Arcane Lore

Сега навън е снежна приказка, а ние всички вкъщи сме болни. Аз вече издрапвам от хремата и температурата и комай се водя най-оздравял, децата също вървят към оправяне, но пък Краси след като дълго време държа фронта, изведнъж вдигна почти 40 градуса, треска и студени компреси и все такива тревоги. Утре ще сме на лекар, че днес успях да стигна само до “Европа” за припаси и до аптеката за парацетамол за милото. Но времето е един път! Както казах наскоро – студено време без сняг си е простотия. А сега сняг имаше не, ами имаше! Вървях край стени от сняг с подаващи се тук-там клонки и по пътеки, дълбоки почти до колената. Разни ентусиасти чистеха колите си, а пък Рошко си почиваше и се топлеше зарит от все едно още два-три рошковци, стрити на прах и посипани върху му. Идилия. Само да бях здрав и да имах време да се замъкнем на Витоша… или не, по-добре на вилата…

И в тия снежни, студени и болни дни решавам, че е добър моментът да продължа един разказ за едно пътуване, едно море… и още нещо. ;)

Атия, 6 август 2011г.

Асфалтираха улицата пред блокчето. В събота! В началото на август, в село край морето! Първо не повярвахме, после се зачудихме защо, а накрая, като видяхме как през пръсти и джаста-праста асфалтират, всичко стана ясно – избори, майка!

Още като тръгвахме за плаж видяхме камионите с асфалт и разбрахме защо намерихме цялата ни уличка изровена и изстъргана, когато дойдохме. На връщане, към обед, вече бяха окупирали цялото село и пътищата наоколо. Едвам намерих къде да оставя колата – оставя я, дойде някой мил съсед и ме предупреди, че тук са казали, че не може. Преместя я – пак така. Накрая паркирах на уличката в по-долния квартал, до магазина и тъкмо ще гася и един чичо-дядо, седнал на бордюра до биричката си ми подвиква леко “ама верно ли тука ще я оставиш?”. Викам що, не може ли, да не зареждате – а, не знам кой зарежда, ама кат ги гледам тия камиони как идват… И наистина – по уличката напредваха цяла група, като екип от Париж-Дакар сред облаци от прах и фин пясък. Намерих местенце накрай уличката, където вече едва ли щяха да пипат и маневрирах десет минути, докато я наглася. Аз все си маневрирам, понеже в София ако оставиш колата малко на кестерме или ако стърчиш прекалено, рано или късно ще отнесеш някоя броня.

Следобед ходихме на плаж към къмпинг “Градина”. Останах раздвоен. Прехвалено, а тъне в мизерия и е напълзяно яко от всякакви комерси и селяци с бизнес. Чувал бях много неща за Градина навремето от приятели, но сега не ме грабна никак. Особено в по-“централната” част, където очевидно има някаква далавера с незаконни строежи и хотелчета с бързи печалби. Пътят дотам беше отвратителен, по-зле и от пътя до “Тополите” на Атия. Пясъкът си беше нормално жълт и не съвсем фин – не като в Атия тъмен, на места почти черен и много фин и ситен. След време – когато отново имах интернет – разбрах, че цветът се дължи на земни примеси, които пък са там заради проблем с радиационно замърсяване на плажа през 60-те или 70-те.

Няколко пъти след това през тази дълга ни почивка се изкушавахме да идем пак към тези плажове, но май не повторихме. Или най-много още веднъж да наминахме към Градина. Местният плаж на Атия е в пъти по-хубав, непренаселен и… понякога не знам дали да се стряскам от забраните на общината заради “радиоактивност” или да се радвам, че заради това е останал незабелязан от туризма. Всъщност заливът Вромос си има екологичен проблем, но той се нарича “канализация на вилната зона”, не “радиация”. Или поне се надявам да е така – при тихо време и подходящо течение единият проблем е видим (водата типично позеленява и леко пожълтява), но вторият проблем е от невидимите. И затова лесно се спекулира с него. Все едно – да си ходят в Градина, да се тъпчат в хотелчетата и да лежат на плажа хавлия до хавлия, щом им харесва на хората.

Така мина почти седмица от началото на почивката ни. Светко се радваше на телевизора и особено на обещаната кабелна, която обаче в тая първа седмица си стоя изключена. Радвахме се на подредена и чиста квартира, в която не ни липсваше почти нищо – е, може би едно канапе в общото пространство щеше да е таман, но хората са си го правили за кратки почивки, в които са предвиждали да ползват това общо място за трапезария и за разминаване, докато се подготвят за и от плаж. Не е мислено за семейство с малки деца. Но пък ние си прекарвахме доста време там, край масата с кръглите столчета. Оги се научи да седи с нас на масата и лека-полека започна да яде от обща храна, а Светли ставаше все по-добър и по-добър в оцветяването на книжки и в рисуването. Редовното четене от мама на книжки за двете заспивания на ден се харесваше на поколението и всички си прекарвахме готино.

Единственото притеснение на нас с Краси бяха две неща – 1) съседите и съседчетата и 2) липсата на пари. Хората наоколо не бяха курортен тип, повечето от тях просто си бяха “на вилата” или “на село”, някои от тях сигурно и там си живееха – това е доста по-различно от нагласата на хора като нас, които все пак възприемат всичко това като почивка и курорт. Дори и да не си личи по възрастните, по децата веднага се разпознава – децата на почивка са различни, играят по различен начин, а децата, при които си на почивка са по-отегчени някак, по-ежедневни, игрите им са по-обикновени и по-груби, лесно могат да те засегнат и да не разберат, а и най-вече се познават по това, че прекрачват границите на личното пространство. При всяка удобна възможност, дори и да ги помолиш да не го правят. Сега се сещам – така си е на село, всъщност.

Втората тревога беше финансова и макар да бяхме изчислили всичко, лека-полека се оказа, че ще поостанем повечко време. Трябваше да изчакаме да преведат следващата ми стипендия, за да можем да се приберем. Преживяхме някои доста напрегнати в това отношение дни, но накрая се справихме и дори не ни личеше. През последната година-две станахме специалисти в това отношение. Та значи поостанахме в Атия. Затова и ще ви разказвам още за това място – има доста за разказване.

Най-после вкъщи! Снощи, когато малко преди полунощ отворихме вратата, децата защъкаха притихнали навсякъде – Светко повтаряше тихичко “вкъщи-вкъщи-вкъщи”, усмихнат до уши, а Оги грееше наоколо и се оглеждаше, протягаше ръчички към всичко и после сочеше към гърдите си. Да, вкъщи сме, в нашето вкъщи.

Само ние си знаем какво и колко ни костваше това отсъствие – с какво сме се преборили и какво сме надживели. За някои хора това ни пътуване из страната май изглеждаше като безкрайна почивка. Нямам как да обясня, че не беше такова. Два месеца и половина, а ни се сториха цяла вечност. Успяхме някак между другото да отидем на море и на някои други интересни места – за което имам записки и ще разказвам. Ще е приятно да се връщам назад и да си спомням. Така човек угодно пропуска неприятните неща за сметка на останалите приятни.

А вкъщи ни чака ново начало, белязано с доста сметки за плащане, доста текст за писане (дисертацията ме очаква и смятам да не я отлагам), но и доста планове за бъдещето. Не мечти – стига им на тях, нека отморят в сънищата – а планове конкретни и смели. Нямам време за друго. Или имам време, но нямам сили вече.

Идват пак на дневен ред и отдавна запланувани срещи с приятели, но приоритетът е писане на текстове за защитата. Краен срок – краят на годината, разумен краен срок – поне месец преди това.

Това приключение започва на 4-ти август и за мен е в минало време, но ще се пренеса назад, за да го изживея наново, докато го разказвам. А то си е наистина цяло приключение – неочаквано море, късметлийски съвпаднали приходи и разходи, живописно пътуване, неочаквани обрати на връщане, произшествия, отчаяния и веднага след това – надежди, радости и помощ от добри хора. Но най-вече – 19 дни край морето, от които сме пропуснали плаж и плискане с вълните в едва 3 от тях. Неочаквана ваканция, в която със Светко бяхме “свободни морски скакалци”, тичащи по дългия полу-пуст залив, за да търсим “златни камъчета” и “миди като пеперудки”. Почивка, в която неведнъж си казвахме с Краси, че не е никаква почивка, щом е с две деца и колко почивно щеше да бъде, ако бяхме с приятели или особено пък самички. Но и всеки ден си казвахме с усмивка, че всичко е страхотно и децата и те са страхотни. Три седмици, които ни заредиха със слънце и настроение, но и ни събраха много копнеж към градското, към ърбана, към спокойствието на неспокойния град. Град, в който не ти досаждат, защото не те познават и град, в който все пак са приятелите. Колкото и редки да са срещите с приятели, като сме с две деца в претоварената София, все пак знаем, че са принципно възможни. Но стига уводни думи.

Искахме да заведем децата на море, но нищо не се нареждаше. В Шкорпиловци, където бяхме миналата година, нямаше свободни места, а и цените сега ни се видяха солени. Не са се вдигнали, просто аз тази година съм с ужасно ниски доходи. Нямам търпение да напиша текст за дисертация, да добавя текстове за три статии, да ги пратя в БАН и да чакам да ме отчислят с право на защита в края на годината. Защото когато ме отчислят (и то с право на защита, това е важно), ще мога да започна работа. Сега в заповедта ми за зачисляване в БАН пише, че нямам право по време на докторантурата да работя с трудов договор на пълен работен ден. А работа ми трябва – време е за заем и за уреждане на дом за децата и за нас.

Когато се чухме с една наша приятелка и стана дума за море и се оказа, че има възможност да идем в Атия в едно тяхно местенце и да си стоим там на море, засъбирахме багажа веднага. Стана още тогава, хм… тоест стана днес – на 4-ти. Краси събра дрехи, играчки и всичко останало, а аз излязох да уреждам бумагите на колата. Беше изтекла гражданската застраховка. Моя грешка – пропуснах датата на поредната вноска и реших, че е анулирана вече, ядосах се и отложих за малко по-късно правенето на нова застраховка. А то се оказа, че когато е на вноски, застраховката не се прекъсва автоматично – има двуседмичен срок, в който може да се плати със задна дата и всичко си се подновява. Но не знаех и бях оставил така точно две седмици нещата… Нищо де – тъкмо се оказа, че имало малко по-евтина компания и като приспаднем тия 15-тина дни без застраховка, в които колата стоя “на трупчета”, се оказва, че даже може да съм на далавера с лев-два пред държавата.

Остана винетката. Тази година пропуснах да си взема годишна винетка – тя излиза най-изгодно, ако се пътува често през годината, но понеже допреди месец изобщо не бяхме излизали от София и околностите, все отлагах и бях решил, че може и да не ни се наложи изобщо. Защо тогава да давам пари за годишна винетка, щом няма да я ползвам? Наложи ни се преди половин месец, за ходенето до Пловдив, до лекаря на Светко в пловдивските хирургии. И после същия ден – от Пловдив до Троян. Можехме да минем с една седмична винетка (10лв.) за цялата година. Но сега за морето пак трябваше да взема. Не знаехме колко ще стоим, затова пак взех седмична. То беше една одисея… отивам в бензиностанция – нямаме, не знаем къде имат. Отивам в друга, на “Петрол” – там знаех, че трябва да имат – “нямаме”. Вдигам лек скандал – как така нямате, в целия град няма, аз какво – да опъвам палатка и да живея в тоя град ли, какво? Ами господине, имахме, но свършиха, какво да се прави? Че поръчайте си повече, да ви остават – тия пари да не би аз да ги прибирам? Карахме се, карахме се – накрая обърнах колата и отидох в пощата на центъра на града и оттам си купих седмична винетка. Тия винетки са супер измама на държавата – оставяме настрана, че парите от тях се източват и пътищата си стоят с дупки. Има само седмични, месечни и годишни. Като годишната важи за календарна година, а другите две – от дата до дата. Цените са така измислени, че всеки да си взима годишна – пък пътуващите рядко са тотално прецакани. Както с цените, така и със сроковете на валидност. Щом годишната е 67лв, значи седмичната трябва да е лев и нещо. И да има дневна и тя да е съответно 20 стотинки. Да, ама не. След цялото това обикаляне, тръгнахме за Бургас и Атия към 15:30ч. Кофти – явно ще се кара на фарове на края, а като знам из гларусленд колко внимателни шофьори са…

Преди тръгване изучих картата в Интернет. Интересното е, че Google Maps настояваше да ми препоръчва път през Русалийския проход. Всъщност това е един от няколкото прохода в Стара планина, които са… кози пътеки. Минаването оттам дори и с джип било трудно, някакви хора с кросови мотори едвам го минали, та аз с Рошко ли… Добре, че порових в мрежата за тоя проход и се отказах предварително, защото ме беше изкушила идеята да минем оттам – навсякъде пишеха, че гледката била страхотна. Минахме все пак през селата, като се водехме по картата-атлас в жабката. Ако някой ви каже, че има път между Батошево и Камещица през Кастел, да знаете, че му е грешна информацията. Подминахме язовира Кастел, видяхме магаренца, кокошки, кончета и влязохме в поредното селце, където изведнъж… пътят свърши. Задънена улица, наоколо стари къщи и вили и наблизо една жена, явно виладжийка, ни видя и идва да ни каже “За Габрово ли сте? Объркали сте пътя, то на картите е сгрешено, тук път няма, не е трябвало да се забивате толкова навътре в Балкана.” Върнахме се пак покрай магаренцата, язовира и се включихме в малко по-широкия път, който ни отведе до следващото село и после на пътя за Габрово.

Габрово всеки път ме очарова автомобилно. Много по-уредено е от съседно Севлиево, а пък нали уж Севлиево беше по-богатият град, с повече инвестиции, заводи и т.н.? В Севлиево на връщане не уцелихме изобщо бензиностанция, а табелите само ни объркаха и за малко да се загубим. В Габрово е обратното – навсякъде табели към главните посоки извън града и е много трудно да се изгуби човек. Особено пък ако търси такъв основен изход, какъвто е пътят към прохода Шипка. Е, и ако вече веднъж е минавал с кола оттам, де.

Самият проход ме изненада също приятно. Отново са го ремонтирали, има нов асфалт и са още повече отбивките с пейки, дръвчета и чешмички. Поне откъм габровската страна. Пътят е затворен за камиони – всичката професионална сволоч минава вече само през Хаинбоаз (прохода на Републиката), който е най-равен и с малко завои. Живи и здрави да са – тъкмо за нормалните шофьори остава удоволствието да караме по живописните виражи през тунели от дървета и с отбивки с чешмички, но без гадните тирове.

Откъм юг беше монотонно. Краси трябваше да се премести на задната седалка, за да приспива Оги и аз останах без навигатор. Наложи се лека-полека мнението, че следващата покупка за Рошко трябва да е навигация. “Женски навигатор”, както се шегувах с Краси. Имам някакъв поглед върху тия устройства, най-вече от съветите и разясненията на Петър. Не търся нещо марково, а по-скоро колкото може по-евтино китайско устройство, на което да мога да кача всички програми, които ми допадат, а не само едната фирмена. И съответно всички и всякакви карти, които биха ми били полезни.

Иначе и на юг аборигените по морето са като на север – карат като побъркани. Регистрация “А” не отстъпва на “В” и повечето ме задминаваха и засичаха като напушени. Една много важна вметка за всички, които живеят със заблудата, че покрай морето има магистрала – пътят между Бургас и Варна НЕ Е магистрала! С едно съвсем кратко изключение на входа на Варна, но там пък е бъкано с ниски ограничения – егати магистралата. На юг от Бургас пътят продължава в едно нашенско Camino del muerte – аз стигнах само до Атия, но по на юг, при Ропотамо май, нали големият ни пързаляч беше изпопребил народа с джипа си. Целият този път трябва да се минава с повишено внимание – не се шегувам, пътят е тесен! Наистина, гледай ги как се смеят – тесен е! Още откакто стъпихме на тоя път (местното население му вика “магистралата”…), ме обзе натрапливо усещане за притиснатост, клаустрофобия някаква. Отстрани дървета, отляво мантинела, пътят е само две ленти и тези две ленти сякаш са прекалено ТЕСНИ за колите. Наистина са – просто пътните ленти са по-тесни, мамка им! Та внимавайте – там е опасно не само заради джигитите (били те локални или не), а и заради теснотията. Ограничението е 80км/ч и през километър има огромни табели, указващи, че лявата лента е забранена за автобуси и камиони. Познайте кои караха най-бързо и кои през всичките тия три седмици ни изпреварваха по няколко пъти на пътуване! Автобусите, разбира се! Караха с поне 100 или отгоре – опитах се на отиване да стоя напред пред един рейс и поддържах 90-100, но оня ме застигна в нощта и нарочно блесна с дългите, заслепи ме и ме изпревари… Това беше още едно от новите неща, които научих – явно е станало модерно като си с бърза кола, да се доближиш максимално близо до “жертвата” и малко преди изпреварването да включиш дългите светлини… Случи ми се доста пъти край морето. Много весело… нямам думи.

Открихме кв. Миньор на Атия лесно, но с квартирата се затруднихме. Обикаляхме посред нощ селото – бяхме пристигнали към 10 и половина – накрая звъняхме по телефона за упътвания “наживо”. Оги беше заспал в колата, след като бесня по магистралата около Айтос. Със Светко стояхме под уличните лампи, Краси търсеше правилното място, а откъм тъмните съседни улици и гората се чуваше вой. Дали има вълци – зачудих се, но бързо отклоних мислите към друго и показвах на Светко звездите, Млечния път и т.н. А той все обръщаше поглед към близката детска площадка и ме питаше дали ще може утре да поиграе и да се полюлее.

Ще може, разбира се. Така започна неочакваната ни ваканция.

Взе да ми липсва възможността да се виждам наживо с някои хора, да си бъбрим на кафе и после или да говорим за философията над още питиета, или пък за фотографията из улиците на града. Вярно е, че някъде откакто випускът ми завърши лека-полека започнах все по-рядко да виждам приятели. Само добавях неща към интересите си и съответно хора към компаниите — първо покрай философията, после покрай GNU/Linux, после покрай любителската фотография… И тъй като всички все работим нещо, все по-рядко се виждаме. Но пък да съм далеч географски и въпросът “абе дали да се видим с еди-кой си на кафе” да не стои изобщо — това взема да става леко досадно.

Определено усещам лиспата на кола. Все си повтарям, че ако имам удобен транспорт, няма значение къде точно живея. Най-важните хора сред приятелите ми са все още събрани в един град, но се оказва, че България не е толкова мъничка, колкото изглежда. Само като си помисля, че например в Щатите човек може да е на цяла седмица шофиране… То същото като да си тук, но без кола. “Една човешка длан”, ама друг път.

Да си съставя кратко планче. Догодина по това време да съм взел кола, която ми харесва. Да съм отишъл на поне два концерта в другия край на страната — все ще дойдат и другата година готини групи. Да съм отишъл да видя приятели някъде наоколо и да сме завели малкия на почивка. То това лято скоро ще свършва, значи ще се кара доста зимно. Без да се вманиачавам в автомобилизма, все пак “трябва да празнуваме всичките си празници” е само празно казване, ако не се събираме наистина.

В петък бяхме в Пловдив. За малко и по начин, който не очаквахме. Е, поне не съвсем — бяхме решили, че ще идем с кола, а пък то да откраднат Нисана на баща ми точно в деня, когато Краси записа час на малкия за преглед. И с автобус става, не се оплаквам. Всъщност оплаквам се, но не от пътуването, а от побърканата страна, в която живея. Където застраховането се счита за начин за борба с кражбите, а те самите са колкото може по-нагли и безнаказани. Нека някой да ми каже, че нещо в България не се краде, за да му се изсмея. Но това е друга тема, нека не пиша поредно за кражби на автомобили.

Подготвихме си малкото багажец и звъннахме на такси. Много харесвам таксиджиите — толкова много, че все сам качвам и свалям багажа си, само и само да не ги изтормозя милите. Видях, че и този път няма да ми се помогне и под окуражаващите възгласи “дай, дай че стане, има место” над рамото ми сместих сгънатата количка.

Автогарата е приветливо място, но само ако човек идва от затворнически лагер със строг режим. Досега, при всичките ми посещения на тази частна градска забележителност, построена на общинска земя и сигурно с общински пари, не съм срещнал приветлив и учтив служител. Може би съществуват, не зная. Сигурно са високо интелигентен вид, щом се крият така успешно в населена градска среда. Автогарата винаги е била гъмжило от хора. Малка част от тях — пътуващи, огромна част — обслужващи. Това, което навремето в старата автогара бяха циганите със сергиите, всичките там бири-скари, панели за джиесеми и тениски на половин цена — това са днес продавачките на билети, които не знаят кога какъв рейс има (и за това някой им е виновен). Това са охранителите, за които си поредният подозрителен елемент, който може би ще си остави багажа и съответно ще е терорист. Това са мацките на гишетата за информация, където има всякаква друга, но не и актуална информация.

Автогарата е изтъкана и от други недоразумения, не само човешки. Например малко проектанти могат да намерят нужния гений в себе си, за да сложат кафенетата и районите за почивка на втория етаж, като предвидливо го отделят от първия със стръмна стълба. Нищо, че когато човек отива на автогара, най-често е с неудобен, тежък и обемист багаж — разбира се, че всеки с радост ще качи багажа си по стълбите. Недоразумение е и да сложиш общо 5-6 врати за влизане и излизане, но за удобство на пътниците да оставиш работещи само две-три. Нищо, че трябва да заобикалят сградата — то хем е здравословно да се ходи пеш, хем и архитектурно е така красиво решена отвън. Недоразумение е да смениш двете най-натоварени автоматични плъзгащи се врати с бутани на ръка въртящи се. Ама хората били с багаж и нямали свободни ръце — чудо голямо, всеки трябва да се радва — нищо чудно да е пак нещо, свързано с тероризма. Родните мерки срещу тероризма (всъщност далеч не родните само) приличат на ония стари начини за ловене на лъв, дето ги пишеше във “Физиците продължават да се шегуват”.

Предния път излизам, мъкнещ куфарите на тъща ми, от една от страничните врати и се запътвам към най-близкото такси. А оня идиот вътре ми вика “отпред, на първото такси, такъв е редът”. Централната врата е затворена за ремонт (както в петък разбрах, за смяна с въртяща се), аз и другите пътници сме с много багаж, до първата кола има двайсетина метра — но по принцип идиотите не се интересуват от такива подробности.

Нейсе, качихме се в рейса. Мернах през стъклото нещо, което напомняше на един пловдивчанин, дето се прави на философ и блогър, но и да съм, и да не съм се припознал, вероятно се е качил на втория етаж. Да, падна ни се двуетажен.

Бебо спа почти през целия път, само докато излезем от София се въртеше, сочеше с пръстче и говореше нещо. София е задръстена и това не е защото има прекалено много задръстени хора (не че то не е вярно, просто не е това причината). Бойко Борисов прави ремонти винаги в най-подходящото време… за него, явно. Преди първо само миеха улиците, после разчистваха центъра за все по-често идващите величия (кой иска тия величия в града ни, вие искате ли ги, ами защо тогава изобщо идват, да им се не види?). После почнаха с ремонтите — идеалното време за ремонти в София е след големи празници и преди големите отпуски. Точно когато има най-много хора в града. И правилно — иначе, ако ремонтират по Великден или през юли и август, кой ще види? Нали трябва електоратът да забележи и да отбележи, че се работи усилено за благото му.

——

Такситата в Пловдив са нечовешко скъпи. Сега разбирам защо софийските им събратя все мрънкат че им били ниски таксите. Просто са се возили на пловдивски. Лев и половина на километър, начална такса над 70 стотинки… останалото се уплаших да гледам, но пък веднага забелязах как таксиметърът се върти като побеснял, и то при ниска скорост. Веднага се сетих за мутренските времена, когато такситата масово си “помпаха” таксиметрите. То не че и днес не го правят, но тогава нямаха срама. С две думи — десет лева за пет минути, ей на това му викам скъпо платен труд. А, и да не каже някой, че то скъпо, ама нямат клиенти. Особено в Пловдив. То не е панаир, то не е стар град, то не е най-естествена трудност за вървене пеш и ориентиране, с тази река по средата.

За сметка на това на връщане към автогарата решихме да се разходим пеша. Аз все се мисля за от тия с много доброто чувство за ориентиране, но пък то как стана, че обърках “Руски” с “Вазов” и падна едно вървене в жегите… А жегата в равнината е нещо съвсем друго.

Готиното беше, че Светли се кефеше почти през цялото време. Той обича да “кара количка” — наведен напред, седнал в края й да сочи на различни страни и да говори разни бебешорски работи. Катерихме се и из Бунарджика, но все пак сигурно е цвете в сравнение с подобна разходка из Търнов. Не че не харесвам Търново, напротив — абе всички градове са готини, само понякога пътуването до тях и намирането на място за спане може да е проблемно. Иначе всички са ок.

Седнахме в един китайски, не бяхме го правили от много отдавна. Намерихме такъв с маси на тротоара, затова решихме, че ще е добра идея. Да вкарвам бебе с количка в някакво тясно ресторантско помещение не е от представите ми за добър следобед. Лошата страна включваше много шум от булеварда, но пък си похапнахме. Откакто Каладан преди време почна да ни събира екипа на “GNOME на български” в китайски ресторанти (a.k.a. “китайчета”) и ме открехна на супите там, всеки път се изкушавам да опитам супа. Най-често е люто-киселата, май тя най-много ми харесва. Откритието е, че люто-киселата супа винаги се прави по еднакъв начин в конкретния ресторант, но винаги е различна в различните ресторанти. Тазпетъчният ни експеримент потвърди наблюдението. Не ни хареса много, беше малко по-рядка, отколкото изисква приличието, но компенсираше с богат и продължителен следвкус на кисело и люто. Особено лютото си беше доста следвкусно — спрях да сълзя и подсмърчам чак по някое време в рейса за София.

——

Не бяхме ходили в Пловдив откъм тази страна. Хареса ни, макар че за такива геройства следващия път ще си трябва автомобил. Не видяхме Пловдив, какъвто ние си го знаем — със стария град, калдъръмите, “Джумаята”, котките там, “Конюшните на царя”, малките хотелчета и градския парк, “Пожарната”, “Лимонциум”. Но пък всъщност какво знаем ние за Пловдив, дето ходим там веднъж на високосна…

Върнахме се вкъщи и се надявах да успея един ден след това да прекарам в ползотворно и здравословно мързелуване. Но не успях и отново прекарах почивния ден в излишни тревоги. Сега вече работната седмица ме понесе наново. А моето работене точно сега е такова, че само аз виждам резултата и когато имам трудности и някоя част от програмирането просто не става или пък нещо малко е сбъркано или пък чисто и просто ми е омръзнало да преглеждам все едно и също място за грешката, тогава хич не е приятно, да не говорим за удовлетворяващо.

Оправям се лека-полека с такива работни грижи, но си трябват повече ходения до Пловдив, това поне си припомних за пореден път. Не бих го сменил с родната ми София, особено когато днес е станал по-претоварен и от нея и с малките си улички, запълнени догоре с автомобили хич не е привлекателна гледка. Нещо такова стана и с морските градове, но там поне има временна оправия — ходи се зимно време, извън сезона. А пък Пловдив си няма сезон, нали не е курортен — та общо взето сложно изглежда.

——

Ако стане нетърпимо на повечето места, има решение — Канада или Австралия. За Канада ще знам и двата езика, което сто на сто ще е предимство пред жителите на Отава. За които полу на шега се казва, че са все от другаде и странните, чужденците в Отава са хората родом от там. За Австралия — или нищо, или добро, или направо ще питам Яската Захариев. Той ще знае и за бирата, и за виното, и за страстта на оситата към залаганията. Пък и двете места са достатъчно далеч от България, за да има грамотни проектанти на автогари, нали? ;)