Arcane Lore

Цял месец без нищо в блога. Какво правя ли? Ами оцелявам някак – сега съм в Троян, вече две-три седмици при тъщата и в къщата без интернет. Така де, блок на главната – то де да беше къща с двор. По този повод – неизвестен съседе, дето си оставил отворена точка, благодаря ти! Е, то или е рутер на човек, или е някакъв служебен рутер на доставчик, не знам. Признавам си без бой, че преслушвах наоколо за шифрирана с WEP точка, която да кракна, но нямаше. Та затова когато успявам да се свържа, значи съм на кухненската маса, откъдето се достига тая въпросната отворената точка. Неудобно място, нерядко мирише на манджи, а и заради навика на тъщата да се проветрява през кухнята, през единствения прозорец без комарник, често има и мухи. Присещам се за село, за летата с баба, за мириса на сено и за този на дивите ягоди, за другата ми баба и дядо, за магарето им, кокошките и тем подобни и най-вече за мухите в стаите. Тогава бабите ми с два-три замаха с кърпа изгонваха мухите, за да може моя милост детето да поспинка следобед на прохладно и без да ме гъделичкат гадните инсекти. Сега оценявам поредното майсторство на баба ми – аз пробвах да ги гоня тия хубостници тука с кърпа, ама не става. Нищо де – сега ги няма, сигурно заради бурите и пороите тия дни (по-скоро тия нощи).

——

Работя по статии по темата на дисертацията ми. Ще ми трябват, ако искам да завърша, а и изписването на тия неща ще ми помогне за самия текст. Засега съм до под една крива круша насред нивата, но нещата напредват. Изписването на самия текст никога не ми е било силната страна, имам предвид че повечето работа върша наум. Прехвърлям всякакви идеи, опитвам се да запомня някои, да комбинирам други и при възможност гледам да чета нови неща по темата, пък дори и да не са съвсем научни. Тя и темата е малко странна за по-типичните учени – пиша за социалните мрежи в Интернет, така че хем имам много материал за четене и обмисляне, хем 99% е журналистическа плява на деня. За щастие вече имам достатъчно тренинг да отсявам глупостите още при отваряне на текста.

——

Иначе точно тия години и особено тази година много интересни неща стават именно в социалните мрежи. Не, нямам предвид жълти новини от сорта на Гугъл Плюс и подобни – интересни идеи се осъществяват, интересни общи посоки се следват. Последното нещо, което ми направи впечатление точно днес, беше Novacut. Мисля, че съм чувал за тях и преди, но сега съвсем сериозно се заемат да направят свободен разпределен редактор на видео. Споделена обработка между два края на света, в реално (или най-близкото до реалното) време. Идеята принципно изобщо не е нова, аз имам една подобна от вече много години (не точно за видео), но не съм и помислял да я направя. Нито имам парите, нито времето. Но явно времето за такива идеи е дошло.

Споменах Google+, та да си кажа – хора, моля ви много, не ме добавяйте в “кръговете” си. Не смятам да се задържам. Ако някой се интересува от мой социален профил, който смятам да задържа и поддържам – ето. Преди около месец получих покана за Google+ (мерси, Емо, а ти ако решиш виж моята покана за Diasp.org), но нещо не съм трогнат. Ама никак. Защото:

1) В сегашния си вид (а няма никакви по-сериозни симптоми това да се промени) Google+ е поредната затворена система. Не конкурира Facebook принципно, а само формално. С други думи – същото като Facebook е, само че на друга компания. Стара песен на нов глас. Е, мерси! Няма възможност за взаимовръзка с други, отворени системи за социални мрежи (Diaspora, Friendika, StatusNet, Appleseed). Нещо повече – даже няма възможност за добавяне на “свързани профили” от тези системи в профила на Гугъл. Има само за неща като LinkedIn, Twitter, Facebook – ами да, съвсем същите като тях са и Google. Вярно, има “data liberation”, през което може да се изнася архив на личните данни. Но това не е същото. Ама съвсем не е същото. И не е достатъчно.

2) Дизайнът на Google+, новият дизайн на целия Гугъл. С тая тънка черна лента горе, с разположението на аватара, даже с шрифтовете и ефектите – прекалено много напомня на дизайна на Diaspora. Гугъл разработват корпоративно, с фирмена тайна и закрито. Diaspora е свободен софтуер, разработван публично от общност в мрежата. Хайде сега от три пъти да познаем кой от кого е крал! Не че е нещо много, но оставя лош вкус в устата. Е пак не, мерси, Google!

2б) А, за малко да забравя – прехвалената концепция на Гугъл Плюс за “кръгове” ми напомня прекалено много за “аспектите” в Diaspora. Вярно, с малко повече шарения и лъскавини – премигвания, завлачвания, не знам си какво. Но самият факт, че са откраднали (или, както се шегуват тук-там из мрежата, “вдъхновили са се”) от свободна и разпределена система, за да направят несвободна и централизирана такава е отвратителен. И лично за мен е достатъчна причина да стоя далече. Препоръчвам и на вас – ако цените мрежите заради възможността за споделяне и откриване на неща, а не само заради първичния кеф да сте част от “snowball effect-а” на силните на деня, влезте в някоя от “шушулките” на Diaspora или инсталациите на Friendika. След време и Google, и Facebook ще трябва да се отворят към обща разпределена мрежа или да умрат. Може времето да е доста, както доказва Twitter с неистовото си оцеляване. Но със сигурност ще има взаимосвързаност, в самото определение за социална мрежа си е. Но това е след време, не сега – сега Google+ е просто поредният “closed silo”.

——

Иначе съм добре. Или почти. Или как се казваше – “добре съм, но ще се оправя”. Докато все още съм зачислен като докторант, парите са огромен проблем. Колата също има някакви грижи. Минах ГТП, но аз си й знам кусурите. Тук в Троян, скоро след пристигането ни, свалих предно ляво колело, за да започна да сменям маншона на външното каре. Миналата година скъсах и смених десния, сега скъсах левия и понеже вече знам как се прави… Но видях по спирачния диск някакви петна, черти. Не излизат при търкане с ръка, но и не се закачат с нокът. Уплаших се да не са пукнатини. Дискът е стар, отпреди да взема колата, а тогава е била юркана много явно и дисковете са с голям ръб, може би на границата на допуска за дебелина. Още миналата година взех нови дискове – предни вентилирани, за Rover 200RF, но когато с брат ми опитахме да ги сменим се оказа, че новите дискове (уж по каталог точно като за колата) са по-“дълбоки” с около милиметър. И при монтиране опират и блокират в спирачните апарати.

Спасението е или подложки (стоманени фланци) под дисковете, между тях и главината, или изстъргване на спирачните апарати, за да легнат добре на новите дискове. Третият вариант е стържене на самите дискове, но хич не ми допада. Диск, който явно е правен в китайско мазе (навремето им викахме “турски балкони”, но сега нали не са “турски”, а “китайски” ментетата), при това вентилиран диск, не ми е приятно да давам да го престъргват. Кой знае как, колко и от коя страна да се отнеме? Явно ще е с подложки.

Но тук нямам как. А и дисковете са в София, не тук. По-опасното е това напукване. Ако е напукване. Може ABS-ът да е насложил някакви шарки от праха от накладките при силни спирания. Аз не натискам спирачка почти хич, но на ГТП-то ме караха да натискам до ламарината и то доста пъти. Дано е от това. Че напукването е много опасно – не се знае кога и как може да се отчупи парче и или да заседне в апарата и моментално да блокира колелото, или да изхвърчи навън и да пробие колата в някоя посока. И двата варианта са много опасни и опасността расте със скоростта. Казаха ми два трика за проверка дали са пукнатини: 1) Слага се боя за яйца и ако се оцвети “на пукнатини”, значи е влязла навътре и наистина са пукнатини. Ако се отмие и размаже – значи не са. 2) Сваля се дискът, почуква се с гаечния ключ и ако потропва “на кухо”, значи наистина са пукнатини. Ако звъни като камбана – значи не са.

——

Надявам се да започна отдалечена работа, но май няма изгледи докато съм докторант. Мислех, че миналата година е била тежка финансово, но се оказа детска игра в сравнение с тази. Пари за нищо така и така няма. Вече прекалено често взехме да се учудваме на себе си как изобщо оцеляваме. За Светко пък годината е интересна, защото твърди, че вече не го е страх от морските вълни и чака да го заведем. Кой знае дали изобщо ще можем, де. На нас ни се ходи в Ахтопол, щото не сме ходили от години там, а ни беше готино море навремето. На Светко му се ходи в Шкорпиловци заради една кола със стотинки, децата, с които се беше запознал там и, вероятно, заради един огромен замък от пясък с три крепостни стени, който правихме с него на плажа. Замък от пясък, “Пясък от замъци”… трябва да се видя с Дикс тия месеци. Прослушвах пак едновремешните ни записи с групата и така ми се присвири пак. На моменти пак иска да идва май музата за стихове и текстове, а не съм писал комай откакто спряхме да свирим. Но даже и старите песни са си готини и ще е добре да ги запишем качествено. Вярно, че малко се поразпиляхме – едни във Варна, други в София, трети пък чак на о-в Реюнион… И отново се сещам за онази ми идея за софтуер… Дали пък да не обявя и аз план за такъв проект и да чакам дарения? Макар че е по-добре да измисля начин за някакви пари от проектите, които и сега движа. Хич не са малко – Свободна планета, Ново 20, ElectriClub… общо 10 или 11 някъде са и отнемат много. Крайно време е, а и сиренето хич не е без пари, колкото и да ви лъжат блог-пуристите.

Всяка вечер излизам и обикалям центъра на Троян и уличките около блока. Понякога, когато няма хора наоколо, викам Арти по име и се ослушвам. Зимата се стъмва към 5 часа, значи точно по времето, когато хората се прибират от работа аз обикалям и си търся котарака. Засега без резултат. Дано е добре.

Когато бременността на Краси с Оги понапредна, пуснахме котакчо навън. Той винаги е искал да излиза, още от съвсем малко котенце в гарсониерата в София. Джаз на Дикс, примерно, даже странеше от входната врата. А нашият само да види, че се отваря вратата и вече е “първа жичка за водичка”. Когато се прибирахме от работа, спирането с крак на процепа и внимателното отваряне и бързото затваряне на вратата си ни беше рефлекс вече.

Та пуснахме го в Троян лятото и той беше на върха на щастието. Цял ден си снове и си изследва и когато огладнее се връща при купичките си пред вратата. Бяхме му нагласили и дунапренената къщичка и се сгушваше и в нея. Съседите го познаваха и му се радваха, защото макар да е огромен, когато някой му обърне внимание, веднага започва да се умилква в краката му. Неведнъж съм виждал как спира познати и съседи на минаване, защото им е започнал да се въргаля и умилква в краката и да чака да го галят. Един път го видях в далечината как нервно снове между автомобилите на кръстовището, но съм сигурен, че много бързо се е научил как да се пази от колите.

Когато се върна след едно забягване, беше с голяма рана на гърба и дълго време го водих на превръзки, лекарката му прави шевове, инжекции. Притеснителното сега е, че точно последния път, като го видях, май пак беше с лека рана на същото място. На гърба, в основата на опашката. Котарачешка рана от котарачи бой.

Дойдохме си за малко в София в края на ноември и до началото на декември Арти беше сам. Храниха го едни съседи, бяхме им оставили храна и точни заръки. Давали са му и той си е идвал, както си трябва. Но когато ние дойдохме, вече бяхме с тъща ми. А тя не го харесва много и изобщо не одобрява гледането на котката. Не че има значение, просто се чудя дали Арти не е усетил някак, че има промяна в общото средно отношение към него.

След няколко дни изчезна и вече месец и половина не се е появявал. Вярно – точно сега са най-големите студове и ако си е намерил някъде топло местенце, или пък още повече – топла къща, където да го приберат, хич няма да е добре да се връща по студовете. Точно тогава падна един голям сняг в Троян, валя няколко дни и беше бая студено, реката замръзна. После имаше тук-там по-топлички дни, но пак си е студено.

Един от последните пъти го заварих как стои отвисоко и с интерес наблюдава едни други съседски дворни котки как ровят в кофа за боклук. Тогава леко му се възмутих, но всъщност е добре, ако се е научил да си намира сам храна. Защото като не е идвал и не се е обаждал, когато и аз, и Краси, че и Светко даже сме го викали наоколо, не е и ял от храната си. Торбичките със суха храна стоят на закачалката още.

Има няколко възможни варианта, аз оптимистично смятам, че или си е намерил местенце някъде в мазе или двор, или някой човек го е прибрал направо вкъщи за зимата. Арти си е домашна котка, винаги е живял в къща и с хора. Това, че през лятото сновеше навън и разучаваше “дивия” живот едва ли му е затрило домашните навици.

Но го чакаме. И Светко го чака, и ние двамата също. За Светко “Ати” си е синоним на котка. Е, не точно котка, а “нашето коте Ати”. :) Вярно, точно сега, с малко бебе, нямаме как да си го приберем пак. Но скоро, когато сме вече на някое наше си място, се надявам да си занесем Арти там и да му е добре.

Може би не само аз съм се чудил защо напоследък не пиша тук, но само аз имам обяснението. А и аз съм се чудил, защото нищо не ме е спирало тотално от писане. Най-често е ставало дума за постоянна преумора, засилваща се с всеки ден към края на годината. Края на годината, защото някъде около последния й месец е и последният месец на предродилното растене на братчето на Светко, второто ни дете. Да, очакваме ново бебче. Чакането беше и лесно, и не съвсем. И притеснително и трудно на моменти, и не съвсем. Може би най-изразително го преживява самият Светлин, но той, макар все по-често да му казваме, че е дете, а не бебе, си е бебе все още. Само малко пораснало, щъкащо навсякъде, говорещо и питащо и понякога плачещо и отчайващо се.

Цялото лято и есента прекарахме в Троян и ако някой реши да ме убеждава, че “мястото” е София и всичко друго е компромис, да знае, че е загубил спора предварително. Ако можехме наистина да избираме и ако всичко в България не беше толкова отвратително софияцентрично, щяхме да си идваме тук, само за да виждаме роднини и приятели. Е, не че е малко и това, но не е всепоглъщащо — животът, който се случва между тези ценни срещи е много по-спокоен, дори по-креативен и ако щете, по-качествен извън лудницата, в която от няколко години се е превърнала София.

Днес докарах в София с колата Рошко едно забележително за малък хечбек количество багаж. И Краси и Светли. Към решението да се приберем в панелната гарсониера имаше доста “за” и доста “против”. Накрая надделя някакъв наш си временен “здрав разум” и решихме бебето да се доизноси и роди в обстановката, с която бяхме свикнали през последните… колко са… 7-8 години.

Първо в поликлиниката тук отказваха да ми дадат документите на жена ми, с всичките прегледи, изследвания и т.н. за развитието на бременността. Я грипна “епидемия” имало, а трябвало лично, я не знам си какво. Без такива документи щяхме да се притесняваме повечко. Макар и болницата в Троян да е доста добра, изцяло ремонтирана и реновирана и специалистите в АГ-отделението, доколкото разбрахме, да са наистина добри, а завеждащият — може би на национално ниво.

А поликлиниката в София — първо толкова и са я преглеждали, то една консултация беше… През лятото дядото-лекар излязъл в отпуска и иди го търси. Примерно два месеца го няма никакъв. После почти всички прегледи са били от вида “я да те премерим колко тежиш” и “я да ти премерим обиколката на корема”. Шокираща разлика с консултациите при д-р Миков в частния му кабинет зад Халите, където Краси ходи предния път, със Светли. Но това вече е минало и добре, че нещата са наред.

Търсихме дълго и упорито къща или етаж от къща с двор под наем някъде в селата Герман, Панчарево, Кокаляне. Без добър резултат. Помагаха и някои приятели, търсиха и се ослушваха вместо нас. Квартира търсиха и нашите, но те все намираха някъде в града. Една къща в Кокаляне ми хареса, но беше във вилната зона и съответно доста изолирана за жена с бебе и малко дете, а и беше на ръба на финансовите ни възможности. И един апартамент в Стрелбище досами Южния парк също — но и там отпадна заради нашите представи за “нашето местенце”. Така че оставаме в гарсониерата и бебо ще види първото си “вкъщи” точно в нашата жълта стая. :)

Голямото “против” връщането, освен спокойствието и уредеността на централен Троян беше заради съседите в гарсониерата отдолу. След като два пъти момчето идва да ми прави забележки, че детето го будело, а той искал да спи до 9 часа, защото е на работа после, накрая взе да ми писва сериозно. Когато бяхме дошли за няколко дни през есента, пак за прегледи, тоя идва и ми вдига скандал, защото едва ли не “било нарочно”. Вярно, синът ни не медитира по цял ден, а си играе с играчки. Не всичките са плюшени и “звукоизолирани” и все пак вдига шум. Заспива преди 10 вечерта и се събужда около или след 8 сутринта. За мен това са т.нар. “тихи часове” — ако греша, поправете ме. Но не — “е за тебе девет шумен час ли е?”, ми се отговаря. Следва бясно тропане по тръбите на парното, думкане по тавана, по стените… Как да не се ядоса човек? Сигурно въпросният или е живял цяло детство в къща на един кат в Гоце Делчев, откъдето май е, или в средата му има обичай малките деца да се завързват или упояват, че да не вдигат шум?

В панелните блокове винаги е имало шум. И не само в панелните. Като малък всяка сутрин, докато си ядях попарата или сандвичите преди училище чувах как Дончо на съседите отдолу вика и крещи, че не иска закуска и че не иска да ходи на училище. Вярно, шумът е неприятен в града и особено в такъв истеричен град, какъвто е София напоследък, сигурно на човек му идва много да започва работния си ден със събуждане от тичане на бебешки крачета отгоре или каране на колички с маховик и тем подобни.

Решение, разбира се, има и то се казва тапи за уши. Но не мога да налагам на друг да си слага тапи, след като формално погледнато шумът идва от нашия апартамент и явно се предполага, че аз трябва да озаптявам и да контролирам изкъсо детето си. Но пък и не мога да си плюя на разбиранията и да започна тотален контрол и тормоз на сина си, да го потискам в игрите му, само заради това. А и заради каквото и да е, всъщност. :)

Така че — тук сме. Докарах с колата един голям килим от Троян и няколко пътеки и ще ги постелем, за да спират допълнително шума. Не сме взели и много шумните играчки, взехме най-вече плюшени и книжки. Дано всичко е добре.

Това е първият ни ден в София след няколкомесечно спокойствие в Троян и първият от конкретното очакване на бебето. Дано всичко около раждането, преди и след него, мине успешно и безпроблемно.

Наскоро казаха по телевизията, че някакво радио казало, че след някаква анкета ли, проучване ли, пресмятане ли, се оказало, че тази година най-добрият за живеене град бил София. Преди да успея да сдъвкам и изплюя “новината” с необоримия аргумент “телевизията умира и вече дори не измисля добре новините си”, всичко това беше повторено по друг канал. След ден бях в София и докато се тътрех в задръстването из булевардите край НДК, по радиото започнаха да нищят пак тази тема и “новината”. Уж музикално радио.

Вярно, че е чудо голямо. Предните две години “първа” била Варна, а аз не харесах последното си ходене до там, макар Варна да ми харесва от малък. За момент се зачудих как така са изпуснали поне една годинка да дадат на Пловдив — там става все по-задръстено и непоносимо по улиците. Може би трябва да си оставят лятото няколко пъти кофите пълни, че да настигнат София. И кучета да си завъдят, ама много, и да застроят всичките околни села. Да ги кръстят “квартали” и да вдигнат там “бизнес-паркове” и ”молове”.

Но темата беше за друго. Оставям пренаселването и претъпкването на София — и без това има порода хора, които необяснимо защо се дразнят, щом се споменава този проблем. Не трябвало да се говори така, то в София имало работа, винаги имало място за още население и проблемът бил другаде — я в инфраструктура, я в нещо друго. Е, сега правят инфраструктура — честити задръствания години напред заради метрото, дано после има друго оправдание за гмежта. Макар че… някои хора казват, че след 10-15 години София ще е мъртвило. Оглозгана и захвърлена да си ближе порутените блокове. Има резон, може би. Но да оставим това, наистина.

За доброто живеене. София бил добър за живеене град. Объркали сте се — София е добър за работене град. Не за живеене. Разликата е огромна, ако не я виждате, може би гледате отвътре на това работо-живеене. И виждате само картината в рамката на офисния прозорец, в който един “добър за живеене град” се разраства и свети с всички неща, които никога няма да си купите, но знаете че са там, “в наличност”. Живеенето, обаче, не се интересува от наличности, а от действия. Ако нямаш време да идеш на Витоша, кел файда, че живееш в град “в подножието на планина”. Ако всяка вечер се връщаш уморен и достигаш само до дистанционното, какво от това, че има емнайсет театъра, още толкова кина и два пъти повече музеи? Какво ти пука, че има за децата ти забавления в Южния парк, когато живееш чак до Северния (примерно), а пък утре си отрано на работа?

Никакво значение няма, разбира се. Със същия успех София можеше да е построена насред пустиня. Важното за това “добро работене” в София не е Витоша, а е Витошка. Което ми носи следната мисъл — колко добре за софианци би било да се построят някъде на майната си бизнес-паркове, молове и търговски улици, да им се прокара отдолу метро и чисто и просто хората, които живеят, за да ходят на работа, да идат там. Нищо лично, разбира се, но е много неприятно да не мога да дишам, когато се прибирам в града си. Да не мога да дишам от мърсотия, да не мога да дишам и от стрес.

Наскоро на интервю за работа бях поразен от едно от откровенията на шефа. Отдавна престанах да ходя на такива интервюта, но човекът, който ни свърза, ме беше препоръчал, пък на мен ми беше казал да ида да видя все пак. Та стоя аз с нагласа почти до последния момент, че това не е точно типичното нашенско интервю и по-скоро аз трябва да ги одобря — хората и дейностите им. И изведнъж в разговора ми се казва “А, то парите не са основното, те не са важни, важно е какво правим, работата, която планираме.” А фирмата не е излязла на пазара и “се развива” вече много време на свои издръжки. “То ако е за пари — продължава с весел тон — има всякакви начини за печеленето им, по-важна е визията на фирмата ни”.

И после при обсъждането на заплатата следваше обяснение как трябвало първоначално аз да “инвестирам в себе си”, а после накрая пък можело и съдружие. Нямам думи. Значи парите не са важни — един вид “ние ходим на работа, защото сме работохолици, не че нещо друго”. За тия неща си има специалисти, които помагат. Най-стряскащото беше, че после разбрах, че въпросният човек е точно такъв специалист — даже е бил асистент на Краси в университета.

Вече не знам кое движи това “добро живеене” в София. Мислех, че са парите, но май не са. Самото работене е — пристрастяват се хората. Не го казвам с някакъв добър смисъл, имам предвид болестно пристрастяване.

Не искам такъв живот. Бих се пристрастил към бира с приятели или към салатка и ракийка, но към стоене на бюро, пътуване сам в кола в задръстване два пъти на ден, броене на дните с “днес свърших еди-колко си процента от работата за утре” — не, мерси!

Преди време говорихме с yyovkov за нещата, които харесвам в Троян. Той подхвърли, че за мен днес Троян е това, което е бил преди 20-тина години кварталът ми в София. И е прав. Колкото и тъпи анкети ли, проучвания ли, пресмятания ли да правят от медиите, наистина най-добрият за живеене град за мен ще си остане София. Но моята София не е метрото, не е бизнес-паркът, не е поредният самовлюбен кмет. А е усещане, което днес го намирам в Троян. Ще ми се някой ден то да се върне в София, но какво пък — няма значение, има толкова по-истински градове, по-неунищожени градове. Има Париж и Дъблин, Ню Йорк и о-в Реюнион. Или пък Троян. Има всякакви места, но когато човек е превзет от матрицата “кола-офис-прозорец-кола-телевизия-сън”, няма как да усети разликата.

Един от най-страхотните ми рождени дни, със сигурност най-готиният ден наскоро. Може би заради звънливия щастлив смях на сина ми и разтапящите се пред него усмивки на мен и жена ми. Може би заради странната смесица от магията на недооцененото ни, но славно минало в краката ми, тъпчещи Царевец и постоянното ми стряскане от бутафорно укрепване и дострояване на руините с бетон, арматура, пластмаси и кабели на декоративното осветление. Може би от това, че няколко човека ми се обадиха и ме ободриха с поздравления. Може би от това, че карах колата общо няколко часа, включително в пиковия час на Търново. Голям купон е движението там, между другото — представете си задръстване, ама с баири и нанадолнища. И преди съм казвал, че обичам баирите и не вирея на равно. Но все си мислех, че всичко си има граници. ;)

Последните дни бяха кофти. Последните месеци не бяха цвете чак за мирисане. Всъщност глупости говоря — всичко около мен лека-полека става все по-добре, просто не е “добре” според някои външни критерии. Какво имам предвид — ами много неща са, но само за пример — имам много време за сина и семейството си, и понеже ми трябва за тях, го използвам, но пък нямам хич много време за докторантурата и особено за бюрокрацията там, дори и само да присъствам на заседания. И ето — нещата се нареждат, но все ме юркат да ходя и слушам административни неща, все ме юркат да пиша текстове и да си вземам изпитите. А аз 1) нямам цялото време на света, не съм студент ерген и 2) когато ме юркат, не работя. И преди съм имал проблем с това, явно хората все решават, че като юркат някого, го “стимулират” и му “помагат да развие потенциала си”. При някои действа, но при мен има обратен ефект. Да ми се каже “колко време ще ти отнеме да направиш това и това” е начин да ме откажат. Колко ми е отнело ще знам, когато го направя. А някои подхождат по обратния начин. Все едно.

Сутринта решихме да идем с колата някъде. Първата идея беше да идем заедно за храна от детската кухня, дотук нищо необичайно. После решихме да се разходим до Ловеч. Аз се ентусиазирах много, защото си представях как ще заведем Светко на кино в Ловеч, за първи път на кино. Но Краси не знаеше дали има останал киносалон там — навремето е имало, но днес… Така и не разбрахме, защото докато се чудехме, преди Ловеч свърнахме на изток към Велико Търново.

Пътят към Варна е ужасен. И брат ми каза така, когато наскоро минаха да ни видят. Всеки кара като луд по тоя път. И колкото повече се доближаваш до Варна, толкова по-лудо става движението. От София до разклона за Ловеч — по пътя, който познавам — има ненормалници, но не са чак много. По пътя за морето обаче като че ли нещо ги събира, като че ли под пътя върви голям магнит и събира всякакви боклуци в коли от наоколо, като стружки.

Ядосах се на няколко пъти, а не трябва. На два-три пъти при поредното очевидно рисковано изпреварване от някакъв “бързащ” давах в началото плавно газ — за да видя дали поне малко ще се стресне, мулето му с муле. Бързо намалявах, разбира се. На два пъти отбивах вдясно на аварийни, за да пусна завтеклата се колона бързаци, на които явно 80-90 км/ч са прекалено бавно за първокласен път. Да не говорим за многото засичания на висока скорост, двойни изпреварвания и най-омразното нещо на света — святкане на къси-дълги в огледалото и tailgating, при това при скорост около или леко над ограничението.

——

Във Велико Търново съм ходил май общо два пъти досега, като изключим още един-два пъти преминаване с рейс от морето. Като малък с нашите съм ходил на Царевец. Вторият път е, когато женихме Сашо и Ема. Навремето си спомням, че имаше доста чичковци, които дялкаха разни камъни. Явно реставрацията е била все още актуална. Не помня почти нищо, освен че беше много впечатляващо, че докато търсехме къде да паркираме, в далечината се извисяваха някакви крепостни стени и ръмеше дъжд. Църквата на върха не беше довършена, а аз бях най-силно очарован от бойниците.

Сега беше много по-различно, но сигурно е било подобно за Светлин. Изкачи целия хълм, влезе в цървата горе и после обходи и уличките край двореца и надолу. На два пъти си поиска гуши, но ни уйдиса на акъла да изкара цяла разходка без носене. Ние се уморихме, а той щурееше наоколо, сочеше с пръстче и викаше “гояаааам замък”. Говореше ни всякакви неща и всичко беше на място, не бебешко. На две годинки и половина вече говори страхотно. Добре, че беше той, иначе неуредиците и прокрадващият се кич на историческите хълмове щяха да ни развалят настроението.

Например тъпо е навсякъде да е хем достроено, хем с различни материали, хем където не се знае как е било, да е леко “фантазе”. Вярно, че много бързо след Освобождението всичките ни оцелели стари крепости са доразрушени и забравени, но не е оправдано само и само за да има туристи да се строят кули с бетонни плочи и колони, при това виждащи се. Никой не може да ме убеди, че калдъръмите, по които са препускали коне, са били такива — с разместени и разбити камъни, заляти в основата си с бетон, за да не мърдат. По такава настилка даже посетителите днес стъпват внимателно, за да не счупят крак — представете си кон, който си запазва краката по такава настилка.

Нещо друго — обезопасителните ограждения и парапети. Няма ги. Наскоро се оправдаваха по телевизията, че това било археологически паметник и не можело да се разваля визията с поставяне на парапети. Абе тия луди ли са или само се правят? Визията, а? Ами навесите тук-там и по средата заведението с цветните чадърчета, те “вписват ли се във визията”? Ами тия зелените камбани, дето са заради спектакъла май, и те ли са в унисон с археологическото? Ами безбройните лампи из руините, монтирани на не съвсем “скрити” места? Ами кабелите и тръбите, които на места съвсем нангажиращо си пресичат пътеките? Имаше и един автомобил, пакрикан край църквата, май на художника, който там си продаваше графиките — и той “визуално унисонно”.

А опасни места има много, не се майтапя. Най-нормалното е да се постави ненабиваща се на очи, но здрава и сигурна защита за хората. Навсякъде така се прави, никой не се оправдава с “визията”, щом става дума за безопасност.

В “църквата” не дават да се снима, ако не си платиш отделна такса. Явно защото великите творби вътре са прекалено гениални и в същото време скъпи, иначе не си го обяснявам. Църквата е изцяло реконструкция, доколкото знам е “свободно разсъждение на тема” и вътрешността й също е измисляна. Ако не се лъжа, оригинални са само основите й. Но е друго да има “старини” на баира — след като преди век — век и половина си порутваме и без това малкото оцеляло от крепостите за нови строежи и потрошаваме камъните за чакъл за железопътните линии и мраморите стриваме за хоросан, днес вече е модерно да правим “възстановки”. Нищо лошо. Навремето не са мислели за тези “старини” по същия начин, както днес. Днес е ценно друго. Но нека все пак поне не се виждат бетонните плочи, че за смях ставаме…

Чудих се дали и на кого да се обадя. В Търново познавам Ема и Сашо, но те рядко са там, а и като са там, не са в града, а наблизо. Наскоро минаха да ни видят, щеше да е готино да “върнем” гостито, но остана за друг път. Единственият друг, когото можех да потърся, е Бого Шопов. Щеше да е готино да обсъдим над чаши с бира всякакви неща, включително метъл, авторско право и пиратска партия. Но нямаше да има никакво време и не се обадих на никого.

На връщане пак оцеляхме в трафика на лудите и понеже Светко пак по някое време заспа, решихме да не спираме и направо да се приберем. Странното с крайпътните местенца за почивка е, че докато успееш да разгледаш и да решиш дали ти допада или не и вече си го отминал. А за следващото още нямаш мнение и не можеш да спреш предварително. Е, вариант е да спираме на всяка чешмичка и всяко кръчме, докато си изберем някое, но така май си е уморително.

Мен малко ме болеше главата към края на пътуването. Основната причина е в идиотите, които успяха да ме ядосат на един-два пъти. Но и климатикът има пръст — трябва да запомня при по-дълъг път да затварям духалките пред мен или поне да ги насочвам встрани. Готино е вън да е жега, а вътре да ти вее хлад леко в лицето, но прекаленото е зле за главобола.

——

После паркирахме колата и ядохме шопска салата и пържени картофки, тоест Светли основно ги яде. Аз пих бира за мое си здраве, а на всички препоръчвам заради нечовешки бавното обслужване да избягват пицарията на центъра на Троян, тази точно срещу пощата.

Вкъщи имахме вечеря и много детски занимавки с бишкотената торта с крем, търсене на свещи, снимки, бенгалски огън, подаръчета, разпиляване и събиране на цяла кутийка кибрит, бъркане с пръсти в тортата. Какво ли не. Отворих едно отдавна залежаващо магарешко мляко и пих от него. И Краси пи малко, с нея пи и бебето. Досега сме го пазили от такива гуляи, но вече е по-голямо и една глътка мама може да си позволи. Виното на нас ни хареса, а то как го е усетило ще го питаме през декември. А, и Светко пи — водичка в чаша. Вече започна да казва “вода” вместо така сладкото “дува”. Както спря да ми казва на мен “тита”. Расте, милият.

И той, и аз… 33 — така добре помня времето, когато и 25 ми се струваше ужасно “средна възраст”. После трябваше да се “примиря” с 30-така, а сега и това ми идва до главата… Всъщност няма значение, това са само някакви си числа. Статистика за енергото, НОИ и полицията. Истински важното е как и на каква възраст се чувствам. От какво се засмивам, кое ме ядосва, кое не мога да търпя и без кое не мога. Всичко друго са подробности за тези, които им обръщат внимание. :) Честит рожден ден и на вас!