Arcane Lore

Сега навън е снежна приказка, а ние всички вкъщи сме болни. Аз вече издрапвам от хремата и температурата и комай се водя най-оздравял, децата също вървят към оправяне, но пък Краси след като дълго време държа фронта, изведнъж вдигна почти 40 градуса, треска и студени компреси и все такива тревоги. Утре ще сме на лекар, че днес успях да стигна само до “Европа” за припаси и до аптеката за парацетамол за милото. Но времето е един път! Както казах наскоро – студено време без сняг си е простотия. А сега сняг имаше не, ами имаше! Вървях край стени от сняг с подаващи се тук-там клонки и по пътеки, дълбоки почти до колената. Разни ентусиасти чистеха колите си, а пък Рошко си почиваше и се топлеше зарит от все едно още два-три рошковци, стрити на прах и посипани върху му. Идилия. Само да бях здрав и да имах време да се замъкнем на Витоша… или не, по-добре на вилата…

И в тия снежни, студени и болни дни решавам, че е добър моментът да продължа един разказ за едно пътуване, едно море… и още нещо. ;)

Атия, 6 август 2011г.

Асфалтираха улицата пред блокчето. В събота! В началото на август, в село край морето! Първо не повярвахме, после се зачудихме защо, а накрая, като видяхме как през пръсти и джаста-праста асфалтират, всичко стана ясно – избори, майка!

Още като тръгвахме за плаж видяхме камионите с асфалт и разбрахме защо намерихме цялата ни уличка изровена и изстъргана, когато дойдохме. На връщане, към обед, вече бяха окупирали цялото село и пътищата наоколо. Едвам намерих къде да оставя колата – оставя я, дойде някой мил съсед и ме предупреди, че тук са казали, че не може. Преместя я – пак така. Накрая паркирах на уличката в по-долния квартал, до магазина и тъкмо ще гася и един чичо-дядо, седнал на бордюра до биричката си ми подвиква леко “ама верно ли тука ще я оставиш?”. Викам що, не може ли, да не зареждате – а, не знам кой зарежда, ама кат ги гледам тия камиони как идват… И наистина – по уличката напредваха цяла група, като екип от Париж-Дакар сред облаци от прах и фин пясък. Намерих местенце накрай уличката, където вече едва ли щяха да пипат и маневрирах десет минути, докато я наглася. Аз все си маневрирам, понеже в София ако оставиш колата малко на кестерме или ако стърчиш прекалено, рано или късно ще отнесеш някоя броня.

Следобед ходихме на плаж към къмпинг “Градина”. Останах раздвоен. Прехвалено, а тъне в мизерия и е напълзяно яко от всякакви комерси и селяци с бизнес. Чувал бях много неща за Градина навремето от приятели, но сега не ме грабна никак. Особено в по-“централната” част, където очевидно има някаква далавера с незаконни строежи и хотелчета с бързи печалби. Пътят дотам беше отвратителен, по-зле и от пътя до “Тополите” на Атия. Пясъкът си беше нормално жълт и не съвсем фин – не като в Атия тъмен, на места почти черен и много фин и ситен. След време – когато отново имах интернет – разбрах, че цветът се дължи на земни примеси, които пък са там заради проблем с радиационно замърсяване на плажа през 60-те или 70-те.

Няколко пъти след това през тази дълга ни почивка се изкушавахме да идем пак към тези плажове, но май не повторихме. Или най-много още веднъж да наминахме към Градина. Местният плаж на Атия е в пъти по-хубав, непренаселен и… понякога не знам дали да се стряскам от забраните на общината заради “радиоактивност” или да се радвам, че заради това е останал незабелязан от туризма. Всъщност заливът Вромос си има екологичен проблем, но той се нарича “канализация на вилната зона”, не “радиация”. Или поне се надявам да е така – при тихо време и подходящо течение единият проблем е видим (водата типично позеленява и леко пожълтява), но вторият проблем е от невидимите. И затова лесно се спекулира с него. Все едно – да си ходят в Градина, да се тъпчат в хотелчетата и да лежат на плажа хавлия до хавлия, щом им харесва на хората.

Така мина почти седмица от началото на почивката ни. Светко се радваше на телевизора и особено на обещаната кабелна, която обаче в тая първа седмица си стоя изключена. Радвахме се на подредена и чиста квартира, в която не ни липсваше почти нищо – е, може би едно канапе в общото пространство щеше да е таман, но хората са си го правили за кратки почивки, в които са предвиждали да ползват това общо място за трапезария и за разминаване, докато се подготвят за и от плаж. Не е мислено за семейство с малки деца. Но пък ние си прекарвахме доста време там, край масата с кръглите столчета. Оги се научи да седи с нас на масата и лека-полека започна да яде от обща храна, а Светли ставаше все по-добър и по-добър в оцветяването на книжки и в рисуването. Редовното четене от мама на книжки за двете заспивания на ден се харесваше на поколението и всички си прекарвахме готино.

Единственото притеснение на нас с Краси бяха две неща – 1) съседите и съседчетата и 2) липсата на пари. Хората наоколо не бяха курортен тип, повечето от тях просто си бяха “на вилата” или “на село”, някои от тях сигурно и там си живееха – това е доста по-различно от нагласата на хора като нас, които все пак възприемат всичко това като почивка и курорт. Дори и да не си личи по възрастните, по децата веднага се разпознава – децата на почивка са различни, играят по различен начин, а децата, при които си на почивка са по-отегчени някак, по-ежедневни, игрите им са по-обикновени и по-груби, лесно могат да те засегнат и да не разберат, а и най-вече се познават по това, че прекрачват границите на личното пространство. При всяка удобна възможност, дори и да ги помолиш да не го правят. Сега се сещам – така си е на село, всъщност.

Втората тревога беше финансова и макар да бяхме изчислили всичко, лека-полека се оказа, че ще поостанем повечко време. Трябваше да изчакаме да преведат следващата ми стипендия, за да можем да се приберем. Преживяхме някои доста напрегнати в това отношение дни, но накрая се справихме и дори не ни личеше. През последната година-две станахме специалисти в това отношение. Та значи поостанахме в Атия. Затова и ще ви разказвам още за това място – има доста за разказване.

Когато спирачките на изтормозения микробус изстенаха жално на площада на селото, бяхме едновременно щастливи и много изморени. Аз, разбира се, бях и много притеснен и изнервен - все по-често взе да ми е така при пътувания. Работата като сисадмин не прощава, определено я смятам за изхабяваща. Разбива ти нервите и човек или ще пропуши от нерви, или ще откаже цигарите от много работа и пак ще се изнерви докрай. Като добавите и неусетното привикване към кофеина, работата става ясна - аз преди почти не пиех кафета. С приятели в сгоден случай в Университета гледахме да слезем в кафенето и да ударим по бира, малка водка или джентичка. Е, не до степента на алкохолизиране - само при повод и удобен случай. А пък вече бях администратор там. Но голямото вкофеинване и големите нерви дойдоха с истинското сисадминско място - имал съм дни, в които не съм успявал да запомня бройката на кафетата. От машината нескафета - дето са и по-силни. И това не е някаква прищявка - лека-полека човек започва да има такава нужда, така се събужда. Естествено, повишава се нервността, но пък тя се компенсира с друго типично админско средство - валериан. Винаги съм казвал, че сисадмините се изхабяват. И когато следващият път дойде на интервю при вас администратор и ви поиска голяма заплата, не го гледайте опулено, моля ви… Да сте видели по-възрастни сисадмини? Има хора, които остават в сферата, но по-скоро се занимават с управление. А, и ако ще кандидатствате самите вие за сисадмин някъде, не се подценявайте и искайте висока заплата и добри условия на труд! Не си струва да си разбивате нервите и да си разваляте очите, ако сте под средната за фирмата заплата. А пък ако на някой шеф парите му се струват много, нека сам си администрира компютрите - да, не е сложно, само трябва да се научи и да свикне първо.

Та пътувахме от Варна на север. Дълго се чудех дали да казвам къде сме били всъщност, защото хората може да харесат мястото и да вземат да се “изсипят” там догодина. Което ще е много жалко, защото по северното черноморие има места, които не заслужават изобщо грозната съдба, сполетяла южните курорти през последните години. И засега някак я избягват.

Когато на площада на Крапец шофьорът слезе да отвори задната врата, за да си вземем багажите, издърпах набързо куфара ни и се отдалечих. Две французойки се засуетиха малко и после с раници на гръб тръгнаха в посоката, която после разбрахме, че е към плажа. Не казах “благодаря, довиждане” на шофьора, защото му бях сърдит и леко ядосан. Не ми хареса как се държеше с нас, как караше, не ми хареса това, че се кара, когато хората отварят прозорците, а климатикът му работи само за предните седалки. Тоест - за неговата. И това, че в Шабла слезе и отиде да си купува някакви продукти от магазина, докато ние го чакахме в задушната маршрутка без климатик при изключен двигател също не ми хареса. И затова остана без “благодаря”, ще види той.

И така почивката ни на море, първата ни за тази година, започна. Изчакахме в една от двете кръчми в центъра дъщерята на хазяина да дойде с кола от Шабла. Да, кръчмите (“заведенията”, ако предпочитате) в Крапец са точно две и са на въпросния площад. Поне заведенията, които си заслужават за редовно посещаване. Иначе има хотел с ресторант и кафене в него, има няколко хотелчета-вили, в които има механи и ресторантчета. Но тези от другите места, които посетихме, бяха все с нещо неудобни - или обслужването ще е бавно, или на теб ще ти подадат менюто, а на групата руснаци на съседната маса ще им изнесат лекция върху него с препоръки за най-добрите манджи, като добавят цял куп усмивки и подхилвания на развален руско-български. Или пък ще е неоправдано скъпо.

Но двете барчета в центъра са друго нещо. И в двете освен заведение с маси за ядене и пиене има и магазини - оттам можете да си набавите всякакви хранителни глезотии - от пъпеши и сладоледи до вносно сирене и чипсове с томболи. Едното място се казва “Журнал”, а другото - “Бриз”. “Журнал” (явно на семейство Журналови, които също така дават и квартири под наем) е малко по-близо до площадчето, точно срещу кметството и е малко по-лъскавичко и по-ново. Отвън и вътре с лакирани дървени пейки и маси, там обслужването е бързо - бързо вземат поръчката ти (освен ако вътре не е пълно с чехи и руснаци, както беше веднъж и чакахме много дълго, за което жената след това учтиво ни се извини) и бързо и вкусно я сготвят. В “Бриз” пък е малко по-евтинко, но за сметка на това е леко по-мизерно и обслужването е чувствително по-бавно. Веднъж толкова дълго чакахме пикантните запечени крилца за Краси, че си допихме и доядохме почти всичко друго и когато дойдоха, бяха вкусни, но не бяха чак “запечени”. Да се чуди човек защо толкова ги бавиха. Привечер в “Бриз” се събират повечко местни, отколкото в “Журнал” и макар и в двете заведения да има климатици и да се поддържа приятна температура и чист въздух, в “Бриз” става по-задимено от усиленото пафкане на рибарите и младежите от къмпинга. А и често след мръкване можете да станете свидетели на редовна местна лека пиянска свада. Определено си заслужава да останете по-докъсно някоя вечер, като не правите впечатление и не се заговаряте, само за да видите малка селска кръчма в действие.

Като казвам, че в едното от тия барчета е малко по-скъпо, нека ви ориентирам за цените - в по-евтиното бирата е между 0.30 и 0.90 лева. 30 стотинки е 300мл наливна “Шуменско”, а 90 стотинки са най-скъпите бири - разни “Стела Артоа”, “Туборг” и подобни. Масово рибарите пият “Шуменско Светло” - от бутилките 500мл, с капачка без пръстен. За 50 стотинки. Два лева струва една порция скумрия на скара и е ужасно вкусна - препоръчвам там да опитате рибните ястия! Без пържената цаца, разбира се - на много малко места по морето могат да приготвят хубава цаца. Наистина не разбирам защо, може да е от някакво пренебрежение, но там цаца няма и ако има, не си заслужава. Но пък в Крапец порциите са стабилни - пържените картофи са по 350гр., порцията цаца също е 350гр. За сравнение - в София редовно цацата е 100 - 150гр., а картофките над 200гр. рядко се намират. Но там практически всичко от менюто на тия две заведения си заслужава да се опита. Без цацата, както казах. Но пък на кого ще му се яде някаква цаца, при условие, че има евтин и чудно вкусен всякакъв друг рибок?

Отбелязвам си, че Крапец е още едно от местата, където знаят как да приготвят джента. Джентата изобщо не е претенциозен коктейл (50% джин, 50% мента и лед в отделна чашка; някои слагат лимон за вкус, но ако се прекали, става гадно; гадно става и ако джинът и ментата не са точно 1 към 1). Но на много места ме питат най-подробно, преди да се съгласят. Да не говорим, че на много места не го знаят като “джента” и трябва да си кълча езика и да казвам “джин с мента”. Все пак джента ми правиха във въпросните две заведения, “Журнал” и “Бриз” - в механата на една вила бях поръчал, но първия път ми донесоха “погрешка” мента с водка, а вторият път не беше вкусна, явно съотношението не е било 1 към 1. Интересното е, че ментата отделно е неприятно за мен питие, джин отделно също не понасям. Мента във всякакви комбинации “1 към 1” става, универсална съставка е - върви и с водка, и с ракия, дори и с всякакви безалкохолни и т.н. Джинът пък е много капризен за смесване - на пръстите на едната ръка мога да изброя коктейлите с джин, които си заслужават. Но комбинацията с мента е уникална! Това питие може да разхлажда в най-топлите дни и да сгрява в най-студените. И е вкусно - сладостта на ментата и парфюмът на джина се неутрализират взаимно. И особено за жегите една малка джента (тоест 100мл общо:) определено е много по-приятно нещо от няколко бири.

Толкова за заведенията в Крапец. Имам много впечатления, но нека не досаждам :)

Следващия път ще ви разкажа за морето и плажовете. Дотогава ще подготвя част от снимките. Кръчмите не съм ги снимал и тази статия си е ок без снимки. Но морето е прекрасно и поне един-два кадъра може да излязат добри за показване.

После пък ще разкажа за някои случки там и за общото ми впечатление. За усещането ми за Крапец и “Къмпинга”, повлияно от видяното сега и от детските ми спомени. И най-вече повлияно от силната ми надежда това място на север да се запази горе-долу каквото е и каквото е било дълги години наред. Затова пак ви казвам - ходете там с малки компании и рядко. Пестете Крапец, за да има за по-дълго :)

Решихме да отидем тази година някъде на север на море. Поне на север от Бургас и залива му с бетонните курорти. Преди много харесвах морето на юг - с плажовете, с жежкото безветрие и почивния сезон, който продължава докъм средата на октомври поне. Винаги досега сме ходили на юг, изключая няколко “забягвания” в зимно време към Варна. Тези зимни уикенди си бяха страхотни, но ако говорим за почивка през лятото, за онова нещо с печенето и къпането, винаги първата асоциация е била с някой южен плаж.

Например Ахтопол с плажа си, до който се слиза по изтощителни пътеки и стъпала. И от който се качва след препичането под жаркото слънце и на гладен предобедно стомах по още по-изтощителните същи пътеки и стъпала. С уличките му, завързани на възли между баирчета и стълби пак. С главната, на която има чалга-заведение до чалга-заведение, но и рок-кръчма, където как да не седнеш на бира, след като тон-колоните отдалече те приветстват именно теб с “Nightwish”. С рибарското пристанище с пристана, където можеш просто да си стоиш и да наблюдаваш рибарите как се връщат с полупразни лодки. С огромната зона на лагерите с бунгала, може би по-голяма по площ от самия град. Бунгалата, които навремето явно са били поддържани от строящи социализма заводи и предприятия, но в наши дни са вече позападащи и безпарични.

Но как човек да иде днес в Ахтопол, след като за има-няма две години там са построили хотел до хотела и са урбанизирали всичко? Не, не ми е мечта на почивка да спя на земята чак, но все пак защо да ходя в Ахтопол днес, след като само ще се разочаровам - видял съм го красив, сега казват, че е застроен и че концесионерът на плажа не е оставил свободна зона и хората му даже бият, ако се ”обясняваш”?

Или пък Варвара, откъдето от почивката прекрасни спомени има май само Арти. Варвара е прекрасно място, но преди година се чу, че и там всички земи в посока към брега са изкупени от някаква голяма родна петролна фирма. И щели да строят големи хотели на терените. Още хазяите там ни казваха, че много вили-хотели са построени през последните две-три години там. Е, сигурно няма да стане чак като в Поморие или в Созопол, където вече не знаеш дали си отишъл на море или погрешка си попаднал в Лас Вегас сред пустинята. Но и там строят, няма да го изпуснат. Не защото има голям плаж, който да привлече немските баби и руснаците. а защото на юг почти няма заливи с плажове - брегът е така изяден, че са останали заливи със скали. Не зная каква е причината, но си е факт - пътувайте от Ахтопол към Царево и гледайте брега. После идете на север и гледайте брега от Шабла до Дуранкулак.

Царево оставаше единственото място в района, което си заслужава и е непроменливо в същото време. Може би защото от доста години Мичурин се е развивал като по-големичък град и ърбан-настроението определено не му е чуждо. В Царево мога да се почувствам градски, без да се насилвам изобщо. И в същото време плажът на Нестинарка е на половин час път пеша на юг, закътаните кръчми и извитите улички в богатите квартали на Василико са още по-близо. На север пък с рейс бързо се стига до Арапя. И все пак Нестинарка е посрещнал това лято с чисто нов огромен хотел, голяма част от тополовата горичка там е отишла на кино, жертвана в името на новото хотелско строителство. От северната страна, в Арапя също строят - дочува се, че някакъв си богаташ бил изкупил цялата земя там и почнал да загражда с телени огради и да строи. Браво, бърза печалба сигурно? Е, честито…

За Поморие, Созопол и Несебър даже не ми се говори. В София новите блокове са по-ниски и по-старовремски от никнещите като гъби след дъжд в Поморие и Созопол. Несебър пък е дотам комплексиран по “античното си минало”, че вече му проличава психичното разстройство. В цял Несебър няма повече от 3 (три) стари къщи. От тях едната е музей, другата се опитват да я възстановяват май, а третата е полу-съборена. Само тази с музея е по-големичка, другите са малки. Всичко останало в “стария” град Несебър е ново строителство. Както казвах на Ванката миналата година, когато кръстосвахме стария град на Созопол, това са “сгради от периода жълтиус тухлус с елементи на бетоний”. “Парапетът” в стария Созопол, култово място едно време, днес не струва нищо - нацвъкали са заведение до заведение, кое от кое по-скъпо. На някои места трудно се минава - трябва да минеш през заведение, защото то просто е построено върху самата пътека.

Е, да - остава гъделът да идеш и да се снимаш с гаджето пред някоя “развалина” и да имаш в албума си “снимка от почивка”. Нещо като “ето, вижте ме тука, дето съм край едни развалини - това е почивката ми”. Браво, браво…

Единственото място по южното Черноморие, където си заслужава човек да отиде, ако не иска да прави компромис както с чисто градското, така и с почивното настроение, е Сарафово. Но Сарафово не е точно курорт, а квартал на Бургас. То всъщност това, като се замисля, май го спасява засега. Там има всички екстри на градския живот, големият град е на половин час път с автобус с градски билетчета. И въпреки това е по-квартално, по-отделено някак от жуженето на големия град място. Е, да - ако искате да почивате там, ще ви се наложи да свикнете с постоянното “фиууууу-фиуууу” на чартърните самолети с чуждестранни летовници. Защото Сарафово, освен всичко, всъщност е и летището на Бургас. Но с шума от самолетите се свиква, а и той не е много силен - след първите два дни няма да го забелязвате - особено ако човек е в къща по-близо до брега, шумът на морето е много по-осезаем. Другото леко неудобство на Сарафово е миризмата. Между Сарафово и Бургас има заблатени езера, повечето от тях - защитени територии с редки видове птици. Но заради заблатеността си при пътуването с рейса към Бургас се усеща силна и неприятна миризма на развалено. Отново, както с шума, след втория ден няма да забелязвате нищо, но на отиване си е стряскащо.

Та дълго се чудихме дали да не отидем отново в Сарафово на почивка. Но една идея дълго време зрееше в главите ни - тази година да отидем на едно място на север. Аз исках първо да изкарам шофьорски изпит и да взема някаква кола. Макар да съм против автомобилите, все пак за дълъг път си е по-добре. Така де - така и така нали се возим на рейсове - те замърсяват не по-малко. Истинският проблем с леките коли е, че сульо и пульо ги ползват да ходят на работа в града, нищо че там няма къде да се паркира. И нищо, че живеят на десет минути с обществен транспорт от офиса си. Важното е да имаш кола, да задръстваш с нея и без това задръстената до безумие София и да паркираш в уличка в центъра досами знака за забрана, “щот си пич, ръзиръш ли”.

Но не взех изпита, не взех и кола. Затова се чудех дали да не отложим пътешествието за догодина. Много неща се промениха от предишното ми море - вече сме семейство по всички официални начини, бюрокрацията на властта може да е спокойна и да ни вписва в документите си с еднакво име, за да не се обърква горката. Вдигнахме сватбено тържество, на което се събрахме с много приятели и всички имахме дълги месеци за разказване за това тържество. Аз междувременно напуснах работа и се ядосвам всеки ден с клиенти, които хем искат уеб-страници, хем ги искат без пари, но за сметка на това бързо. Някъде по средата на този разказ трябва да е денят, в който почина приятелят ни Венци, който ни беше станал наскоро и кум.

Изобщо - много разбъркана година, с много хубави неща в нея, но и с тъжни. Желанието да отидем на ново място надделя и в събота вечерта си събрахме багажа. След като бяхме проверявали разписания, адреси и дати и след като Краси се беше обаждала и накрая беше резервирала мястото на бъдещата ни почивка. Предния ден се видяхме с Иван и Петя и ги уговорихме да идват вкъщи за да хранят Арти и да му обръщат внимание. Той, милият, е пристрастен към вниманието.

Извикахме такси, излязохме набързо - докато котаракът ни гледаше уморено и учудено от дивана. На автогарата не чакахме много, но аз бях на ръба на нервите си и едвам се удържах да не се разпадна. Защото си бях втълпил, че не е добре да отиваме с толкова малко организиране и това лека-полека повиши нервността ми много. Истинската причина може би е, че очаквах тази година да пътуваме с кола и да не се ядосвам с шофьори, билети, неспазване на места и разписания, топли бири, студени банички и какво ли още не. Всичко, каквото си представях тогава в автогарата, а то беше много.

Качихме се на автобуса и аз лека-полека започнах да се отпускам. След като преди на два пъти сме ходили на море с котарака, всяко такова пътуване ми опъва нервите в началото. По навик явно. Когато рейсът тръгна и пуснаха глупавия филм, се успокоих. Нищо, че винаги пред мен (и в автобусите, и в кината) сядат разни дългучи, които не се сещат да се смъкнат малко, та да виждам и аз и постоянно мърдат наляво-надясно. Нищо - не бях отишъл да гледам филм и почти не го гледах.

Важното беше, че пътувахме. На север.

Във Варна се прекачихме на микробус, като преди това прекарахме времето за бърза сутрешна закуска в кафенето на бензиностанцията там. Около цялата автогара няма нормално място, където човек да хапне и пийне нещо. Ако ходите с рейс във Варна, просто закусвайте в бензиностанцията. И хич да не ви пука, че може да дойде някой шофьор клиент и за него да няма място. Кафенето е за всички, не само за шофьори.

После продължихме с микробуса. На север.

Пореден ден вали в София. А пък уж сме свикнали още от малки по това време на годината да се заканваме за поредното страхотно и пълно с приключения и игри до късно лято. Горе-долу по това време навремето родителите ми започваха да ни дават по малко информация кога и къде ще ходим тази година на море. И дали изобщо ще ходим, разбира се. Макар че въпросът “дали” да ходим на море излезе напред едва след прословутите промени в държавата, след края на дълго граденото (и всъщност изоставено още от началото) РСО. Не се сещате ли? “Развито социалистическо общество” - основната и най-продължителна крачка към пълната победа на комунистическия ред. Това “РСО” се промъкваше тук-там из учебниците, най-вече в тези по история, но никой не си беше направил труда да ни каже тогава, че не само не сме живели в комунизъм, ами и дори официално, по научному не се е наричала така обществената ни уредба. Значи не само че не е било комунизъм, ами и представата ни за комунизма е била теоретично погрешна. Защото комунизъм няма, той е само теория, до чието приложение не се е стигнало. Гротескното в случая е, че тези, които са знаели какво става всъщност, въобще не са се били юрнали да строят въпросния комунизъм - той си беше чисто и просто клише от пропагандата. А развитото ни социалистическо общество, или да го наречем по-точно “недоразвитото” ни социалистическо общество беше именно оная идеална среда за растеж на тогавашната номенклатура на властта. Като има кариера и перспективи, на кого му е притрябвало някакво си социално развитие?…

Между другото, след промените дълго време се спекулираше и с думичката “номенклатура”. Това беше нещо лошо, акано, дето го имаше само в “онова време”, а сега, в “новото” време и в условията на преход, реформа и присъединяване, видите ли, го няма. “Номенклатура” всъщност означава именуван списък. Номенклатура има в кутиите с домашна електроника, в страницата на упътването, където пише “Комплектът съдържа: захранващ кабел, поставка, наръчник, резервен панел…”. Номенклатурата на властта е такъв списък, само че в него пише имена на хора. Номерирани и подредени. По опит и качества, по ред на записване, по заслуги към властта, по политическа надеждност…

Мислите, че днес няма такива списъци ли? Има, и още как. Може би някои са забравили всенародния почин на Иван Костов да се създадат бази от данни със “сини кадри”, но някои други го помним. Несериозно е днес да се мисли, че във властта влизат “честните, работливите, отговорните и принципните”. Във властта влизат хората от номенклатурата. Когато нещо стане и се освободи място, се поставя на съответната длъжност следващият в списъка. Дори и отвън това да изглежда като “избори, обща кандидатура, воля на народа” и тем подобни. Никой не е толкова глупав, че да си оставя магарето в калта - представителната власт също.

Та от няколко години все вали. Миналата година имаше наводнения, тази пролет Дунав преля. Преди години беше наводнена западната Дунавска равнина - спомням си не от новините, а от пътуването ни с група приятели до Берксток. След това фестивала го закриха, защото музиката пречела на местните. Два-три дена в годината им пречеше. Цяла рокаджийска България се изсипваше в малкия им градец, той живваше, но музиката им пречеше. Сега май пак започнаха да правят фестивал в Берковица, но пък минаха години и имаме други грижи.

Вече някои хора отново започнаха да се замислят за почивка на море по това време на годината. Но нито някой ще върне годините на мизерстване на цял народ, нито пък вече има толкова места, където морето да е красиво и плажът да е незастроен. Никой няма да върне годините, през които след “Чао, моренце” чаках да порасна и да отида на Иракли, за да помириша соления въздух на стария си познайник. Годините, през които с нашите ходихме на село, вместо на море и на село. Не че е лошо да прекарва човек част от лятото на вила на село, но майка ми и баща ми и те са момиче и момче, които са се радвали всеки път на почивката си в другия край на страната. И с всяко отиване там са гледали как децата им растат и ние сме гледали как всички грейваме в колата, като видим за първи път отдалече пустошта на черното море нощем. Защото до морето се пътуваше цял ден - тръгвахме преди обяд и пристигахме по тъмно. Спирахме на чешмички един-два пъти по шосето, за да се разтъпчем децата и да хапнем някаква закуска. Например праскови, купени край пътя. Без страх от Чернобил, без страх от нитрати или от изкуствено вдигнати цени. От щайгата на някоя баба, която ги е откъснала сутринта. Извън населените места се пътуваше с максимална скорост 80, много рядко се вдигаше за малко до 100 километра в час и за никого това не беше ”бавно”.

Нямаше чак такива дъждовни лета. Или може би съм бил твърде зает в игри и планове за бъдещето, за да забелязвам някакъв си дъжд?…