Arcane Lore

Преди година гледах назад петте години (05, 06, 07, 08), през които се радвах на блога си и неусетно взеха, че станаха днес шест. Реших да пусна Blosxom, един прост, но гениален за времето си блог-скрипт на Perl някъде в средата на януари 2004г. Намерих време чак на 20-ти – не че имахме много работа като сисадмини на енергото, просто аз все се заривах в разни странични, странни и, накратко, безсмислени неща като iproute, bash-скриптиране и врънкане на шефа за бракувани машини, за да си направя клъстър. Да, знам, да ми се чуди човек. Но важното е, че сайтът стана за нула време и на следващия ден вече Arcane Lore се радваше на уеб-детството си. Като помисля сега, сайтовете винаги стават за нула време… е, след това им трябва вечност, за да влязат горе-долу в релси…

Една година – много време, ако пишеш всеки ден и сигурно още повече, ако следиш рейтинги, класации, ефект на промотиране в социалните мрежи и процент на посещаемост по ключови думи в Гугъл при пълнолуние. Или наистина малко време, ако все не ти достига за писане. Не, даже не за писане – за сядане пред клавиатурата. Не, още повече – само за събиране на ентусиазъм за нещо толкова трудоемко и очевидно ненужно. Когато вместо това можеш да използваш половин час тишина между така редките бебешки заспивания и следващото кресчендо на ежедневието за… разходка… или бързо кафе навън.

Мислех си за блога, докато карах днес до София. Може би трябваше да мисля за колата и да слушам равномерния й (на моменти) шум, за да знам дали е наред и дали не е чиста проба глупост да карам на дълъг път кола, която май си има своите проблеми. Но все се сещах за блога и за това, че все по-често забелязвам отслабващия ми ентусиазъм за две неща – блога и фотографията. Китарата е даже извън класацията, за жалост или не – та кой има време за свирене на китара, когато трябва да играе със сина си, да помага за мъничкото му братче и да стиска зъби, докато инатливата му мечта за своя работа, свой “бизнес”, свое свободно време и отказ от работа на бюро все повече и повече стои… абсурдно. Най-вече финансово.

Защо нямам ентусиазъм ли? Ами не е защото съм решил да не блогвам, или пък защото някак снобски съм решил, че това с блоговете е глупост, че не е модерно или пък че има някакъв закон, по който на всеки блогър му “идва времето” и спира да пише. Глупости. Всъщност ми се пише. Но и ми се спи. И ми се стои на някое спокойно място, в което не трябва да се прави нищо и за това никой не е виновен или закъснял. Както казват, “с чаша бира на плажа”, макар да не държа изобщо нито на бирата, нито на плажа, а само на спокойствието. Разбира се, лесно щеше да е, ако вземех просто да се наспя и после да си отворя да пиша тук. Но не става, трябва и да се тормозя – я за пари, я за докторантурата, я за все по-изплъзващите се планове за живота с изтичащи срокове.

——

През тази година ми се случиха доста неща и всичките са критични, определящи. Влязох в БАН да ходя три години на едночасови седмични административни събрания, да пиша малко текстове и накрая да напиша и дисертация. Само по себе си е добре, а и аз и семейството ми много го приехме. Даже Светко лятото, когато пътувах всеки понеделник от Троян до София за тия административни сбирки (на които нямам право на глас в гласуванията, които понякога без предупреждение не се провеждат, но пък съм длъжен да посещавам), ми казваше “Тати ходи бан”. Веднъж каза, че трябвало тати да иде до бан, да вземе малко старци, за да си сготвим да папаме. (Май това последното може да е неразбираемо след време, но сега поне се сещате ;)

Роди ми се вторият син, Огнян. Краси издържа предизвикателствата на бременността и сложностите около преместването ни първо в Троян, после обратно в София, после пак в Троян. Накрая и майка й дойде и, някой би казал, забрави да си тръгне – но това е друга тема. Светко издържа ужасното за него очакване на взимането на мама от болницата, и то неведнъж. Аз също издържах да съм край него и далеч от майка му и да успявам и с нервите, и с мотивацията. Бременността, за щастие, успя да приключи само с тези тревоги и станахме четирима. Тоест сега петима – но това е друга тема.

Това е годината, в която наистина започнах да се уча да карам кола. И то защото в същата година купих първата ни кола – Рошко. След обикаляне и оглеждане, може би около месец или два, накрая отидох, видях една кола – беше в центъра и беше за кратко, защото собственичката бързаше за зъболекар. Бял Rover 200 RF. На тия коли им харесвах единствено външния вид. Иначе бях и съм “за” японски марки, и то две или максимум три от тях. Но след като за Subaru чисто и просто не можах да събера пари, а всичките Lancer-и, които гледах бяха за боклука или някъде около него, накрая като видях тоя бял Rover, просто казах “стига, тази ми харесва, точка, скачам и я взимам, че ми втръсна вече”. И я взех. Въпреки че един добър подробен оглед може би щеше да ме разубеди бързо. След това развих и завих сам доста болтчета по нея, но все още не е дообслужена и може би има и други проблеми. Дано да бъркам! Не, нямам предвид гарнитура на главата, макар че то при ровърите кой знае.

Колата ни заведе на много места лятото и ни помага сега по-лесно да издържаме студа в Троян, като обикаляме магазините и детската кухня на Светко. Имаме планове за нови завеждания на места идното лято – така че, Рошко, дръж се! Днес, когато се прибирах към София, километражът вече доближаваше интересна стойност, която чакам от известно време. Когато я купих, показваше 192 хил. км. и нещо, а днес на влизане в София наближи 200 хил.

По-точно превъртя наистина съвсем на края на пътуването – когато стана 199 999, отбих в един паркинг между блокове тук в квартала и снимах таблото. По радиото пускаха Perfect Strangers” на Пърпъл. След това прибрах колата до нашия блок и когато спрях, километражът показваше точно 200 000 изминати километра, а радиото пръскаше “Sympathy for the Devil” на Стоунс. Не, няма символика, няма защо да я търсите – просто съм запомнил песните.

Далеч съм от убеждението, че колата е наистина на 200 хил. км. Със сигурност броячът е превъртан, може би неведнъж. Ако не е поне на 300-350 хиляди, пък на. Но няма значение… 8 хиляди километра за половин година – за някои може и да е малко, но на мен бензинът ми е с пари. Хм, тъпо – казах за сина ми и за докторантурата с по един абзац, а за автомобили още не съм спрял… Мъже…

——

Случиха се и много други неща. Даже всеки ден се случваха по много. Но кой да ги помни. И то да си ги спомни наведнъж, че да ги изпише… Абе, наздраве! След 6 години блогване тук има: в блога 554 записа с 1856 коментара, в микроблога 258 записа със 108 коментара, в галериите и фотоблога 977 снимки с 37 коментара. Чудо голямо, статистика някаква. Но не го бях правил и ми стана интересно колко са наистина, та ги преброих. Скоро може би и видеоблог. Отдавна си мисля, но с моите фотографски изисквания към визията, все не става с наличната ми техника. А видеоблог от типа “яз пред лаптопо с уебкамерата” нещо не ме кефи. Бе, ще видим…

Пожелания? А, за какво – няма смисъл. Пожелавам си само каквото си пожелая да се получава. Или накратко – да започнат да ни се подреждат нещата, че нещо в последните месеци взеха да се объркват. Иначе каквото и да си пожелае човек, след една година като си го чете, изглежда някак странно и не на място. Така че си оставям пожеланията направо за следващата година.

Това го бях написал вчера, но едва сега успях да се свържа към отворена точка, за да го изпратя. Все още блогът не може сам да си честити годишнината, но пък това едва ли му липсва. Take care, good night!

На 30-ти ноември се роди вторият ни син. Пиша чак два дни по-късно, защото колкото и някои приятели и доста от роднините да не го разбират, гледането на Светко не е нещо, което оставя време и сили за странични занимания. Сега съм сам вкъщи със Светко – е, сам, но с тъщата, която дойде точно преди раждането с идеята “да ни помага”, но пък поне ни прави компания. Аз слушам Светко, но често проблемът е, че той има прекалено революционни разбирания за това как следва той пък мен да ме “слуша”. Не се оплаквам, приятно ми е, че детето расте в спокойна и свободна среда. Братчето му също ще бъде гушкано, глезено когато иска, ще му бъдат организирани игри и приключения и винаги ще знае, че вкъщи с мама и тати е сигурно, спокойно и винаги пълно с внимание за него. Както е и за Светко.

Успях да пиша на няколко човека в джабър и айсикю, нямах как другояче. Но сега Светли спи на рамото ми, прозорецът с “Моите приятели Тигъра и Мечо Пух” е затворен и мога на спокойствие да кажа за Огнян.

Огнян се роди на 30-ти вечерта. Тежи 3800 гр., за ръста не знам още висок е 53 см. Бил гръмогласен, когато е гладен и се усмихвал през останалото време. Ще го видим при изписването най-вероятно, защото във 2-ра Градска не разрешават свиждания. Може да стоим в двора и да си говорим с мама и бебе през прозорците с решетки, но нещо не ме влече идеята. Светли вече чака братчето си и се радва, че ще си има приятелче, с което да си се приберат в детската стая в Троян и да си играят на спокойствие и простор. Радва се още повече, че мама е добре и че скоро ще си дойде и ще го гушне.

Бременността ни изтощи и добре, че всичко вече е наред. Няколко пъти трябваше Краси да влиза в болница за по няколко дни и аз гледах сам Светко. Първият път беше в София, останалите – в Троян. С всеки следавщ път се отчайвах все повече – не толкова за моите денонощни грижи и занимания с детето, колкото заради отчаянието в неговите очи, когато мама отиваше в странното омразно място ”болница”.

Оги растеше бая бързо и си се роди почти две седмици преди термина. Сам е тръгнал да се ражда, така че датата си е неговата – наложило се е сечение заради възможен риск, преценен на момента от лекарите. Отидохме в болницата точно в деня, в който бебето наистина е тръгнало да се ражда и лекарите много точно са преценили. Малък Огнян сега е добре, стои си вече при мама и се усмихва. Сега трябва Краси да се възстанови бързо, защото за разлика от предната бременност, почти не наддаваше и растеше почти само коремът й. Лекарите преди седмица казаха, че бебето е доста едро за седмиците си и отговаря на възраст, при която трябва вече да се ражда. Е, добре че я заведохме точно навреме.

Аз, то се знае, нямах засега време нито да се видя с приятели, нито да се понапия. Но, както Андрей все казва, “за момче се пие мастика” – така че все някога ще трябва да се измисли нещо. ;) Нищо, днес не аз съм важният ;)

Светко спи и чака да си играе с Оги. Не може да разбере съвсем, че до играенето ще мине доста време. Скоро каза, че когато бебето стане на две и половина, ще си играят заедно, защото то бебето сега е по-малко от него, но като стане на две и половина, ще е колкото него, защото той е на две и половина… Хм, логика ;)

Добре дошъл, Оги! Успех и радости в откриването на света, мило дете!

Може би не само аз съм се чудил защо напоследък не пиша тук, но само аз имам обяснението. А и аз съм се чудил, защото нищо не ме е спирало тотално от писане. Най-често е ставало дума за постоянна преумора, засилваща се с всеки ден към края на годината. Края на годината, защото някъде около последния й месец е и последният месец на предродилното растене на братчето на Светко, второто ни дете. Да, очакваме ново бебче. Чакането беше и лесно, и не съвсем. И притеснително и трудно на моменти, и не съвсем. Може би най-изразително го преживява самият Светлин, но той, макар все по-често да му казваме, че е дете, а не бебе, си е бебе все още. Само малко пораснало, щъкащо навсякъде, говорещо и питащо и понякога плачещо и отчайващо се.

Цялото лято и есента прекарахме в Троян и ако някой реши да ме убеждава, че “мястото” е София и всичко друго е компромис, да знае, че е загубил спора предварително. Ако можехме наистина да избираме и ако всичко в България не беше толкова отвратително софияцентрично, щяхме да си идваме тук, само за да виждаме роднини и приятели. Е, не че е малко и това, но не е всепоглъщащо — животът, който се случва между тези ценни срещи е много по-спокоен, дори по-креативен и ако щете, по-качествен извън лудницата, в която от няколко години се е превърнала София.

Днес докарах в София с колата Рошко едно забележително за малък хечбек количество багаж. И Краси и Светли. Към решението да се приберем в панелната гарсониера имаше доста “за” и доста “против”. Накрая надделя някакъв наш си временен “здрав разум” и решихме бебето да се доизноси и роди в обстановката, с която бяхме свикнали през последните… колко са… 7-8 години.

Първо в поликлиниката тук отказваха да ми дадат документите на жена ми, с всичките прегледи, изследвания и т.н. за развитието на бременността. Я грипна “епидемия” имало, а трябвало лично, я не знам си какво. Без такива документи щяхме да се притесняваме повечко. Макар и болницата в Троян да е доста добра, изцяло ремонтирана и реновирана и специалистите в АГ-отделението, доколкото разбрахме, да са наистина добри, а завеждащият — може би на национално ниво.

А поликлиниката в София — първо толкова и са я преглеждали, то една консултация беше… През лятото дядото-лекар излязъл в отпуска и иди го търси. Примерно два месеца го няма никакъв. После почти всички прегледи са били от вида “я да те премерим колко тежиш” и “я да ти премерим обиколката на корема”. Шокираща разлика с консултациите при д-р Миков в частния му кабинет зад Халите, където Краси ходи предния път, със Светли. Но това вече е минало и добре, че нещата са наред.

Търсихме дълго и упорито къща или етаж от къща с двор под наем някъде в селата Герман, Панчарево, Кокаляне. Без добър резултат. Помагаха и някои приятели, търсиха и се ослушваха вместо нас. Квартира търсиха и нашите, но те все намираха някъде в града. Една къща в Кокаляне ми хареса, но беше във вилната зона и съответно доста изолирана за жена с бебе и малко дете, а и беше на ръба на финансовите ни възможности. И един апартамент в Стрелбище досами Южния парк също — но и там отпадна заради нашите представи за “нашето местенце”. Така че оставаме в гарсониерата и бебо ще види първото си “вкъщи” точно в нашата жълта стая. :)

Голямото “против” връщането, освен спокойствието и уредеността на централен Троян беше заради съседите в гарсониерата отдолу. След като два пъти момчето идва да ми прави забележки, че детето го будело, а той искал да спи до 9 часа, защото е на работа после, накрая взе да ми писва сериозно. Когато бяхме дошли за няколко дни през есента, пак за прегледи, тоя идва и ми вдига скандал, защото едва ли не “било нарочно”. Вярно, синът ни не медитира по цял ден, а си играе с играчки. Не всичките са плюшени и “звукоизолирани” и все пак вдига шум. Заспива преди 10 вечерта и се събужда около или след 8 сутринта. За мен това са т.нар. “тихи часове” — ако греша, поправете ме. Но не — “е за тебе девет шумен час ли е?”, ми се отговаря. Следва бясно тропане по тръбите на парното, думкане по тавана, по стените… Как да не се ядоса човек? Сигурно въпросният или е живял цяло детство в къща на един кат в Гоце Делчев, откъдето май е, или в средата му има обичай малките деца да се завързват или упояват, че да не вдигат шум?

В панелните блокове винаги е имало шум. И не само в панелните. Като малък всяка сутрин, докато си ядях попарата или сандвичите преди училище чувах как Дончо на съседите отдолу вика и крещи, че не иска закуска и че не иска да ходи на училище. Вярно, шумът е неприятен в града и особено в такъв истеричен град, какъвто е София напоследък, сигурно на човек му идва много да започва работния си ден със събуждане от тичане на бебешки крачета отгоре или каране на колички с маховик и тем подобни.

Решение, разбира се, има и то се казва тапи за уши. Но не мога да налагам на друг да си слага тапи, след като формално погледнато шумът идва от нашия апартамент и явно се предполага, че аз трябва да озаптявам и да контролирам изкъсо детето си. Но пък и не мога да си плюя на разбиранията и да започна тотален контрол и тормоз на сина си, да го потискам в игрите му, само заради това. А и заради каквото и да е, всъщност. :)

Така че — тук сме. Докарах с колата един голям килим от Троян и няколко пътеки и ще ги постелем, за да спират допълнително шума. Не сме взели и много шумните играчки, взехме най-вече плюшени и книжки. Дано всичко е добре.

Това е първият ни ден в София след няколкомесечно спокойствие в Троян и първият от конкретното очакване на бебето. Дано всичко около раждането, преди и след него, мине успешно и безпроблемно.

Един от най-страхотните ми рождени дни, със сигурност най-готиният ден наскоро. Може би заради звънливия щастлив смях на сина ми и разтапящите се пред него усмивки на мен и жена ми. Може би заради странната смесица от магията на недооцененото ни, но славно минало в краката ми, тъпчещи Царевец и постоянното ми стряскане от бутафорно укрепване и дострояване на руините с бетон, арматура, пластмаси и кабели на декоративното осветление. Може би от това, че няколко човека ми се обадиха и ме ободриха с поздравления. Може би от това, че карах колата общо няколко часа, включително в пиковия час на Търново. Голям купон е движението там, между другото — представете си задръстване, ама с баири и нанадолнища. И преди съм казвал, че обичам баирите и не вирея на равно. Но все си мислех, че всичко си има граници. ;)

Последните дни бяха кофти. Последните месеци не бяха цвете чак за мирисане. Всъщност глупости говоря — всичко около мен лека-полека става все по-добре, просто не е “добре” според някои външни критерии. Какво имам предвид — ами много неща са, но само за пример — имам много време за сина и семейството си, и понеже ми трябва за тях, го използвам, но пък нямам хич много време за докторантурата и особено за бюрокрацията там, дори и само да присъствам на заседания. И ето — нещата се нареждат, но все ме юркат да ходя и слушам административни неща, все ме юркат да пиша текстове и да си вземам изпитите. А аз 1) нямам цялото време на света, не съм студент ерген и 2) когато ме юркат, не работя. И преди съм имал проблем с това, явно хората все решават, че като юркат някого, го “стимулират” и му “помагат да развие потенциала си”. При някои действа, но при мен има обратен ефект. Да ми се каже “колко време ще ти отнеме да направиш това и това” е начин да ме откажат. Колко ми е отнело ще знам, когато го направя. А някои подхождат по обратния начин. Все едно.

Сутринта решихме да идем с колата някъде. Първата идея беше да идем заедно за храна от детската кухня, дотук нищо необичайно. После решихме да се разходим до Ловеч. Аз се ентусиазирах много, защото си представях как ще заведем Светко на кино в Ловеч, за първи път на кино. Но Краси не знаеше дали има останал киносалон там — навремето е имало, но днес… Така и не разбрахме, защото докато се чудехме, преди Ловеч свърнахме на изток към Велико Търново.

Пътят към Варна е ужасен. И брат ми каза така, когато наскоро минаха да ни видят. Всеки кара като луд по тоя път. И колкото повече се доближаваш до Варна, толкова по-лудо става движението. От София до разклона за Ловеч — по пътя, който познавам — има ненормалници, но не са чак много. По пътя за морето обаче като че ли нещо ги събира, като че ли под пътя върви голям магнит и събира всякакви боклуци в коли от наоколо, като стружки.

Ядосах се на няколко пъти, а не трябва. На два-три пъти при поредното очевидно рисковано изпреварване от някакъв “бързащ” давах в началото плавно газ — за да видя дали поне малко ще се стресне, мулето му с муле. Бързо намалявах, разбира се. На два пъти отбивах вдясно на аварийни, за да пусна завтеклата се колона бързаци, на които явно 80-90 км/ч са прекалено бавно за първокласен път. Да не говорим за многото засичания на висока скорост, двойни изпреварвания и най-омразното нещо на света — святкане на къси-дълги в огледалото и tailgating, при това при скорост около или леко над ограничението.

——

Във Велико Търново съм ходил май общо два пъти досега, като изключим още един-два пъти преминаване с рейс от морето. Като малък с нашите съм ходил на Царевец. Вторият път е, когато женихме Сашо и Ема. Навремето си спомням, че имаше доста чичковци, които дялкаха разни камъни. Явно реставрацията е била все още актуална. Не помня почти нищо, освен че беше много впечатляващо, че докато търсехме къде да паркираме, в далечината се извисяваха някакви крепостни стени и ръмеше дъжд. Църквата на върха не беше довършена, а аз бях най-силно очарован от бойниците.

Сега беше много по-различно, но сигурно е било подобно за Светлин. Изкачи целия хълм, влезе в цървата горе и после обходи и уличките край двореца и надолу. На два пъти си поиска гуши, но ни уйдиса на акъла да изкара цяла разходка без носене. Ние се уморихме, а той щурееше наоколо, сочеше с пръстче и викаше “гояаааам замък”. Говореше ни всякакви неща и всичко беше на място, не бебешко. На две годинки и половина вече говори страхотно. Добре, че беше той, иначе неуредиците и прокрадващият се кич на историческите хълмове щяха да ни развалят настроението.

Например тъпо е навсякъде да е хем достроено, хем с различни материали, хем където не се знае как е било, да е леко “фантазе”. Вярно, че много бързо след Освобождението всичките ни оцелели стари крепости са доразрушени и забравени, но не е оправдано само и само за да има туристи да се строят кули с бетонни плочи и колони, при това виждащи се. Никой не може да ме убеди, че калдъръмите, по които са препускали коне, са били такива — с разместени и разбити камъни, заляти в основата си с бетон, за да не мърдат. По такава настилка даже посетителите днес стъпват внимателно, за да не счупят крак — представете си кон, който си запазва краката по такава настилка.

Нещо друго — обезопасителните ограждения и парапети. Няма ги. Наскоро се оправдаваха по телевизията, че това било археологически паметник и не можело да се разваля визията с поставяне на парапети. Абе тия луди ли са или само се правят? Визията, а? Ами навесите тук-там и по средата заведението с цветните чадърчета, те “вписват ли се във визията”? Ами тия зелените камбани, дето са заради спектакъла май, и те ли са в унисон с археологическото? Ами безбройните лампи из руините, монтирани на не съвсем “скрити” места? Ами кабелите и тръбите, които на места съвсем нангажиращо си пресичат пътеките? Имаше и един автомобил, пакрикан край църквата, май на художника, който там си продаваше графиките — и той “визуално унисонно”.

А опасни места има много, не се майтапя. Най-нормалното е да се постави ненабиваща се на очи, но здрава и сигурна защита за хората. Навсякъде така се прави, никой не се оправдава с “визията”, щом става дума за безопасност.

В “църквата” не дават да се снима, ако не си платиш отделна такса. Явно защото великите творби вътре са прекалено гениални и в същото време скъпи, иначе не си го обяснявам. Църквата е изцяло реконструкция, доколкото знам е “свободно разсъждение на тема” и вътрешността й също е измисляна. Ако не се лъжа, оригинални са само основите й. Но е друго да има “старини” на баира — след като преди век — век и половина си порутваме и без това малкото оцеляло от крепостите за нови строежи и потрошаваме камъните за чакъл за железопътните линии и мраморите стриваме за хоросан, днес вече е модерно да правим “възстановки”. Нищо лошо. Навремето не са мислели за тези “старини” по същия начин, както днес. Днес е ценно друго. Но нека все пак поне не се виждат бетонните плочи, че за смях ставаме…

Чудих се дали и на кого да се обадя. В Търново познавам Ема и Сашо, но те рядко са там, а и като са там, не са в града, а наблизо. Наскоро минаха да ни видят, щеше да е готино да “върнем” гостито, но остана за друг път. Единственият друг, когото можех да потърся, е Бого Шопов. Щеше да е готино да обсъдим над чаши с бира всякакви неща, включително метъл, авторско право и пиратска партия. Но нямаше да има никакво време и не се обадих на никого.

На връщане пак оцеляхме в трафика на лудите и понеже Светко пак по някое време заспа, решихме да не спираме и направо да се приберем. Странното с крайпътните местенца за почивка е, че докато успееш да разгледаш и да решиш дали ти допада или не и вече си го отминал. А за следващото още нямаш мнение и не можеш да спреш предварително. Е, вариант е да спираме на всяка чешмичка и всяко кръчме, докато си изберем някое, но така май си е уморително.

Мен малко ме болеше главата към края на пътуването. Основната причина е в идиотите, които успяха да ме ядосат на един-два пъти. Но и климатикът има пръст — трябва да запомня при по-дълъг път да затварям духалките пред мен или поне да ги насочвам встрани. Готино е вън да е жега, а вътре да ти вее хлад леко в лицето, но прекаленото е зле за главобола.

——

После паркирахме колата и ядохме шопска салата и пържени картофки, тоест Светли основно ги яде. Аз пих бира за мое си здраве, а на всички препоръчвам заради нечовешки бавното обслужване да избягват пицарията на центъра на Троян, тази точно срещу пощата.

Вкъщи имахме вечеря и много детски занимавки с бишкотената торта с крем, търсене на свещи, снимки, бенгалски огън, подаръчета, разпиляване и събиране на цяла кутийка кибрит, бъркане с пръсти в тортата. Какво ли не. Отворих едно отдавна залежаващо магарешко мляко и пих от него. И Краси пи малко, с нея пи и бебето. Досега сме го пазили от такива гуляи, но вече е по-голямо и една глътка мама може да си позволи. Виното на нас ни хареса, а то как го е усетило ще го питаме през декември. А, и Светко пи — водичка в чаша. Вече започна да казва “вода” вместо така сладкото “дува”. Както спря да ми казва на мен “тита”. Расте, милият.

И той, и аз… 33 — така добре помня времето, когато и 25 ми се струваше ужасно “средна възраст”. После трябваше да се “примиря” с 30-така, а сега и това ми идва до главата… Всъщност няма значение, това са само някакви си числа. Статистика за енергото, НОИ и полицията. Истински важното е как и на каква възраст се чувствам. От какво се засмивам, кое ме ядосва, кое не мога да търпя и без кое не мога. Всичко друго са подробности за тези, които им обръщат внимание. :) Честит рожден ден и на вас!

Тази година си взехме пак жива елха за Коледа и Нова година. Преди само веднъж бяхме взимали и горкото дръвче имаше злощастна съдба. Първо се оказа, че заедно с елата беше откопано и едно мъничко борче. Засадихме и двете. Борчето го окосиха още при първото косене около блока. Те косят от дъжд на вятър, ама на — уцелиха. Ядосвахме се, ядосвахме се… особено аз, може би. Но си викаме то борчето и без това беше случайно попаднало, а и не беше нещо много повече от тревичка. Да, обаче като косят оставят тревата да си съхне ей-така, разхвърляна. Не разпръсната за съхнене, а както е останала от косенето, все едно някой е изсипвал чували тук-там. Изсъхна сеното и (познайте) запалиха го. Около елхичката се беше събрало повечко сено — логично, нали “стърчи” и я бяха засипали. Резултат — цялата беше опърлена. Едвам оцеля.

Така растеше две-три години, едвам-едвам. Миналата Коледа минавам в тъмното и виждам, че връхчето й е отрязано. Или някое хлапе се е правило на интересно пред приятелите, или пиратка е гръмнала точно във върха. Остана без връх, а тия дървета трудно растат така. Мъките й свършиха, когато това лято минаха пак да косят. Минаха този път с ония големите моторни косачки, дето човек седи в тях и ги кара. Вдигаха шум два дни и резултатът беше отсечена елхичка. [1] [2] [3] Дървото ни беше отрязано гладко и повалено настрани, все едно някой го е запратил направо. Така стоя и съхна със сеното, докато не го събраха и изхвърлиха край контейнера по-нагоре до съседния блок. Следобяда запалили купа и дълго горял голям огън. Аз съм бил навън, Краси разказваше как Светко стоял с широко отворени очи на процзореца и стреснато и очаровано сочел огъня и викал “Оги! Оги!” Даже дошла пожарна кола, за да изгаси.

Тази Коледа дълго се чудих дали да взимам дръвче. Миналата в последния ден мъкнах от кварталното пазарище цял час една огромна и много красива отсечена елха. Като я видях такава стройна и спретната да стои в последния ден преди празника и да ме чака… направо се бръкнах за парите, взех я с яка отстъпка и я домъкнах. Но половината от празниците ги прекарахме в Троян при тъщата ми, така че Светлин на това дръвче не можа да се порадва. Вярно, още нямаше годинка тогава, но все пак.

И въпреки това тази Коледа, след дълго обикаляне и сравняване на постоянно покачващите се цени на живите елхи, най-накрая взех една. Продадоха ми я по-скъпо от обявеното, трябваше да ходя до вкъщи и “тайно” да вземам количката на бебо, за да я “докарам”. Но си заслужаваше. Внесох я, след като по целия път през нощния квартал около мен летяха пиратки, а аз маневрирах умело между тях и дупките с претоварената бебешка количка. Краси и Светли я видяха изведнъж в коридора и започнахме да пеем на бебо песничките от бебешката занималня. “Елхичке миличка, колко си красивичка! Миличка, миличка, колко си красивичка!” Разказвахме на бебо как Дядо Коледа “пристига със шейна, със шейна от Стара планина”, как елхичката е дошла вкъщи, за да доведе празника и да може под нея на сутринта да се появят подаръците. Светли се радваше много, постоянно се смееше и викаше “Лха, лха!” и “Койеа, Койеа!” Искаше да стои в коридора и да пипа игличките й постоянно.

После в стаята я украсявахме и беше голяма борба за играчките. Всички трябваше да бъдат смъкнати, откъснати и с неистов смях да се размятат из стаята с викове “Лха, лха!”. Гирляндите пък бяха “Ша” (шал) и ставаха за увиване около вратлето. Най-интересна беше плетената звезда на върха, но тя се задържа на мястото си, за разлика от всички други играчки, които все бяха смъквани и лека-полека “пълзяха” нагоре изплашени. Към по-високите места, където ги закачахме, за да не ги достига бебо. Котаракът по традиция е луд по станиолените гирлянди. Всяка година опитваме да опазим елхата от него и него от елхата, но се случва да го изпуснем и да влезе в стаята. Следва затичване към елхата и яко гризане и ядене на гирлянди. После го боли коремчето, вие от болка през нощта и ака сребро. Но все не можем да го спасим съвсем от тая му мания.

Елхичката стоя украсена дълго в стаята. Може би почти месец. След това я изнесохме на междуетажната площадка на стълбището. С идея да я засадим, когато времето леко омекне. Покрай ежедневни занимания с какво ли не (разбирайте денонощен бебеглед), това време все не идваше. Тези дни решихме да питаме хората от едно малко и много спретнато ново блокче до нас. Те са си направили там градинки около блока, садят си дръвчета, грижат се. Не като тия фирми, дето косят около нас.

Но днес, когато излизах, асансьорът дойде от горния етаж и понеже тогава засяда, трябваше да сляза до долния етаж и оттам да го взема. Минах за пореден път покрай саксията на нашата “Лха, лха!” и реших да проверя дали е добре.

Игличките останаха в ръката ми. Зарониха се към мозайката и вътре в саксията.

Надявам се много още да е жива. Рядко я поливахме, защото ни я продадоха с някаква глинеста почва, дето много задържа влага. Бях взел суха пръст от цветарница и с нея допълнихме саксията. Иначе тя буквално си плуваше в кална вода. Беше и валяло предния ден и явно саксията е събрала вода, докато са излагали дръвчетата за пордажба на тротоара. Реших, че понеже в стълбището е по-студено, няма да изсъхва толкова бързо почвата. А може да съм бъркал, може точно защото в стълбището въздухът е по-сух, наистина да е изсъхнала.

Освен това тези иглолистни дървета, доколкото помня от часовете по биология в училище, имат един основен корен и той стига надолу по права линия почти колкото е височината на дървото нагоре. А саксията на нашата елхичка е доста по-ниска от самата нея. Значи най-вероятно коренът й е бил отсечен още при откопаването. Пък уж ме убеждаваше момчето “с корен, как, от разсадник сме, ето го коренът, искаш ли да я извадя да видиш, ей-сега?”

Дано оживее и оцелее елхата. Но не знам за следваща Коледа дали да взимам изобщо истинска елха. Дилемата не е просто “жива или отсечена”. Защото и “живите” и те са голяма подигравка с природата.

Когато спечеля много пари и си направим къща с двор в планината, ще си засадим истинска ела в двора и всяка зима ще я украсяваме. Така синът ми ще знае, че цената на празника не е жертване на живот. Пък бил той и на дръвче.