Arcane Lore

Всяка вечер излизам и обикалям центъра на Троян и уличките около блока. Понякога, когато няма хора наоколо, викам Арти по име и се ослушвам. Зимата се стъмва към 5 часа, значи точно по времето, когато хората се прибират от работа аз обикалям и си търся котарака. Засега без резултат. Дано е добре.

Когато бременността на Краси с Оги понапредна, пуснахме котакчо навън. Той винаги е искал да излиза, още от съвсем малко котенце в гарсониерата в София. Джаз на Дикс, примерно, даже странеше от входната врата. А нашият само да види, че се отваря вратата и вече е “първа жичка за водичка”. Когато се прибирахме от работа, спирането с крак на процепа и внимателното отваряне и бързото затваряне на вратата си ни беше рефлекс вече.

Та пуснахме го в Троян лятото и той беше на върха на щастието. Цял ден си снове и си изследва и когато огладнее се връща при купичките си пред вратата. Бяхме му нагласили и дунапренената къщичка и се сгушваше и в нея. Съседите го познаваха и му се радваха, защото макар да е огромен, когато някой му обърне внимание, веднага започва да се умилква в краката му. Неведнъж съм виждал как спира познати и съседи на минаване, защото им е започнал да се въргаля и умилква в краката и да чака да го галят. Един път го видях в далечината как нервно снове между автомобилите на кръстовището, но съм сигурен, че много бързо се е научил как да се пази от колите.

Когато се върна след едно забягване, беше с голяма рана на гърба и дълго време го водих на превръзки, лекарката му прави шевове, инжекции. Притеснителното сега е, че точно последния път, като го видях, май пак беше с лека рана на същото място. На гърба, в основата на опашката. Котарачешка рана от котарачи бой.

Дойдохме си за малко в София в края на ноември и до началото на декември Арти беше сам. Храниха го едни съседи, бяхме им оставили храна и точни заръки. Давали са му и той си е идвал, както си трябва. Но когато ние дойдохме, вече бяхме с тъща ми. А тя не го харесва много и изобщо не одобрява гледането на котката. Не че има значение, просто се чудя дали Арти не е усетил някак, че има промяна в общото средно отношение към него.

След няколко дни изчезна и вече месец и половина не се е появявал. Вярно – точно сега са най-големите студове и ако си е намерил някъде топло местенце, или пък още повече – топла къща, където да го приберат, хич няма да е добре да се връща по студовете. Точно тогава падна един голям сняг в Троян, валя няколко дни и беше бая студено, реката замръзна. После имаше тук-там по-топлички дни, но пак си е студено.

Един от последните пъти го заварих как стои отвисоко и с интерес наблюдава едни други съседски дворни котки как ровят в кофа за боклук. Тогава леко му се възмутих, но всъщност е добре, ако се е научил да си намира сам храна. Защото като не е идвал и не се е обаждал, когато и аз, и Краси, че и Светко даже сме го викали наоколо, не е и ял от храната си. Торбичките със суха храна стоят на закачалката още.

Има няколко възможни варианта, аз оптимистично смятам, че или си е намерил местенце някъде в мазе или двор, или някой човек го е прибрал направо вкъщи за зимата. Арти си е домашна котка, винаги е живял в къща и с хора. Това, че през лятото сновеше навън и разучаваше “дивия” живот едва ли му е затрило домашните навици.

Но го чакаме. И Светко го чака, и ние двамата също. За Светко “Ати” си е синоним на котка. Е, не точно котка, а “нашето коте Ати”. :) Вярно, точно сега, с малко бебе, нямаме как да си го приберем пак. Но скоро, когато сме вече на някое наше си място, се надявам да си занесем Арти там и да му е добре.

Котаракът ни е зле, но да се надяваме, ще е както казва бебо, като падне — “добе си”. Сега Арти лежи под старата печка отатък в детската стая, превърната в котколечебница. Щяхме да я ремонтираме и още сме до половината, но по-важно е котето да оздравее.

Доведохме го, като дойдохме в Троян, може би преди месец и половина. Пътувахме с колата, той беше в сандъчето си, сложено в краката на задната седалка и покрито с чаршаф. Едвам го вкарахме вътре, все мрази носенето. Ходенето на море навремето явно си му е останало като спомен и макар в Ахтопол и малко във Варвара тогава да си беше поживял на воля и шир, все искаше да се връща при нас за гушкане и задължително да спи в краката ни. Сега в колата пътувахме с климатик, пуснат да му духа точно към него. И когато на няколко пъти спирах климатика, след секунда-две се чуваше възмутено измяукване отзад и аз със смях го включвах отново.

Като излезе тук, беше целият мокър. Изпишкал се по някое време, козината му попила и щръкнала като модна прическа. Едвам успяхме да подредим багажа и Арти щипна нанякъде. Беше взел да се разгонва от разни виещи мацки в София, а пък и май си им е времето. Нямаше го около две седмици. Аз не се притеснявах много, Краси се тревожеше повече. Излизахме наоколо да го търсим, но съвсем малко, само сме го викали няколко пъти.

Една вечер племеничката Грета го доведе на вратата. Видяла го наоколо и го познала, решила веднага да ни го доведе. Той самият знае пътя до входната врата и сигурно натам се е бил запътил. Шмугна се в коридора като сянка. Беше толкова отслабнал, че едвам го познах. Сега съжалявам, че веднага не го заведох на ветеринар и не го затворих в детската. Защото стоя само два дни и изчезна пак, за да се върне съвсем изнемощял и болен след още седмица.

Всичко това става точно в големите летни дъждове. Тук имаше и един ужасен порой, небето се разпра и за четвърт час вече всичко беше във вода. Мълнии падаха толкова близо из околните върхове на Балкана, че алармите на колите на паркинга не спираха. Нямаше закъснение на гръмотевиците, съвсем близо е било. Тогава бях затворен в колата — там ме хвана бурята, на връщане от магазина. И по това време миличкият Арти е бил навън, бил е с рани и не е знаел къде и как да се скрие.

Въпросните два дни, в които отмаряше вкъщи, го държахме на терасата. Не за друго, а за да го обезпаразитим първо. Светко вече искаше да го гушка и да си играят, а котето все пак две седмици е спало кой знае къде (и кой знае с кого;). Беше отслабнал, както казах — брояха му се всички кости, а той иначе е масивен и грамаден котарак. По-лошото беше, че имаше две рани на гърба — една в началото на опашката и една над десния заден крак. Явно рани от бой. Вечерта бяха подутини, а на сутринта се спукаха, изтекла е гной и той с много мъка и видима болка се извиваше, за да си ги ближе. Пи много вода, хапна малко и на сутринта на втория ден, точно когато се приготвихме да го водим на лекар, избяга пак. Сутринта беше в спалната си къщичка, после се облякохме, подготвихме бебо за излизане, взех ключовете от колата и понесох сандъчето към терасата — нямаше го вече. Щипнал отново, тя терасата е на първия етаж и даже има удобни предмети за слизане.

Сега се е върнал в четвъртъка, точно когато аз съм се подготвял за пътуване от София, след като си взех първия изпит от докторантския минимум. Дошъл е на вратата, за да търси помощ от нас. Краси се е уговорила с приятелка да й помогне с бебето и са завели котарака на ветеринар. Още първия път беше толкова отслабнал, че само като го побутне леко човек, залиташе. Нещо немислимо преди, точно за него. Лекарите са му направили превръзка и са му промили абцеса, били са му няколко инжекции с антибиотици и лекарства за раните.

Освен раните, сега има и нещо на дробовете — диша тежко, с много хрипове. Може би е настинал зле в дъждовете, но лекарите не са сигурни. Първата вечер, когато се прибрах тук и Краси ми го показа в детската стая — смален, прашен и непочиствал се, малко смешен с бялата превръзка на задника с лейкопласт отгоре накръст като Еркюл — тогава дишаше едва-едва. Толкова силни хрипове имаше, че дишаше някак на “изкашляния”, рязко, учестено и плитко. Не знам как изобщо е спал и дали е спал. Целия този ден, от второто си завръщане и след ветеринаря, до вечерта, не беше ял и пил изобщо.

Зарадвах се, когато на сутринта видях, че е ял. От течна храна от консерва, любимата му. Още от книжките на Джералд Даръл навремето знам, че когато едно животно започне да яде, значи ще се излекува. И все пак се притеснявам, много.

На следващия ден, вчера, го заведох в кабинета да му сменят превръзката и да го видят пак. Казаха, че изглежда по-добре, първия път даже хич не се е съпротивлявал на манипулациите, толкова е бил немощен. Казах им, че вече яде и когато лекарката му поднесе хрупка храна, той се нахвърли да я дъвче. Засмяха се, че щом в тази неудобна поза, притиснат от два чифта ръце в ръкавици към манипулационната маса иска и успява да яде, значи е определено по-добре.

Сега хапва по мъничко и по много лежи заврян под печката. Не иска да влиза в дунапренената си спална къщичка, може нещо да го е наплашило, може предния път да го е изгонила някоя съседска котка, намъкнала се в терасата при него, не знам. Когато влиза някой от нас двамата с Краси, Арти се измъква от местенцето си и с мъркане и хрипливо маукане идва към нас да го галим. И просто да постои, леко полюляващ се край нас, докато го чешем зад ушите. И после се обръща и с бавна крачка се вмъква отново да лежи. Опитвахме да му даваме вода със спринцовка, но не ще. Пие доста малко вода, но дано започне да се оправя.

Това, което мен ме притесни ужасно много е, че лекарите казаха, че му липсвал един зъб. Стреснах се много — когато идвахме тук, съм сигурен, че зъбите му си бяха наред. Когато се върна първия път, съм сигурен, че бяха наред, защото хапваше суха храна и изпи половин купичка наведнъж. А сега явно нещо силно го боли в устата, защото при всяко хапване от течната храна потръпва. Един път чух някаво хрущене, докато дъвчеше храната — а няма какво да хрущи в нея, тя е мека. Явно някъде зъбките му се търкат едни в други. Сигурно и затова не пие вода — защото, както казаха, единият кучешки зъб липсва, устната е провиснала леко и насрещният кучешки зъб се забива там в месото и има раничка.

Милият Арти! Дано се оправи и да е наред! В понеделник ще е на контролен преглед, евентуално последно махане на превръзката и ще го видят пак докторите. Светко все се сеща и пита за него. Много се надявам да си има и зъбчета и просто от липса на храна и витамини да са се били разклатили и лекарите в суматохата накрая да не са видели добре. И като заякне, всичко да е наред отново!