Arcane Lore

Кратко пояснение към статията ми за проблемите на властта — заради по-сухия й стил може да не е станало ясно всичко. Всъщност две неща са основно.

Първо — много се бърка “поемането на отговорност” с “подаването на оставка”. Няма нищо задължително общо между това да си подадеш оставката и това да понесеш отговорността си. Отговорността е “отговаряне” за действия, които не са адекватни на средата с нейните правила, идеи, проекти и ангажименти.

Истинската отговорност е винаги конкретна, защото означава отговаряне на конкретни въпроси и при нужда понасяне на конкретни санкции. В този смисъл подаването на оставка е бягане, отдръпване от отговорност.

Много често чуваме да ни казват “аз съм готов да си понеса своята отговорност и да подам оставка” — отговорността изисква при обвинение в неадекватни действия човек да отговори, да се защити, ако трябва да отиде на съд и ако се докаже, че е виновен — да понесе съдебно наказание, например. Оставката няма нищо пряко общо с това.

Второ — и правата, и отговорностите могат да се натрупват. Човек може да има повече права, както и да има повече отговорности. Но правата, за разлика от отговорностите не са лични и се преотстъпват. Когато аз делегирам на някого правото да действа от мое име, аз практически губя това право. Защото конкретното действие, тук-и-сега, може да е само едно и не може да се извършва едновременно и от мен, и от представителя. Правата, в конкретиката им, не се споделят.

Отговорностите, обаче, могат да се споделят. Ако аз съм отговорен за бъдещето си, също така е отговорен за него и този, на когото съм възложил да отговаря за мен. Когато възлагам отговорност, аз мога да реша дали да я прехвърля или да я споделя — при даването на права нямам този избор и пред мен стои само прехвърлянето им.

Затова в тази схема е ясно, че за гражданина е по-ценно да споделя отговорност, защото след това не само ще е длъжен да спазва своята, но ще може и да търси тази на представителите.

Обратно, ако властта се мисли през прехвърляне на права, тогава всяко по-остро или дори само по-настоятелно искане на отговорност от овластените се припознава не като акт на участие в сърцето на обществения живот, а като заплаха за стабилността на системата “власт-през-права”. Чисто и просто защото гражданите нямат права, има “кой да се грижи” за тях и може да се търси само някаква обща отговорност и оставки. Които, както казахме, са вятър работа, ако са само те.

Властта има един основен проблем — не я разбират правилно. За всяко друго нещо такъв проблем би бил наистина критичен, но цялата система на властта го приема за периферен. За съвременната управленска система най-важно изглежда да функционира добре пред себе си, тоест да е разбирана от себе си, да има вътрешна цялост. Но не и да се разпознава адекватно ”отвън”.

Ще кажете, че това е в реда на нещата — всяко нещо, което удържа вътрешна цялост, е нещо отделно, на което могат да се видят границите, да се проследят взаимодействията с другите неща и да се разбере принципът на съществуването и действието му.

Но истинският проблем е, че властта не е система “за” управляване, това не е отделен свят, в който има само управляващи. Управлението е двустранен процес и в понятието за власт трябва да присъстват и управляваните. Разбирането на властта от подвластните е същностно за властта. Нещо повече, осъществяването на властовите действия трябва да бъде разпознавано и дори да може да бъде насочвано не само от “властимащите”, а и от всеки отделен човек.

За какво говоря?…

Проблемът на властта

Проблемът на властта е, че се мисли от хората като начин за прехвърляне на права от многото обикновени към малкото избрани, чрез които завишени права избраните управляват живота на множеството. Властта не е това. Тя е начин за прехвърляне на отговорности и концентрирането им върху малцината, които се натоварват с тяхното поемане пред множеството. Основното не са правата, основното са отговорностите.

И в двата случая властта е начин за управление живота на общността. Това е ясно при поглед отвън. Но е грешно и много опасно да се мисли властта като механизъм за прехвърляне на права вместо за прехвърляне и споделяне на отговорности.

Робът, слугата, васалният владетел прехвърля правата си на господар. Гражданинът в гражданското общество не прехвърля на други нито едно от правата си, а ги пази и защитава. Гражданинът прехвърля само отговорности — на практика не си избира господари, а си назначава под-изпълнители. В етимологията се е запазила тази специфика на идеята — думата “министър”, например, означава “слуга”. Но това е само езиков анализ, на практика нещата са обърнати.

Затова да казваме, че на избори ние, гражданите, делегираме своите си права на избрани представители, за да ги експлоатират по свое усмотрение, да казваме, че на избори даваме гласа си, за да бъде говорено с него някъде от наше име — това не е просто и само заблуда от наша страна. Това е грешка от страна на властта, защото с такова разбиране много лесно една власт от прехвърляне на отговорностите може да се преобразува незабележимо в прехвърляне на правата.

При отговорността нещата винаги са някак по-размити и неясни в сравнение с правата. Всеки говори за отговорност, но пряко никой не отговаря пред никого. Отговаря се непряко пред обществото, но не с проучвания или избори, а много бавно през общата нагласа на хората и праговете на търпимостта им. Правата, от своя страна, могат да са много по-точно определени. Макар да има свобода на тълкуванията, всяко конкретно право може да бъде достатъчно уточнено.

Разликата и това, в което се съдържа опасният момент е, че правата при преотстъпване се губят, а отговорността може да се споделя. Затова е важно властта да се опира на взаимната си отговорност с гражданите, а не на употребяване на права, събрани от хората.

Неправилно е да се казва “вие не се грижете за това, ние поехме властта и вече ние ще се грижим, вие няма какво да се интересувате, има си наш си канален властови ред и той не ви интересува, защото нали на изборите сте ни делегирали правата да представляваме гласа ви”.

Правилно би било “ако вие поемете отговорността да постъпвате правилно и честно с нас, тогава ние ще се съгласим да приемем ангажимента да сме отговорни за нещата, които ви причиняваме с управлението си и във всеки момент ще сме готови да отговаряме на въпросите и да се поправяме при забележките така, както ще очакваме от вас да правите пред властовите ни органи”.

Макар второто да ни звучи много познато от лъскавите лозунги, всъщност то е само обещание, а реалността е на първото. Това, че властта замества отговорността с права първоначално е проблем на гражданите, защото първо те се осъзнават като ощетени. Но същностно през цялото време е проблем и на самата власт, защото власт с граждани, съзнаващи ощетеността си никога не остава само с един проблем.

Надеждата на властта

Разбирана като надежда на хората за една по-отговорна власт. Веднъж започнал, процесът на замяна на отговорности с права вече трудно може да се обърне. Все пак типично за това движение е, че е нужна централизация. Събирането на права винаги се крепи на безнаказаността си, а тя може да се гарантира само ако практиката е глобална. Ако има една община дори, в която върховенството на правата над отговорността не е прието, самата практика вече е не чак застрашена, но поне подвъпросна. Става дума за тотално отричане, заклеймяване и преследване като нещо неправилно, а не за някакво външно и показно предизборно парадиране.

Целта е не друго, а изграждане на разбиране в самите хора. Такава нагласа, която да им дава надеждата, че могат и трябва да търсят диалог и отговорност на въпросите и проблемите си от властта. И съответно да са готови да влизат и те в диалог и да дават отговори за своите си действия. Това е нагласата, в която може да се развиват понятия като “справедливост” и “равенство”. Защото правото вирее в среда на отговорност — обратното, взаимна отговорност да се развива в условията на едностранно “събрано” право не е реалистично.

За да има такова разбиране трябва условията да го позволяват. Чисто оперативно, надеждата на властта е в искрената, същностна децентрализация. Това не е никаква опасност за държавата, за военната стабилност и др. под. Става дума за друго — изграждане на разпределена система от поемане на взаимни отговорности на местно ниво. Никой не може да поеме цялата отговорност на едни общи избори, например, но всеки може да приеме делегирането на правата от тях. И го прави редовно, на всеки нови избори. За да се поема отговорност и отговарянето да е ефективно, трябва въпросите да са конкретни, местни, специализирани. “Пълна отговорност” няма. Всеки отговор е конкретен и съответства на зададен въпрос. Когато властта през права казва, че “поема отговорност”, тя може само да работи през някаква абстрактна, обща отговорност. Защото тя работи с такава материя — централизирана и обща, тотална. Но това не е отговорност, защото абстрактна отговорност в обществото няма.

За разбирането на властта, с което започнахме, все в някой момент идва необходимостта от външно й разговаряне. За такъв диалог е нужно от схемата “правоимащи — подвластни отговарящи” да се премине към симетрична система на отговорност. В която това гражданите да изискват от властта да не е нещо толкова извънредно, колкото извънредно е например днес някой властимащ да реши да поеме конкретна отговорност.

——

Този текст стои за публикуване от 1 ноември 2006г. След малки редакции и допълнения, реших че е време да се освободя от довършването му. Въпреки че идеята му беше по-различна, може би по-мащабна, когато съм го писал, смятам че и така не стои недовършен и основните казвания в него се разбират.

Звучи някак тежко, нали - като съдбовен въпрос. Е, може в някои случаи отговорът му наистина да е определящ, особено ако си имате работа с по-нахакани или по-откачени охранители, дето могат да ви набият и потрошат съдбовно.

Но краткият и правилен отговор е “Снимайте охраната ако искате - ваша си работа! И не се връзвайте на заяжданията им с елементи на псевдо-полицейско сплашване.”

Много хора спекулират с правото на неприкосновеност на личния живот. Забравят, че то се отнася точно до личния живот, който предполага някакъв вид усамотяване. Ако издебнеш някого и го снимаш в жилището му например ще нарушиш правата му определено - спор няма. Но как може някои хора да настояват за неприкосновеност на образа си, когато става дума за снимки на обществени места? Това не го разбирам.

Когато си на обществено място, където всеки те вижда (тъй де, може, има възможност да те види - едва ли си толкова привлекателен, че всички да са вперили постоянно поглед в теб) не можеш да имаш никакви претенции кой какви снимки ти прави. Аз те виждам, нали? Видях какво направи. Имам право - значи имам право и да те снимам.

Изключение може би има само за места и събития, които са по някакъв начин със запазени права. Понеже фотографирането позволява разпространение и издаване на публикации, попада все пак в областта на законите за авторско (издателско) право.

Спорен момент може да е снимка в близък план, при която фонът е много малко и е силно дефокусиран. Но всичко, което включва по-общ план в кадъра е моя снимка на обществено място и единственият критерий е художественият ми вкус. А, да - и културата на сниманите. Ако някой не иска да го виждат как си бърка в носа, най-добре да не го прави на публични места, нали? :)

Но ако нямаш зад гърба си за фон сграда с някакви запазени права (има такива места по света, не са много но ги има - разни мега-забележителности със специални осветления най-често) или не държиш точно срещу фотоапарата ми страница от най-новата ти книга или нещо от този род - какви претенции към мен като фотограф изобщо можеш да имаш?

Този въпрос не е към читателя, по-скоро е реторично питане към хората които не четат тук - поне се надявам да намират ценните си за четене неща другаде. ;)

——

Вчера се събрахме за фоторазходка в София. В началото се видяхме в Южния парк с yovko, dimodi и emicha. После аз и emicha продължихме снимането с peterst. За самото снимане ще пиша отделно, ще кача и снимки. Цял ден снимане в неделята - голям кеф, а накрая на мен ми се снимаше още, исках да поизчакам да слезе още надолу слънцето и да снимам вечерна София със златните светлини на летния залез след морния пек на деня.

Но за друго ми е думата, друго ме тормози от вчера. Точно преди да направя последните си кадри и да запълня втората карта, някакви охранители ни развалиха хубавия ден.

Минахме покрай НДК на два пъти и първия път снимахме някакво състезание по плажен волейбол. Заградили пред билетния център едно каре, сложили трибуни вътре, насипали пясък долу и гонят една топка. Лошо няма - поне имаше доста ценни кадри и беше готино да ги търсим. Аз мислех, че ще ни спрат и няма да ни разрешат, но се качихме, влязохме вътре и си снимахме без да ни закача никой. Както си трябва.

После ходихме другаде и накрая минахме обратно пак през НДК. Не бях видял никъде около волея охрана - може да не съм гледал, макар когато съм с фотоапарат да имам навика да следя за всякакви досадници и да ги забелязвам отдалеч.

Имаше някакви в светлосини униформи, седнали на отсрещната страна, на пейка на сянка пред информационния център. Минахме на десетина метра пред тях и те станали и вървели зад нас, докато ни настигнаха около средата, при “слънцето” на НДК.

 
 - Вие какво снимате, за какво снимате, че искаме да ви питаме? - те
 - А, нищо - един от нас
 - Любители сме - друг от нас
 - Снимаме за нас си - трети от нас
 - Ами щото ние мислим, че ни снимахте нас, да ви питаме защо ни снимате - те
 - Кои, вас сме снимали?!? - един от нас
 - Не сме ви снимали - друг от нас
 - Че за какво ни е да ви снимаме - трети от нас
  

На табелките им пише всякакви надписи, в различни шрифтове и един с по-малък шрифт и в червено, гласящ “Национална агенция за сигурност”. Чак накрая видях, че стърчащите отстрани кобури май бяха със спрейове, не с пистолети, както изглеждаха. Всъщност са от най-обикновена охранителна фирма - яки момчета, които определено знаят как да те ступат, но пак толкова определено не познават законите. Надписът “Национална агенция за сигурност” е сложен нарочно, за да стряска по-стряскащите се граждани. Всъщност това е описателно, нещо като “мото” на фирмата - ясно като бял ден е, че не става дума за никаква държавна агенция.

Ако се разровите в Интернет ще видите, че българските фирми за охрана масово съдържат в описанията си “Агенция за сигурност” или “Национална агенция за сигурност”. Лошо няма, само дето навява неправилни асоциации у гражданите. Има разлика между държавна агенция по сигурността и частна фирма за охрана, която има офиси в цялата страна и затова се нарича ”национална”.

 
 - Ами ние искаме да видим дали не сте ни снимали - те
 - Не сме ви снимали - един от нас
 - Не сме сигурни в това - те
 - Вие там ли седяхте? А, ние се оглеждахме дали да не седнем наблизо на сянка - друг от нас
 - Значи сте гледали през апарата къде да седнете, така ли, а? - те
 - Ако искате, ще прегледаме снимките да видите, че ви няма никъде - един от нас
 - Може да ги прегледаме, как така ще ни снимате - те
 - Добре, обаче ако ви няма на снимките какво правим тогава? - един от нас
 - Какво да правим? - леко разперване на ръце и наежване - Ние не ви казваме нищо, дори няма да ви вземем лентите, защо, какво искате да кажете? - апаратите са цифрови, яко бяха лентови нямаше изобщо как да “прегледат” снимките на място
 - Не, аз ви казвам, че това са моите снимки и вие искате да ги видите. Защото смятате, че присъствате на тях. Аз ви питам ако ви няма на снимките какво правим тогава? - един от нас
 - Не, няма да ви взимаме лентите, то ако сте снимали нещо, то ще си проличи, ще видим тогава - те
 - Кое ще си проличи, къде?… - ние
 - Щом не сте ни снимали - добре, ама ако сте ни снимали, то ще се разбере, ще се разбере - те
  

Разделихме се без да си правим повече проблеми. Нямам представа тази охрана дали е била на мероприятието по волейбола наблизо и дали ни се заяждаха така, защото мислеха че сме ги снимали как отмарят накуп на пейка с кафе в работно време. Всъщност няма значение - живи и здрави да са момчетата.

Ние наистина не сме ги снимали. Аз лично за мен сега съжалявам. Ако ги бях снимал, щях да публикувам снимката - дори и само като напомняне, че на публични места всеки има формално право да прави кадри отдалеч или пък в общ план. Особено на лица, които изпълняват някакви служебни задължения. Особено ако тези служебни задължения са свързани с обществената безопасност. Става дума все за формално право - има и морален аспект, но те подходиха властово, а не с човешкото “момчета, ако сте ни снимали изтрийте ни, моля, защото лично на нас не ни е приятно и ще сме ви благодарни да не ни показвате на други хора”.

Но не сме ги снимали. Снимаме по-интересни неща. Ако не ни се бяха обадили, аз поне изобщо нямаше да ги забележа, и нямаше да направя някаква връзка между тях и плажния волейбол наблизо.

——

Следващите неща преди няколко месеца ни ги каза на друга фоторазходка униформен полицай, когато се усъмни дали не сме снимали едно посолство. Не преувеличавам - нарочно питахме момчето за подробности и това е смисълът на думите му, преразказан по памет, разбира се:

Никой няма право да взима, дори да докосва фотоапарата ви без ваше съгласие. Фотоапаратът е лично ваша частна собственост и да ви го вземат от ръцете е все едно да ви бръкнат в джоба, за да видят дали в портфейла си имате стотинки например. Дори и да не ви го крадат, дори и да не трият снимките ви, а само да ги разгледат - пак е същото, все едно само да видят колко пари имате, без да ви ги крадат.

Апаратът е ваш и дори полицай не може да ви го вземе. Нещо повече, дори полицай не може да ви накара да изтриете снимки. (Разбира се, изключение са случаите, когато има престъпление, специална акция или посещение на държавно ниво - всякакви такива подобни неща, които автоматично ескалират правомощията на полицията за съответния район локално.)

Полицай може да ви вземе личните данни, за да докладва че сте снимали някакъв значим и охраняван обект. Ако е сграда - посолство или резиденция на посланик. Изключение прави в момента само американското посолство, то е със специален статут и там наоколо е категорично забранено да се снима и наистина могат да ви вземат апарата, защото сте в нарушение и той е инструментът за него. Но всички други места и сгради у нас могат да се снимат.

Ако частна охрана ви се изрепчи и иска да ви взима личните данни или да ви разпитва насила или да ви взима фотоапарата, правилното действие е веднага да се обадите и да извикате полиция. Най-често частните охранители прекаляват, защото или не познават закона, или са бивши полицаи и трудно свикват все още с частната практика, при която имат много по-малко права по закон.

При всички случаи достъп до личните ви данни и до преглед на имуществото ви има само и единствено служител на полицията. И то след като се легитимира.