Arcane Lore

Страхът на блогъра

“Ако пиша само вървежни простотии, ще стана телевизия”

Телевизията не е най-манипулативната медия по начало, просто е най-манипулативната днес. Защото е най-чуваната медия. Пардон, най-“гледаната”. Никой не чува какво му се говори от екрана, всеки блее и фоново смила готови послания, докато вечеря. Или докато говори по телефона. Например. Телевизия може да се гледа и с едно око и пак целта й ще е постигната. А целта на зрителя? Абе какъв зрител…

Изкушеният от блог-живота си прави най-лоша услуга като гледа много телевизия. Същият ефект се постига и с прекаляване с вестници, но за щастие точно тази форма на обезлесяваща пропаганда вече е леко демоде. Блоговете са ценни точно защото не са телевизии. Защото са не-медии, без-посредници.

Който неистиво се опитва да стане телевизионна звезда в блог-пространството, просто не е наясно нито с блоговете, нито с телевизиите. А сигурно и нито със себе си. Отстрани тези нарцистични напъни лесно се заобикалят, въпросът е как всеки сам да се предпази от изкушението да стане свръхчетена и в същото време свръхбезмислена ”медия”.

Ужасът на блогъра

“Ами ако нямам какво да пиша вече?”

Е, и това е вариант. Никой не казал, че балансът си идва сам или пък че всички неща са вечни. Ако нямаш какво да пишеш, ама ако наистина нямаш — значи не пишеш. Иначе става като лоша тема по литература — личи си както ненужното излишно писане на всякакви засукани повтаряници, така и огромното усилие и мъчение на изписалия го. И за какво? За по-високо място в някаква блог-класация? Или за “поддържане на формата”? Че то това да не е фитнес… А, да, вярно — за да се спаси светът. От лоши политици, от автомобилисти, от велосипедисти, от наближаващата комета, от ядрената енергетика, от експериментите в ЦЕРН. От привържениците на легализирането на тревата, от противниците на легализирането на тревата…

Накратко — от тези, дето са “wrong on the Internet”. Ох, я спокси! Пийте вода, пийте водка, намерете си хоби, вземете си гадже, “вземете си живот” (както казват по английски) и като не ви иде да пишете, просто четете. Ако не блогове, то библиотеката зад вас — все има книги, дето не им е стигнало времето, а и никога не е вредно да се препрочете “Парижката Света Богородица” или “Силмарилион”, нали?

Истината е, че със или без вас и мен светът ще си се върти и политиците все ще са си мръсна порода и все ще се изсичат тропически гори. Да не говорим, че нито автомобилистите са ви с нещо виновни, нито пък ядрената енергетика не е екологично най-щадящото за момента производство. А и светът определено няма да свърши с експериментите в ЦЕРН, както и с пушенето на марихуана заради “пътя към себе си”.

Истината на блогъра

Както и да пишем, все е в повече и все е недостатъчно.

Бложенето е като стрелите на изкуството, за които дон Хуан казва, че все уцелват много близо около целта, но никога точно в нея. Както всяка друга литература, и поддържането на блог е силно безмислено занимание. Да, има някаква ценност и в него, но обречеността му го прави безмислено, погледнато откъм някаква по-мащабна от ежедневното скитане цел. Обречено е, защото най-добро е в заиграването с несъвършенствата си и така е несъвършено в развитие, в действие. В действителност. А като всяка литература все е обърнато към всеобщите истини — обърнато, но през рамо. И крачи към пропастта си.

Нищо лошо, всъщност. Това, че писането е несъвършено не е причина да не пишем. Той животът е несъвършен, да не би да е причина да не го живеем? Самата абсурдност на живота в писане го прави толкова специален.

Та истината е, че както и да го погледнем, цялото това занимание се крепи на усилието ни. Както и всяко друго занимание. Който е решил, че е открил някакъв самодостатъчен светлик, дето ще му осветява нощите пред екрана и ще му налива в пръстите велики и непознати на другите истини, с които ще просветли неразумните други и ще го харесат гаджетата… нещо е сбъркал приказката.

Готиното е, че всичко това не е повод за тревога. Може да е повод за дълга пиянска вечер с разговори на философска и религиозна тематика — може, вярвайте ми — но за тревога не. Виж, тревожно може да е защо ми стана повод за писане… :)

Правилата на българския правопис не са много. Вярно, все пак има правила, но нали всички ходят на училище? Какво, питам аз, са правили всички тези неграмотни редактори, копирайтъри, коректори, журналисти и цялата пасмина “разбирачи”, дето се шири из корпоративните български сайтове днес?!? Какво са правили цели 11 или 12 години, когато съучениците им са отделяли по няколко минути на седмица, за да научат и отработят тези малко на брой, прости и ясни правила?

Всеки ден, когато пускам по един поглед на афишите навън, когато се заслушвам в новините по телевизията или тръгвам да зареждам уеб-страница си повтарям, че няма да се впечатлявам, няма да се възмущавам и ядосвам. Така де — има неграмотници и точно тези неграмотници са се намърдали навсякъде в т.нар. “медии” — какво да се прави. Точно те са тези, които мрънкат “абе какво ме занимаваш с глупости, правопис, правоговор — аз имам толкова много друга и то важна работа”. Или пък “той езикът трябва да се промени, да се промени веднага, защото ни е неудобен и тия правила са тъпи” — тъпи сте вие, правилата са си ок. Вярно, езикът се променя, но доста по-бавно.

И въпреки всичко това не се търпи. Разбирам все още някой да бърка “кой” с “кого”. Да е станал къмто трийсетина години, да е малък шеф във фирмичка, пътят на кариерата да му се е опнал напред и да бърка нещо такова — халал да е. То и правилото за “кой кого” е супер-лесно, ама той човечецът се е изтормозил да научи това за пълния член, затова не му е стигнал умствен ресурс за повече. Разбирам и някой да бърка бройни форми с множествено число. Не, не го разбирам… но за разговора да кажем, че е донякъде ок.

Но да има толкова много неправилни употреби на пълен и непълен член, при условие, че правилото е кристално просто и ясно и на всичкото отгоре периодично някой в уеб-средата изпищява от досада и го преповтаря и обяснява — е това не го вдявам.

Нещо повече — всички тези “разсеяни модерни бъркащи” са хора с престижни и добре платени професии. Работят в телевизии, вестници, интернет-компании. Доста са с нехуманитарно образование, вярно — но след като си научил и разбрал много по-сложни неща, като закон на Ом, език за програмиране “С”, закон за ДДС, атомна маса или пък например си се научил да караш автомобил с ръчни скорости, как така не можа да се научиш как да пишеш на езика, дето го говориш всеки ден?!?

Пак казвам, става дума за няколко прости правила, не за някаква сложна и тайна наука. Учи се в началните класове.

Не говоря за хората, които в бързината в блоговете си понякога разместват “министри” с “министъра”, “големия” с “големият” или “някой” с “някого” — случва се, и аз понякога бъркам, пък и не е болка за умиране. Говоря за хората, които системно използват първото, което им хрумне и играят на “тото-2” с правописа си. Или тези, дето слагат пълен член там, където е “по-важно”. (?!?…) Или тези, дето не знаят кога се пише “й” и кога — “ь”. Или тези, дето слагат запетайките на принципа “тук-там, за красота, да има”.

Хора, изровете си читанките от първи до трети клас и си отделете един ден да ги прочетете. Все някъде там ще пише за тия неща. Ако нямате време, вземете си неплатен отпуск — можете да си го позволите.

А на шефовете на неграмотни журналисти и копирайтъри ще кажа: “Когато следващия път ваш служител ви поиска хонорар за такъв слоган

ми се обадете да ви го препиша грамотно. Ако два хонорара ви се виждат много, изритайте своя си копирайтър”. Ако пък е измислено от програмистите ви — мога и да програмирам, няма проблем. Между другото, на въпросната страница има още поне двадесетина грешки. Да, повечето не се забелязват… щото сме свикнали…

На никого не се карам. Никого не обвинявам. Правилото е просто — който не пише разбираемо не го четат. А за да се разбира всеобщо написаното слово са създадени правописни правила. Пример за правописно бъркащите програмисти — ако твърдя, че програмирам, но не спазвам синтаксиса и не извиквам функции правилно и не създавам обекти както трябва, нищо няма да излезе, нали? Ами същият принцип е. Но много по-прост и лесен.

“Ние искаме твоя бизнес”… Хехе, идеен слоган, между другото. Щеше да е готино, ако ефектът беше търсен. Но така си личи, че е грешка от неграмотност.

Всички знаем откъде тръгва това, но все не го казваме. Тръгва от нечетене на книги в училище. Сега е късно — днес масово се бърка и в книгите, защото днешните коректори навремето не са чели книжки. Който е чел като малък, няма начин да не е схванал поне визуално идеята на правописа. Когато следващия път на детето ви в училище му дадат задача да прочете книги през зимната ваканция не се чудете защо и не се възмущавайте — за това е.

Странно нещо е да имаш блог, желание да пишеш в него, не на последно място - теми, които са ти важни и които намираш време да обмисляш и… все трудно да намираш време и начин да пишеш. Владо беше писал наскоро, че много по-удобно би му било, ако можеше да си прави звукови записи на статиите. Разбира се, текстовият блог е много, много по-различен от аудио- и видео-блоговете. Колкото и някои хора да хвалят мултимедийните излъчвания като следващ етап в развитието на блоговете, аз смятам, че развитието на блогсферата не следва да се влияе толкова директно от технологията. Блоговете се развиват, като развиват свързаността си, разширяват полето на обсъждане и споделяне на идеи. А не като се усложняват технически - писаният текст е много добър инструмент за споделяне. Такъв е бил хилядолетия, такъв е и във времето на блоговете.

Но текстът иска настройка за създаването си. Не зная дали това е външно въведена нужда от образованието и изобщо от средата ни в обществото или текстът е по-“труден” на по-ниско ниво. Но е така - не мога да седна ей-така и за две минути да напиша нещо в блога си. Тоест мога, но не всеки път. Дори не повечето пъти. Всъщност ако успявам, то е заради такава стрес-блогерска-настройка. Не е нещо, за което имам начин.

В опашка за дописване ми стоят вече две или три статии на различни теми. На път за работа сутрин ги написвам мислено по няколко различни начина. Но на път за работа нямам клавиатура пред себе си.

Разбира се, сигурно проблем няма - не го казвам като нещо проблемно. Просто ми е странно. Чудя се и дали с другите е така. Дали при другите превес има бързото писане или бавното? При вас как е?

Продължавам темата за грешките, която отворих преди време с грижа за блоговете. И логично кръстих “blogerrors”. Случването на блоговете е прекрасна стъпка към коренно нов вид медийност, при който посредниченето, “медийността” се свежда до минимум. И затова уеб-дневниците могат да са искрен изказ на лична позиция, която наистина се чува и точен коректив на налагания от властта и традиционните медии мироглед.

И все пак щеше да е още по-добре ако хората, които пишат в мрежата, пишеха езиково правилно. Преди Illa ме попита дали не рискувам да засегна свободата на изказ на хората. Нека отново кажа, че пълната свобода е злоупотреба с власт. Няма такова понятие, това е противоречие, което имащият властта смята за свобода, а подчиненият — за потисничество. Свободата винаги съдържа в себе си определение за несвободното, за своите граници. Когато говорим за свобода на словото, едни от тези граници са тези на самото слово. А границите на словото са словесните правила, законите, с които се съобразява езикът.

Тези правила са измислени да ограничават, да. Но както всяка човешка дейност има нужда от своите граници, така и общуването с езика не може без своите. За да има общуване, за да се осъществи целта на говоренето, трябва не само да говорим, а и отсреща да ни разбират. За да ни разбират, трябва да говорим адекватно на общи социални езикови конвенции. В конкретния ни случай това са най-често граматически правила.

Ако няма правила, по които да ни разбират, почти сигурно няма да ни разберат. Поне не правилно. А ако не ни разбират не общуваме, а си бърборим неразбираемо.
 ——

Повтаряне на предлога ”между”

Много честа грешка в употребата на българския език е неправилното използване на предлога “между”. Както всички други предлози, “между” изразява отношение. Поставя се пред първата част от отношението и не се повтаря до края на отношението. Казва се “има разлика между голямо и малко”, а не “има разлика между голямо и между малко”. За изразяване на отношението между двете съпоставяни (съществителни, прилагателни, местоимения и т.н.) има нужда от едно и само едно споменаване на ”между”.

Грешно е да се повтаря “между” пред всяко едно от съпоставяните неща. “Между” се използва само веднъж в конструкцията и след това се изброяват сравняваните неща, със запетайки и накрая със съюз “и” пред последното. Ако се изброяват множество групи (двойки или по-големи групи) сравнявани неща, то тогава логично групите се изброяват също — със запетайки между групите и накрая с “и” или “или”.
 ——

Примери:

Вървя между високи блокове отляво и реката с празнично осветените корабчета вдясно.

Има разлика между свобода на словото и социални конвенции за разбиране на това слово.

Трябваше да избирам между обяд, кино, среща с приятели и подарък за нея.

Винаги може да се избере между ново и втора ръка, току-що произведено и употребявано, работещо и с дефекти.

Винаги може да се избере между ново и втора ръка, между работещо и с дефекти.
 ——

Неправилно:

Неправилно е да се повтаря “между” пред всяко от сравняваните неща:

“Това е връзката между обществеността и между медиите” — между КОЕ?!?…

“Полицаите предотвратяваха пререканията между политиците и между протестиращите” — последно между кои и кои са предотвратявали пререкания полицаите?!?

Когато се повтаря “между”, се затруднява разбирането на отношението. Във втория пример от горните два смисълът, който се разбира е, че полицаите са предотвратявали пререкания сред различните политици и в същото време — сред различните протестиращи.
 ——

Лесно правило за запомняне:
Когато изразявате отношение с “между”, кажете само веднъж “между” и след това избройте всички части на отношението. Не употребявайте втори път “между” преди да сте приключили с отношението.
 ——

Весел пример за запомняне:
— Каква е разликата между крокодила?
— Че е повече дълъг, отколкото зелен.
— Защо?
— Защото е дълъг по цялата си дължина, а е зелен само отгоре.
— А каква е разликата между жабата?
— Че често също е зелена само отгоре, но е по-къса от крокодила.

Когато имате проблем с определяне на мястото на “между”, припомнете си абсурдността на въпроса за “разликата между крокодила”. За всяко “между” трябва да имате най-малко две неща в отношение. Никога едно!

Преди време имаше импулс против “шльокавицата”, тоест писането на български с латински букви. Подкрепена от сдружение “Свободен софтуер” и от доста активни блогери, тя имаше голямо влияние и сега, за радост, все повече хора пишат на български с българската азбука.

Въпреки това, някои грешки в правописа, затвърдени в годините на писане на “шльокавица”, продължиха да избождат очите на по-грамотните читатели. Може би е време да започнем да показваме най-честите грешки, за да се пише не само с български букви, а и правилно и разбираемо. Без да искам да обидя някого, ще ми се да посоча най-честите правописни грешки.

Кръстих тази статия “blogerrors”, защото най-често виждам такива грешки именно в блоговете. Може би защото блогерите пишат бързо, “на момента” и често бързината им коства една-две грешки. А може би и защото за мен това е по-удачният “посредник” от телевизията и вестниците. Иначе и в тези “медии” сигурно грешат на поразия. Поне за телевизията съм сигурен — все още гледам понякога по малко ;)

1) Пълен и кратък (непълен) член

Правилото всъщност е много просто. Вярвам, че членуването се бърка от невнимание и ненужно бързане. С пълен член се членува подлогът на изречението. Ако към подлога има определение, тогава вместо него се членува то. Ако има сказуемно определение, членува се и то.

Примери:

Лекарят каза “добър ден” на чакащите пациенти.

“лекарят” е подлогът на изречението, няма сказуемно определение и пълен член получава само той.

Разяреният тигър се обърна и изръмжа към укротителя.

подлогът тук е “тигър”, но към него има определение, “разярен”, затова пълния член получава то. Няма сказуемно определение, затова пълен член получава само ”разяреният”.

Умореният лекар беше най-добрият приятел на тигрите в градския цирк.

“умореният” получава пълен член, защото е определение към подлога, а “най-добрият” — защото е сказуемно определение. Това се запомня лесно така — всичко, което е “на” подлога, се членува с пълен член — понеже сказуемото е най-пряко свързано именно с подлога, неговите определения също се членуват като подлога.

“градския” се членува с кратък член, защото, казано кратко, няма пряка връзка с подлога. Това се запомня лесно така — ако пред думичката, за чийто член се чудите, има предлог, тогава тя задължително се оставя с кратък член.

2) Слято изписване на “не” пред глаголи

Това е много неприятна грешка, защото се забелявза веднага. Накратко, правилата се запомнят така — ако имате глагол, то “не” пред него задължително се пише отделно.

Ако пък става дума за съществително, тогава най-често това е просто различна дума и се изписва слято.

Примери:

Не мога да разбера какво пишете.

Не искам да ходим на кино днес.

Не зная колко е часът.

масово се използват грешни изписвания “немога”, “неискам”, “незнам” и др. под. Когато се отрича глагол, “не” се пише отделно.

Примери за думи, в които “не” се пише слято, са съществителните, започващи с “не”, например “невъзможност”, “нежелание”, “неграмотност”, “незнание” и др. под.

3) “Кой” и “кого” (“някой”-“някого”, “никой”-“никого” и др. под. форми)

Много често се бъркат.

Кратко правило — ако отпред има предлог и става дума за неодушевен обект, тогава се казва “… който”, например “Ключът, на който е изписан номерът на стаята”.

Ако отпред има предлог и става дума за одушевен обект, задължително се използва “… когото”. Например “Човекът, у когото е този ключ, е клиент на хотела”.

4) Объркване на бройни форми и множествено число

Някои съществителни имат освен множествено число и бройни форми. Някои нямат. Например “сняг” няма бройна форма, а само множествено число — ”снегове”.

Примери за бройни форми са “монитора”, “компютъра”, “стола”, “ключа”. Използват се, когато се казва за колко броя от тези предмети става дума, например “Имам пет ключа на връзката си.”

Тези бройни форми се различават от формите за множествено число, които в случая са съответно “монитори”, “компютри”, “столове”, ”ключове”.

Колкото и да е странно, в мрежата съм срещал грешно комбиниране на бройни форми и множествено число. Просто понякога двете форми измамно си приличат. Внимавайте и преди да напишете изречението, кажете си го наум — в повечето случаи това ще подскаже правилното решение. ;)