Arcane Lore - son

Автосалон 2011 на деня на бащата

turin — Sun, 19 Jun 2011 23:34:59 +0000

Днес с големия ми син и дядо му по случай деня на бащата отидохме до софийския Автосалон 2011. Всъщност – вече вчера. За Светко беше страхотно изживяване, макар и да не успя да се качи и в половината от колите, които си харесваше. А и доста се измори, мъникът – закъсняхме с малко над два часа с прибирането за следобеден сън. Но си струваше. Ние с баща ми пък поразгледахме някак лежерно, без да влагаме страсти за марки и модели коли – просто неделна разходка, нали ни е празник и на двамата.

Пътуването до изложението беше първата част от празнуването, поне за мен. Наскоро шофирам малко, рядко имам повод и още по-рядко ми остават пари за бензин. Пролича ми, че съм поотвикнал – не че съм карал по-невнимателно или пък по-опасно, а някак по-трудно владеех колата. Привърженик съм на такова овладяване на автомобила, което да е насочено винаги към по-висока ефективност. Не скорост и динамика, а енергийна ефективност. Запазване на инерцията, плавно превключване, предвиждане на ситуациите напред по пътя, поддържане в най-икономичния режим за конкретната кола – все неща, които опитните шофьори си ги правят. Но аз като не карам редовно, започвам да не ги уцелвам съвсем, това ме изнервя и се затваря лош кръг. Нищо де – важното е да е весело и да не се кара опасно.

Самото изложение ни посрещна с попълване на някаква анкета, дето уж ще ни докара нова кола, печалба от лотарията. Друг път не се връзвам на такива номера, но какво пък – този път попълнихме. Баща ми си избра Toyota IQ, а аз писах за мен и за Светко от мое име Peugeot 207. Пежото беше сиво и избрано като най-близко до моя идеал за автомобилен цвят – бялото. IQ беше бяла, но пък това е кола за двама, а ние вкъщи сме вече четирима и сметката не излизаше. Избираше се между зелена Ford Fiesta, сиво Peugeot 207, червено Renault Twingo, зелена Skoda Fabia Familia и бяла Toyota IQ. Видяхме ги всичките, строени за оглед в залата с ретро-колите. А да – не спечелихме.

——

За самото изложение.

Причината лично аз да имам интерес да ида бяха електромобилите и (донякъде) ретро-колите. Не съм типичният ретро-фен, харесват ми някои неща от миналото, но други заобикалям. Например минах няколко пъти покрай бял роудстър Alfa Romeo Spider, до него пък беше чучнал червен Triumpf Spitfire – красота! Обаче разните черни огромни лимузини – Чайки, правителствени Мерцедеси от едно време, огромен Кадилак с размерите на камион – е, съжалявам, но не ме грабват, ама хич!

Електромобилите бяха представени… интересно. Казано накратко, имаше 2 (два) електромобила. Първият – Citroen C-Zero, a.k.a Peugeot iON. От тройката липсваше оригиналът – Mitsubishi iMIEV. Или поне аз не го забелязах на щанда на Мицубиши, но може да бъркам – бях прекалено зает да видя как точно да клекна, за да снимам бронята на едно Evo, докато Светко ме дърпаше “хайде бе, тате, хайде да идем при формулата!”. За които не знаят – Мицубиши направиха iMIEV (след като и не успяха с пробните Colt MIEV и Lancer MIEV и като много други се отказаха от идеята за мотори в колелата). И понеже работят с Пежо, а Пежо е и Ситроен, сега една и съща кола (на базата на Mitsubishi i) се прави с три различни емблеми – диаманти, лъвче и борче. Но колата е една и съща. Между другото, това е една от много малкото съвременни коли (да не кажа единствената освен малките Smart), която е със зависимо задно окачване De Dion. В брошурата го пишеха едва ли не с гордост – аз бих се срамувал, но темата за окачванията е дълга.

70 000 лева за градска сапунерка – при това за изложбения експонат, тоест явно занижена – не е нещо, което ще разпали ентусиазъм. Нищо лошо за колата – аз съм й фен още откакто Мицубиши започнаха да я правят – просто е хем много скъпа, хем малка, хем с окачване на каручка.

Вторият електромобил беше Renault Fluence Z.E. С едно уточнение – Рено Флуанс З.Е. не е точно кола, тоест няма как да си я купите. Уж щели скоро да започнат да ги продават в Израел – нали там Renault и Better Place започнаха да правят оня експеримент със станциите за смяна на батерии. Така че електрическият Флуанс е изложбен лъв (опа, лъвове са пежата, рената са нещо по-различно) и ако искате нов Флуанс, трябва да си вземете обикновен, с ДВГ. Не е лоша кола иначе, на външен вид поне.

Понеже се застояхме около Флуанса и даже поседнахме със Светко на една пейчица със зелена тапицерия и някакви изкуствени дръвчета забучени в единия край (ох, тия модни клишета, това “зелено”…), видях и отношението на другите посетители към колата. Явно iMIEV/iON/C-Zero не вдъхва респект – нещо, което е обяснимо при вида и размерите на мъника и при цената му. И затова около Fluence Z.E.имаше повече кибици.

Заслушах се в разговора на чичкото зад щанда на минаване да си тръгваме. Един господин питаше дали може да се карат, а тоя от Рено обясняваше, че видите ли, то в България не било реалистично, защото липсвала инфраструктура… Каква инфраструктура бе, отзад имаш изложени 5-6 зарядни станции, а и няколко други фирми правят зарядни станции, освен това такава кола е направена да си я зареждаш вкъщи през нощта. А не да висиш по бензиностанции, да търсиш зарядни станции и да се оплакваш, че “няма инфраструктура”. Нищо де – принципно си е прав, наистина няма. Все едно.

Питаха го дали се кара извън България тогава. Започна пак внимателно да говори, че всъщност не била много тествана, защото то нямало начин, още не е навлязъл този вид транспорт в Европа. Зачудих се тия хора какво искат с тая кола – да ни отказват от електромобилите ли? Появи се после един пич и започна много настоятелно да пита служителя дали може да се кара Флуансът по “пресечен терен”. Вика “не чак голям офроуд, ами по изровен път, по такъв един, по-пресечен терен”… Ококорих се на минаване и реших да не се спирам… Какъв пресечен терен, какви пет лева?!? Хората са ви сложили да разгледате електромобилна версия на семеен шосеен седан. Как точно видът задвижване може да зададе някаква разлика в поведението на колата на шосе или на “изровен път”? То не че аз разбирам от коли, ама чак пък толкова…

Искам да кажа нещо на Nissan по тоя повод – спите ли?!? Или сте преяли с имамбаялдъ, та не можахте да докарате един Leaf? Нямам думи.

——

Пълен провал откъм електромобили на това изложение. Като че ли беше уредено нарочно. Това бяха електромобилите – всичко на всичко два. Единият малък и много скъп, а другият го няма. А, имаше и трети – китайски. Електромобилен вариант на Great Wall Voleex C10. Да, ама не – той не само че не се прави още серийно, ами бил “прототип с бъдеща премиера”. Ми здраве да е – поне разгледахме другите творения на китайския гений. Дето ще се сглобяват край Ловеч.

С две думи – не стават. Огледахме само отвън джипката и пикапа. Бях чел вече впечатления от лошото качество на изработката им. Та реших да видя отблизо Voleex, малката кола, която ще се прави. По-интересна ми е от някакви там танкове – аз такива не карам. Та огледах го, мяза на Toyota Yaris с по-различна предна престилка. Отворих вратата и веднага усетих огромна разлика с другите врати, които преди малко отварях – на Citroen и на Subaru. Влязох вътре – че то в моя Rover 200RF, дето уж се води малка кола, е много по-просторно. В китайчето се почувствах като седнал на табуретка. От седалките е, а и са някак по-тесни. Място за мърдане на краката няма, няма място и за ръцете много. Погледнах над главата ми – от тавана ме делеше на практика само косата. Облицовката на вътрешността е с пластмасови панели, които не изглеждаха чак много зле, даже бяха средно приятни. Докато не ги пипнах и натиснах – подадоха. Централната конзола при лек натиск настрани с опора на ръката в съседната седалка се отместваше с около един пръст. Протегнах се към жабката – щом я докоснах, се отвори. Закопчалката й е дала леко фира след едва една седмица ползване на авто-изложение! Затворих я, щракна, почуках по нея – разтропа се. Представям си това на дълъг път как влиза в резонанс. Да, не е нещо много и се оправя лесно с лепило, дунапрен и сръчност – ама чакайте сега, нали това беше нова кола?

По тапицерията на седалките тук-там издайнически се показваха малки конци. Не се виждат веднага, но ако отсега обшивката на тапицерията е зле, представете си на какво ще приличат тия седалки след две или, ако оцелеят, три години употреба.

Слязох от табуретката и минах отзад. Разменихме две реплики с едно момче, което като мен не беше очаровано. Багажникът е с размерите на малък куфар. Гледам невярващо и викам “ама не може да е това, то това е нищо”. “Нищо е, вика той, тя цялата кола е нищо”. На дъното на багажника има кора – вдигнахме я и отдолу има още толкова място, украсено чак на дъното с резервна гума. Защо не са направили по-дълбок багажника? Може би са искали дъното му да е на нивото на борда, за по-лесно товарене?!? Накрая задната врата не искаше да се затвори, докато не се тресне силно.

Е, не бих дал 16 000 лева за такова нещо, пък били те и с ДДС. Защото за 2 бона повече, за 18 000 може да се вземе Рено Туинго. За още хиляда отгоре, за 19 000 може да се вземе Шкода Фабия – и двете с достатъчно екстри, и двете – достатъчно здрави коли от производители с опит. И за какво да спестявам 3 бона от Фабия, за да взема китайски Воликс? Или Волекс – така и не разбрах как ще се чете.

——

Другото? Другото е история. Снимки пред Шеви Камаро, пред “формулата” на Пежо, разходки между всякакви мотори. Обикаляне щанда на Мерк, където редом с последен модел MB имаше изложена реплика на първия – старовремска триколка с двигател. Benz Patent-Motorwagen – уж първият автомобил, ама бил ли е той първият или около това, което днес е Peugeot е правен първият цялостен проект за кола – не знам. Казват, че Бенц бил първи. Дълго застояване при щанда на Субару, защото аз съм им стар фен, а и защото Светко си хареса един Forester да влезе да го “кара”. Аз пък поседях в Legacy и не ми се излизаше. Светко му се качи на задната седалка и имаше място да подскача даже. После лъкатушене между безбройните модели Toyota, дето изглеждат като един и същ модел, спиране при Volvo, където баща ми с усмивка каза, че са добри, но няма да сменя своето за някакво такова ново. Минах и на зигзаг през прехвалените напоследък в мрежата Ford, направих и почетна обиколка около въпросния Focus. Kia ми хващат окото с новите си предници, но Светко каза, че не му харесвали. А, имаше и ретро-коли, но както казах в началото, освен Алфата Spider и Triumph-ът нищо друго не ми хвана окото. Имаше го българския дизайн-прототип, от конкурс на Мерцедес в ТУ, дето е само макет и багажникът не му се отваря. Добре изглежда, но не е нещо особено. Пак прилича на Ярис и на онова, китайското нещо. Баща ми още в началото разгледа едно Suzuki Grand Vitara и каза на шега, че щом го е видял, вече няма смисъл да обикаля повече. Едни батковци постоянно сновяха и бършеха прахта и отпечатъците от сузукитата с кърпи. А пък едни каки постоянно висяха и се облягаха на вратите на тойотите и лексусите, та само ни пречеха да си гледаме колите.

Ей-това не го разбирам – кой малоумник е решил, че колите винаги “си вървят” с жени? Не ми се задълбава в темата, но едно ще кажа – пълна простотия е навсякъде да пускат тая напаст манекенки, мажоретки и не знам си какви! Чалга е това, не друго! Аз съм отишъл да гледам коли и интересът ми към коли е съвсем различен от интереса ми към жени – ако някой основно ги бърка тия двете неща, да ходи на терапевт, докато е време! Нейсе, заради каките не можахме да разгледаме тойотите, но то там какво интересно – HSD, знаем си го, чудо голямо.

Другото, което не разбрах, е защо над половината от колите са заключени. Или не – от време на време някои се отключваха. Мистерия. Така например въпросното Легаси първо беше заключено, после не беше и влязохме и после пак беше заключено. Лексус – гледа Светко кабриолет и иска да влезе. Вярно, че е Лексус и сигурно е скъпичък, ама защо трябва да е заключен – да се снимат хората наведени край него, все едно са се срещнали с Майкъл Джексън? Опа, тоя умря. Тъй де, ясно стана – сложили една яка кола и за да не й надраска някой тапицерията, я заключили. И Камаро-то и то – абе поне го отключете и сложете един батко дежурен там, да виси край главата на всеки влязъл и да го следи в ръцете да не извади химикалка и да почне да драска. Примерно. Или добре – нека е кака, става – ама да е техничарка и авто-маниячка, а не (само) фотомодел.

Видяхме и лодки. Имаше отвън моторници и Светко се качи на една от по-големите. Сяда зад кормилото, въртя се на огромното капитанско кресло, махаше ни за поздрав, докато “кара”. С моряшката си фланелка беше точно като за там. Голям кеф – да порасне малко и ще започнем някакво ветроходно запознаване, да види истински лодки той. Обещах му тая година като идем на море, да намерим малко пристанище с ветроходни яхти с голе-е-еми мачти и ветрила. Тъй де… ако отидем тая година.

——

На връщане благодарих, че карам Rover, а не Great Wall или друга подобна сапунерка. Рошко е добра кола, трябва да намеря начин да го постегна тая година. Исках цял голям проект да правя за него – звукоизолация, електродвигатели на задните колела, електроники и управления, head up дисплеи, неща за аеродинамика и всякакви подобни. Но има време, по-натам. Опасявах се, че ако Светко и Оги се повозят или поседят в чисто нова кола, ще спрат да харесват нашата. Но Светко си казва, че Рошко е най-готин. Просто вече приема общата идея, че има всякакви нови коли и човек може да си избира и да има следваща, нова кола.

А за мен остана общото усещане, че нямам любима марка коли. Харесвах Субару, но не се виждам в кола, която не е направена с никаква мисъл за ефективност. А само за сигурност на пътя в екстремни ситуации и за каране на дъжд и сняг. Че аз екстремно не карам, завоите взимам с по-ниска скорост, а на сняг карам внимателно и бавно. Освен това Субару предадоха електромобилната си програма и наскоро даже спряха всичко и казаха, че ще правят хибриди. Дръпнаха се някак, все едно правят път на Мицубиши и Нисан. Нищо чудно – така правят японските фирми помежду си. Харесвам и други марки и тук-там отделни коли на някои марки, но няма нищо, което наистина да ме грабва хем инженерно, хем дизайнерски. Дали е мой проблем или техен?

А пък ровърът ни е старичък вече – последните бройки 200RF са от 1999г., а това са вече 12 години. На следващия модел не ми харесват фаровете, а по-големите 400 пак са до тая година и после ги правят и тях с такива фарове. Е, не че 99-та е лоша година или пък е чак много далечна. Бих взел един MGF, но ще има седалки само за мама и тати, не за децата. Всъщност не бързам да сменям колата, не робувам на такова разбиране. И това изложение не успя да ми насади консуматорски рефлекс. Не е и нужно, няма смисъл – колата си ми е добре. Но беше приятно да погледам. Лошо, че няма наистина готини модели, ама какво да се прави.

Trackback "Автосалон 2011 на деня на бащата" from Ново 20 on 21 June, 2011 - 10:51

Искам да кажа нещо на Nissan по тоя повод – спите ли?!? Или сте преяли с имамбаялдъ, та не можахте да докарате един Leaf?…

24-ти май в песни и игри

turin — Wed, 25 May 2011 22:12:14 +0000

Честит празник! Малко на патерица, но пак добре. Пак жега в календара е – жега, ама с дъжд. Абе казвам аз на бабите във входа, че на 24-ти май винаги вали, пък те всеки ден цъкат с език “пу-у, май па че вали неска, времето се е объркало”. Аз си знам от едно време – манифестация, “Върви народе” и следобеда дъжд. Е, не че съм и бил на толкова манифестации. Един път стигнах до Халите и там се изнизахме със съученици да вземем сладолед. Върнахме се – друго училище се точи по булеварда вече. После ни триха сол, ама сладоледът си е сладолед, тъй де.

Този 24-ти ми е даже по-специален празник. Тази година стават 10, откакто курсът ни завърши семестриално Университета. Иначе после половината завършвахме все по различно време, аз например се проявих с кръгли 5 години и се дипломирах през 2006г. Дадоха ми дипломата чак на следващата, но какво е една година след цели пет.

Та значи станаха “след десет години”. Нещо не се очертава “пак да се срещнем”, даже май все по-рядко се чуваме, камо ли виждаме. Едни са с дечурлига, други работят, трети пък – и двете. Абе ще намерим начин. ;)

С децата отидохме в “Палавници” в Младост. Аз последно не разбрах – “Палавници” ли се казва или “Патиланци”? Светко имаше за награда от “По-по-най” ваучър за игра там и успяхме тъкмо навреме. Изтичаше в края на месеца, а пък точно сега, тия дни, има малка “дупка” между рождени дни на деца, детски градини, пикници, пътувания. Стана супер. Първо за пореден път пролича, че на нас проблемът ни е в тръгването. Докато се облечем всички, докато вземем всичко и се разминаваме в малкия апартамент, прелиствайки наум какво не трябваше да забравяме тоя път – и всичкото това на фона или на рев и пищене, или най-малкото на вървящия след някого Светли, който обяснява нещо много подробно за някаква игра или нещо, което е видял или си е измислил. Но веднъж седнали в колата, сме unstoppable. Което пак ми напомня, че Рошко е много яка кола (пу-пу, да не са му уроки) – покрай ниските доходи и високите разходи все нямам как да го обгрижвам, а той си кара и си няма грижи. Или сме случили на екземпляр, или са прави някои, че тия Ровъри издържат на родните пътни условия много добре.

В “Патиланци” падна голяма игра. Светко е на върха на щастието и днес, вече втори ден оттогава. Към два часа общо кара всичко, дето става за каране, даже се и поблъска с мама на блъскащите се. Поигра в детския кът заедно с Оги. Появи се бате Енчо и Светли отиде при него, качи се сам на един малък подиум, където бяха направили малка сцена. Отиде при него, ухилен до уши – откакто ходи в “По-по-най” искаше да вижда пак “бате Енчо и другия батко”. Та застана до него и бате Енчо го пита какво иска да изпее или изрецитира, а нашият само му се усмихва със светнали очи, мълчи и вдига рамене. Весел, щастлив. Пропуснаха го, пяха деца наоколо и накрая пак го питаха, а той се обърка какво да изпее и накрая реши да играе на сигурно – “Five little monkeys jumping on a bed”. И толкова – не стига, че на 24 май пя на английски, ами и само един ред. И пак гледа бате Енчо ухилен и весел, весел. Накрая му дадоха “хайде, от нас да мине” един трикольор на пръчка. И нашият на връщане размахваше гордо байрака и пееше с цяло гърло “В парахода рог изсвирва, развя се байрак”. Да, на него “Ботев марш” му е като на мен преди време номерът на автомата. Само дето той си харесва песента, а при мен бяха по-други чувствата. Пее за “на чела им левски знаци” по цял ден, а като му омръзне, започва да си я мрънка и тананика с негови си измислени думи. Обаче на сцената се изложихме – империалистическа пропаганда правихме, пяхме гнили капиталистически песни. Здраве да е. Той Светко разбра какъв празник е. Обясняваме му и обсъждаме такива нещица. На връщане – пак купон за него. Обяд в заведение, което в неговия случай си значи пържени картофки.

Много беше готино. А в мрежата пък видях, че хората пишат за Google и някакво си лого на кирилица. Няма такива неща, не сте гледали добре! :) Веднага си пролича кой ползва Гугъл без SSL. Между другото, има за Firefox (и дериватите му) една много ценна приставка – HTTPS Everywhere. Сложете си я, заслужава си!

Лаф на деня: “Тате, когато стана голям, с моето момиче ще се возим в бетоновоз!” Гледах аз да го зарибя по кабриолетите, но си е прав – нерде кабриолет, нерде бетоновоз!

Като казах за колегите – после вечерта май ги сънувах. Бяхме всички някъде и трябваше да пътуваме за още по-нанякъде, за да се срещнем. Всеки говореше много и в шума нещо не се разбираше, Ева обясняваше на висок глас нещо на всички, Вера гласеше пинхол да ни снима, Ванката се връщаше от семинар в чужбина, а Дикс обикаляше и постоянно търсеше някого. И всички други бяха там, де. ;) А на мен ми беше просто гот да си седя кротко леко встрани, да пия студена бира, тя все да не свършва и да се усмихвам в отговор на всички. Та честит празник, колеги!

За децата, че са малки

turin — Tue, 12 Apr 2011 21:24:48 +0000

Тази събота Светко стана рано и макар да се луташе все нещо да си играе и рисува, беше ясно, че чака “Кой е по-по-най”. Милият, когато започна предаването, каза, че не иска да го гледа и щом дойде неговият ред, изтича и се скри в кухнята. Но ние си го гледахме. Също и баба и дядо, и другата баба. И още много други хора, както лека-полека разбрахме следващите дни.

Бяхме казали, че е участвал, но интересът наоколо ни учуди приятно. Съседката го поздрави, че е бил готин, домоуправителката с майка си са седнали рано пред телевизора, специално за Светли. “Най-доброто дете”, както му казва бабата от първия етаж. Гледали са го и в неделя, когато пускат повторението. Днес отиват в магазина и каката на касата му се усмихнала и го заразпитвала “аз откъде те познавам, виждала съм те, сигурна съм”. Ходят често в близките магазини, но тя “не, някъде другаде те видях” – оказало се, че го е гледала в предаването и му се е радвала, защото е познато дете. Една от майките от съседното блокче също го познала в предаването. Децата си играят в градинката и на нея също й станало приятно, че “наше дете” е бил такъв сладур.

Изобщо, голяма звезда. :)

А ние като си го гледахме, леко се постреснахме. Милото момче изглеждаше толкова уморено, с разрошена прическа и отегчено от дългото чакане на сцената… Не го видях да се усмихва, поне не така, както той си може. Тогава се вдигнахме сутринта рано, обикаляхме с колата и двете деца, докато вземем билети и после намерим студиото. Сетих се как докато вървяхме последния път към колата, Светли, който беше под моя опека, взе да се дърпа за ръката ми и да мрънка, че е много уморен и му е студено. Леко се уплаших да не настине. И въпреки всичко, въпреки умората и въпреки че там всяко дете стои цяла вечност отстрани, за да има две-три минутки с Бате Енчо, нашият се справи. И после дни наред разправяше на всички в махалата че е ”попонай”.

За друго ми беше мисълта… Друго ме стресна. На екрана го видях толкова малък, мъничък, бебешор почти. А в ежедневието се държа с него все повече и повече като с голямо дете. Откакто се роди братчето му, сякаш го натоварвам с повече отговорности и разчитам да ме разбира почти като възрастен. Е, не постоянно, но имам такава тенденция. И след това се сърдя, че не ме е послушал, че не ме е разбрал… А той е малък, много малък. Дразни се, когато му казват, че е бебе и все казва “аз не съм бебе, аз съм дете!”, но това е по-скоро за да се отделя от брат си. Иначе си е бебе – едно голямо бебе или малко дете, което има нужда повече да си играят с него, да си измислят приказки, има нужда от повече поощрение и доверие в нещата, които прави, били те и глупави за възрастните. И по-малко вменяване на външна му отговорност, разумност, вина.

Така е, децата ни растат. Но не толкова бързо, колкото си мислим. Ето ни и нас – аз, уж пораснал, пък неразбрал как по-големият син е по-голям само в сравнение с по-малкия, а иначе са си лика-прилика, калпазаните те.

Странното е, че както днес трябва да помня, че децата са ни малки, така след време може да трябва да си повтарям, че вече са пораснали. Ама такъв бил животът… може истината да е по средата – и са малки, и не са.

Другите новини в емисията – 50 години от полета на Гагарин. Колко се впечатлявахме навремето (то си е за впечатляване, де). Дали днешните деца знаят и се интересуват, дали се впечатляват? Може би е като преди – някои да, други не. Спряха ежедневните парни влакове до Правец^WБанкя. Исках да водя Светко да види кое свири на минаване край Бакърена – той обича влаковете. Но не успях, разболях се. Повече от седмица съм с 37 и нещо, кашлица, едното ухо с капки и никакви сили. Като оздравея, ще започна с планове за теснолинейката през Велинград лятото – нали и тя е парна, ще е кеф за децата.

Кой е по-по-най, а?

turin — Mon, 28 Feb 2011 23:47:17 +0000

В неделя отидохме със Светко и, както той обича да казва, “ця-а-аото семейство” на “Кой е по-по-най”. Това е предаване на bTV, което преди го водеше Къци Вапцаров, а сега му е продуцент и подбира преди записа децата, които ще се качат на сцената. Води го бате Енчо.

А, да кажа отсега и да не се отплесвам – Светли участва в предаването, беше много готино, на него му хареса, представи се страхотно, всякакви неща им обясняваше и накрая стана “мистър по-по-най”. Спечели наградите, демек. Ще се излъчва на 9-ти април. Милият, цял ден грееше, а и днес, и тази вечер все за бате Енчо, за “динозавъра” и за дечицата там разправяше. И втора нощ заспива, гушнал плюшеното мече от там.

Изобщо, добре завърши този февруари – първо си отпразнувахме тихо и кротко годишнината. Ние пийнахме винце, Светко хапна гофретки. Аз уж тръгнах да се скапвам, че никой не се сети от тайфата, освен едни приятели, които точно на сватбата ни се запознаха. Краси ме спря с довода, че чуждите годишнини не се помнят – и е така, аз все се каня да пращам поздрави за празници, пък напоследък даже и рожденните дни взех да пропускам.

В неделята се качихме в Рошко. Аз заредих малко над 8 литра, за които дадох двайсетачка. Тия цени на бензина ме побъркват, а и особено както карам с малко гориво в резервоара, са кофти. Тръгнахме в 9:30 с идея да сме на мястото в 10:30, когато започваше записът. Аз се притеснявах, че няма да имаме време – задръствания, паркиране, стълби и подлези с количката, билети и т.н. Оказа се, че пристигнахме за нула време, даже успях да изпусна кръстовище и да направя едно кръгче около НДК. Паркираме ние между НДК и Петте кьошета, привършваме с данданията около откопчаване на голямото дете, изваждане от багажника на количката на малкото и настаняването му в нея, обличане на якета и вече подтичваме към билетния център.

Стълбите на подлезите в София са голяма глупост. Досега не съм видял наистина добре направени стълби, удобни за детски колички. Винаги има нещо не наред, ако изобщо има релси. Нейсе – отказахме се и пренасяхме количката на ръце. А Светко, милият, вече позамръзва в студения утринен зимен въздух и ми подава ръце да му ги топля в ръкавите на якето ми, докато продължаваме да подтичваме напред.

Стигнахме. Билети? Има. Колко искаме – ами щом бебето е без билет, значи направо за трима ни. За възрастни билетът е 10 лв., за деца е 7 лв. Но аз се притесних и викам един за възрастен и един за дете – да влезе Краси със Светко, пък аз ще дундуркам бебето отвън, докато ги чакам. Все още, и днес (а технически вече е март) нямам преведена стипендия от БАН и караме на някакви невъзможни спестявания. Десет лева за мен са си сериозни пари – само който остава така без пари в края на месеца и има да храни две деца знае какво имам предвид. Другите – просто пропуснете това, все едно не сте го чели.

Но накрая решихме “какво пък, важно е” и се върнах да си взема билет и за мен. Един татко с дъщеря се бяха наредили да купуват билети за Стинг. Огледах се – плакати наоколо, щяло скоро да има концерт на Стинг на стадион. О-ох, откога не съм ходил на концерти… Скофтих се, ама бая. Таткото избира места, гледа някаква схема на стадиона и чувам “тези значи са по 90 лева, ами тези тук по колко са? а, ясно, значи 150 и 200 лева, ами добре”… Потиснах се още – сто-двеста камъка за концерт, а аз се двоумя дали да дам десет, за да гледам момчето си как пее? Освен това бях пратил моите хора да вървят към колата, за да не губим време и се притеснявах да не ги изпусна.

Оказа се, че те билети хубаво се продават в НДК, обаче самият запис не е там, а на “Цар Самуил” №32. Имахме 20-тина минути. Успях да взема билет, настигнах ги и се качихме в колата – няма как от НДК да стигна почти до пл. “Македония” за 20 минути. Не и с бебе в количка и дете, на което вече му беше студено и започваше да се уморява. Но Рошко и моето понякога сработващо чувство за ориентиране ни докараха точно на място и навреме. Е, повървяхме, защото макар и в почивен ден и без “синя зона”, в центъра места за паркиране няма.

Влязохме – количката остана в колата, но има рампа и за колички, та можеше и с нея. Веднага скокнаха да ни посрещнат двете каки и след като дадох билетите и взех якенцето, шала и шапката на Светко, го отведоха към групичката насядали други дечица. Нямаше чак много хора, залата не беше и пълна. Може би защото беше неделя, вторият ден на записите и освен това беше 10:30, първият час. На излизане отвън едвам си проправих път – явно повече хора идват за втория час. Ако някой ще ходи, може да има предвид. Макар че може пък и да бъркам.

Всичко стана навреме, имам предвид за нас и че го заведохме сега. Той от година или година и нещо се заглежда по бате Енчо и “динозавъра”, гледа дечицата и им се радва. Но чак сега отидохме и май стана много добре, защото ако го бяхме завели на 2 години, примерно, можеше да откаже да се отдели от нас. А сега си седна на меките цветни табуретки и гледаше с жив интерес наоколо. И без да се притеснява – после ни разказа, че то е било приятно и като на празник. Не се беше впечатлил по лош начин и от камерите, макар да знае какво представляват… или поне да сме му казвали. Освен това не е и твърде голям – например ако беше на 6 или почти 7 години, нямаше да е вече същото. Сега беше един от най-малките, обаче смея да кажа, че комай най-много се забавляваше и беше най-отпуснат и естествен. Разбира се, и другите деца бяха страхотни.

Къци и Енчо почнаха да разпитват децата и да подбират кои да участват на сцената. Бях чел из мрежата разни злословения, най-вече в bg-mamma – какъв бил Къци, пък какъв бил Енчо, ама как притеснявали децата, как неправилно ги подбирали, стряскали ги били, неадекватни били. Глупости! И двамата говорят страхотно с деца, а и с възрастните за децата им. Уравновесени някак, с вътрешен ритъм на разговора, спокойствие, такт и в същото време ентусиазъм. Според мен всичко това идва от източните бойни изкуства – тогава не знаех, но сега прочетох за силните интереси и на двамата към японската култура и изкуства и това ме впечатли пак. И аз имам такива интереси, а това, че те успяват да ги развиват, само ме радва. Така че ако някой ви каже, че Къци Вапцаров или бате Енчо (Енчо Данаилов) не могат да работят с деца, да знаете, че не е прав.

Светко го интервюираха най-последен. И го избраха. Не сме го “учили” какво да говори там, даже нарочно не сме му влияли. И той си каза каквото си искаше, видя “динозавъра” наживо и говори с бате Енчо. Кеф!

По едно време видях, че баткото на пианото го извика да си уточнят песничката. Светко пее и си тактува с ръка, баткото свири, а Светко от време на време го прекъсва “не, не така, ей-така” – и пак почва отначало. Тя песента не е сложна, но детето си знае най-добре, тъй де. Игра си при децата и каката с някаква книжка. Баткото, който после си сложи костюма на “динозавъра” (жълтозелено петнисто животинче, което наричат “По-по-найчо”, а Светко нарича просто “динозавъра”) му написа на едно листче “Светльо” и му го залепи на гърдите.

Когато се прибрахме, Светко цял ден остана с това листче и привечер го отлепи, нарисува на него бате Енчо, написа “бате Енчо” и го залепи на стената, редом с вече многобройните му други залепени рисунки. И сега е там. Готино някак.

Извикаха го на подиумчето някъде от последните, може би имаше две деца само след него. Пя “Five little monkeys”, обяснява на Енчо какво се пее в песента, брои му на ангрийски, на български, после обясняваше какъв иска да стане и как вкъщи мама не работи, защото гледа Оги, а тати само работи. “И какво работи татко ти?” “Ами работа” “А така, браво – най-накрая някой, който да си гледа работата!” Напуши ме смях, а в това време стисках здраво малкото Сони, за да го имаме на видео. Голям образ – е, вярно, че нашето гардже си е най-хубаво, ама…

Накрая знаех, че има награждавания и пак започнах да се притеснявам – да не вземе да се разстрои детето, ако не го изберат, дано да не му е неприятно и такива подобни. Обаче гледам как другата кака хваща за ръчича едно момиченце, а каката на неговата група го хваща него и ги водят двамата при бате Енчо отпред! Започнаха да им валят подаръци и подаръченца отляво, отдясно… А Светко си седи, оглежда се щастлив и пак не се притеснява, само му е много приятно и щастливо.

После ни разказваше преди заспиване как искал всеки ден да ходи на попонай и при батеенчо и другия батко и динозавъра. Ние му обясняваме, че той всъщност е получил повечко подаръци и не всички деца са имали толкова подаръци, колкото него и не всеки път може да се печелят така награди.

Той мисли, мисли малко и веднага казва – ами то няма значение, аз не искам да получавам пак награди, нека други деца да са мистър попонай, други да се женят за момиченцето, а пък аз само да ходя при бате енчо и при динозавъра и да пея песнички и да има празник!

С други думи – важно е да има празник, а не всеки път да има награди. Сега му казваме, че може пък все пак да види бате Енчо – една от наградите е посещение на парти-център “Палавници”, а той Енчо май работи там. Та ако го види детето, голям празник ще е, пък дори и само да иде и да му каже ”дастии!”

П.П.: Едно нещо ще добавя – ако не харесвате предаването или водещите му, не ми пишете агресивни коментари! Тази статия е за моето дете и неговия празник, не за страсти от жълтите вестници.

Седем години по-късно

turin — Thu, 20 Jan 2011 20:31:35 +0000

Да, толкова станаха и да, и на мен ми е леко странно. Блогът започна не на шега, но някак леко, безгрижно и замечтано. И като всяко дете не броеше годините, а само дните и седмиците. Сега се сещам – така си беше, пишех често и доста пъти с нетърпение съм чакал да се прибера, за да запиша настроения, планове, радости, провали и тревоги. Сега ми е трудно да намирам начин, но желанието си остава. Всяка година повтарям и на себе си, и на блога, че не съм се отказал и не ми е престанало да ми е интересно. Но каквото и да си говорим, щом не се намира начин, и желанието започва да страда. Но кът дъ крап – днес е празник, ден за торти и конфети.

Седем години… броих ги – една, две, три, четири, пет, шест и сега седем – вече мога да се успокоявам, че не ми липсват първите седем години. :)

Прелиствам прашните страници и си мисля, че май доста съм се оплаквал на тия рождени дни. Но то е едно по-особено мрънкане – не отчаяно, а по-скоро нещо като план за справяне, списък за пазаруване, жълти бележки за справяне със следващия ден. Не успявах в справянето, но вече разбирам – не в мен е грешката, а в грешно поставените проблеми. Скоро, при едно много дежа-ву пиене на кафе ми беше напомнено нещо – “Стига си мечтал, действай!” Трудността идва, че когато опитваш да действаш, течението става толкова силно насреща, че ти се иска още повече да се ядосваш и мрънкаш. Не за друго, а защото има очевидно основание. Но това не е важно, не трябва да е важно, не трябва да ми пука за трудността. Защото не са важни всичките глупости за тежестите и трудностите в живота, а важното е само това, че има вече трима човека, които гледат на мен малко по-различно от другите. Разчитат на ентусиазма, на енергията ми и на това да успявам да бъда аз. Пък майната им на трудностите – да ходят да затрудняват другиго. :)

——

Какво стана през тази година? Ох, ужасна година. Готиното беше, че синовете ми растяха и всеки ден ни радваха с по нещо ново. Но другото беше тъпо, гадно и… абе нека няма друга такава година.

В тази година, след като първите месеци живяхме в Троян с тъща ми, се решихме на пренасяне обратно в София. Всичко стана за около ден, Рошко събра огромно количество багаж и четиримата ни с Краси и децата и на осми март се върнахме. Промяната беше огромна, защото цяла есен и после цяла зима аз бях идвал до София не само за задължителните (и безмислени, но все едно) административни събрания в БАН, а и за да търся квартира.

Това беше междинното ни решение, квартира. Къща под наем из околните квартали, по-специално витошките на югоизток. Къща, в която децата да могат да играят на воля и спокойствие и да не се ядосваме на селянина от македонско под нас. Къща, която да приюти и мой кабинет, за да мога да започна да изкарвам лека-полека пари за следващата стъпка, когато вече няма да сме под наем. Но не стана така и трябваше да се върна в гарсониерата, която съвсем сериозно я бях изключил от представата за дом. След лек стрес всичко си дойде на мястото, защото все пак това е нашият си апартамент, който сме го ремонтирали преди години с много желание и любов.

Продължих да пиша чужди сайтове за пари. А парите все бяха малко, работата все беше повече, а и от БАН постоянно ме натискаха да пиша текстове, да се отчитам на научния и да взимам изпити. Е, взех изпитите – но само аз си знам какво е било да тичам между БАН, лаптопа и все пак да помагам поне малко на Краси за вкъщи и децата.

След провала на последния проект реших да не взимам повече нищо. Само за да си върна нервите ми трябваха седмица-две. И вече не правя чужди сайтове – на принципа “който иска сайт, да си направи” съм. И без това чуждите сайтове винаги имат кусури и или клиентът не разбира, или посредникът вика “абе остави, да си трошат главите”. Ми не е гот. Да не казвам и че аз толкова време, години вече, от разработка на сайтове някакви по-добри пари не съм видял. Изваждам от сметката случаите, когато съм работел към фирми, защото тогава не съм правел точно сайтове. И нещата, които остават са някакви проекти, от които аз виждам мизерни пари, често с голямо забавяне и накрая не съм доволен и от качеството. Когато Светко беше бебе, работех за един англичанин – той поне беше стриктен във всичко, особено в обещанията за нови проекти. Но пак бяха малко пари, макар че тогава успявах да карам само на тях.

——

И така, сега съм свободен и се уча да го ценя. Имам лични тревоги напоследък – например всичко около тръгването на Светко на детска градина и особено смяната на полудневната с целодневна наскоро много силно ме разтърси. Там е обширна темата. Но отново най-важното е да успявам да удържам ентусиазма и спокойствието си и да ги пазя в баланс.

А, това е и годината, в която най-накрая успяхме да идем на море с децата. Шкорпиловци форевър! След няколко години прекъсване и ние видяхме голямото мокро. За Светко беше голямо изживяване, а и Оги видя път. Това беше и най-дългото ни пътешестване с Рошко засега. 1019 км. с тръгване от базов лагер Троян и връщане пак там. От и до София – отделно.

Преди морето пък ремонтирах колата пред блока. Първо скъсах маншон на външно каре няколко дни преди рождения ден на Светко и после на самия рожден ден ги карах до парти-центъра без да ползвам изобщо спирачки. Защото бях решил, че тая зеленикава маслена течност, която е опръскала целя подкалник и джантата отвътре е спирачна течност… После пък водихме Светко до италианския лицей в Овча Купел, да го препитат за детската им градина там. Но той отказа да влезе, защото не хареса лелите, а на връщане Ровър-ът изби гарнитурата на главата и смеси маслото и антифриза. Един месец ремонтирах това – пак сам, пред блока. Нямах време да пиша тук и направих грешката да пиша в ровърския форум – сега знам, че прекаленото участие във форуми спира блогването. Сега Рошко е тип-топ. (Мерси на феновете от BGdriver!)

——

Като цяло интересна година, но все се сещам за нея с лошите й неща. Затова имам план (хехе, и аз като сайлоните) и тази година при всяка удобна възможност ще си повтарям “стига си мечтал”. Е, което значи, че ще мечтая – щом ще казвам “стига”. :) Но все пак – крайно време е…

А, и Арти не се върна. А го чакахме. Даже сега, по Коледа като ходихме, пак обикалях привечер площада в зимната мъгла и се оглеждах, виках го тихичко. Дано е добре и дано е намерил дом, милият. И Светко се сеща за него и казва, че му е мъчно, хълцайки.

Първи ден в детската

turin — Tue, 18 Jan 2011 20:33:43 +0000

Светко днес беше за първи ден на “голямата детска градина”. Странно тревожно ми е. Иначе самата градина е супер готина, чисто нова я построиха в края на миналата година, направиха й страхотен дизайн на игрищата, площадките, алеите и градинките около нея… и изобщо всичко е супер. С Краси си говоихме, че даже вътре всичко мирише на ново. Когато ходих на родителската среща и после днес, когато чаках в двора с Оги на ръце мама да вземе бати, имах измамното чувство, че направо съм в някоя друга страна. Някоя от онези, в които не е чудо невиждано всичко да е чисто, подредено и най-вече хората, които работят там да полагат грижи да остане точно такова – чисто, подредено, красиво и приятно.

И лелките са добри, и готвят вкусни неща – даже нашият хубостник си е похапнал от почти всичко. Е, бил е като на шведска маса – опитал е от всичко през деня, но малко неща е доял. Дегустатор той, нашичкият. И учителките са супер – поне тези, които ни се “паднаха” на нас са готини. С добро отношение към децата и поне по това, което пролича на родителската, с правилни позиции по неща като гледането на филмчета, например. Правилни според нас. Никога няма да оставя детето си в детска градина, където по цял ден ги зомбират пред “дивиди”-то, защото “слушали” и защото “те много ги обичали тия филмчета”. Поне едната госпожа, по-старшата, категорично каза, че е против гледането на телевизия в групата и мама и тати грейнахме от щастие и съпричастност. Даже госпожата каза, че тя едно от нещата, които правела на децата, било куклен театър. Та една мацка се ангажира мъжът й да направи параван за куклен театър, щото работи такива неща. А за официални и национални празници пак тази госпожа им правела на децата специални презентации и разкази за събитията. Спомена за 3-ти март и че едно от нещата, които е добре да вземем, е касетофон.

Касетофон, моля ви се, не дивиди, не емпетри. Касетофон. Е, то сега няма вече такива, почти всеки е поне с компактдиск отгоре, но няма значение – жената имала от предишната градина, на която нашата е филиал, цяла колекция от касети. Приказки, какво ли не. Касети… И казва, че знае какво е човек да има и да няма пари и затова ще ни казва винаги, когато е възможно, по-евтиния вариант.

Мда, опираме до спонсориране на градината от родителите. Но явно е масова практика, а и специално нашата градина си няма почти нищо – всичко е построено, боядисано, монтирано и завинтено, но играчките са недостатъчно. Даже покривки за масичките имат малко и не ги слагат още, за да няма разлики. За наше щастие, децата в нашата група все още са малко – днес са били май 8. Цялата група е 25 и поне 20-тина вече са записани, но засега малко родители са си завели децата. Средата на годината е и е малко бавно явно набирането на пълна група. За сметка на това Светко е имал възможността сам да си избере легълцето, можел е да избира от бая налични играчки.

Лошо, че в групата му няма нито едно дете от “старата” му детска градина. Има няколко, но или са в съседната група, или в по-горната. Досега ходеше на една полудневна градина, от 8:30 до 12:30. В съседния блок (тя и новата градина е близо). Беше се сприятелил с няколко момичета и две-три момчета. А още по-якото беше, че в полудневната бяха на близка възраст, но с разлики до година-две чак. И той беше един от най-малките. Всеки ден си играеше с деца, част от които са по-големи, някои почти на 5 години. А сега ще е с връстници и това може да го вбебеши с една идея повече. И без това покрай Оги си се вбебешава достатъчно вкъщи.

——

Притеснено ми е. Преди време, в началото, не исках въобще да си даваме детето никъде, а да си го гледаме изцяло сами. То и двамата така искахме, де. Но с годините някак надделя леката тревога, че като не ходи изобщо на градина, губи част от възможностите си за социализация и след това преходът към вече задължителното училище може да е по-труден.

Е, аз не съм ходил на детска. Пък съм оцелял. ;) Майтапя се, дано всичко е наред. Полудневната градина и тя ни беше странна, но там Светли е ходил половината от времето, ако не и по-малко. На един-два пъти беше болен, после имахме ходения до Троян, после пък имаше едно много силно и в емоционален, и в звуков смисъл “не искам да ходя на детска!!!”, заради което ние му измислихме ваканция и си го държахме вкъщи.

Тъпото на гледането сами вкъщи на деца зимата е, че площадките са празни и мразовити. Най-много едно или хайде две излизания на ден до магазина за продукти – и това е. А той толкова обича да играе навън.

——

Мине, не мине време и започва да ме убеждава “Хайде утре да станем, да се качим на колата и да идем в Троян! Там няма детска! И има площад и детски площад!” Как да му кажа, че не е така просто? А миналата година, точно по това време някъде, когато братчето му беше на месец-два, преживяваше най-тежко невъзможността за постоянно вниамние от мама и валеше сняг, бяхме в Троян и заедно двамата тичахме през площада по дебелия снежен килим и сред валящите снежни парцали.

Обещал съм му къща. С двор, в който да навява така сняг и да се тича по него. Обещал съм я на всички. На себе си я обещавам от няколко години, но сега си позволих на глас. Дано 2011 е по-добра, защото 2010 беше кофти.

Шест години по-късно

turin — Fri, 22 Jan 2010 19:54:19 +0000

Преди година гледах назад петте години (05, 06, 07, 08), през които се радвах на блога си и неусетно взеха, че станаха днес шест. Реших да пусна Blosxom, един прост, но гениален за времето си блог-скрипт на Perl някъде в средата на януари 2004г. Намерих време чак на 20-ти – не че имахме много работа като сисадмини на енергото, просто аз все се заривах в разни странични, странни и, накратко, безсмислени неща като iproute, bash-скриптиране и врънкане на шефа за бракувани машини, за да си направя клъстър. Да, знам, да ми се чуди човек. Но важното е, че сайтът стана за нула време и на следващия ден вече Arcane Lore се радваше на уеб-детството си. Като помисля сега, сайтовете винаги стават за нула време… е, след това им трябва вечност, за да влязат горе-долу в релси…

Една година – много време, ако пишеш всеки ден и сигурно още повече, ако следиш рейтинги, класации, ефект на промотиране в социалните мрежи и процент на посещаемост по ключови думи в Гугъл при пълнолуние. Или наистина малко време, ако все не ти достига за писане. Не, даже не за писане – за сядане пред клавиатурата. Не, още повече – само за събиране на ентусиазъм за нещо толкова трудоемко и очевидно ненужно. Когато вместо това можеш да използваш половин час тишина между така редките бебешки заспивания и следващото кресчендо на ежедневието за… разходка… или бързо кафе навън.

Мислех си за блога, докато карах днес до София. Може би трябваше да мисля за колата и да слушам равномерния й (на моменти) шум, за да знам дали е наред и дали не е чиста проба глупост да карам на дълъг път кола, която май си има своите проблеми. Но все се сещах за блога и за това, че все по-често забелязвам отслабващия ми ентусиазъм за две неща – блога и фотографията. Китарата е даже извън класацията, за жалост или не – та кой има време за свирене на китара, когато трябва да играе със сина си, да помага за мъничкото му братче и да стиска зъби, докато инатливата му мечта за своя работа, свой “бизнес”, свое свободно време и отказ от работа на бюро все повече и повече стои… абсурдно. Най-вече финансово.

Защо нямам ентусиазъм ли? Ами не е защото съм решил да не блогвам, или пък защото някак снобски съм решил, че това с блоговете е глупост, че не е модерно или пък че има някакъв закон, по който на всеки блогър му “идва времето” и спира да пише. Глупости. Всъщност ми се пише. Но и ми се спи. И ми се стои на някое спокойно място, в което не трябва да се прави нищо и за това никой не е виновен или закъснял. Както казват, “с чаша бира на плажа”, макар да не държа изобщо нито на бирата, нито на плажа, а само на спокойствието. Разбира се, лесно щеше да е, ако вземех просто да се наспя и после да си отворя да пиша тук. Но не става, трябва и да се тормозя – я за пари, я за докторантурата, я за все по-изплъзващите се планове за живота с изтичащи срокове.

——

През тази година ми се случиха доста неща и всичките са критични, определящи. Влязох в БАН да ходя три години на едночасови седмични административни събрания, да пиша малко текстове и накрая да напиша и дисертация. Само по себе си е добре, а и аз и семейството ми много го приехме. Даже Светко лятото, когато пътувах всеки понеделник от Троян до София за тия административни сбирки (на които нямам право на глас в гласуванията, които понякога без предупреждение не се провеждат, но пък съм длъжен да посещавам), ми казваше “Тати ходи бан”. Веднъж каза, че трябвало тати да иде до бан, да вземе малко старци, за да си сготвим да папаме. (Май това последното може да е неразбираемо след време, но сега поне се сещате ;)

Роди ми се вторият син, Огнян. Краси издържа предизвикателствата на бременността и сложностите около преместването ни първо в Троян, после обратно в София, после пак в Троян. Накрая и майка й дойде и, някой би казал, забрави да си тръгне – но това е друга тема. Светко издържа ужасното за него очакване на взимането на мама от болницата, и то неведнъж. Аз също издържах да съм край него и далеч от майка му и да успявам и с нервите, и с мотивацията. Бременността, за щастие, успя да приключи само с тези тревоги и станахме четирима. Тоест сега петима – но това е друга тема.

Това е годината, в която наистина започнах да се уча да карам кола. И то защото в същата година купих първата ни кола – Рошко. След обикаляне и оглеждане, може би около месец или два, накрая отидох, видях една кола – беше в центъра и беше за кратко, защото собственичката бързаше за зъболекар. Бял Rover 200 RF. На тия коли им харесвах единствено външния вид. Иначе бях и съм “за” японски марки, и то две или максимум три от тях. Но след като за Subaru чисто и просто не можах да събера пари, а всичките Lancer-и, които гледах бяха за боклука или някъде около него, накрая като видях тоя бял Rover, просто казах “стига, тази ми харесва, точка, скачам и я взимам, че ми втръсна вече”. И я взех. Въпреки че един добър подробен оглед може би щеше да ме разубеди бързо. След това развих и завих сам доста болтчета по нея, но все още не е дообслужена и може би има и други проблеми. Дано да бъркам! Не, нямам предвид гарнитура на главата, макар че то при ровърите кой знае.

Колата ни заведе на много места лятото и ни помага сега по-лесно да издържаме студа в Троян, като обикаляме магазините и детската кухня на Светко. Имаме планове за нови завеждания на места идното лято – така че, Рошко, дръж се! Днес, когато се прибирах към София, километражът вече доближаваше интересна стойност, която чакам от известно време. Когато я купих, показваше 192 хил. км. и нещо, а днес на влизане в София наближи 200 хил.

По-точно превъртя наистина съвсем на края на пътуването – когато стана 199 999, отбих в един паркинг между блокове тук в квартала и снимах таблото. По радиото пускаха Perfect Strangers” на Пърпъл. След това прибрах колата до нашия блок и когато спрях, километражът показваше точно 200 000 изминати километра, а радиото пръскаше “Sympathy for the Devil” на Стоунс. Не, няма символика, няма защо да я търсите – просто съм запомнил песните.

Далеч съм от убеждението, че колата е наистина на 200 хил. км. Със сигурност броячът е превъртан, може би неведнъж. Ако не е поне на 300-350 хиляди, пък на. Но няма значение… 8 хиляди километра за половин година – за някои може и да е малко, но на мен бензинът ми е с пари. Хм, тъпо – казах за сина ми и за докторантурата с по един абзац, а за автомобили още не съм спрял… Мъже…

——

Случиха се и много други неща. Даже всеки ден се случваха по много. Но кой да ги помни. И то да си ги спомни наведнъж, че да ги изпише… Абе, наздраве! След 6 години блогване тук има: в блога 554 записа с 1856 коментара, в микроблога 258 записа със 108 коментара, в галериите и фотоблога 977 снимки с 37 коментара. Чудо голямо, статистика някаква. Но не го бях правил и ми стана интересно колко са наистина, та ги преброих. Скоро може би и видеоблог. Отдавна си мисля, но с моите фотографски изисквания към визията, все не става с наличната ми техника. А видеоблог от типа “яз пред лаптопо с уебкамерата” нещо не ме кефи. Бе, ще видим…

Пожелания? А, за какво – няма смисъл. Пожелавам си само каквото си пожелая да се получава. Или накратко – да започнат да ни се подреждат нещата, че нещо в последните месеци взеха да се объркват. Иначе каквото и да си пожелае човек, след една година като си го чете, изглежда някак странно и не на място. Така че си оставям пожеланията направо за следващата година.

Това го бях написал вчера, но едва сега успях да се свържа към отворена точка, за да го изпратя. Все още блогът не може сам да си честити годишнината, но пък това едва ли му липсва. Take care, good night!

Здравей, Оги!

turin — Wed, 02 Dec 2009 13:20:49 +0000

На 30-ти ноември се роди вторият ни син. Пиша чак два дни по-късно, защото колкото и някои приятели и доста от роднините да не го разбират, гледането на Светко не е нещо, което оставя време и сили за странични занимания. Сега съм сам вкъщи със Светко – е, сам, но с тъщата, която дойде точно преди раждането с идеята “да ни помага”, но пък поне ни прави компания. Аз слушам Светко, но често проблемът е, че той има прекалено революционни разбирания за това как следва той пък мен да ме “слуша”. Не се оплаквам, приятно ми е, че детето расте в спокойна и свободна среда. Братчето му също ще бъде гушкано, глезено когато иска, ще му бъдат организирани игри и приключения и винаги ще знае, че вкъщи с мама и тати е сигурно, спокойно и винаги пълно с внимание за него. Както е и за Светко.

Успях да пиша на няколко човека в джабър и айсикю, нямах как другояче. Но сега Светли спи на рамото ми, прозорецът с “Моите приятели Тигъра и Мечо Пух” е затворен и мога на спокойствие да кажа за Огнян.

Огнян се роди на 30-ти вечерта. Тежи 3800 гр., за ръста не знам още висок е 53 см. Бил гръмогласен, когато е гладен и се усмихвал през останалото време. Ще го видим при изписването най-вероятно, защото във 2-ра Градска не разрешават свиждания. Може да стоим в двора и да си говорим с мама и бебе през прозорците с решетки, но нещо не ме влече идеята. Светли вече чака братчето си и се радва, че ще си има приятелче, с което да си се приберат в детската стая в Троян и да си играят на спокойствие и простор. Радва се още повече, че мама е добре и че скоро ще си дойде и ще го гушне.

Бременността ни изтощи и добре, че всичко вече е наред. Няколко пъти трябваше Краси да влиза в болница за по няколко дни и аз гледах сам Светко. Първият път беше в София, останалите – в Троян. С всеки следавщ път се отчайвах все повече – не толкова за моите денонощни грижи и занимания с детето, колкото заради отчаянието в неговите очи, когато мама отиваше в странното омразно място ”болница”.

Оги растеше бая бързо и си се роди почти две седмици преди термина. Сам е тръгнал да се ражда, така че датата си е неговата – наложило се е сечение заради възможен риск, преценен на момента от лекарите. Отидохме в болницата точно в деня, в който бебето наистина е тръгнало да се ражда и лекарите много точно са преценили. Малък Огнян сега е добре, стои си вече при мама и се усмихва. Сега трябва Краси да се възстанови бързо, защото за разлика от предната бременност, почти не наддаваше и растеше почти само коремът й. Лекарите преди седмица казаха, че бебето е доста едро за седмиците си и отговаря на възраст, при която трябва вече да се ражда. Е, добре че я заведохме точно навреме.

Аз, то се знае, нямах засега време нито да се видя с приятели, нито да се понапия. Но, както Андрей все казва, “за момче се пие мастика” – така че все някога ще трябва да се измисли нещо. ;) Нищо, днес не аз съм важният ;)

Светко спи и чака да си играе с Оги. Не може да разбере съвсем, че до играенето ще мине доста време. Скоро каза, че когато бебето стане на две и половина, ще си играят заедно, защото то бебето сега е по-малко от него, но като стане на две и половина, ще е колкото него, защото той е на две и половина… Хм, логика ;)

Добре дошъл, Оги! Успех и радости в откриването на света, мило дете!

Тревоги на последните дни

turin — Mon, 23 Nov 2009 14:49:44 +0000

Може би не само аз съм се чудил защо напоследък не пиша тук, но само аз имам обяснението. А и аз съм се чудил, защото нищо не ме е спирало тотално от писане. Най-често е ставало дума за постоянна преумора, засилваща се с всеки ден към края на годината. Края на годината, защото някъде около последния й месец е и последният месец на предродилното растене на братчето на Светко, второто ни дете. Да, очакваме ново бебче. Чакането беше и лесно, и не съвсем. И притеснително и трудно на моменти, и не съвсем. Може би най-изразително го преживява самият Светлин, но той, макар все по-често да му казваме, че е дете, а не бебе, си е бебе все още. Само малко пораснало, щъкащо навсякъде, говорещо и питащо и понякога плачещо и отчайващо се.

Цялото лято и есента прекарахме в Троян и ако някой реши да ме убеждава, че “мястото” е София и всичко друго е компромис, да знае, че е загубил спора предварително. Ако можехме наистина да избираме и ако всичко в България не беше толкова отвратително софияцентрично, щяхме да си идваме тук, само за да виждаме роднини и приятели. Е, не че е малко и това, но не е всепоглъщащо — животът, който се случва между тези ценни срещи е много по-спокоен, дори по-креативен и ако щете, по-качествен извън лудницата, в която от няколко години се е превърнала София.

Днес докарах в София с колата Рошко едно забележително за малък хечбек количество багаж. И Краси и Светли. Към решението да се приберем в панелната гарсониера имаше доста “за” и доста “против”. Накрая надделя някакъв наш си временен “здрав разум” и решихме бебето да се доизноси и роди в обстановката, с която бяхме свикнали през последните… колко са… 7-8 години.

Първо в поликлиниката тук отказваха да ми дадат документите на жена ми, с всичките прегледи, изследвания и т.н. за развитието на бременността. Я грипна “епидемия” имало, а трябвало лично, я не знам си какво. Без такива документи щяхме да се притесняваме повечко. Макар и болницата в Троян да е доста добра, изцяло ремонтирана и реновирана и специалистите в АГ-отделението, доколкото разбрахме, да са наистина добри, а завеждащият — може би на национално ниво.

А поликлиниката в София — първо толкова и са я преглеждали, то една консултация беше… През лятото дядото-лекар излязъл в отпуска и иди го търси. Примерно два месеца го няма никакъв. После почти всички прегледи са били от вида “я да те премерим колко тежиш” и “я да ти премерим обиколката на корема”. Шокираща разлика с консултациите при д-р Миков в частния му кабинет зад Халите, където Краси ходи предния път, със Светли. Но това вече е минало и добре, че нещата са наред.

Търсихме дълго и упорито къща или етаж от къща с двор под наем някъде в селата Герман, Панчарево, Кокаляне. Без добър резултат. Помагаха и някои приятели, търсиха и се ослушваха вместо нас. Квартира търсиха и нашите, но те все намираха някъде в града. Една къща в Кокаляне ми хареса, но беше във вилната зона и съответно доста изолирана за жена с бебе и малко дете, а и беше на ръба на финансовите ни възможности. И един апартамент в Стрелбище досами Южния парк също — но и там отпадна заради нашите представи за “нашето местенце”. Така че оставаме в гарсониерата и бебо ще види първото си “вкъщи” точно в нашата жълта стая. :)

Голямото “против” връщането, освен спокойствието и уредеността на централен Троян беше заради съседите в гарсониерата отдолу. След като два пъти момчето идва да ми прави забележки, че детето го будело, а той искал да спи до 9 часа, защото е на работа после, накрая взе да ми писва сериозно. Когато бяхме дошли за няколко дни през есента, пак за прегледи, тоя идва и ми вдига скандал, защото едва ли не “било нарочно”. Вярно, синът ни не медитира по цял ден, а си играе с играчки. Не всичките са плюшени и “звукоизолирани” и все пак вдига шум. Заспива преди 10 вечерта и се събужда около или след 8 сутринта. За мен това са т.нар. “тихи часове” — ако греша, поправете ме. Но не — “е за тебе девет шумен час ли е?”, ми се отговаря. Следва бясно тропане по тръбите на парното, думкане по тавана, по стените… Как да не се ядоса човек? Сигурно въпросният или е живял цяло детство в къща на един кат в Гоце Делчев, откъдето май е, или в средата му има обичай малките деца да се завързват или упояват, че да не вдигат шум?

В панелните блокове винаги е имало шум. И не само в панелните. Като малък всяка сутрин, докато си ядях попарата или сандвичите преди училище чувах как Дончо на съседите отдолу вика и крещи, че не иска закуска и че не иска да ходи на училище. Вярно, шумът е неприятен в града и особено в такъв истеричен град, какъвто е София напоследък, сигурно на човек му идва много да започва работния си ден със събуждане от тичане на бебешки крачета отгоре или каране на колички с маховик и тем подобни.

Решение, разбира се, има и то се казва тапи за уши. Но не мога да налагам на друг да си слага тапи, след като формално погледнато шумът идва от нашия апартамент и явно се предполага, че аз трябва да озаптявам и да контролирам изкъсо детето си. Но пък и не мога да си плюя на разбиранията и да започна тотален контрол и тормоз на сина си, да го потискам в игрите му, само заради това. А и заради каквото и да е, всъщност. :)

Така че — тук сме. Докарах с колата един голям килим от Троян и няколко пътеки и ще ги постелем, за да спират допълнително шума. Не сме взели и много шумните играчки, взехме най-вече плюшени и книжки. Дано всичко е добре.

Това е първият ни ден в София след няколкомесечно спокойствие в Троян и първият от конкретното очакване на бебето. Дано всичко около раждането, преди и след него, мине успешно и безпроблемно.

На 33 и в стъпките на болярите

turin — Mon, 14 Sep 2009 20:52:43 +0000

Един от най-страхотните ми рождени дни, със сигурност най-готиният ден наскоро. Може би заради звънливия щастлив смях на сина ми и разтапящите се пред него усмивки на мен и жена ми. Може би заради странната смесица от магията на недооцененото ни, но славно минало в краката ми, тъпчещи Царевец и постоянното ми стряскане от бутафорно укрепване и дострояване на руините с бетон, арматура, пластмаси и кабели на декоративното осветление. Може би от това, че няколко човека ми се обадиха и ме ободриха с поздравления. Може би от това, че карах колата общо няколко часа, включително в пиковия час на Търново. Голям купон е движението там, между другото — представете си задръстване, ама с баири и нанадолнища. И преди съм казвал, че обичам баирите и не вирея на равно. Но все си мислех, че всичко си има граници. ;)

Последните дни бяха кофти. Последните месеци не бяха цвете чак за мирисане. Всъщност глупости говоря — всичко около мен лека-полека става все по-добре, просто не е “добре” според някои външни критерии. Какво имам предвид — ами много неща са, но само за пример — имам много време за сина и семейството си, и понеже ми трябва за тях, го използвам, но пък нямам хич много време за докторантурата и особено за бюрокрацията там, дори и само да присъствам на заседания. И ето — нещата се нареждат, но все ме юркат да ходя и слушам административни неща, все ме юркат да пиша текстове и да си вземам изпитите. А аз 1) нямам цялото време на света, не съм студент ерген и 2) когато ме юркат, не работя. И преди съм имал проблем с това, явно хората все решават, че като юркат някого, го “стимулират” и му “помагат да развие потенциала си”. При някои действа, но при мен има обратен ефект. Да ми се каже “колко време ще ти отнеме да направиш това и това” е начин да ме откажат. Колко ми е отнело ще знам, когато го направя. А някои подхождат по обратния начин. Все едно.

Сутринта решихме да идем с колата някъде. Първата идея беше да идем заедно за храна от детската кухня, дотук нищо необичайно. После решихме да се разходим до Ловеч. Аз се ентусиазирах много, защото си представях как ще заведем Светко на кино в Ловеч, за първи път на кино. Но Краси не знаеше дали има останал киносалон там — навремето е имало, но днес… Така и не разбрахме, защото докато се чудехме, преди Ловеч свърнахме на изток към Велико Търново.

Пътят към Варна е ужасен. И брат ми каза така, когато наскоро минаха да ни видят. Всеки кара като луд по тоя път. И колкото повече се доближаваш до Варна, толкова по-лудо става движението. От София до разклона за Ловеч — по пътя, който познавам — има ненормалници, но не са чак много. По пътя за морето обаче като че ли нещо ги събира, като че ли под пътя върви голям магнит и събира всякакви боклуци в коли от наоколо, като стружки.

Ядосах се на няколко пъти, а не трябва. На два-три пъти при поредното очевидно рисковано изпреварване от някакъв “бързащ” давах в началото плавно газ — за да видя дали поне малко ще се стресне, мулето му с муле. Бързо намалявах, разбира се. На два пъти отбивах вдясно на аварийни, за да пусна завтеклата се колона бързаци, на които явно 80-90 км/ч са прекалено бавно за първокласен път. Да не говорим за многото засичания на висока скорост, двойни изпреварвания и най-омразното нещо на света — святкане на къси-дълги в огледалото и tailgating, при това при скорост около или леко над ограничението.

——

Във Велико Търново съм ходил май общо два пъти досега, като изключим още един-два пъти преминаване с рейс от морето. Като малък с нашите съм ходил на Царевец. Вторият път е, когато женихме Сашо и Ема. Навремето си спомням, че имаше доста чичковци, които дялкаха разни камъни. Явно реставрацията е била все още актуална. Не помня почти нищо, освен че беше много впечатляващо, че докато търсехме къде да паркираме, в далечината се извисяваха някакви крепостни стени и ръмеше дъжд. Църквата на върха не беше довършена, а аз бях най-силно очарован от бойниците.

Сега беше много по-различно, но сигурно е било подобно за Светлин. Изкачи целия хълм, влезе в цървата горе и после обходи и уличките край двореца и надолу. На два пъти си поиска гуши, но ни уйдиса на акъла да изкара цяла разходка без носене. Ние се уморихме, а той щурееше наоколо, сочеше с пръстче и викаше “гояаааам замък”. Говореше ни всякакви неща и всичко беше на място, не бебешко. На две годинки и половина вече говори страхотно. Добре, че беше той, иначе неуредиците и прокрадващият се кич на историческите хълмове щяха да ни развалят настроението.

Например тъпо е навсякъде да е хем достроено, хем с различни материали, хем където не се знае как е било, да е леко “фантазе”. Вярно, че много бързо след Освобождението всичките ни оцелели стари крепости са доразрушени и забравени, но не е оправдано само и само за да има туристи да се строят кули с бетонни плочи и колони, при това виждащи се. Никой не може да ме убеди, че калдъръмите, по които са препускали коне, са били такива — с разместени и разбити камъни, заляти в основата си с бетон, за да не мърдат. По такава настилка даже посетителите днес стъпват внимателно, за да не счупят крак — представете си кон, който си запазва краката по такава настилка.

Нещо друго — обезопасителните ограждения и парапети. Няма ги. Наскоро се оправдаваха по телевизията, че това било археологически паметник и не можело да се разваля визията с поставяне на парапети. Абе тия луди ли са или само се правят? Визията, а? Ами навесите тук-там и по средата заведението с цветните чадърчета, те “вписват ли се във визията”? Ами тия зелените камбани, дето са заради спектакъла май, и те ли са в унисон с археологическото? Ами безбройните лампи из руините, монтирани на не съвсем “скрити” места? Ами кабелите и тръбите, които на места съвсем нангажиращо си пресичат пътеките? Имаше и един автомобил, пакрикан край църквата, май на художника, който там си продаваше графиките — и той “визуално унисонно”.

А опасни места има много, не се майтапя. Най-нормалното е да се постави ненабиваща се на очи, но здрава и сигурна защита за хората. Навсякъде така се прави, никой не се оправдава с “визията”, щом става дума за безопасност.

В “църквата” не дават да се снима, ако не си платиш отделна такса. Явно защото великите творби вътре са прекалено гениални и в същото време скъпи, иначе не си го обяснявам. Църквата е изцяло реконструкция, доколкото знам е “свободно разсъждение на тема” и вътрешността й също е измисляна. Ако не се лъжа, оригинални са само основите й. Но е друго да има “старини” на баира — след като преди век — век и половина си порутваме и без това малкото оцеляло от крепостите за нови строежи и потрошаваме камъните за чакъл за железопътните линии и мраморите стриваме за хоросан, днес вече е модерно да правим “възстановки”. Нищо лошо. Навремето не са мислели за тези “старини” по същия начин, както днес. Днес е ценно друго. Но нека все пак поне не се виждат бетонните плочи, че за смях ставаме…

Чудих се дали и на кого да се обадя. В Търново познавам Ема и Сашо, но те рядко са там, а и като са там, не са в града, а наблизо. Наскоро минаха да ни видят, щеше да е готино да “върнем” гостито, но остана за друг път. Единственият друг, когото можех да потърся, е Бого Шопов. Щеше да е готино да обсъдим над чаши с бира всякакви неща, включително метъл, авторско право и пиратска партия. Но нямаше да има никакво време и не се обадих на никого.

На връщане пак оцеляхме в трафика на лудите и понеже Светко пак по някое време заспа, решихме да не спираме и направо да се приберем. Странното с крайпътните местенца за почивка е, че докато успееш да разгледаш и да решиш дали ти допада или не и вече си го отминал. А за следващото още нямаш мнение и не можеш да спреш предварително. Е, вариант е да спираме на всяка чешмичка и всяко кръчме, докато си изберем някое, но така май си е уморително.

Мен малко ме болеше главата към края на пътуването. Основната причина е в идиотите, които успяха да ме ядосат на един-два пъти. Но и климатикът има пръст — трябва да запомня при по-дълъг път да затварям духалките пред мен или поне да ги насочвам встрани. Готино е вън да е жега, а вътре да ти вее хлад леко в лицето, но прекаленото е зле за главобола.

——

После паркирахме колата и ядохме шопска салата и пържени картофки, тоест Светли основно ги яде. Аз пих бира за мое си здраве, а на всички препоръчвам заради нечовешки бавното обслужване да избягват пицарията на центъра на Троян, тази точно срещу пощата.

Вкъщи имахме вечеря и много детски занимавки с бишкотената торта с крем, търсене на свещи, снимки, бенгалски огън, подаръчета, разпиляване и събиране на цяла кутийка кибрит, бъркане с пръсти в тортата. Какво ли не. Отворих едно отдавна залежаващо магарешко мляко и пих от него. И Краси пи малко, с нея пи и бебето. Досега сме го пазили от такива гуляи, но вече е по-голямо и една глътка мама може да си позволи. Виното на нас ни хареса, а то как го е усетило ще го питаме през декември. А, и Светко пи — водичка в чаша. Вече започна да казва “вода” вместо така сладкото “дува”. Както спря да ми казва на мен “тита”. Расте, милият.

И той, и аз… 33 — така добре помня времето, когато и 25 ми се струваше ужасно “средна възраст”. После трябваше да се “примиря” с 30-така, а сега и това ми идва до главата… Всъщност няма значение, това са само някакви си числа. Статистика за енергото, НОИ и полицията. Истински важното е как и на каква възраст се чувствам. От какво се засмивам, кое ме ядосва, кое не мога да търпя и без кое не мога. Всичко друго са подробности за тези, които им обръщат внимание. :) Честит рожден ден и на вас!