Arcane Lore

Честит празник! Малко на патерица, но пак добре. Пак жега в календара е – жега, ама с дъжд. Абе казвам аз на бабите във входа, че на 24-ти май винаги вали, пък те всеки ден цъкат с език “пу-у, май па че вали неска, времето се е объркало”. Аз си знам от едно време – манифестация, “Върви народе” и следобеда дъжд. Е, не че съм и бил на толкова манифестации. Един път стигнах до Халите и там се изнизахме със съученици да вземем сладолед. Върнахме се – друго училище се точи по булеварда вече. После ни триха сол, ама сладоледът си е сладолед, тъй де.

Този 24-ти ми е даже по-специален празник. Тази година стават 10, откакто курсът ни завърши семестриално Университета. Иначе после половината завършвахме все по различно време, аз например се проявих с кръгли 5 години и се дипломирах през 2006г. Дадоха ми дипломата чак на следващата, но какво е една година след цели пет.

Та значи станаха “след десет години”. Нещо не се очертава “пак да се срещнем”, даже май все по-рядко се чуваме, камо ли виждаме. Едни са с дечурлига, други работят, трети пък – и двете. Абе ще намерим начин. ;)

С децата отидохме в “Палавници” в Младост. Аз последно не разбрах – “Палавници” ли се казва или “Патиланци”? Светко имаше за награда от “По-по-най” ваучър за игра там и успяхме тъкмо навреме. Изтичаше в края на месеца, а пък точно сега, тия дни, има малка “дупка” между рождени дни на деца, детски градини, пикници, пътувания. Стана супер. Първо за пореден път пролича, че на нас проблемът ни е в тръгването. Докато се облечем всички, докато вземем всичко и се разминаваме в малкия апартамент, прелиствайки наум какво не трябваше да забравяме тоя път – и всичкото това на фона или на рев и пищене, или най-малкото на вървящия след някого Светли, който обяснява нещо много подробно за някаква игра или нещо, което е видял или си е измислил. Но веднъж седнали в колата, сме unstoppable. Което пак ми напомня, че Рошко е много яка кола (пу-пу, да не са му уроки) – покрай ниските доходи и високите разходи все нямам как да го обгрижвам, а той си кара и си няма грижи. Или сме случили на екземпляр, или са прави някои, че тия Ровъри издържат на родните пътни условия много добре.

В “Патиланци” падна голяма игра. Светко е на върха на щастието и днес, вече втори ден оттогава. Към два часа общо кара всичко, дето става за каране, даже се и поблъска с мама на блъскащите се. Поигра в детския кът заедно с Оги. Появи се бате Енчо и Светли отиде при него, качи се сам на един малък подиум, където бяха направили малка сцена. Отиде при него, ухилен до уши – откакто ходи в “По-по-най” искаше да вижда пак “бате Енчо и другия батко”. Та застана до него и бате Енчо го пита какво иска да изпее или изрецитира, а нашият само му се усмихва със светнали очи, мълчи и вдига рамене. Весел, щастлив. Пропуснаха го, пяха деца наоколо и накрая пак го питаха, а той се обърка какво да изпее и накрая реши да играе на сигурно – “Five little monkeys jumping on a bed”. И толкова – не стига, че на 24 май пя на английски, ами и само един ред. И пак гледа бате Енчо ухилен и весел, весел. Накрая му дадоха “хайде, от нас да мине” един трикольор на пръчка. И нашият на връщане размахваше гордо байрака и пееше с цяло гърло “В парахода рог изсвирва, развя се байрак”. Да, на него “Ботев марш” му е като на мен преди време номерът на автомата. Само дето той си харесва песента, а при мен бяха по-други чувствата. Пее за “на чела им левски знаци” по цял ден, а като му омръзне, започва да си я мрънка и тананика с негови си измислени думи. Обаче на сцената се изложихме – империалистическа пропаганда правихме, пяхме гнили капиталистически песни. Здраве да е. Той Светко разбра какъв празник е. Обясняваме му и обсъждаме такива нещица. На връщане – пак купон за него. Обяд в заведение, което в неговия случай си значи пържени картофки.

Много беше готино. А в мрежата пък видях, че хората пишат за Google и някакво си лого на кирилица. Няма такива неща, не сте гледали добре! :) Веднага си пролича кой ползва Гугъл без SSL. Между другото, има за Firefox (и дериватите му) една много ценна приставка – HTTPS Everywhere. Сложете си я, заслужава си!

Лаф на деня: “Тате, когато стана голям, с моето момиче ще се возим в бетоновоз!” Гледах аз да го зарибя по кабриолетите, но си е прав – нерде кабриолет, нерде бетоновоз!

Като казах за колегите – после вечерта май ги сънувах. Бяхме всички някъде и трябваше да пътуваме за още по-нанякъде, за да се срещнем. Всеки говореше много и в шума нещо не се разбираше, Ева обясняваше на висок глас нещо на всички, Вера гласеше пинхол да ни снима, Ванката се връщаше от семинар в чужбина, а Дикс обикаляше и постоянно търсеше някого. И всички други бяха там, де. ;) А на мен ми беше просто гот да си седя кротко леко встрани, да пия студена бира, тя все да не свършва и да се усмихвам в отговор на всички. Та честит празник, колеги!

За децата иде реч. Може би единствените наистина готини шефове. ;)

Давам си сметка, че за много хора около възрастта ми всякакво говорене за бебета, деца и “ама да знаеш вчера какво сглоби с лего-то” е далечно и чуждо. Не просто досадно, а направо от нещата, дето те карат да се обърнеш и вървиш. Или да стискаш зъби, докато отмине темата, защото знаеш, че колкото и да е необяснимо, на теб ти е досадно, пък иначе било “естествено”, викат. С други думи, горе-долу като да се возиш в трамвая в пиков час до стара, стара баба, била на село няколко месеца лятото и сега връщаща се при децата, некъпана и с непрана жилетка. Или три. Как беше в оня стар виц – “е, че то зимата колко е, няколко месеца само”.

Та знам, че масово темата с детските истории си е яко досадна. И аз съм такъв понякога, сто на сто. Но пък и родителите ви са били досадни, тъй де. :) Нещо повече, сещам се за не един или два пъти, когато съм успявал да се видя с някой приятел, и той/тя с поколение като моето. Най-накрая след месеци или години (край бебета годините несрещане с приятели си се търкалят като месечета), та виждаме се, сядаме някъде да пием бири, кафета, коли и цигари с някого и след няколко опипани теми си казваме с нервен смях “абе стига с тия разговори за деца, я разправяй нещо друго около тебе”. Случва се, гарантирам – но трябва срещи наживо, а ние, татковците, сме винаги много зле с времето. Оставете рекламите на бира по телевизията – всичкото това с “виждането с момчетата”, чашата бира след работа сред готини, усмихнати и трезви (едновременно) колеги е само проектиране на болните фантазии на някой рекламист. Който може би също е млад татко, също няма време за приятелите си и си има реклами, в които да го показва. Е, аз имам блог.

И колкото и да си давам сметка, че не съм се виждал с някои хора от бая време, всичко това не ме трогва чак. Пречи ми и роптая, но дотам. Явно се променям и съм заменил едно ежедневие на срещи, обсъждания, разговори за какво ли не, кроене на планове за бъдещето с друго ежедневие, в което съм татко и приятел на деца. Обяснението е просто – нямам време. И най-вече съм винаги тук, наличен и на линия. Краси ми спомена нещо за “бекъп” – готино го обясни, хем професионално точно по психоложки, хем полека и разбираемо. Но нали съм си тъпо парче – забравих.

Най-голямото ми постижение в уреждането на това ежедневие е в същото време и най-големият ми провал – това, че не ходя на работа сутрин от 10 до 6 вечерта. Май всичко, което казвам сега, ще се разбере най-лесно от такива татковци (и мами, знам ли), които като мен нямат офис, нямат пътуване до работа, нямат обяд с колеги, нямат “не мога, излизам, че закъснявам”. Опитът ми да правя сайтове в кухнята не се брои – че то това кабинет ли е – кухнята в гарсониера е втора стая, в която се идва през четвърт час да се покаже новата рисунка, но не е кабинет, не.

Сетих се за всички тия неща от няколко пръснати из последните дни случки.

Пътувахме с едно момче, горе-долу наша възраст (може би малко по-млад, но то като си с деца всички ти изглеждат по-млади, мамка му). Готин пич и поводът за краткото пътуване беше готин и важен. Друго ме впечатли – за него всичко около децата не беше толкова централно нито в разговорите, нито в пътуването. Аз все гледам да заговоря детето на приятел, ако то иска да говори (личи си и това, но как да го обясня). Понякога съм се лензил толкова с деца около Светко, че не ми е стигало времето да се видя с приятелите, родителите им. Но за хората без деца светът се подрежда по други критерии. Да си кажа, май леко завиждам. Преди, без деца, можех да управлявам това подреждане, да съм господар на деня си. Днес е по-трудно… абе не, какво се правя – не става изобщо.

Правихме пикници в парка. Пак с деца “от компанията”. На прибиране първия път Светко и едно приятелско момиче се задържаха при пейката на едни чичко и леля в Северния. Аз стоя леко встрани и чакам да се намеся, ако започнат да досаждат на хората. Но не се наложи – заговориха се нещо, чичкото се представи, запознаха се. Подхвърлиха им нещо, че “тренират за баба и дядо”. Идеята беше, че са отвикнали и е много трудно хем да свикнат с мисълта за внуци, хем да са готови. “Готови” точно за това, което ви казвам – предаване на ежедневието в детските ръчички и отказ от суверенитета на “аз съм възрастен и правя каквото си реша”. Правиш, ама не – каквото ти кажат хлапетата, това е.

Чичката изглеждаше притеснен. Ами… за притеснение си е.

И така. От няколко месеца се опитвам да сложа поне част от дневното си време в мой си ред, но не става. Това, което успях да направя, е да се чуя с няколко човека за кафета и после да се разберем “абе то не може сега, айде по-натам ще си пишем”. Е, поне си го водя като напредък.

Другите новини в емисията: “Горилата дава ли гориво?” и “От слънцето ми се е появила кожена енергия” са лафовете на деня.

Тази събота Светко стана рано и макар да се луташе все нещо да си играе и рисува, беше ясно, че чака “Кой е по-по-най”. Милият, когато започна предаването, каза, че не иска да го гледа и щом дойде неговият ред, изтича и се скри в кухнята. Но ние си го гледахме. Също и баба и дядо, и другата баба. И още много други хора, както лека-полека разбрахме следващите дни.

Бяхме казали, че е участвал, но интересът наоколо ни учуди приятно. Съседката го поздрави, че е бил готин, домоуправителката с майка си са седнали рано пред телевизора, специално за Светли. “Най-доброто дете”, както му казва бабата от първия етаж. Гледали са го и в неделя, когато пускат повторението. Днес отиват в магазина и каката на касата му се усмихнала и го заразпитвала “аз откъде те познавам, виждала съм те, сигурна съм”. Ходят често в близките магазини, но тя “не, някъде другаде те видях” – оказало се, че го е гледала в предаването и му се е радвала, защото е познато дете. Една от майките от съседното блокче също го познала в предаването. Децата си играят в градинката и на нея също й станало приятно, че “наше дете” е бил такъв сладур.

Изобщо, голяма звезда. :)

А ние като си го гледахме, леко се постреснахме. Милото момче изглеждаше толкова уморено, с разрошена прическа и отегчено от дългото чакане на сцената… Не го видях да се усмихва, поне не така, както той си може. Тогава се вдигнахме сутринта рано, обикаляхме с колата и двете деца, докато вземем билети и после намерим студиото. Сетих се как докато вървяхме последния път към колата, Светли, който беше под моя опека, взе да се дърпа за ръката ми и да мрънка, че е много уморен и му е студено. Леко се уплаших да не настине. И въпреки всичко, въпреки умората и въпреки че там всяко дете стои цяла вечност отстрани, за да има две-три минутки с Бате Енчо, нашият се справи. И после дни наред разправяше на всички в махалата че е ”попонай”.

За друго ми беше мисълта… Друго ме стресна. На екрана го видях толкова малък, мъничък, бебешор почти. А в ежедневието се държа с него все повече и повече като с голямо дете. Откакто се роди братчето му, сякаш го натоварвам с повече отговорности и разчитам да ме разбира почти като възрастен. Е, не постоянно, но имам такава тенденция. И след това се сърдя, че не ме е послушал, че не ме е разбрал… А той е малък, много малък. Дразни се, когато му казват, че е бебе и все казва “аз не съм бебе, аз съм дете!”, но това е по-скоро за да се отделя от брат си. Иначе си е бебе – едно голямо бебе или малко дете, което има нужда повече да си играят с него, да си измислят приказки, има нужда от повече поощрение и доверие в нещата, които прави, били те и глупави за възрастните. И по-малко вменяване на външна му отговорност, разумност, вина.

Така е, децата ни растат. Но не толкова бързо, колкото си мислим. Ето ни и нас – аз, уж пораснал, пък неразбрал как по-големият син е по-голям само в сравнение с по-малкия, а иначе са си лика-прилика, калпазаните те.

Странното е, че както днес трябва да помня, че децата са ни малки, така след време може да трябва да си повтарям, че вече са пораснали. Ама такъв бил животът… може истината да е по средата – и са малки, и не са.

Другите новини в емисията – 50 години от полета на Гагарин. Колко се впечатлявахме навремето (то си е за впечатляване, де). Дали днешните деца знаят и се интересуват, дали се впечатляват? Може би е като преди – някои да, други не. Спряха ежедневните парни влакове до Правец^WБанкя. Исках да водя Светко да види кое свири на минаване край Бакърена – той обича влаковете. Но не успях, разболях се. Повече от седмица съм с 37 и нещо, кашлица, едното ухо с капки и никакви сили. Като оздравея, ще започна с планове за теснолинейката през Велинград лятото – нали и тя е парна, ще е кеф за децата.

Днес пуснахме Арти в хола след двугодишно изгнание. Милият, в началото стоеше на прага чучнал и гледаше стреснато. Ту към нас, тук към малкия, който прав на килима в центъра на стаята пищеше и ухилен до уши го сочеше “моу-моу, моу-моу!”. Ушите на котарака се въртяха на всички страни и така, предпазлив и невярващ, пристъпи вътре.

Мина на една почетна обиколка, като набързо от воле подуши всички предмети по пътя и се качи на частта от ъгълчето, която всъщност е пренесена от кухнята. Там стоя дълго, явно усетил познатата и сигурна му мебел. Понеже на практика всичко в стаята е коренно променено, откакто не е влизал. Тоест откакто знаехме, че синът ни е на път. Даже не една, много промени е пропуснало котето. Нито леглото е на същото място, нито съществува вече старият диван, на който така обичаше да мързелува и който систематично унищожаваше с острене на ноктите. Нови разни малки мебели, бюрото на ново място — абе направо всичко различно.

А минаха вече няколко години от времето, когато аз на стълба в центъра на покрития с найлони празен хол чегъртах от тавана стария винервайс. А малкият, мъничък като юмруче Арти се катереше по крачола на дънките ми и хич не обръщаше внимание на падащите на главата му мокри стърготини от тавана. Облещил очи нагоре, целият треперещ и впил ноктички в плата се катери и мяука, предвкусвайки как ще го взема и ще го гушна и той ще мърка, мърка от кеф толкова силно, че ще залита от мъркане направо.

Цял ден Светли и Арти свикваха с тази си близка среща. И преди са се засичали, но чак наскоро и то винаги на разстояние. Което май е било в огромна изгода на котарака — сега така бягаше от бебето, че направо ми дожаля. Хем иска да се приближи, да го подуши от по-далечко, някак явно усеща, че е “негов човек”, хем когато бебо усмихнат така изпищи от кеф, та на нас чак ни заглъхнат ушите, котаракът подскача стреснат на място и хуква през глава да търси къде да се крие от това невиждано бедствие.

А Светли все искаше да е близо до него, да го гали гушнат в мен, все тичаше да му донася нови играчки, всякакви колички и книжки и да му ги показва и сочи и да пищи пак от кеф. По едно време донесе една топка и я метна към главата му — подава му я, човекът — а котаракът се стресира.

Знам, че този контакт е много важен и критичен. От една страна детето не трябва в никакъв случай да получава някакъв травмиращ опит. Травмиращо може да бъде както животното да го нападне или уплаши, така и например да види как родителите се карат на котето или го удрят. На практика всичко това сигурно се отпечатва някъде дълбоко в съзнанието като някакъв първи модел, прототип на заучено поведение, което все по някакъв начин влияе и товари после.

От друга страна трябва да се щади и животното. Малко котки могат да издържат издевателствата на малки деца и бебета, а наш д’Артанян си е направо най-ербап котарака, който съм виждал. А и хич не е дребен, макар лятото в Троян да му се отрази определено доста “диетично” и “спортно”. Вече лека-полека малко си е повъзвърнал мащабите. Та най-опасното е бебето в еуфорията си — а децата май много се радват на животинките и се радват съвсем искрено и силно — да стресне или нарани котарака и той да е принуден да отвърне. Дори и да е чисто механичен отговор, дори да не е някаква открита и нарочна агресия, това вече е голям проблем.

Надявам се полека с такива срещи през деня за по два-три часа и под наш постоянен надзор да свикнат достатъчно, за да започнат да делят общо пространство. Искам да мога да преместя семейството си в просторна къща с двор, но като няма начин, засега трябва да се “ширим” в гарсониера. Но въпреки това искам синът ми да расте с правилно отношение към животните, да открива всеки ден общуването с тях и да е адекватен в тяхно присъствие. И най-вече да му е интересно и да се забавлява.

Тъй де, кой като него — има си свое си коте вкъщи, своя си животинка, свое си “моу-моу”. Не ги гледа само по картинките в бебешките книжки, не ги гледа само отдалече на разходка по улиците и площадите. Аз навремето нямах. Молех нашите за коте, за куче, но все не можеше. А Светли си има Арти и двамата са сладури :)

Светко е на към една и четири месеца и чак сега му растат по-“сериозните” зъбони. Разните кътници и кучешките. Голям зор, ви казвам… От доста време е малко по-енергичен, но го отдаваме на факта, че си прекарва лятото в Троян, далеч от малката гарсониера в София и тича по цял ден из площада. “Да-да-да-да-даааа” и върви наведен напред из целия център на града. Особеното при бебетата е, че не се засилват при тичане — стига им само да се наклонят напред. Наклон напред — ускоряване на тичането. Изправяне или леко рязко накланяне назад — намаляване на скоростта или спиране. ЗИЛ-овете с междинна газ пасти да ядат :) Смешното в цялата картинка е, когато всичко се съчетае в обикаляне и игра. Напред-назад, накланяне и подскачане — полюшвания, от които сърцето на всеки родител се свива и подскача и то.

Температура

Изведнъж преди няколко дни вечерта вдигна температура. Когато след третото мерене продължаваше да е над 38 градуса, сериозно се изпопритеснихме. Краси му слагаше студени компреси с вода с оцет на челцето, но температурата не падаше. Пичът си спеше — увит в “джедая” (така казваме на зимния му бебешки спален чувал, но това е друга тема). Едно от най-спокойните му спанета напоследък. Като че ли температурата му помагаше, а може би по-скоро го успокояваха компресите на челото.

През нощта вече бяхме порядъчно разтревожени от липсата на всякакви лекарства за смъкване на температура. Все пак дойдохме в Троян само с две-три чанти, повечето бебешки дрехи и с моята раница, но тя пък натъпкана догоре с компютърни и фотографски джаджи. Аз бях решил да ходя към центъра и да обикалям всички аптеки, които знаех, с надеждата поне една да работи след полунощ. Надделя здравият разум на Краси и викнахме такси.

Какво е да стоя по бермуди и тениска пред блока в един часа след полунощ, да зъзна от студ в лекия, но бръснещ студен нощен вятър и да се тревожа как в момента е бебето, само аз си знам. Знам също и че таксито се забави доста повече от “до три минути колата е при вас”. Ама нищо — нали съм писал и преди, тук се живее бавно и спокойно, полека и без стрес.

Таксито дойде. Шмугнах се отпред. “Към аптека. Някоя денонощна.” Светкавичен и категоричен отговор от шофьора. “А, не!” Стреснах се. Как не — да кара, как не? В отговор на невярващия ми поглед човекът заобяснява. “Няма вече денонощни аптеки в Троян.” Питах го да ме закара до квартал Лъгът, там знаех че е денонощната. “Не, вече не е денонощна. Аз знам, защото аз ги карам аптекарките след работа. Нямаше достатъчно клиенти и ги затвориха всичките, не е изгодно.” Попитах дали не може да идем до болницата, каза ми че и там няма смисъл. Въздъхнах, ама много тежко, и извадих портфейла да му платя за повикването и за добрите новини 80ст.

А ни трябваше само бебешки панадол или нещо подобно.

Аптеки

Поуката за нас е, че не може да се разчита на денонощна услуга в малък град. Софийският навик ни изигра лоша шега в случая. Доброто в цялата история е, че доста от аптеките си обявяват на вратата телефони за повикване на аптекарките. Или поне по-читавите аптекарки си дават телефоните на табелката. И наистина, на следващия ден на Краси й дадоха телефон и жената й казала да се обажда винаги, когато има спешна нужда. Особено щом ставало дума за бебе — нямало проблем, тя живее наблизо и бързо ще дойде да отключи аптеката и да даде лекарство.

Така се прави.

Кашлица и хрема

А зъбките? После се оказа, че тази температура е от никненето на кътници и кучешки. Навсякъде лекарите повтарят, че от самото никнене на зъби не е възможно да се вдига температура или да се разболява детето. Но истината е, че пробиването на по-големите кътни и кучешки зъбки е съпроводено с много болки и неразположения. Засилват се локалните възпаления на венците, което си личи по зачервяването им и силната им болезненост.

Тези зъбни тормози отслабват цялостните защитни сили на детския организъм и бебето става изведнъж и за кратък период силно податливо на инфекции. Оттам идват и хремите, температурите и кашлиците при никнене на зъбки. Тоест не са пряк, но са нещо като вторичен резултат от новите зъбки.

Вчера ходиха на лекар даже и детското отделение в болницата е било пълно с мъници точно като него. Друг е въпросът, че така е тичал, подскачал, подвиквал и дивял, че по едно време някаква сестра им казала “ама вие май не сте за тук, като ви гледам”. :)

От никненето на кътници се стигна дотам, че сега е с кашлица и хрема. Спи си човекът и по някое време си се разкашля. Отхрачва си и си преглъща разни нещица. Много е як, когато през деня, както си играе и нещо започва да му хърхори в гърлото. Спира се много учуден, поема си рязко въздух и това го разкашля. Кашля два-три пъти и пак си преглъща и седи и се чуди невярващ какво става с това тяло. :)

——

Лечението на тия неща около зъбите се заключава в повече внимание и пазене да не настине и да не се разболее истински бебето. Ако температурата е висока и не може да се свали с компреси, трябва лекар и съответно някакво лекарство за смъкване на горещината. Ако има хрема и кашлица — капки или спрей за нос и сироп за откъртване съответно.

Бабешките методи са много и различни. Има ги описани в мрежата, но ние не можем да ги изпробваме качествено, най-малкото защото малкият едвам ни изтърпява да му дадем сиропчето и спрея, камо ли нещо друго. Опитахме да го прилъжем с небет шекер — не му хареса. И някакво чайче билково от аптеката, пак за отхрачване му даваме. Всъщност всичко му се дава силно разредено и смесено с водата му за пиене. Наш Светлин е водопиец от класа. Както всеки ден се убеждавам и му го казвам — това неговото двигателче върви на вода. :)