Arcane Lore

За децата иде реч. Може би единствените наистина готини шефове. ;)

Давам си сметка, че за много хора около възрастта ми всякакво говорене за бебета, деца и “ама да знаеш вчера какво сглоби с лего-то” е далечно и чуждо. Не просто досадно, а направо от нещата, дето те карат да се обърнеш и вървиш. Или да стискаш зъби, докато отмине темата, защото знаеш, че колкото и да е необяснимо, на теб ти е досадно, пък иначе било “естествено”, викат. С други думи, горе-долу като да се возиш в трамвая в пиков час до стара, стара баба, била на село няколко месеца лятото и сега връщаща се при децата, некъпана и с непрана жилетка. Или три. Как беше в оня стар виц – “е, че то зимата колко е, няколко месеца само”.

Та знам, че масово темата с детските истории си е яко досадна. И аз съм такъв понякога, сто на сто. Но пък и родителите ви са били досадни, тъй де. :) Нещо повече, сещам се за не един или два пъти, когато съм успявал да се видя с някой приятел, и той/тя с поколение като моето. Най-накрая след месеци или години (край бебета годините несрещане с приятели си се търкалят като месечета), та виждаме се, сядаме някъде да пием бири, кафета, коли и цигари с някого и след няколко опипани теми си казваме с нервен смях “абе стига с тия разговори за деца, я разправяй нещо друго около тебе”. Случва се, гарантирам – но трябва срещи наживо, а ние, татковците, сме винаги много зле с времето. Оставете рекламите на бира по телевизията – всичкото това с “виждането с момчетата”, чашата бира след работа сред готини, усмихнати и трезви (едновременно) колеги е само проектиране на болните фантазии на някой рекламист. Който може би също е млад татко, също няма време за приятелите си и си има реклами, в които да го показва. Е, аз имам блог.

И колкото и да си давам сметка, че не съм се виждал с някои хора от бая време, всичко това не ме трогва чак. Пречи ми и роптая, но дотам. Явно се променям и съм заменил едно ежедневие на срещи, обсъждания, разговори за какво ли не, кроене на планове за бъдещето с друго ежедневие, в което съм татко и приятел на деца. Обяснението е просто – нямам време. И най-вече съм винаги тук, наличен и на линия. Краси ми спомена нещо за “бекъп” – готино го обясни, хем професионално точно по психоложки, хем полека и разбираемо. Но нали съм си тъпо парче – забравих.

Най-голямото ми постижение в уреждането на това ежедневие е в същото време и най-големият ми провал – това, че не ходя на работа сутрин от 10 до 6 вечерта. Май всичко, което казвам сега, ще се разбере най-лесно от такива татковци (и мами, знам ли), които като мен нямат офис, нямат пътуване до работа, нямат обяд с колеги, нямат “не мога, излизам, че закъснявам”. Опитът ми да правя сайтове в кухнята не се брои – че то това кабинет ли е – кухнята в гарсониера е втора стая, в която се идва през четвърт час да се покаже новата рисунка, но не е кабинет, не.

Сетих се за всички тия неща от няколко пръснати из последните дни случки.

Пътувахме с едно момче, горе-долу наша възраст (може би малко по-млад, но то като си с деца всички ти изглеждат по-млади, мамка му). Готин пич и поводът за краткото пътуване беше готин и важен. Друго ме впечатли – за него всичко около децата не беше толкова централно нито в разговорите, нито в пътуването. Аз все гледам да заговоря детето на приятел, ако то иска да говори (личи си и това, но как да го обясня). Понякога съм се лензил толкова с деца около Светко, че не ми е стигало времето да се видя с приятелите, родителите им. Но за хората без деца светът се подрежда по други критерии. Да си кажа, май леко завиждам. Преди, без деца, можех да управлявам това подреждане, да съм господар на деня си. Днес е по-трудно… абе не, какво се правя – не става изобщо.

Правихме пикници в парка. Пак с деца “от компанията”. На прибиране първия път Светко и едно приятелско момиче се задържаха при пейката на едни чичко и леля в Северния. Аз стоя леко встрани и чакам да се намеся, ако започнат да досаждат на хората. Но не се наложи – заговориха се нещо, чичкото се представи, запознаха се. Подхвърлиха им нещо, че “тренират за баба и дядо”. Идеята беше, че са отвикнали и е много трудно хем да свикнат с мисълта за внуци, хем да са готови. “Готови” точно за това, което ви казвам – предаване на ежедневието в детските ръчички и отказ от суверенитета на “аз съм възрастен и правя каквото си реша”. Правиш, ама не – каквото ти кажат хлапетата, това е.

Чичката изглеждаше притеснен. Ами… за притеснение си е.

И така. От няколко месеца се опитвам да сложа поне част от дневното си време в мой си ред, но не става. Това, което успях да направя, е да се чуя с няколко човека за кафета и после да се разберем “абе то не може сега, айде по-натам ще си пишем”. Е, поне си го водя като напредък.

Другите новини в емисията: “Горилата дава ли гориво?” и “От слънцето ми се е появила кожена енергия” са лафовете на деня.

Да, толкова станаха и да, и на мен ми е леко странно. Блогът започна не на шега, но някак леко, безгрижно и замечтано. И като всяко дете не броеше годините, а само дните и седмиците. Сега се сещам – така си беше, пишех често и доста пъти с нетърпение съм чакал да се прибера, за да запиша настроения, планове, радости, провали и тревоги. Сега ми е трудно да намирам начин, но желанието си остава. Всяка година повтарям и на себе си, и на блога, че не съм се отказал и не ми е престанало да ми е интересно. Но каквото и да си говорим, щом не се намира начин, и желанието започва да страда. Но кът дъ крап – днес е празник, ден за торти и конфети.

Седем години… броих ги – една, две, три, четири, пет, шест и сега седем – вече мога да се успокоявам, че не ми липсват първите седем години. :)

Прелиствам прашните страници и си мисля, че май доста съм се оплаквал на тия рождени дни. Но то е едно по-особено мрънкане – не отчаяно, а по-скоро нещо като план за справяне, списък за пазаруване, жълти бележки за справяне със следващия ден. Не успявах в справянето, но вече разбирам – не в мен е грешката, а в грешно поставените проблеми. Скоро, при едно много дежа-ву пиене на кафе ми беше напомнено нещо – “Стига си мечтал, действай!” Трудността идва, че когато опитваш да действаш, течението става толкова силно насреща, че ти се иска още повече да се ядосваш и мрънкаш. Не за друго, а защото има очевидно основание. Но това не е важно, не трябва да е важно, не трябва да ми пука за трудността. Защото не са важни всичките глупости за тежестите и трудностите в живота, а важното е само това, че има вече трима човека, които гледат на мен малко по-различно от другите. Разчитат на ентусиазма, на енергията ми и на това да успявам да бъда аз. Пък майната им на трудностите – да ходят да затрудняват другиго. :)

——

Какво стана през тази година? Ох, ужасна година. Готиното беше, че синовете ми растяха и всеки ден ни радваха с по нещо ново. Но другото беше тъпо, гадно и… абе нека няма друга такава година.

В тази година, след като първите месеци живяхме в Троян с тъща ми, се решихме на пренасяне обратно в София. Всичко стана за около ден, Рошко събра огромно количество багаж и четиримата ни с Краси и децата и на осми март се върнахме. Промяната беше огромна, защото цяла есен и после цяла зима аз бях идвал до София не само за задължителните (и безмислени, но все едно) административни събрания в БАН, а и за да търся квартира.

Това беше междинното ни решение, квартира. Къща под наем из околните квартали, по-специално витошките на югоизток. Къща, в която децата да могат да играят на воля и спокойствие и да не се ядосваме на селянина от македонско под нас. Къща, която да приюти и мой кабинет, за да мога да започна да изкарвам лека-полека пари за следващата стъпка, когато вече няма да сме под наем. Но не стана така и трябваше да се върна в гарсониерата, която съвсем сериозно я бях изключил от представата за дом. След лек стрес всичко си дойде на мястото, защото все пак това е нашият си апартамент, който сме го ремонтирали преди години с много желание и любов.

Продължих да пиша чужди сайтове за пари. А парите все бяха малко, работата все беше повече, а и от БАН постоянно ме натискаха да пиша текстове, да се отчитам на научния и да взимам изпити. Е, взех изпитите – но само аз си знам какво е било да тичам между БАН, лаптопа и все пак да помагам поне малко на Краси за вкъщи и децата.

След провала на последния проект реших да не взимам повече нищо. Само за да си върна нервите ми трябваха седмица-две. И вече не правя чужди сайтове – на принципа “който иска сайт, да си направи” съм. И без това чуждите сайтове винаги имат кусури и или клиентът не разбира, или посредникът вика “абе остави, да си трошат главите”. Ми не е гот. Да не казвам и че аз толкова време, години вече, от разработка на сайтове някакви по-добри пари не съм видял. Изваждам от сметката случаите, когато съм работел към фирми, защото тогава не съм правел точно сайтове. И нещата, които остават са някакви проекти, от които аз виждам мизерни пари, често с голямо забавяне и накрая не съм доволен и от качеството. Когато Светко беше бебе, работех за един англичанин – той поне беше стриктен във всичко, особено в обещанията за нови проекти. Но пак бяха малко пари, макар че тогава успявах да карам само на тях.

——

И така, сега съм свободен и се уча да го ценя. Имам лични тревоги напоследък – например всичко около тръгването на Светко на детска градина и особено смяната на полудневната с целодневна наскоро много силно ме разтърси. Там е обширна темата. Но отново най-важното е да успявам да удържам ентусиазма и спокойствието си и да ги пазя в баланс.

А, това е и годината, в която най-накрая успяхме да идем на море с децата. Шкорпиловци форевър! След няколко години прекъсване и ние видяхме голямото мокро. За Светко беше голямо изживяване, а и Оги видя път. Това беше и най-дългото ни пътешестване с Рошко засега. 1019 км. с тръгване от базов лагер Троян и връщане пак там. От и до София – отделно.

Преди морето пък ремонтирах колата пред блока. Първо скъсах маншон на външно каре няколко дни преди рождения ден на Светко и после на самия рожден ден ги карах до парти-центъра без да ползвам изобщо спирачки. Защото бях решил, че тая зеленикава маслена течност, която е опръскала целя подкалник и джантата отвътре е спирачна течност… После пък водихме Светко до италианския лицей в Овча Купел, да го препитат за детската им градина там. Но той отказа да влезе, защото не хареса лелите, а на връщане Ровър-ът изби гарнитурата на главата и смеси маслото и антифриза. Един месец ремонтирах това – пак сам, пред блока. Нямах време да пиша тук и направих грешката да пиша в ровърския форум – сега знам, че прекаленото участие във форуми спира блогването. Сега Рошко е тип-топ. (Мерси на феновете от BGdriver!)

——

Като цяло интересна година, но все се сещам за нея с лошите й неща. Затова имам план (хехе, и аз като сайлоните) и тази година при всяка удобна възможност ще си повтарям “стига си мечтал”. Е, което значи, че ще мечтая – щом ще казвам “стига”. :) Но все пак – крайно време е…

А, и Арти не се върна. А го чакахме. Даже сега, по Коледа като ходихме, пак обикалях привечер площада в зимната мъгла и се оглеждах, виках го тихичко. Дано е добре и дано е намерил дом, милият. И Светко се сеща за него и казва, че му е мъчно, хълцайки.

Светко днес беше за първи ден на “голямата детска градина”. Странно тревожно ми е. Иначе самата градина е супер готина, чисто нова я построиха в края на миналата година, направиха й страхотен дизайн на игрищата, площадките, алеите и градинките около нея… и изобщо всичко е супер. С Краси си говоихме, че даже вътре всичко мирише на ново. Когато ходих на родителската среща и после днес, когато чаках в двора с Оги на ръце мама да вземе бати, имах измамното чувство, че направо съм в някоя друга страна. Някоя от онези, в които не е чудо невиждано всичко да е чисто, подредено и най-вече хората, които работят там да полагат грижи да остане точно такова – чисто, подредено, красиво и приятно.

И лелките са добри, и готвят вкусни неща – даже нашият хубостник си е похапнал от почти всичко. Е, бил е като на шведска маса – опитал е от всичко през деня, но малко неща е доял. Дегустатор той, нашичкият. И учителките са супер – поне тези, които ни се “паднаха” на нас са готини. С добро отношение към децата и поне по това, което пролича на родителската, с правилни позиции по неща като гледането на филмчета, например. Правилни според нас. Никога няма да оставя детето си в детска градина, където по цял ден ги зомбират пред “дивиди”-то, защото “слушали” и защото “те много ги обичали тия филмчета”. Поне едната госпожа, по-старшата, категорично каза, че е против гледането на телевизия в групата и мама и тати грейнахме от щастие и съпричастност. Даже госпожата каза, че тя едно от нещата, които правела на децата, било куклен театър. Та една мацка се ангажира мъжът й да направи параван за куклен театър, щото работи такива неща. А за официални и национални празници пак тази госпожа им правела на децата специални презентации и разкази за събитията. Спомена за 3-ти март и че едно от нещата, които е добре да вземем, е касетофон.

Касетофон, моля ви се, не дивиди, не емпетри. Касетофон. Е, то сега няма вече такива, почти всеки е поне с компактдиск отгоре, но няма значение – жената имала от предишната градина, на която нашата е филиал, цяла колекция от касети. Приказки, какво ли не. Касети… И казва, че знае какво е човек да има и да няма пари и затова ще ни казва винаги, когато е възможно, по-евтиния вариант.

Мда, опираме до спонсориране на градината от родителите. Но явно е масова практика, а и специално нашата градина си няма почти нищо – всичко е построено, боядисано, монтирано и завинтено, но играчките са недостатъчно. Даже покривки за масичките имат малко и не ги слагат още, за да няма разлики. За наше щастие, децата в нашата група все още са малко – днес са били май 8. Цялата група е 25 и поне 20-тина вече са записани, но засега малко родители са си завели децата. Средата на годината е и е малко бавно явно набирането на пълна група. За сметка на това Светко е имал възможността сам да си избере легълцето, можел е да избира от бая налични играчки.

Лошо, че в групата му няма нито едно дете от “старата” му детска градина. Има няколко, но или са в съседната група, или в по-горната. Досега ходеше на една полудневна градина, от 8:30 до 12:30. В съседния блок (тя и новата градина е близо). Беше се сприятелил с няколко момичета и две-три момчета. А още по-якото беше, че в полудневната бяха на близка възраст, но с разлики до година-две чак. И той беше един от най-малките. Всеки ден си играеше с деца, част от които са по-големи, някои почти на 5 години. А сега ще е с връстници и това може да го вбебеши с една идея повече. И без това покрай Оги си се вбебешава достатъчно вкъщи.

——

Притеснено ми е. Преди време, в началото, не исках въобще да си даваме детето никъде, а да си го гледаме изцяло сами. То и двамата така искахме, де. Но с годините някак надделя леката тревога, че като не ходи изобщо на градина, губи част от възможностите си за социализация и след това преходът към вече задължителното училище може да е по-труден.

Е, аз не съм ходил на детска. Пък съм оцелял. ;) Майтапя се, дано всичко е наред. Полудневната градина и тя ни беше странна, но там Светли е ходил половината от времето, ако не и по-малко. На един-два пъти беше болен, после имахме ходения до Троян, после пък имаше едно много силно и в емоционален, и в звуков смисъл “не искам да ходя на детска!!!”, заради което ние му измислихме ваканция и си го държахме вкъщи.

Тъпото на гледането сами вкъщи на деца зимата е, че площадките са празни и мразовити. Най-много едно или хайде две излизания на ден до магазина за продукти – и това е. А той толкова обича да играе навън.

——

Мине, не мине време и започва да ме убеждава “Хайде утре да станем, да се качим на колата и да идем в Троян! Там няма детска! И има площад и детски площад!” Как да му кажа, че не е така просто? А миналата година, точно по това време някъде, когато братчето му беше на месец-два, преживяваше най-тежко невъзможността за постоянно вниамние от мама и валеше сняг, бяхме в Троян и заедно двамата тичахме през площада по дебелия снежен килим и сред валящите снежни парцали.

Обещал съм му къща. С двор, в който да навява така сняг и да се тича по него. Обещал съм я на всички. На себе си я обещавам от няколко години, но сега си позволих на глас. Дано 2011 е по-добра, защото 2010 беше кофти.

Тоя отдолу пак тропа зверски по тръбите на парното днес. Шум сме му били вдигали. Нощна смяна бил. Откакто сме се върнали в апартамента, всеки божи ден гледаме да пазим възможно най-тихо, за да не тревожим съня на неравнопоставения гоцеделчевец. Всяка сутрин ставам, щом Светли се събуди и за да не щъка и тупурка по паркета в хола, го водя в кухнята, където си говорим, правя му попарка и му пускам “мечопуховци”, които винаги го кротват за час-два. Е, след гледане на филми е по-непослушен и малко вилнее след това, но нали целта е да пазим кооператорския мир, та компромисът се ядва.

След това по цял ден опитваме да си играем с него някакви “тихи” игри. Е, понеже не става така тая работа, аз вече не изтрайвам и все по-често се карам на детето. “Не тичай в стаята”, “недей да думкаш, моля те”, “нека оставим тази играчка да се наспи, защото е много шумна”, “колко пъти те помолих” и какво ли още не. Даже съм започнал да се карам. А никога не съм искал и нямаше да става така, ако не беше идиотът отдолу, който още докато Краси беше бременна с Оги, ни тропаше по парното и беше идвал веднъж да ме заплашва даже, че аз съм щял да ходя при него, не той при мен, щял съм да видя аз…

Обичам си града, но това, което вече не мога да търпя, е общежитийната му същност. Не мога да търпя наглата, селяндурска, не-градска общежитийност. Абе мамка му, аз толкова време съм прекарал в Студград с колегите си (когато все още беше студентски там градът, не като сега презастроен мутренски кошер). И никога не съм възприемал толкова “претъпкано” всичко там, не съм го възприемал така “претъпкано”, както ми е сега тук. Никога там не ми е било общежитийно в някакъв лош смисъл, макар че си беше буквално общежитие и си имаше и лошите неща. Въпреки всичко там тогава имаше много повече съкооператорство, отколкото днес има в кооперациите. А пък точно днес ми казаха, почти на шега, че съм социопат – та щом и аз ценя доброто съседство, представете си :)

Засега нещата са наред, май. Слязохме на неговия етаж да търсим домоуправителката, която е до неговата врата. Нямаше я, аз си бях взел мобилния в ръка, гушнал Оги и се двоумях дали да набера полицията или не. Накрая Краси отне напрежението на ситуацията и остана със Светко на ръце да говори с господина с чувствителен слух. Не ми се разказва в подробности, въпреки че знам ли, може пък да е терапевтично. Засега смятам тия дни да изпия две бири с приятели, ако се добера до свободно време. Ако не помогне, ще разказвам. Та каза си му тя всичко, което искаше и което трябваше и му го каза спокойна. Ако бях аз, щях да вдигна скандал и или да си изкарам боя, или аз да скоча на бой. По принцип съм много спокоен, така ме знаят и приятелите, но това идва с цената си и ми коства огромни усилия да се овладявам в подобни ситуации.

В последните години (най-вече годините след казармата) почти не ми се е случвало да излизам от кожата си и да се ядосвам толкова, толкова много енергия да ми трябва, за да се успокоя. Имало е един-два други случая преди и досега в последно време все съм успявал да се събера и да преодолея както нервната превъзбуда от адреналина, така и острата физическа болка от повишеното кръвно и щипката истерия (предполагам) за вкус. Искам и сега да съм ОК. И занапред да съм ОК. Искам да нямам вземане-даване с идиоти и селяци, на които целият свят им е крив и длъжен и които без да са прави, все се мислят за най-правите на света. И които, горките, все са онеправдани.

Искам къща. Прекалено дълго отлагам, но явно няма да стане с разработване на фирмичка и изкарване на пари, както си го мислех последните година-две. Че аз даже кабинет не мога да си намеря, камо ли да започна работа по мои си проекти… Някак трябва да стане, даже Светко днес, когато след като се поуспокои и ми даде да го гушна и да му разказвам защо сме притеснени с мама, каза кратко и ясно “Искам друг, нов дом!” и “Искам наша си къща и да си тичам и да си играем заедно по цял ден!”

П.П.: Докато проверявах това за грешки, Светко започна да вика нещо отатък. Доближих се в коридорчето – детето бълнува нещо и се кара насън – не чух точно, преди да спре. По дяволите, пак се ядосах! Ама много! :(

Наскоро казаха по телевизията, че някакво радио казало, че след някаква анкета ли, проучване ли, пресмятане ли, се оказало, че тази година най-добрият за живеене град бил София. Преди да успея да сдъвкам и изплюя “новината” с необоримия аргумент “телевизията умира и вече дори не измисля добре новините си”, всичко това беше повторено по друг канал. След ден бях в София и докато се тътрех в задръстването из булевардите край НДК, по радиото започнаха да нищят пак тази тема и “новината”. Уж музикално радио.

Вярно, че е чудо голямо. Предните две години “първа” била Варна, а аз не харесах последното си ходене до там, макар Варна да ми харесва от малък. За момент се зачудих как така са изпуснали поне една годинка да дадат на Пловдив — там става все по-задръстено и непоносимо по улиците. Може би трябва да си оставят лятото няколко пъти кофите пълни, че да настигнат София. И кучета да си завъдят, ама много, и да застроят всичките околни села. Да ги кръстят “квартали” и да вдигнат там “бизнес-паркове” и ”молове”.

Но темата беше за друго. Оставям пренаселването и претъпкването на София — и без това има порода хора, които необяснимо защо се дразнят, щом се споменава този проблем. Не трябвало да се говори така, то в София имало работа, винаги имало място за още население и проблемът бил другаде — я в инфраструктура, я в нещо друго. Е, сега правят инфраструктура — честити задръствания години напред заради метрото, дано после има друго оправдание за гмежта. Макар че… някои хора казват, че след 10-15 години София ще е мъртвило. Оглозгана и захвърлена да си ближе порутените блокове. Има резон, може би. Но да оставим това, наистина.

За доброто живеене. София бил добър за живеене град. Объркали сте се — София е добър за работене град. Не за живеене. Разликата е огромна, ако не я виждате, може би гледате отвътре на това работо-живеене. И виждате само картината в рамката на офисния прозорец, в който един “добър за живеене град” се разраства и свети с всички неща, които никога няма да си купите, но знаете че са там, “в наличност”. Живеенето, обаче, не се интересува от наличности, а от действия. Ако нямаш време да идеш на Витоша, кел файда, че живееш в град “в подножието на планина”. Ако всяка вечер се връщаш уморен и достигаш само до дистанционното, какво от това, че има емнайсет театъра, още толкова кина и два пъти повече музеи? Какво ти пука, че има за децата ти забавления в Южния парк, когато живееш чак до Северния (примерно), а пък утре си отрано на работа?

Никакво значение няма, разбира се. Със същия успех София можеше да е построена насред пустиня. Важното за това “добро работене” в София не е Витоша, а е Витошка. Което ми носи следната мисъл — колко добре за софианци би било да се построят някъде на майната си бизнес-паркове, молове и търговски улици, да им се прокара отдолу метро и чисто и просто хората, които живеят, за да ходят на работа, да идат там. Нищо лично, разбира се, но е много неприятно да не мога да дишам, когато се прибирам в града си. Да не мога да дишам от мърсотия, да не мога да дишам и от стрес.

Наскоро на интервю за работа бях поразен от едно от откровенията на шефа. Отдавна престанах да ходя на такива интервюта, но човекът, който ни свърза, ме беше препоръчал, пък на мен ми беше казал да ида да видя все пак. Та стоя аз с нагласа почти до последния момент, че това не е точно типичното нашенско интервю и по-скоро аз трябва да ги одобря — хората и дейностите им. И изведнъж в разговора ми се казва “А, то парите не са основното, те не са важни, важно е какво правим, работата, която планираме.” А фирмата не е излязла на пазара и “се развива” вече много време на свои издръжки. “То ако е за пари — продължава с весел тон — има всякакви начини за печеленето им, по-важна е визията на фирмата ни”.

И после при обсъждането на заплатата следваше обяснение как трябвало първоначално аз да “инвестирам в себе си”, а после накрая пък можело и съдружие. Нямам думи. Значи парите не са важни — един вид “ние ходим на работа, защото сме работохолици, не че нещо друго”. За тия неща си има специалисти, които помагат. Най-стряскащото беше, че после разбрах, че въпросният човек е точно такъв специалист — даже е бил асистент на Краси в университета.

Вече не знам кое движи това “добро живеене” в София. Мислех, че са парите, но май не са. Самото работене е — пристрастяват се хората. Не го казвам с някакъв добър смисъл, имам предвид болестно пристрастяване.

Не искам такъв живот. Бих се пристрастил към бира с приятели или към салатка и ракийка, но към стоене на бюро, пътуване сам в кола в задръстване два пъти на ден, броене на дните с “днес свърших еди-колко си процента от работата за утре” — не, мерси!

Преди време говорихме с yyovkov за нещата, които харесвам в Троян. Той подхвърли, че за мен днес Троян е това, което е бил преди 20-тина години кварталът ми в София. И е прав. Колкото и тъпи анкети ли, проучвания ли, пресмятания ли да правят от медиите, наистина най-добрият за живеене град за мен ще си остане София. Но моята София не е метрото, не е бизнес-паркът, не е поредният самовлюбен кмет. А е усещане, което днес го намирам в Троян. Ще ми се някой ден то да се върне в София, но какво пък — няма значение, има толкова по-истински градове, по-неунищожени градове. Има Париж и Дъблин, Ню Йорк и о-в Реюнион. Или пък Троян. Има всякакви места, но когато човек е превзет от матрицата “кола-офис-прозорец-кола-телевизия-сън”, няма как да усети разликата.