Arcane Lore

На осми декември съм в града, където преди години празнувах с колеги. Днес седнах за кафе в “Искра”, соц-кафенето на центъра, където тогава се скрихме за малко от студа, за да прочетем в подлистник на някакъв вестник интервю с Мамчето от “Яйцето”. В което се хвалеше как Желю, Калчев и компания се наливали като свини навремето и как тя за тях криела в сутиена си бутилки, за да им сипва. Те не че не се наливат и днес, де, особено вторият.

Тогава се възмущавах на простотиите, които пишат вестниците в подлистниците си, но хич не съм си и мислел, че години по-късно ще си ги спомням, все едно че са нещо важно.

Щях да снимам, но не снимах. Студено ми е на пръстите и ги крия в джобовете. Щях да вдигна колата да видя какво дрънка по окачването вляво. Но паркингът беше фул, а и кой е луд да лежи под кола в тоя студ?

Поне се обадих на Павката и си полафихме за осми, за колегите, за работата и за това кой кого е събудил и как ще се черпим за Оги. И дали изобщо ще се засечем скоро. Мина ми еретичната мисъл да изпонавъртя телефоните на всички, да ги чуя за празника и да навъртя една хубава сметка на милите глобул. Но хем ми беше едно такова тъпо, хем трябваше да се прибирам, че бях излязъл само за хляб и масло… бе отказах се.

Не че не поздравявам всички приятели от следването, а просто щях сигурно и на тях да им понатъжа настроението. Егати празника…

Далеч от компанията, а то и самата компания си се поразкъса бая напоследък. Е, най-важният човек от нея си е до мен, но сме тук с две деца и с тъща. Нямаме сили за нищо, аз имам време, но пък всяко такова излизане за хляб и масло ме депресира яко. Както и всеки десет минути без бебешки писъци, ревове или игри и къпания. Отскоро – ревовете често и на два гласа.

Всъщност пука ми за осми декември. Някаква си дата, на която повечето от празнуващите са идиоти и чалгаджии, които само търсят как са се нарежат яко на някое далечно и скъпо място. Че аз от месеци или направо от години вече не съм пил, поне не по-сериозно. Не ми липсва самият осми – липсват ми приятелите, които все по-рядко виждам. Липсва ми усещането за разнородна общност, но с близки общи задачи и разбирания. Липсва ми това да кажеш “Не си прав”, след което да обясниш най-подробно защо и… всички да те слушат, защото и те си имат своето “Не си прав” и изчакват за него и го дообмислят. Хей, липсват ми и двучасовите спорове за разликата между “съд” и “уред”. Или за разликите между Декарт и Паскал или между Нютон и Айнщайн. Липсва ми и групата, репетициите и сцената, писането на стихове по нощите или в кафенетата и после отхвърлянето им от другите, защото “това не е текст, това пак са стихове”.

Иначе майната му на осми! Искам си обратно усещането за моята си компания, а не все с триста зора да успявам да се порадвам на половин-един час през няколко месеца или година. И все да стигаме до репликата “А ти някого виждал ли си?” Бахти живота…

Честит празник на всички, за които студентството не са “загубени години”!

В Студентски град след доста време и то сам. Странно е да вървиш по същите улици, да подминаваш същите блокове и накаря да сядаш в едно от същите кафенета, а нищо да не ти е познато. Е, или може би почти нищо. Нищо от ориентирите, нищо от разбитите тротоари и от празните междублокови паркинги. С тук-там паркирани коли и по няколко невървящи трошки навсякъде. Когато преди години излизахме от компютърен клуб с Юнуз и Емо, след поредната “нощна” и се майтапехме, че трябва да пренастроим преценките, защото в риъллайф-а пешеходците ги газят, за разлика от тези в Midtown Madness, хич не съм си и представял, че ще ми се наложи да обикалям почти час из квартала, търсейки място за паркиране. Даже не толкова място за паркиране, колкото пространство за оцеляване в движението.

“Грошъ” си е почти същото местенце, макар навремето да не ни е било от любимите. И може би и днес днешните мами, татковци и техните колеги наричат градинката тук “Стоте майки”. Макар градинката да е малко по-“облагородена” някак и появилото се навремето лъскарско заведение да работи с пълна пара от другата страна. Може би и пералнята отсреща си стои, евентуално с нови перални машини, след като старите са уморени от котления камък, за който ни облъчват в рекламите. Поправка — няма пералня, вече е фитнес. Хлапетата из блоковете със сигурност са други, сигурно и учат други неща. Със сигурност вече са и малцинство, като гледам избучаващите черни беемвета наоколо. Но все пак… ако има някакво значение, мястото би трябвало да е същото, нали?

В отсрещното кафене говорих за последен път с Венци, на пейките пред него при пързалките за последен път съм сядал с Ийори, докато Мишо още беше малък и си играеше из градинката. Днес вече е гимназист и всичко това може лесно да ме накара да се чувствам поне малко поостарял. А не би трябвало — нали мястото си е същото и съм тук. Какво е едно пренаселване и комерсиализиране на Студентски на фона на Вечността? Както би казал с лека усмивка някой медиавист.

Всъщност това са неактуални въпроси. Местата са и във времето, както и миговете са в пространството. Ако можехме да мислим двете заедно, нямаше да изпадаме в такива неактуалности. Но не можем и в това е леко смешната ни патетичност. Припознавана като отчаяно лигавене с малко носталгия и доста объркване. А всъщност всичко е смешно, смешно в приятния смисъл. Защото как ли ще се чувствам, ако дойда тук след още 5-6 години…? А сигурно има доста хора, които са преживели тези 5-6 или 10 години точно тук и за тях променливото и странно комфортно-некомфортното е другаде.

Е, поне всички мрежи наоколо са заключени и имам време със себе си и без нет, за да пиша това. Такива места опровергават микроблоговете, “актуалното писане” в блоговете и форумното тролене. Които иначе ни завладяват. Е, за радост мен успява да ме изкуши само първото. Та защо ми е да ходя вдън планина, за да съм “сам”, като мога да дойда до Студентски и два часа да съм сам, с част от мен, останала тук и променила се — чужда, нейна си, но все пак позната.

След това — среща с Велин, разговори за коли, фотография, култови сериали и накрая — към час шофиране към вкъщи. В тъмното, на фарове — сам с Metallica, DIO, Scorpions от радиото. Имах чувството, че чак и на колата й беше кеф да кара с rock из нощна София.

Честит празник, колеги! Празник е на всички, които са имали нещо общо със студенството — така смятам аз. Изпращам топлите си чувства на близките ми приятели от студенството първо, след тях — и на всички, които чувстват осми като празник! Дълго се чудих как да започна този текст, още в трамвая на път за работа си писах наум разни неща. Може би най-добре е да е искрено, макар и малко банално:

…This one goes out to the ones I love…

Спомням си преди години на осми декември някъде май около зала “Христо Ботев” на концерт на открито излязоха Джендема и един от тях (не помня вече кой) каза, че най-хубавите му години са минали под влиянието на Студентски град и по-точно на приятелствата му там. Каза още, че от софиянец, който не е прекарвал поне половината си време сред приятели в Студентски, най-вероятно не става човек. Надявам се аз поне да имам шанс — не защото пътувах всеки път по час и половина — два за да се видя с колегите, не защото нямахме пари и за все още евтините тогава кръчми там, ами просто защото бяхме добре всички заедно. Когато хората са заедно и са щастливи, все излизат човеци от тях, тъй смятам.

Първият ми купон за осми декември беше преди точно 10 години. Няколко дни предварително Венци, който в началото на тази година ми стана кум и в средата й почина, лека му пръст, ни каза на няколко скоро запознали се колеги да дойдем. Купонът, на който Чико след някакъв облог предполагам убеди две момичета (които съвсем, съвсем случайно си падаха по него:) да се покажат в стаята, обвили ръце около него и голи до кръста. Е, не казвам имена, толкова малко глупости сме правили (сигурно…) в сравнение с днешното студентство, че си заслужава да попазя тайна. :) Купонът, след който с Венци ходихме в малките часове да търсим цигари и да пием кафе в заведението, което съвсем скоро се превърна в чалга-ресторант “Рупите” и докара безсъние на много колеги наоколо. И след това, на връщане пеехме песни на Пърпъл и обръщахме кошчета. Това беше протестът ни и принципната ни позиция, така си казвахме през смях. Не зная доколко принципна е била, но остана завинаги като лаф това с обръщането на кошчета. А сме обърнали едно, и то не пълно — но нали казах, принципни са нещата :)

Някъде по това време или може би през пролетта на следващата година Дикс каза като вървяхме от 46-ти (примерно) към 51-ви блок, че всичко много му напомня за почивна станция на морето. Аз се възмутих малко, но той беше прав — тогава Студентски град беше нещо много, много по-различно от сегашния скъп квартал с нови жилищни блокове за не-студенти и бизнес-сгради с офиси под наем. Привечер осветлението в алеите работеше тук-там само и повечето хора, всъщност почти всички си бяха наистина студенти. Навсякъде се усещаше ентусиазмът на новото, мечтите на младостта.

Тогава, около първия ми осми декември започнаха студентските протести. Вторите в най-новата ни история, тези срещу мизерията по времето на Жан Виденов. Спомням си, че доста хора си закачаха на работа табелки със заплатата си в долари. Баща ми също беше пресметнал колко получава в долари, но не слагаше такава табелка — само това оставаше, да го уволнят за такова нещо. Та числото беше някъде към десетина долара, ако не се лъжа — и това за инженер по релейна защита и математик с две висши образования и дълъг стаж в енергетиката. На протестите при една от още първите демонстрации бяха били Живко. Той после замина да учи в Германия и го видяхме с Дикс на летището. Ние работехме между втори и трети курс там като хамали почасово. Щах да се сбия с някакъв кретен в униформа, който ни се развика, защото не трябвало да говорим с пътниците, ние сме били персонал и само сме излагали страната пред чужденците. Добре, че Дикс ме избута и замаза ситуацията. Единственият път, когато съм бил открито по-импулсивен и агресивен от двама ни.

На тези протести се запознах с повечето колеги, защото просто повечето бяха излезли също. Една част от нас ходихме в Дупница, други стояха тук из барикадите. Бях един от първите, които нахлуха да блокират кръстовището на Орлов мост — после седяхме отстрани на платното на Иван Асен, Дикс го има на снимка в някакъв вестник, седнал до Ани. Тя пък ходи няколко пъти да работи в америка, не зная дали сега пак не е там.

Нямаше пари за почти нищо, освен за по една баничка между лекциите и кафе или чай. Не дупчехме билети, издаваха ни карти. Седяли сме с часове в кафенето на петия етаж на Ректората с Павката на само една пластмасова чашка чай и цигари. Не е лошо, всъщност както казах това са най-добрите ми спомени.

Защо тогава ми е толкова потиснато на осми? Защото не съм се виждал с всички тези хора отдавна, с някои от тях дори от няколко години? Защото нищо не сме организирали този път, не е като онази година, когато 114 човека се замъкнахме с влак, автобус и накрая пеша до хижа Каменица в Пирин? И след това, на връщане пеехме “Темна е мъгла паднала”?…

“Темна е мъгла паднала, темна е мъгла паднала

низ тая гора зелена, низ тая Пирин планина…”

Страхотна, магнетична песен, направо трансова. А и аз тогава имах и по-чист глас, а и пеех по-вярно — може би защото просто пеех по-често. По повод на тая песен и на други такива народни песни сме говорили много пъти за корените на сексуалното в българския фолклор.

Не, не е нито заради по-редките срещи, нито заради липсата на такива мащабни уговорки. Всичко идва от гадната работа. Всеки ден, от сутрин до мрак забити в някакъв офис, по възможност без прозорци или с гледка към вътрешен двор. За всичко е виновно заробването ни във фирми и фирмички, държавни агенции, университети и предприятия. Виновни са всичките ни шефове, за които осми декември е празник само на хората, които в момента са студенти. А той не е такъв — първоначално това е денят на Софийския университет, осми декември е чисто нашенски си празник и всеки, който има науката и знанието за “своя майка”, има празник днес. Това значи, че и аз, макар тази година за първи път да съм на осми декември с официално завършено висше образование и да не се водя “студент”, имам празник. Честит ми осми декември! Честит и на вас!

Ще опитам май да се видя с колеги. Опитайте и вие, все ще има свободни час-два след работа. А пък утре е събота, може да се спи до късно…

Днес отделих цял ден за общуване с администрацията на Философски факултет на СУ. Не си правя илюзии, че другите администрации в Университета (пък и не само в него…) са цвете за мирисане. Но за мен въпросът е принципен - не мога да казвам “ами те са си такива” и да “оцелявам” сред тях и въпреки тях.
Администрацията, в случая инспекторите от отдел “Студенти” на факултета, така наречените “секретарки” (в чиито редици отскоро има и един мъж), имат работа единствено и само защото в университета се случва да влизат студенти и по някакво още по-странно стечение на обстоятелствата тези студенти имат нужди, чието задоволяване им пречи на процеса на учене.
Идеята ми е, че ако нямаше студенти, нямаше да има нужда от въпросните “секретарки”. Ако аз, например, не бях студент, нямаши да имам моралното право да кажа, че щом “секретарките” не ми вършат работа, значи просто трябва да се разкарат. Да им се бие шута. Да се уволнят и изискванията за щатните им места да се повишат.