Arcane Lore

“От моята скромна кола”… Нямам думи – вече не съм бесен, не се ядосвам толкова, колкото ми е безпомощно, слабо, изтощено и отчаяно. Това дори не е държава – някакво гето, бежански лагер е. Два дни не бях палил колата, вчера ходих с рейс да видя едни приятели, за да мога да поизпия бири с тях. И днес, събота, ден слънчев и само като за разходка в парка, слизаме с децата, за да идем с колата до Северния – акумулатор няма. Светко тича напред, аз зад него натискам дистанционното – бе нещо не се отключва. Опитвам отблизо и докато цъкам, поглеждам към таблото – светодиодът на имобилайзера не свети. Веднага ми стана ясно, че няма ток, обаче защо – фаровете не са светили, няма как да е паднала батерията.

Поглеждам отпред – капакът на двигателя открехнат. Отварям го – акумулатора го няма! Нищо друго не липсва иначе. То няма и какво да се вземе – освен двете стари детски столчета на задната седалка, но това вече щеше да е грехота голяма. Акумулатори се крадат, защото най-лесно се препродават – нито има “следа” дали е краден или не, нито нищо. А се търсят много и за нула време се препродават. Но всичко това изобщо не оправдава мизерните крадци в очите ми! Да им изсъхнат ръчичките дано!

И всеки, който купува автомобилен акумулатор “на старо”, “втора ръка” и т.н. от непознати хора, да има предвид – така спонсорира краденето на акумулатори! Ако искате нова батерия – вземете си от магазина, с касова бележка! Ако искате да е на старо, за да ви е по-евтино – купете от приятел, в когото сте сигурни и за когото е ясно, че не е крадец. Знам, че с такъв призив нищо реално няма да постигна и тая мръсна търговия ще си продължи. Но поне да опитам и поне хората, които четат тук да знаят, че цялата тая практика е долна и презряна. Това е като конекрадството едно време – даже не, още по-зле. Защото не се краде цялата кола (ох, да чукам на дърво и това да не става), а само една малка, но не евтина част. И така те карат да си купиш нов акумулатор, който след това лесно могат пак да ти откраднат – и така до безкрай, доене на народонаселението.

Преди някой да пита дали съм имал застраховка, дали съм имал каско, дали съм извикал полиция… За тая кола пълно каско е много голяма част от пълната й реална цена. А някакво частично изобщо няма да включва акумулатор. За полицията пък… смешна работа, те едва ли щяха да обърнат внимание, камо ли да тръгнат да ловят крадец. Смешници. Бива ги само да висят с колите по “хранилките”, да просят почерпки и после шефовете им по телевизията само да отчитат дейност. А в същото време из кварталите кокошкарите ни скубят постоянно, да ни е страх да излизаме по тъмно и денонощно да бродят цигани. А очичките им да шарят, шарят наоколо. Не, не съм расист – не бъркайте расизъм, етноси и подобни със спазване на законите! Как така аз няма да крада, а циганите, защото видиш ли били онеправдани, могат цял живот да крадат и не само че държавата не ги контролира, ами и помощи им дават, и по медиите пищят, че нямали права.

Знам, че може “българи” да са разбили Рошко и да са тафнали батерията. Но то и тия такива “българи” са си чисти цигани за мен! Разликата не е в цвета на кожата, а в това колко ти е черна душичката.

——

И сега – пари за нов акумулатор. Както все съм на червено, новината е “супер”. А като взема нов – какво? Каско (пак казвам, то по-скъпо от колата) или да се абонирам за някой от близките платени паркинги? 30-тина лева на месец са си бая пари за “услугата”, която предлагат. Всичко това малко на рекет ми намирисва, ама знам ли. Кой какво ще препоръча? Вие как правите? Кажете тези с по-старичките коли – ако е нова и с пълно каско при мутрите, то е ясно, че баш такива проблеми нямате. За над 10-годишните коли питам, които нощуват край блоковете.

Онзи ден баща ми дойде да ме закара до гумаджия, за да отвият болта на коляновия вал на Рошко. Болтът се затяга силно, аз не можех да го отвия, както ми трябваше, за да довърша ремонта, а гумаджиите имат пневматични гайковерти с ударни приставки. И затова можеха да ми свършат идеално работа. Щях да си платя, разбира се. Но не би.

Отиваме до един гумаджия наблизо, при когото и баща ми, и брат ми си правят гумите. И аз съм ходил веднъж там, когато през пролетта спуках гума в квартала. Та отиваме и добре, че първо отидохме да питаме, а не както аз бях решил “отиваме с колата, теглим я направо – какво има да отказва, какво има да питаме, то е само един болт”. Влизам аз, изчаквам майстора да добалансира колелата на някакъв голф и се приближавам. “Кажете.” Обяснявам му, че ми е нужна помощта му да отвием един болт на колянов вал, ще му докараме колата след малко, а той само да “откърти” болта, аз ще му покажа точно къде и как. “Само гуми! Гуми само!” Мигам на парцали, разпервам ръце и невярващо питам защо така, какъв е проблемът. Вдига скандал, започва да говори на голфаджийчето за мен, как трябвало да съм идел на монтьор, той не можело да пипа болтове, особено пък на “колянов вал” и как ако се повредяло нещо, съм щял него да обвинявам. Пак казвам, че всичко ще подготвя и ми трябва само той с инструмента си да отвие един болт, най-обикновен болт… Не.

Ядосах се, обиколихме другите гумаджийници наоколо и накрая се върнахме, а аз продължих следобяда да ремонтирам колата в жегата. Вчера пък баща ми минава по друга една работа и аз тържестрено му заявявам, че точно в 3 без 15 съм отвил болта. Успях да сваля стартера с много спрей и тръба в звездогаечния глюч. После след десетина неуспешни опита, най-накрая успях да заклиня отвертка там в маховика. В последния момент реших да включа на пета скорост и макар да нямаше кой да ми помага и да натиска спирачките, с лашкане на болта, пак с тръба за удължител, най-накрая болтът подаде. Като го отвих видях, че е бил завит с епоксидно лепило – нямам идея защо и защо не са го затегнали просто с нужното усилие, по учебник. Отвратих се още повече от пишман-майсторите, дето само взимат парите на хората, за да им трошат колите…

И така снощи вечерта колата вече имаше два “пробни старта” от по десетина секунди. Но стана тъмно и довърших тази сутрин. В началото започваше да пуши много, ама много. Откъм изходящия колектор, ауспухните тръби от двигателя. Реших, че гори масло и всякакви други неща, които са попадали там по време на ремонта. Но как да е сигурен човек? Със свито сърце опитвах пак и пак, докато започваше да пуши много и гасях. Накрая направих и малко кръгче и като че ли вече почти нямаше пушек. А сега вече съвсем изчезна. Ясно – доизгаряли са някакви омаслявания по тръбите.

В началото двигателят тракаше като трактор. Като че ли това вече леко поутихна, би трябвало да са били празните повдигачи, които лека-полека са се напълнили с масло. Масло, което не е точно масло, между другото. От пресеченото масло преди ремонта е останало тук-там по малко и сега като е влязло и се е смесило с маслото, му придава един такъв жълтеникаво-кафеникав, но непрозрачен цвят. Скоро ще му добавя нещо за промиване и ще сменя с ново.

Другото, което ме тревожи, е дали съм зацепил съвсем правилно ангренажния ремък. Другите ремъци са лесни, особено този на хидравликата се сменя с поглед. Но ангренажа уж го правих както си трябва, но когато махнах фиксиращата планка и завъртях на ръка няколко оборота, като че ли колелата на разпределителните валове вече не бяха с белези в съвсем права линия… Може да има леее-ко разминаване, но колата запали и работи. Чува се лек шум, който не мога още да преценя дали е от ангренажа или от нещо друго, като хидравлична помпа, компресор на климатик или алтернатор. Възможно е и ремъкът да е зацепен добре, защото двигателят си работи равномерно, но пък самият ремък да се опира леко някъде в кутията. Трябва да проверя това.

И третото, което май е най-тревожно е, че когато поработи, надува маркучите. Като че ли – не съм съвсем сигурен, май надува както и преди ремонта. Вариантите като че ли са два – 1) да изпуска от чисто новата гарнитура и да вкарва изгорели газове в охладителната течност и 2) капачката на разширителното казанче да е с повреден клапан и да “задържа” налягане над допустимото в системата.

Ще ми се да е второто – една капачка е няколко лева, а смяна на гарнитура е няколкостотин. Мисля, че е капачката и при първа възможност ще я сменя. И без това трябваше да съм го направил отдавна…

——

Бях решил като тръгне, да я занеса веднага на автомивка и да светне. Но първо ходихме на рожден ден на татко, кръгла годишнина, отидохме само половин час след като бях сглобил, пуснал и тествал малко колата. Мивката ще поизчака.

Искам и да ида някъде наоколо в някоя природа и да покарам и да поснимам. Непременно ще го направя, да. Добра идея си е.

Ужасна жега. А допреди няколко дни все се оплаквах от тропическите порои следобед. Колата успя да се развали в най-неподходящото за ремонт време. Е, всъщност неподходящо за пред блока. Иначе в сервиз сигурно е все едно, за клиента имам предвид. Почти съм решил да си намеря някой добър и не скъп сервиз и за всякакви критични ремонти, свързани с мърсотия или много физическа сила и специални инструменти да карам колата там. Не че не ми е приятно да ремонтирам сам, но когато повредата е критична, губя страшно много време. Сега трябваше да търся най-различни инструменти и материали, трябваше да разчитам на баща ми и брат ми да ме карат до магазините, трябваше няколко дни с часове да ходя пеш в жегата или в дъжда, за да търся я някакво лепило, я определен ключ или резервна част.

Ако имахме втора кола, може би щеше да е друго. Но ние едвам поддържаме една, камо ли две. Ако имах и гараж, също щеше да е друго. Но това е отчайващ тип мислене – всички тия неща ще са уредени, когато някой ден живеем в къща с двор и всичко останало. Сега даже цапах апартамента с миенето на глава, маркучи, термостати и какво ли още не в банята. Иначе не съм съгласен, че не трябваше да си правя сам ремонта – трябваше, най-малкото заради спестените пари. Който е гледал две деца в гарсониера с основен доход докторантска стипендия, ще разбере. Но от друга страна… колко ли са тези хора и дали изобщо ги има?

Сега цяла седмица Рошко стои и събира кал и прах по боята сглобен и почти готов. Не можах да намеря начин да отвия болта на коляновия вал, за да сменя ремъците на двигателя. Реалистичният вариант е да отида до близкия гумаджия да го отвие с пневматичния си гайковерт. По учебник болтът е затегнат с 205Nm (около 20кгс/м). Гайките на джантите би трябвало да се затягат до около 10-15Nm, но масово гумаджиите включват на максимум и с удар дозатягат. Така в Троян при смяната на летни със зимни ми бяха затегнали гайките. И тази пролет тук, пак пред блока, едвам успях да отвия две от гайките. Предпоследната уби фабричния ключ на Rover, усука го като варен макарон и трябваше да си купувам нов. А последната беше така затегната, че с удължител и 60-сантиметров кози крак едвам успях да я отвия. Значи, логиката диктува, гумаджиите имат нужния ресурс на инструментите си да затягат и отвиват с такава сила.

След това работата е за половин-един час, включително с внимаването и с проверките. Слагам новия ремък, сглобявам пластмасовата кутия на ангренажа, затягам болта на коляновия вал на ръка, завъртам оттам двигателя пробно няколко оборота, за да видя дали всичко е точно зацепено и отивам пак при гумаджията да засили болта на затягане. И кола Рошко е готова за път.

——

И вкъщи е ужасна жега. Изцяло източно изложение е добре дошло за зимата, но топлите месеци са малък ад. Другите апартаменти поне имат прозорци и от западната страна и могат да си се проветряват и да си правят течение – ние сме като в пещ, само с една вратичка и с жега вътре.

Добре го мислехме зимата да сме се изнесли вече по това време някъде. Но не стана. Все още тая някакви надежди за заем за жилище, но колкото повече ровим с Краси в мрежата за условия, толкова повече се отчайваме. Повече тя рови, аз даже не смея много – може би съм се пренавил и ме е страх от неуспех. Остава вариантът с къща под наем като междинен вариант. Но и там не е розово, а нямаме начин да даваме по хилядарка на месец, само и само да живеем в кварталите или селата, които сме си харесали. Причината е проста – явно и доста други хора са ги харесали районите и цените са високи.

Самонавивам се и да снимам. Може като стегна колата, да започна да излизам за половиндневни обиколки наоколо и да снимам пейзажи. От доста време отлагам по-сериозното захващане с продуктова фотография. Но само отлагам, не се отказвам.

Докторантурата върви мудно от моя страна. Не зная какво става сега в БАН, но работата по моята си тема напредва бавно. Най-вече защото нямам време и нямам работно пространство. Кухнята не е най-добрият кабинет. Което ме подсеща за скорошната ми идея да взема някакво малко местенце под наем и да работя там. Но още един наем – сложно става планирането и търсенето на два наема.

За Рошко иде реч. Колата сдаде багажа и вече двайсетина дни стои с разбито “сърце” и събира прах и пухчета от тополите около гумите. Случи се още на 10-ти май, из баирите на Горна баня. Защо бяхме там с Краси и децата е друга тема, ще пиша отделно. Беше първо изкарване на колата и съответно първата ни разходка с кола след като смених пред блока маншона на дясно външно каре. Но и за това ще пиша отделно. На изкачването пред Италианския лицей, когато опитах да завия наляво и да се вмъкна в единственото свободно място за паркиране, изведнъж воланът стана по-твърд. Няма серво, гледам – двигателят спрял. А отгоре хвърчат разни местни джигити. След дълго въртене на стартер, накрая запали и с много газ паркирах.

На връщане реших, че е заради лош бензин. По парични причини все става така, че карам не с полупълен резервоар, а с полупразен. И сутринта бях заредил в Шел, а от техния бензин на Рошко и преди му се е гадело. Миналата година от Шел ми беше правил проблеми, даже на изкачване на Беклемето глъхнеше и успях чак с добавка да я изгоря тая гадост. Затова първо си казах, че горивото с всичките му добавки на Шел е размътило дъното на резервоара и помпата е засмукала нещо не много вкусничко.

В казанчето на антифриза нямаше мърсотии, отникъде не пръскаше и не течеше нищо, затова тръгнахме да се прибираме. На излизане от Горна баня обаче започна пак да глъхне и на светофарите можех да стоя само с единия крак на съединителя, другия яко на газта и с ръката вдигнал ръчната спирачка. Но към Овча купел стана нетърпимо, загасна на светофар и не пожела да тръгне пак. Трябваше да се ядосвам на всички кретени с книжка, които ми бибипкаха, без да виждат, че съм на аварийки. И даже без да виждат, че съм на аварийки, с жена и деца в колата и съм излязъл да бутам от шофьорската врата. Идиоти. И преди, когато съм закъсвал, никой не вижда аварийните светлини. Тия аварийки не са за внезапно спиране, не са за “благодарене” при вземане на предимство! Не са и за маневриране при паркиране! А са точно за аварии – за нищо друго! Ама идиотите си свиркат.

Успях да избутам колата след светофара и я засилих в една тиха пряка. Паркирах и отидох да взема от някой магазин наблизо туба с минерална вода. Антифриз нямаше никакъв, казанчето беше сухо. Първо се панирах и звъннах на баща ми – може би не трябваше да прибързвам, май само го притесних. В бързината, като се чудех какво е станало, реших, че колата е изгорила охладителната течност в цилиндрите, през малък пробив. Неправилно, защото толкова бързо не може да се изгори цялата вода – ако наистина нахлуе толкова много вода в цилиндрите, резултатът не е загаснал двигател без охлаждане, а е воден удар на буталата и изкривени или счупени биели и бутала… Но не прецених, че водата е отишла в единственото друго възможно място – маслото.

Налях остатък от шише с червен антифриз, което държах в багажника, долях яко минерална вода. Само такава имаше в магазина. Като преди това поизчаках малко да изстине двигателят и през това време Краси и Светко ядяха сладоледите, които взех от магазина. И така, с вода в системата вече, колата си запали и продължих с “повишено внимание” и неприятно предчувствие. А трябваше поне да си закарам семейството вкъщи – всякакви схеми с теглене, викане на пътна помощ или оставяне на колата без да се пали не ставаха, не мога да си позволя такъв лукс. На Светко вече му се спеше, а и беше гладен.

И пак с яко газ, едвам стигам 3-4000 оборота, но колата няма никаква мощност и едвам върви. Сипах на едно OMV малко бензин и отказа да запали. Въртя аз стартера, а веднага идва бензин-бойчето и ми вика “ако искаш да я бутнем да запали?”. Кипна ми и му викам “като толкова разбираш, каква е разликата между бутане и въртене на стартер и как ще запали, ако я бутнем?” Очевидно беше, че просто иска да ни разкара от колонката, не да ни помогне – отзад се беше наредила някаква мутра с грозно Audi.

Пак успя да запали и с ужасно каране – трудно и физически, и откъм внимание към пътя – накрая успях да стигна до нас. Когато пусках газта, оборотите падаха докъм 1000, но не можеха да се задържат около 750, както трябва да са на празен ход, а веднага падаха надолу, оборотомерът замахваше към нулата и колата гаснеше. При блока я допаркирах набързо с бутане.

Като слязох на спокойствие следобяда да видя и огледам – свещите са си добре, сухи са, казанчето е сравнително чисто, поне чисто както преди си беше… Чудя се аз какво стана с тоя Рошко и вадя щеката на маслото – то пълно догоре с пресечено масло… Ясно – всяващата ужас в сърцето на всеки ровър-шофьор HGF (head gasket failure).

Отдавна беше започнал периодично да гълта по малко вода, а пък маслото ми беше трудно да го следя, защото (както чак сега разбирам), явно беше променило консистенцията си леко. Отделно двигателят имаше лоши течове на масло от семерингите на разпределителните валове, от капака на главата и долу от уплътнението на картера. Не чак големи течове, но постоянни и целият беше в цял пръст масло с прах. Отлагах по-голям ремонт, защото колата, въпреки всички тия неща, цяла година се държеше много добре. За десетина месеца навъртя десетина хиляди километра, включително в най-големите студове и снегове и не ме е оставяла на критични места. Повреждала се е два пъти в София – веднъж падна акумулатор и веднъж изхвърли антифриза в задръстване (което също е симптом, ама…).

Гарнитурата на главата се е пробила и е пропускала в две посоки – изгорели газове към охладителната течност (от което ми се пукаха маркучите) и охладителна течност в маслото (по малко, защото ако беше повече, щеше да се е пресякло отдавна).

——

И така от 10-ти Рошко е в ремонт. Първо търсих сервиз, после търсих майстор… и накрая реших да си я правя сам. Форумите на Rover (да, на такава непопулярна марка у нас има цели няколко форума) не помагат – няма в тях майстори с профили или специални за марката сервизи, които да участват и във форумния живот. Както е във форума на Subaru с двата сервиза MITAKA и DK, както е във форума на Mitsubishi с DJ Tymbi, както май е Ombre за Honda… Няма бе, там вирее само “продавам и купувам” и понякога “как да си сложа светодиодчета”.

Ремонтът, който вече почти направих, досега ми излиза около 300 лева, включително всички консумативи, части и инструменти, които съм взел. А в сервиз за тия неща щяха да искат 800-1000лв. Така че поне ми е по-евтино. А и ми е интересно и успокояващо да работя по колата. Лошото е, че много се проточи. Защото все не намирам някои неща – ето, например още търся из софийските магазини меден спрей за гарнитури (лепило, а не смазка). Търсих дълго планка за фиксиране на ангренажни колела и анаеробен уплътнител за капака на разпределителните валове. Накрая снощи си ги поръчах от eBay за малко пари.

Това всичкото е и причината тук да е тихо толкова време. Все исках да си пиша в блога, но все когато имах време, решавах да пиша във форума на Ровър. Голяма грешка, защото там само едно момче ми отговаря – и той сега прави подобен ремонт, макар че неговото е цялостно преоборудване на двигателя за силов тунинг. А и не е притиснат от времето, втора кола му е и хич не бърза. Иначе колкото и пъти да питах откъде се взима меден спрей, примерно, все не намирам отговор. А за такъв спрей или лепило съм обиколил вече цяла София надлъж и нашир – няма и няма.

И затова си казах, че като ми се пише и разказва за тия неща, по-добре да го правя при мен си, в блога. Имам доста снимков материал, който ще подредя в галерии и ще пиша за тайнствената и страшна процедура, наречена “смяна на гарнитура на глава на Rover”, от която всички така се плашат.

Светът се връща в някакви нормални релси. Изтощителни, изнервящи, на моменти изкушаващи истеричното в мен, но все пак нормални. Да кажем, че животът ми лека-полека става отново нормално неспокоен. Върнахме се в София. В понеделник, точно на осми март и в най-гадното за пътуване време. Тук сме и сме тук, за да останем.

Всъщност всичко беше много по-тегаво и трудно отколкото изглежда така, в два реда. Още от октомври или ноември миналата година търсихме къща или етаж от къща под наем из Панчарево, Герман или Кокаляне, където да се нанесем с проектно увеличеното домочадие. Но мина време, без да намеря нищо. Поне не нещо, което да си заслужава да се тормозим всеки месец, за да отделяме от залъка на бебоците за наем и всякакви нови видове сметки. След това се роди Оги. Роди се тук, в кратък промеждутък между идване от Троян и връщане обратно пак там. Даже направо от родилния дом ги натоварих, ведно с всичкото багаж (плюс тъщата, тя присъстваше неизменно от тогава до този понеделник) и ги закарах директно в града на сливовицата. Оги-боги-барабоги не беше живял хич тук, в старата ни мила гарсониера и чак сега я опознава и се кокори насам-натам, докато го разнасяме и дундуркаме.

После трябваше всеки понеделник да пътувам от Троян до София, защото така е измислило административното ръководство на философския институт към БАН. Не ми се говори много по темата за БАН, хеле пък за администрацията й – само при мисълта се обривам и получавам киселини. Истината е, че всеки понеделник цъфвах на безмислените (особено за докторанти) събрания в БАН след два и половина или три часа шофиране и после още час обикаляне на града за място за паркиране. Гладен и жаден, като “кучето” на Кръпката. Но и това е друга, банска тема. Rover-ът си беше истински “rover”, за някъде малко над половин година направи над 9 хил. км. Оставах след тези пътувания тук за по ден-два, а в последно време и за по седмица. В гарсониерата, която тогава смятах за обърната страница, а днес вече мисля как да я освежа и ремонтирам. Преглеждах обявите и се вясвах на някой и друг оглед. Така и така напоследък ми се налагаше да пооставам, заради наближаващия втори изпит от минимума ми. Какво да кажа – отчайващо положение, това с квартирите. Примерно писали го “лукс”, отивам там, а то “луксозни” са само нещата, които “те хората щели да си вземат” и всичкото останало носи оня застоял дъх на старите кооперации едно време. Същият дъх, само че някак визуално. Е данке, нема сми! При къщите пък положението е още по-отчайващо – питам има ли двор, отговаря ми се троснато “ама вие какво, искате да си садите нещо ли”. Не, казвам, питам ви дали има двор – “ами имат куче”.

Разбира се, за малко повече (или повече повече) от средните пари може да се намерят готини местенца. Но когато парите са от значение, човек може да се отчае направо… Хей, хм – то това май важи универсално. :)

В понеделника решихме бързо и събрахме багажа за има-няма час и нещо. Не го бяхме планирали, просто си решихме за нас си, че вече ни е наложително и така трябва. Светко беше хем ентусиазиран и очакващ, хем може би съвсем леко притеснен. Постарахме се да му е комфортно и притеснението да изчезва. Така де – връщаше си се в неговото си “вкъщи”. Това “вкъщи” преди в Троян, където малко изкуствено и нарочно все повтаряхме, че е “вкъщи”, за да свикне и той, че и ние… А тук е “нашиат буок”, “буока номеуа”, всичките люлки и пързалки, макар да са в ужасно състояние, разнебитени и мръсни – поне в сравнение с тези в “детския площад” в Троян. Тук са и малката Мила, малката Дени и всички други деца наоколо, които няма търпение да започне да вижда пак.

Бяла кола Рошко се представи забележително по пътя, поне в нашите очи. Първо събра почти цялата покъщнина – а който знае размерите отвън на Rover 200 RF, знае какво имам предвид. Ако имах релси за багажник за тавана, щях да взема направо всичко. Но и така е добре – тъкмо ще идем веднъж да си вземем китарите, летните гуми, цветята и няколко дреболии. Пък и да видим града и тамошното “къщи”. Аз си заплювам един студен Tuborg в бар ”Уан”.

По пътя видяхме няколко леки катастрофи – точно сутринта или предната нощ беше започнал да вали яко сняг и още от самия Троян пътят беше сняг и лед. Колата мина дистанцията с достойнство, яко претоварена. Ускоряваше малко по-бавно, отколкото съм свикнал – но логично, едно е един тон и сам човек със 103 конски сили, друго си е същата кола, но натоварена до козирката. Нямаше празно място, седалката до мен даже беше натоварена и завързана с колана.

——

Сега – ами сега се аклиматизираме. Караме го много леко и внимателно, защото Светли се беше изнервил доста през последните вече три месеца. Сега искаме да се поуспокои, затова “по цяяяу ден” си играем с него и не се събираме с никого. Всичко наоколо му е едно огромно впечатление, затова засега му спестяваме прекалените вълнения. И без това все още не спи съвсем спокойно и не заспива много лесно. Макар да е много по-добре, отколкото накрая в Троян. В Троян всичко беше супер, но преди, през лятото. Не съжалявам, че изкарахме на практика година там – съжалявам само, че последните три месеца минаха с доста проблеми там.

И аз не излизам, освен до магазин или за едно кафе някъде наоколо, докато е затишието на следобедния сън. Не съм се виждал още с роднините, та какво остава за приятели. Има време – по-нататък и лека-полека.

Та… ха добра стига и добър ден!