата, ама дано поне за децата ни стане добре, че да растат без такива глупави стресове. Е, ето — вече синът ми расте и нито образованието ни е образование, нито здравеопазването ни е здравеопазване, нито пък властта е прозрачна или там каквато искаше да става…

Тъй че… майната му — честито ви парно! Ако все пак го пуснат, де… Че то докато не фалира “Топлофикация” все пак и на това “пускане” ще се надяваме. Или, както е тръгнало… на глобалното затопляне…

Масовото е неясно и неразбираемо, защото не е човешко. То е на масата. Масата, народът няма разбирания, няма желание и не страда от лишения. Страдат хората, те разбират и те желаят. Заедността на хората не е народ или маса. Това са думички, измислени от работещите с власт — абстракции, които по-лесно се мислят с оглед на разпределянето, агитирането и използването им.

Народът няма сила, няма и глас. Глас има човекът, имат и хората заедно. Едното го използват постоянно, защото няма нищо лично в него. А другото може да противоречи и противостои. За всеки от нас “народът” е някой друг, някъде другаде. Затова най-често народът ни е виновен, защото е друг, непознат, чужд и далечен — някаква мислена общност там далеч, която безпроблемно обвиняваме. Човекът и хората заедно, от друга страна, не могат да бъдат използвани, защото роптаят. Защото тъгуват и страдат, стремят се към щастие и удоволствие. Един народ не роптае. Не прави въстания, не превзема империи, нито пък ги гради. Правят го хората. Понякога сами, по-често заедно, но винаги лично.

Огромни армии могат да се разбият в стените на град. И също така един човек е достатъчен, за да изгради наново разбирането на цяло поколение. Защото всяка промяна не става на барикадите или пред стените на крепостите. Барикадите и крепостите са незначителни подробности. Всяка промяна започва вътре в нас, в разбирането ни за света. В подредбата на това кое е по-ценно в живота ни, кое е най-ценно и какъв е пътят ни към него. Битката за прочистване на този път е най-важната и най-трудна. А тази битка е лична. Без кръв, без крепости и армии. Лична е, защото визията на целта и на добродетелите по пътя са само наши, само ние виждаме света си като проект на това пътуване.

Цяла орда от подвластни ни неразбиращи е нещожна пред един свободен, разбиращ ни поне малко. Както и десет швейцарски гвардееца в готовност са по-голям ресурс от цяла тълпа милиция, въоръжена с мотики. Не в бройката е силата. А в разбирането.

Затова е много по-важно да се говори и да се обмисля. Събирането заедно, демонстрирането на проблема и конфронтирането му е подробност за след това. Първо трябва да знаем какво и защо ни пречи. И не просто да знаем, а да разбираме — да сме поставяли проблема под въпрос, да сме изучавали страните му и да сме видели дали наистина ни пречи или е привнесен ни “нечий чужд проблем”. И дали сме тълпа, на която са й дадени въпроси и решения или сме хора, които проблематизираме света през лична и истинска причина.

Вярно, всяка промяна завършва с подобряване на обективното, социалното, политическото ако щете извън нас. Но не може да се самозаражда в него. Трябва движението да е лично. Не само на един конкретен, но все пак лично на всеки отделен участник в това социално, в това политическо.

——

Питат ме като ни пречи “А” и “Б” в света около нас, как да разчитаме на публицистиката, за да оправим нещата. Когато блогове и изобщо статии в Интернет четат много малко хора. А телевизия гледат почти всички. И вестници четат все още доста. Кои сме ние, кой ни чува… един вид… “къде ни е тълпата”, която да убедим и поведем?

Защо ни е тълпа? Не ни трябва. Всеки има достатъчно начини да разпространява убежденията си. Например ако не ви харесва как се постъпва с природата у нас и как се застрояват защитени територии, говорете на приятелите и близките си. Говорете днес, но говорете пак и утре. Поне на тези, които нямат нищо против да обсъждат такива теми. То хич не е малко. Даже е много, ужасно много! Ако всеки обсъждаше така, днес огромна част от хората щяха да знаят, че не е редно да се застрояват защитени паркове. Защото щяха да са осмислили проблема в разговори и накрая сами да са стигнали до правилния извод.

Или да вземем подслушването в Интернет. От толкова много места се чува възгласът “какво ви пречи, да не би нещо да криете?”, че явно хората просто не мислят върху проблема. И дори тези, които изказваме мнение и например ходим по протести — ние дали имаме убедително и подробно обяснение и изчерпателен отговор на всяко такова подмятане? Или сме против подслушването заради една-две причини, заради някои недообмислени и предпоставени ни от професията или хобито ни неща, но не можем да убедим в открит разговор нито един от “застъпниците” на подслушването? Дори и да не го застъпва по служба, а от лично негово искрено разбиране, че “няма какво да крие, затова нека го следят”?

В другата крайност — една масовка, събрана с обява във вестник или репортаж в телевизията е безмислена. Съставена от хора, които повечето не знаят съвсем точно за какво са там и не са мислили много по въпроса. И са там, защото “абе горе-долу и аз така виждам нещата” и “и аз имам неща, които ме дразнят, вярно това вашето не го бях мислил, ама верно звучи да е правилна кауза”. Жива загуба на време и енергия.

Ако проблемите са осмислени и разбрани в публичността, дори и митинги няма да са нужни. Хората просто ще подобрят живота си, живота на всички и ще поправят общите проблеми. Каквито и да са те.

——

 
…there is no strength in numbers
have no such misconception…

 
(“Lady in black”, Uriah Heep)