Arcane Lore

Блогът ми стана на осем години – какво трябва да е това, втори клас? Все едно беше вчера студеният януари 2004г., когато на работа в енергото качих на видим отвън сървър Blosxom и му насочих безплатен поддомейн. Известно време след това си напазарувах lindeas.com, а известно време пък преди това – трябва да е било в късните месеци на 2003-та може би – си обсъждах с Йовко, Калоян, Роси, Пейо и другите разни неща за това чудо блоговете. Те си направиха, после по някое време реших и аз. На една от първите срещи на тогавашното бъдещо сдружение за свободен софтуер в Пловдив разпалено разправях на Дончо и Владо какво точно е trackback и каква е разликата с pingback и linkback, как обсъждането може да става разпределено, да се разклонява… Търсех философски основи на всичкото и донякъде май ги намирах – обяснението куцаше, но какво пък. ;)

едно, две, три, четири, пет, шест, седем

През годините съм писал доста за отношението ми към блогването (или бложенето – последно наложи ли се или не?), понякога съм сливал рождения ден на блога с новогодишна равносметка – че така и така все не ми е оставало достатъчно време за отделно и/или често писане и по традиция съм смесвал. Имах (е, имам и сега, де) отделен етикет “разхвърляно” в блога, където е… разхвърляно.

Мисля, че разбирам защо все ми се пише, пък все не намирам време. Не се отказвам от блогването, но все не мога да напиша всичко. Може би просто с времето и особено по някои теми (политика, философия) започнах да пиша дълго. А това пречи. Не, то си е хубаво, даже си е супер, когато се получава, но пречи на честото писане. Затова 140-те знака в identica ми идват така добре. Или пък микроблогът тук, в сайта – с малко думи гледаш да кажеш ясно едно, а не десет неща. Просто казваш десет пъти и готово. ;)

От друга страна – блогът ми, както казах в началото, е бележник, а не дневник. Така че няма проблем. Важното е да имам какво да казвам. Жалко само за многото пъти, когато ми се е искало да пиша, а съм нямал начин – я време, я сили. Както сега, с новата ми работа – нямам кога да си отворя лаптопа вкъщи и все служебния монитор гледам, все за служебни цели… Както и доскоро, с дисертацията ми (която е тема с продължение, така че ще ви “досаждам” с текстове през годината, надявам се).

Новините около мен – и много, и никакви са. Трябва да пиша отделно. Имам страшно много неща за уточняване в живота си, в плановете си, дори в ежедневието – всъщност особено в ежедневието, щото ходене на работа в другия край на града след няколко години свободна практика са голяма тежест. Ще ме разбере, който е бил на свободна практика и знае как се свиква после с офис…

Тези дни в Щатите опитват да сложат ръка на Интернет. В CERN се надбягват със светлината, американците тръгнаха към Марс, а на мен ми се иска да имам свободното време като растат децата ми, да играя на смислени и ентусиазиращи игри с тях – например да пуснем самоделен балон в стратосферата, защо пък не и да сме от първите, самоделно и любителски извели полезен товар в стабилна стационарна орбита. Да печатаме и сканираме триизмерно и да им предам очевидното откритие, че всички имаме подкрепата да сме свързани и свободата да сме независими. Да започна да правя неща с arduino, да подготвям електромобилна конверсия на Рошко, да започна да уча някой екзотичен език – компютърен имам предвид, но сега като се замисля… защо не и говорим. Тъкмо да си обновя не-английските езици, че ако току-виж се обадят от CERN…

Не са много неща за човек с ентусиазъм и свободно време. Даже малко са – имам още доста, но е ясна идеята и с тези. Но лошото е, че не съм нито с ентусиазъм, нито със свободно време. Нека това да си пожелая за новата година – ентусиазъм и свободно време. Добро начало са за пътя към смислена и ценна работа и богато, пълно прекарано свободно време. Лошото е, че двете неща са свързани – като нямам грам свободно време, какъв ентусиазъм ме гони? Нищо – нали пожеланията са за неизпълнени неща, затова – ентусиазъм и свободно време, нали чу, Дядоколеданаблоговете? И, разбира се, вкъщи да сме живи-здрави – това е с дребния шрифт, допълнително обвързващо споразумение.

Честита нова година на всички! Както си казахме наскоро – остават още 11 месеца и нещо, докато хората престанат постоянно да говорят за маите.

Последните седмици ми донесоха доста промени. Опитвам се да се променя и аз, да съм в крак с нещата, но е трудно – промените са големи и все още са ми някак “външни”. Лични и работни – дисертацията я слагам към работните. Личните ги приемам и преживявам вътрешно, но си е тежко и трудно, няма как. Работните ми стоят все още леко встрани, като че ли ме чакат да се успокоя, да си вляза в релсите и чак тогава ще почукат с пръст по каската “ей, ами ние?”. На всичкото отгоре работните промени донесоха със себе си и още лични неща за донагласяне. Като например да не мога да виждам децата през деня и вечер като се прибирам да се надпреварват кой първи да ме посрещне на вратата и после цяла вечер да са нервни и да плачат – единият че не е дошъл първи, а другият защото брат му плаче…

Но не е лошо. Не се оплаквам, по-скоро ми е едно такова странно и различно. Трудно, но не неприятно. Потиснато, но не от отчаяние, а от скоростта на промените. Конкретно? Ами конкретно – започнах работа на пълен ден в другия край на града. Колегите са готини, длъжността ми пасва (сървъри линукски). Точно когато се готвех да ида на следващата сутрин за първия работен ден, видях че Nick е писал за новата си фирма. Е, Opencode не е като IBM, но се надявам да ми пасне. Беше и най-доброто предложение (в тоя ред на мисли, Globul, много сте несериозни!). Засега трудността ми е битова – ставане, пътуване и т.н. За капак и сега нали са най-кратките дни и се стъмва цял час преди да тръгна. Но и това ще мине. ;)

Да дисертацията? Ами дисертацията върви, мерси. Засега е 60% готова. Или малко повече. Оставащите 60-тина страници са все още в насипна форма – записки, бележки, цитати, адреси, идеи и т.н. Планът за тях е подготвен, нещата са разпределени по подточки и с библиография – остава да ги впиша в текст, като готовите 60%. След това имам няколко редакции на спокойна глава, че ми се иска текстът да се чете плавно и да е разбираем. Поставената крайна цел е краят на месеца. Което значи, че тия последни редакции и дописвания ще са след работа, преди да заспя от умора.

——

И още нещо, което си е най-интересното и затова го оставих за накрая. Ето няколко върло добри бири и една каменица (натиснете на снимката за по-голям размер). Отляво надясно, нали сме си европейци:

Два пъти Stephans Brau, мътна (нефилтрирана) бяла (пшеничена) бира 5.3%. Hefeweizen hefetrüb (бяла бира с дрожди). Немска бира, пише че се бутилира в Германия, за Кауфланд. Номинирам я за откритието на сезона – много добра бира за цената си (към 1.50лв. в Кауфланд), с плътен вкус, некисела и съвсем леко сладка, като пшеничените бири. Най-силно алкохолната от тия на снимката е, но хич не напива като нашенските наливни с консерванти и спирт.

Два пъти OeTtinger Hefeweissbier Naturtrüb 4.9%. Пак немска, мътна бяла бира, не кауфландска – има я в доста магазини, във Фантастико със сигурност. Освен това я сервират с кенчето в О’Шипка и то на супер яка цена, почти като от магазина. Има я и в Халбите, но на двойна цена. Та в магазина беше пак към лев и половина. И тя е номинация за сезона – плътен вкус и за разлика от Щефансбрау-то има по-силно изразен плодов послевкус. На мен ми напомня леко портокалов вкус, но не кисел, а сладък – нещо като портокал с банан. Навремето при правенето на такива бири са се докарвали плодови аромати, със или без това да е било търсена цел. А и то е вкус, който е съвсем лек и трудно се улавя, ако не го търсите и се усеща чак след преглъщане. Ойтингер-ът е готина бира, даже смятам тия дни след работа да свърна в близкото Фантастико и да се почерпя за вечеря.

Бялата мишка в средата е играчката, която Светко ми остави, когато заминаваха за Троян и ми каза да нося на врата си и да се грижа през цялото време за нея. Та ето го мишокът, сред бири – кой като него.

Вдясно следва Stepnahs Brau Shwarzbier 4.8%. Пак Щефансбрау, от Кауфланд, пак на подобна цена – лев и нещо. Без да е нещо много особено, ми хареса. Типично филтрирано тъмно пиво, ароматът е леко карамелен, не кисел и цялата бира е плътна, не водниста като някои масови наливни тъмни у нас. Ако пия тъмно тая зима, нещо такова ще е.

После Kaltenberg Pils 4.8% – типично пилзенско (филтрирано) пиво. Всъщност си е Болярка. Макар че Болярка не е каквото беше навремето. Нашенска бира, но със съжаление добавям “нищо особено”. Няма да я забележа сигурно следващия път на рафтовете в магазина.

Последното, в ъгъла да се срамува, е Kamenitza Пшенично 5%. Един от актуалните родни опити да се прави мътна бяла бира. Другият опит е Болярка Вайс, нея не съм я пробвал още. Но като знам Каменицата… Мнението ми е тук. С две думи Каменица Пшенично е “нищо особено”. Даже по-лошо – не е хубава. Някои може да обяснят, че воднистият вкус, киселата жилка и липсата на по-сериозна утайка се дължи на добавките – които в Пшенично са царевичен грис и кориандър – но не вярвам аз, мълчи и стадионът. Просто не е добра бира. Цвик с лимонтузу.

Та тези бири на снимката… сигурно се чудите защо така съм ги събрал? Те са бирените представители на вдъхновението за работата по дисертацията миналия месец. За този месец няма да има такава щафета сигурно – ако пия по едно вечер след работа, или няма да пиша нищо, или писането ще е толкова късно, че няма да мога да се събуждам на сутринта.

Наздраве! Препоръчвам двете бели и тъмното. Само не да не ги изкупите, ей! Ще се презапася аз за уикенда, за всеки случай. ;)

Онзи ден си взех новите очила. Два дни отлагам да пиша за това, а ми се искаше още същата вечер. Но пък как да пиша, като ми е толкова въздушно, приповдигнато и – ако щете вярвайте – сякаш не ме боли глава. :) Да, два дни все чакам да се върне онази тъпа, потискана болка в и зад очите, но я няма. Е, ядосах се днес на децата, че пак дивяха като стадо маймуни, но се спрях по едно време и се зачудих какво е различното. Друг път явно болката от напрежението в очите е така потискана, че най-малкият друг стрес пренасочва вниманието ми и болката се “отключва”. А сега даже се развеселих и си казах, че то май няма смисъл да се ядосвам, щом даже не ме боли и глава. Бях забравил какво е усещането. Преди една година си загубих очилата на детската площадка, а и преди това имах лек дискомфорт с тях (седем години от прегледа са много време). И през цялото време очите са се опитвали да компенсират. А астигматизъм на практика не се компенсира изцяло – то си е вид загуба на данни при преноса и колкото и обработки да прави централният процесор, картината е невъзстановима. Невъзвратима обработка със загуби.

Причината за отлагането е банална – не ме питайте, не ми се говори. Тези дни Краси провери в сайта на оптиката, където съм си правил предните очила и видяхме тлъста отстъпка “до 50%”, която изтичаше до ден-два. Е, оказа се, че накрая отстъпката ми е само 30% на стъклата и 10% на рамката, но нали стана.

Най-близкият ми магазин на Joy Optics беше в Кауфланд и отидох там. Една баба с очила ме прегледа и даже взе да ми обяснява принципите на ортоптиката, докато аз се опитвах наум да прелиствам спомените от уроците по физика в училище. Много съм доволен от лекарката, очилата са ми съвсем по мярка. Не бих казал, че мацките, дето висят отпред и продават, вършат също толкова добра работа. Но да не си развалям доброто впечатление – важното е, че взех правилна рецепта с добри рамки и стъкла. Стъклата бяха от най-евтините поликарбонатни и антирефлексни, колкото и да ме убеждаваха да съм си вземел от най-скъпите. Рамки също сам си харесах, макар една да ми мрънкаше, че еди-кои си (няколко пъти по-скъпи, разбира се) били по-хубави. Ами хем не ми харесва как стоят, хем са ми скъпи – оная не, пак ми вади други от скъпия край на витрината. Аман! Като разбраха, че по цял ден съм на компютър и че съм “програмист”, взеха да се прескачат да ми пробутват най-скъпото. Без майтап! Вярно е, че в тоя бранш се взимат много големи за стандарта ни заплати, но аз съм беден докторант, останал без поръчки за сайтове (донякъде по своя воля, защото вече не трая крайните клиенти) и прекалено често буквално (почти) без пари. Важното е, че не ми стана кофти, нито се притесних – просто им казах “ето тия рамки, с най-евтините от по-хубавите стъкла” и това е.

Това беше преди седмица, а онзи ден ходих със Светко да си взема готовите цаки. Той беше очарован, защото рядко вече го водим в големи магазини, пък много обича да седи в количката, да зяпа всякакви неща наоколо и да си избира кое точно иска да му се купи. Успешно взехме две-три лакомства и една играчка. Не се залъгвайте да взимате едни големи пластмасови яйца “EGGO” – вътре има нещо LEGO-подобно в една от десет бройки, останалите са с някакви измислени полу-непотребни дрънкулки. Не виждам смисъл, при условие, че има малки оригинални LEGO-та от по 15-тина лева, които са супер и са си истинско лего, качествено изработено – а тия в EGGO са от друга пластмаса, с по-голям допуск в размерите, не винаги щракват… абе не си струва!

При получаването Светко, седнал в огромната количка, се оглежда с интерес и ми казва “ей, този магазин много хубав, бе!”. “Мда, защото дават очила без парички, нали?” “Да!” Когато питах дали има някакъв калъф, понеже ще шофирам и не искам веднага да ги слагам, веднага отвърнаха “О, няма да шофирате с очила!” Зачудих се защо така категорично, после рових в мрежата и не намерих нищо принципно против шофирането с очила. Някой да знае за такова правило? Че аз с очила виждам по-добре, а при шофирането it’s the whole point – затова зрящите, а не слепите не карат коли. След това карах, де – и си е много добре, сто пъти по-добре от преди без очилата и с болката.

Не на последно място – виждам много по-добре. Бях забравил как е, мина доста време от предните очила. Виждам листата на дърветата и то доста надалече – от седмия етаж виждам чак в съседния квартал точиците в короните на дърветата. А за работата с монитор нямам думи – мога отново да си стоя повече от половин час, без да се уморявам и да ми се приспива. А, споменах ли, че не ме боли глава? :)

Наскоро казаха по телевизията, че някакво радио казало, че след някаква анкета ли, проучване ли, пресмятане ли, се оказало, че тази година най-добрият за живеене град бил София. Преди да успея да сдъвкам и изплюя “новината” с необоримия аргумент “телевизията умира и вече дори не измисля добре новините си”, всичко това беше повторено по друг канал. След ден бях в София и докато се тътрех в задръстването из булевардите край НДК, по радиото започнаха да нищят пак тази тема и “новината”. Уж музикално радио.

Вярно, че е чудо голямо. Предните две години “първа” била Варна, а аз не харесах последното си ходене до там, макар Варна да ми харесва от малък. За момент се зачудих как така са изпуснали поне една годинка да дадат на Пловдив — там става все по-задръстено и непоносимо по улиците. Може би трябва да си оставят лятото няколко пъти кофите пълни, че да настигнат София. И кучета да си завъдят, ама много, и да застроят всичките околни села. Да ги кръстят “квартали” и да вдигнат там “бизнес-паркове” и ”молове”.

Но темата беше за друго. Оставям пренаселването и претъпкването на София — и без това има порода хора, които необяснимо защо се дразнят, щом се споменава този проблем. Не трябвало да се говори така, то в София имало работа, винаги имало място за още население и проблемът бил другаде — я в инфраструктура, я в нещо друго. Е, сега правят инфраструктура — честити задръствания години напред заради метрото, дано после има друго оправдание за гмежта. Макар че… някои хора казват, че след 10-15 години София ще е мъртвило. Оглозгана и захвърлена да си ближе порутените блокове. Има резон, може би. Но да оставим това, наистина.

За доброто живеене. София бил добър за живеене град. Объркали сте се — София е добър за работене град. Не за живеене. Разликата е огромна, ако не я виждате, може би гледате отвътре на това работо-живеене. И виждате само картината в рамката на офисния прозорец, в който един “добър за живеене град” се разраства и свети с всички неща, които никога няма да си купите, но знаете че са там, “в наличност”. Живеенето, обаче, не се интересува от наличности, а от действия. Ако нямаш време да идеш на Витоша, кел файда, че живееш в град “в подножието на планина”. Ако всяка вечер се връщаш уморен и достигаш само до дистанционното, какво от това, че има емнайсет театъра, още толкова кина и два пъти повече музеи? Какво ти пука, че има за децата ти забавления в Южния парк, когато живееш чак до Северния (примерно), а пък утре си отрано на работа?

Никакво значение няма, разбира се. Със същия успех София можеше да е построена насред пустиня. Важното за това “добро работене” в София не е Витоша, а е Витошка. Което ми носи следната мисъл — колко добре за софианци би било да се построят някъде на майната си бизнес-паркове, молове и търговски улици, да им се прокара отдолу метро и чисто и просто хората, които живеят, за да ходят на работа, да идат там. Нищо лично, разбира се, но е много неприятно да не мога да дишам, когато се прибирам в града си. Да не мога да дишам от мърсотия, да не мога да дишам и от стрес.

Наскоро на интервю за работа бях поразен от едно от откровенията на шефа. Отдавна престанах да ходя на такива интервюта, но човекът, който ни свърза, ме беше препоръчал, пък на мен ми беше казал да ида да видя все пак. Та стоя аз с нагласа почти до последния момент, че това не е точно типичното нашенско интервю и по-скоро аз трябва да ги одобря — хората и дейностите им. И изведнъж в разговора ми се казва “А, то парите не са основното, те не са важни, важно е какво правим, работата, която планираме.” А фирмата не е излязла на пазара и “се развива” вече много време на свои издръжки. “То ако е за пари — продължава с весел тон — има всякакви начини за печеленето им, по-важна е визията на фирмата ни”.

И после при обсъждането на заплатата следваше обяснение как трябвало първоначално аз да “инвестирам в себе си”, а после накрая пък можело и съдружие. Нямам думи. Значи парите не са важни — един вид “ние ходим на работа, защото сме работохолици, не че нещо друго”. За тия неща си има специалисти, които помагат. Най-стряскащото беше, че после разбрах, че въпросният човек е точно такъв специалист — даже е бил асистент на Краси в университета.

Вече не знам кое движи това “добро живеене” в София. Мислех, че са парите, но май не са. Самото работене е — пристрастяват се хората. Не го казвам с някакъв добър смисъл, имам предвид болестно пристрастяване.

Не искам такъв живот. Бих се пристрастил към бира с приятели или към салатка и ракийка, но към стоене на бюро, пътуване сам в кола в задръстване два пъти на ден, броене на дните с “днес свърших еди-колко си процента от работата за утре” — не, мерси!

Преди време говорихме с yyovkov за нещата, които харесвам в Троян. Той подхвърли, че за мен днес Троян е това, което е бил преди 20-тина години кварталът ми в София. И е прав. Колкото и тъпи анкети ли, проучвания ли, пресмятания ли да правят от медиите, наистина най-добрият за живеене град за мен ще си остане София. Но моята София не е метрото, не е бизнес-паркът, не е поредният самовлюбен кмет. А е усещане, което днес го намирам в Троян. Ще ми се някой ден то да се върне в София, но какво пък — няма значение, има толкова по-истински градове, по-неунищожени градове. Има Париж и Дъблин, Ню Йорк и о-в Реюнион. Или пък Троян. Има всякакви места, но когато човек е превзет от матрицата “кола-офис-прозорец-кола-телевизия-сън”, няма как да усети разликата.

Защо не съм писал нищо напоследък? Причината е комплексна. Вземах изпити за шофьорска книжка, тъща ми си дойде при нас в Троян, имах кратки пътувания до София и обратно. И общо взето ми се бложеше, но не ми беше до техническата част на заниманието — отваряне на лаптопа точно с тая цел, настройка и писане на текст и т.н. Конкретните причини няма да коментирам много, или поне едната от тях.

Шофирането

Шоферлъка явно си ми се отдава, и макар доста време да беше минало откакто съм карал първоначално курсовете, си се справих. През 2000-та заради недоспиване и малко студентско следпразнично (да го наречем) невнимание изгорях с минимума грешки на листовките. Сега всичко мина ок, взех си от първия път теорията и днес ме одобриха и на практическата част. Всъщност точно се връщам от изпита по кормуване в Ловеч. Имам много какво да разказвам, може да пиша по-подробно за нещо около шофирането по-нататък. Но най-забелязващото се е това, за което съм писал и преди — тук всички някак живеят “по-бавно”. Няма го нечовешкия юруш на София и не само че опреснителните часове по кормуване бяха по-спокойни, не само че и самият изпит беше далеч по-непритеснителен, а и имах много време между отделните часове. В София сигурно щяха да ме “пробутат” за два дни да взема опреснителните и да мина на изпитите. Просто там всички си прекарват ежедневието на педали и никой няма да ти каже “ела след десет дни за следващите 40 минути кормуване”. Примерно, де. ;)

Но това на мен не ми пречи. Даже като млад шофьор ще се замислям много дали изобщо да карам в София. Честно казано, като знам какво е движението, като съм го видял и като пешеходец, и като велосипедист, а и като шофьор още на курса навремето, хич не ме и влече да се бутам там. Разбира се, ако се наложи — няма проблем ;)

Пътуванията

Пътуването до София беше заради среща по работа в офиса, но така се случи, че се разминах с хората и отложиха уговорката за тази седмица. Имах евентуална уговорка с едни колеги от “Философия”, искам да обсъдя някои, да ги наречем академични въпроси — но и с тях се разминах, защото служебната работа беше с предимство. Успях да се видя с наколко колеги в ранния следобяд и преди да пътувам обратно за Троян. Открили една готина кръчма, ама на много теферич място. Няма да казвам, че хем ще вземе да почне да се пълни с хора, хем пък и то всички си имате/имаме вече такива кръчми из града. Тази е типично “бандитска”, както ги класифицират Дени и Андрей — малко дворче с асма и на проветриво място. Хич не е лъскаво, но е много спокойно място и готвят вкусно, а и къде другаде да мога да пия на истинско спокойствие и на маса с приятели джента? Пък и момчето да знае как се приготвя. ;)

Работа и сайтове

Сега имам още документи за уреждане около шофьорството, но вече трудните моменти отминаха и залягам пред лаптопа да довърша задачката, която последно ми бяха възложили от работата. Малко е сложно с работното място сега, когато сме повечко хора тук, но ще се справя. Когато има спокойствие и кодът и той си върви по-леко и бързо.

Имам и някои набързо оформени сайтове, които отдавна се каня да обновя. “Свободна планета” ще има нов интерфейс скоро, засега на адрес http://svobodnaplaneta.com е изцяло тестова постановка. Има още някакъв малък брой неща за доизглаждане и като са готови ще я обявя малко по-“официално”. Тоест да не се притеснява някой за смяна на адреси, емисии и т.н. Ако и когато има някаква промяна в сегашните, ще предупреждавам. Другото, което съм пуснал, но пак съм отложил за след служебните ми неща, е http://seo.lindeas.com. Раздел към Линдеас за уеб-оптимизация отдавна беше планиран, даже преди време бяхме говорили съвсем предварително с Калин по въпроса. Така че поне мястото вече го има. Между другото, сайта съм записал и за участие във второто българско състезание по SEO. Има много време до края на състезанието, даже може би прекалено много, за да се казва каквото и да е отсега, но когато имам/имаме време за работа там, който иска да го подкрепи — това ще е адресът.

Микросток

Смятам тази есен да започна лека-полека пак да се занимавам по-сериозно с микросток-фотография. Присетих се от Fotolia, където пак ми се бяха събрали количеството кредити за изтегляне. Други сайтове, които си заслужават, както и преди съм казвал, са IStockPhoto и Dreamstime. Но на мен най-добре ми върви точно Фотолия-та, не зная защо. Бях писал в микросток-форума на Роби за един нов сайт, YAY Micro, но там още нямам нито една продажба. Макар във форума на въпросния YAY вече доста хора да започват да се хвалят с първи продажби, тоест сайтът прави добър старт. Като се има предвид, че е съвсем нов и пресен е ясно, че няма да е с нивото на продажби в утвърдените агенции. Но фактът, че се развива приемливо бързо е много радващ. Аз нямам нови кадри, а от старите не всички са ок, така че ми се ще да залегна там.

Бебе и коте

Котаракът се радва (тъй де, не се радва хич, ама…) на рядко допускане вътре. Преди си го пускахме когато поиска да си похапне или да си поспинка, а сега почти през цялото време е низвергнат навън. Но и това ще се оправи, а и той го понася по котарашки гордо. Дано всичко е наред с него, а пък сега таман да си походи на чист въздух и спокойствие. Бебо расте с всеки изминал ден и всичко разбира. “Говори” с възгласи и подвиквания, но повечето от нещата, които му казваме си личи, че ги разбира. И или се подхилква дяволито, или ни отговаря с бърборене, че не, не иска да се прибира, а иска на люлчиците. Или пък сутрин направо ни носи чехли и обувки — да ставаме и да го извеждаме на разходка, какво се размотаваме, а-ма-ха! Детската кухня в Троян отново заработи след едномесечна почивка и така малко готвенето и храненето се пооблекчи. Добре, че тукашните манджички ги яде — тези в София и аз се отвращавах като ги опитвах, а той изобщо отказваше и да ги вкусва.

Следващата голяма патардия предполагам ще е около избора на автомобил. Надявам се всичко друго да е наред около нас и това да ни е грижата за есента.