Arcane Lore

Наскоро казаха по телевизията, че някакво радио казало, че след някаква анкета ли, проучване ли, пресмятане ли, се оказало, че тази година най-добрият за живеене град бил София. Преди да успея да сдъвкам и изплюя “новината” с необоримия аргумент “телевизията умира и вече дори не измисля добре новините си”, всичко това беше повторено по друг канал. След ден бях в София и докато се тътрех в задръстването из булевардите край НДК, по радиото започнаха да нищят пак тази тема и “новината”. Уж музикално радио.

Вярно, че е чудо голямо. Предните две години “първа” била Варна, а аз не харесах последното си ходене до там, макар Варна да ми харесва от малък. За момент се зачудих как така са изпуснали поне една годинка да дадат на Пловдив — там става все по-задръстено и непоносимо по улиците. Може би трябва да си оставят лятото няколко пъти кофите пълни, че да настигнат София. И кучета да си завъдят, ама много, и да застроят всичките околни села. Да ги кръстят “квартали” и да вдигнат там “бизнес-паркове” и ”молове”.

Но темата беше за друго. Оставям пренаселването и претъпкването на София — и без това има порода хора, които необяснимо защо се дразнят, щом се споменава този проблем. Не трябвало да се говори така, то в София имало работа, винаги имало място за още население и проблемът бил другаде — я в инфраструктура, я в нещо друго. Е, сега правят инфраструктура — честити задръствания години напред заради метрото, дано после има друго оправдание за гмежта. Макар че… някои хора казват, че след 10-15 години София ще е мъртвило. Оглозгана и захвърлена да си ближе порутените блокове. Има резон, може би. Но да оставим това, наистина.

За доброто живеене. София бил добър за живеене град. Объркали сте се — София е добър за работене град. Не за живеене. Разликата е огромна, ако не я виждате, може би гледате отвътре на това работо-живеене. И виждате само картината в рамката на офисния прозорец, в който един “добър за живеене град” се разраства и свети с всички неща, които никога няма да си купите, но знаете че са там, “в наличност”. Живеенето, обаче, не се интересува от наличности, а от действия. Ако нямаш време да идеш на Витоша, кел файда, че живееш в град “в подножието на планина”. Ако всяка вечер се връщаш уморен и достигаш само до дистанционното, какво от това, че има емнайсет театъра, още толкова кина и два пъти повече музеи? Какво ти пука, че има за децата ти забавления в Южния парк, когато живееш чак до Северния (примерно), а пък утре си отрано на работа?

Никакво значение няма, разбира се. Със същия успех София можеше да е построена насред пустиня. Важното за това “добро работене” в София не е Витоша, а е Витошка. Което ми носи следната мисъл — колко добре за софианци би било да се построят някъде на майната си бизнес-паркове, молове и търговски улици, да им се прокара отдолу метро и чисто и просто хората, които живеят, за да ходят на работа, да идат там. Нищо лично, разбира се, но е много неприятно да не мога да дишам, когато се прибирам в града си. Да не мога да дишам от мърсотия, да не мога да дишам и от стрес.

Наскоро на интервю за работа бях поразен от едно от откровенията на шефа. Отдавна престанах да ходя на такива интервюта, но човекът, който ни свърза, ме беше препоръчал, пък на мен ми беше казал да ида да видя все пак. Та стоя аз с нагласа почти до последния момент, че това не е точно типичното нашенско интервю и по-скоро аз трябва да ги одобря — хората и дейностите им. И изведнъж в разговора ми се казва “А, то парите не са основното, те не са важни, важно е какво правим, работата, която планираме.” А фирмата не е излязла на пазара и “се развива” вече много време на свои издръжки. “То ако е за пари — продължава с весел тон — има всякакви начини за печеленето им, по-важна е визията на фирмата ни”.

И после при обсъждането на заплатата следваше обяснение как трябвало първоначално аз да “инвестирам в себе си”, а после накрая пък можело и съдружие. Нямам думи. Значи парите не са важни — един вид “ние ходим на работа, защото сме работохолици, не че нещо друго”. За тия неща си има специалисти, които помагат. Най-стряскащото беше, че после разбрах, че въпросният човек е точно такъв специалист — даже е бил асистент на Краси в университета.

Вече не знам кое движи това “добро живеене” в София. Мислех, че са парите, но май не са. Самото работене е — пристрастяват се хората. Не го казвам с някакъв добър смисъл, имам предвид болестно пристрастяване.

Не искам такъв живот. Бих се пристрастил към бира с приятели или към салатка и ракийка, но към стоене на бюро, пътуване сам в кола в задръстване два пъти на ден, броене на дните с “днес свърших еди-колко си процента от работата за утре” — не, мерси!

Преди време говорихме с yyovkov за нещата, които харесвам в Троян. Той подхвърли, че за мен днес Троян е това, което е бил преди 20-тина години кварталът ми в София. И е прав. Колкото и тъпи анкети ли, проучвания ли, пресмятания ли да правят от медиите, наистина най-добрият за живеене град за мен ще си остане София. Но моята София не е метрото, не е бизнес-паркът, не е поредният самовлюбен кмет. А е усещане, което днес го намирам в Троян. Ще ми се някой ден то да се върне в София, но какво пък — няма значение, има толкова по-истински градове, по-неунищожени градове. Има Париж и Дъблин, Ню Йорк и о-в Реюнион. Или пък Троян. Има всякакви места, но когато човек е превзет от матрицата “кола-офис-прозорец-кола-телевизия-сън”, няма как да усети разликата.

Вкъщи няма интернет — спрял съм нашия достъп, за да не го плащам излишно, докато сме в Троян. Ползвах свободна точка на съсед, най-вероятно. Но днес не работи. Отивам до СУ по работа — в двора няма безжичен. Просолвутата “мрежа” на университета всъщност май е само вътрешна кабелна и ограничена безжична. Сложили са тук-там киоски и това е. Безжичен достъп няма. Няма начин човек да иде със своята си машинка и да достъпи университетски учебни ресурси, какво да говорим пък за достъп до външния уеб.

Да не говорим, че то кой всъщност ползва уеб-киоски? В днешни дни, и то в България? Ами никой — и показателно е, че половината от киоските в СУ не работели. Инцидентно сигурно се налага на някого, ако няма начин да се върже по друг начин, а и сигурно тези киоски са с крайно орязан достъп, по стар познат властови принцип.

Сядам във второ кафене и след като ми донасят поръчката, момчето ми казва с извинение, че в момента нямат връзка, да имам предвид. Страхотно. Да не би гръм да е ударил целия софийски център? И защо хората не пускат свободен достъп през безжичните си рутери?

Някой ще им “открадне” нещо? Няма как, освен ако нарочно не са пуснали навън нещо от машините си, ама едва ли.

Някой ще върши нещо “неправилно” и после ще ги обвинят тях? Може и така да си мислят, ако слушат полицейщините в публичността, истериите по “пиратство”, авторси права, “ограбване” и тем подобни.

Някой ще им използва трафика и ще им го “изхаби” или ще им забави връзката? Ако човек е на фиксиран трафик на месец, донякъде е оправдано, но масово се използва достъп с неограничен трафик. А връзката какво толкова ще я забави моят достъп до месинджър, малко поща и малко уеб? Изобщо някой от “заключващите” има ли представа колко нищожно малко трафик е това?

Да, ако закача да тегля торенти, може и да им забавя връзката и да им заема сесиите. Но никой не казва да ми дават пълен достъп до канала си. Съвсем лесно се настройват рутерите да ограничават такива неща. Поне по-читавите рутери — а като гледам оставените по подразбиране служебни идентификатори на точките, масово става дума за достатъчно “яки” рутери.

Наскоро четох за една много добра инициатива — проектът OpenNET, представен от krassyo. Идеята е точно това, което аз наричам “правилно” — отваряте си рутерите за свободен достъп, като разумно ограничавате трафика на свързващите се, за да няма никакви грижи за “открадване”, “задръстване” и “забавяне” и поставяте идентификатор “OpenNET”, за да знаят хората, че съвсем официално това е свободна точка и да я ползват.

Масово и в заведенията с лепенки на витрините “Wi-Fi” достъпът е с парола или ако не е, то е отчайващо бавен. Срещал съм и орязан зверски с прокси, което често през уеб те подсеща и предупреждава, че ползавш еди-какво си от еди-коя си фирма или кафене. Защо? За да е сигурно, че връзката ще се ползва само от клиенти? Добре, и защо? Какво ми пречи да си взема едно кафе и да го ближа два часа, както ще правя сега? Много по-добре и за мен, и за заведението ще е, ако достъпът е свободен и мога да си свърша работата на близката пейка в парка. И после така и така, когато ожаднея или огладнея, ще вляза да си взема нещо. Нещо повече — ако знам, че там има свободен достъп, ще ходя по-често на въпросната пейка и съответно по-често ще сядам в кафенето — най-малкото ще ми е все пред очите, а от това по-добра реклама здраве му кажи.

Грешката е в това, че интернет-достъпът се мисли като добавка, като лукс към нещо друго — в случая пиенето на кафе. А за все повече хора е точно обратното — кафето е добавка към порцията интернет. Докато не разберат това фирмаджиите, няма да прокопсат. Докато не разберат това и професорите, училищата им няма да прокопсат. Защото днес не учебникът на еди-кого си е по-важен, а търсенето на ресурси по специалността в уеб — второстепенно, а е точно обратното. Учебниците и статиите на отделни локални академични “явления” са само допълнение към големите научни изследвания в областта, достъпни в мрежата. Докато не разберат това и отделните потребители на домашен интернет, няма да прокопсат — защото когато отидат някъде и видят, че наоколо всички точки са заключени, това значи, че много други хора са с тяхното ограничено мислене.

Няма да убеждавам никого, не искам и обратна реакция. Дълго време нарочно не пишех нищо, докато валеше цялата агитационна помия наоколо, даже и из блоговете. Искам само да призова всеки да наложи сам на себе си искреното си разбиране и ако е бил решил да не гласува, наистина да остане вкъщи, да иде за риба или да си пусне филм.

Ако няма да гласувате — не гласувайте! И не позволявайте да ви карат да се срамувате от това.

Защото не търговията с гласове е неморална и срамна, срамно е празното агитиране, което малко или повече заразява всеки от нас вече седмици наред. Било “важно”, било “дълг”, сега бил шансът, който не гласувал нямал право да се оплаква… абе я…!

Тези дни Юнуз ме пита наживо дали ще гласувам и изведнъж нещо ми прещрака. Както говорехме по нашенски си сериозно за политика, култура, социални нагласи и подобни, в един момент като че ли ме удари мокър парцал. Дали ще гласувам? Ами въпреки всичко, точно в последните седмици и особено дни бях започнал да се чудя дали наистина не е добре да взема да ида да гласувам. Сякаш някакъв глас ми нашепваше постоянно какво да мисля и лека-полека и неусетно ми промиваше мозъка. Да, гласът на предизборната агитация, майсторски смазан с инструментите на медийната пропаганда. Какво се беше случило — спрях да пиша (и) заради всеобщата шумотевица наоколо, но без писането нямах гласа си, истинския си глас, не този, дето се “пуска”. На този фон с досада изчаквах да минат рекламните клипове на партиите и предизборните диспути в очакване на някое смешно филмче или детски сериал за бебо. Усетих се, че изведнъж знам кои са хората, кои са партиите, даже разбрах резултатите от евроизборите… В началото се дразнех и забелязвах противоречия и неточности, но после като че ли преминах в режим “избор” и всички станаха просто неща, от които трябва да избера едно… ”Трябва”…

Затова ако ще гласувате заради кампанията — моля ви, недейте! Не гласувайте, ако е нямало да гласувате преди клиповете, преди концертите, преди плакатите и балоните, преди обещанията и скандалите, преди доганизацията, преди янеянев, преди “костов го направи”, изобщо преди цялата тая помия! Която щеше да бъде увлекателна, ако беше събрана в час и половина политически екшън, но наживо си е тегава и тъпа.

——

Някои приятели ще гласуват и не искам да ги обидя. Нямам нищо против искрената позиция в защита на партия и политик — напротив, възхищавам се на всичко искрено. Това, за което искам да кажа, няма общо с личното и искреното. Става дума за заразното лицемерие. Когато си в него, можеш дори и да си искрен… лицемерно. И това е отвратително. Отвратително е политическото да е само по избори. И да се разпознава по кампанийността си.

Изобщо българското политическо мислене е много ограничено и преди избори това става видимо и много ясно отчетливо. Когато кастата на политиците и верните им зомбирани фенове влизат в нов цикъл на манийност. Зная, че точно тези (а всъщност и предните) общи парламентарни избори се подготвят под призива народът да разкара от властта комунистите и политическата пирамида на Доган. Много е лесно в тази схема всеки, който призовава към негласуване веднага да бъде посочен с пръст и обвинен в негласна подкрепа на комунистите и Доган. Лесно е, но не е правилно. Не съм комунист и не искам да ме управляват лидери-диктатори. От това не следва автоматично, че трябва да гласувам.

——

Троян е жив, но спокоен град, някак бавен и без-стресов. Но тъкмо дойдохме тук и се започна — всяка вечер концерти, всеки ден листовки на площада, всеки пазарен ден глашатаи на пазара, всяко второ кафене — щаб. Малко много ми дойде. Може би в тарапаната на София не съм забелязвал тия неща, не знам. Може и наистина точно преди тия избори натягането да е било по-силно. Но е гадно, откъдето и да го погледнеш.

Разпънали палатки, в които цял ден киснат ученици и раздават листовки ли, знам ли. Момичета в ранния тийн, с видима възраст под тази за гласуване, облечени в съответните на партията тениски и чантички през рамо, та да им се открояват от презрамката гърдите. Момчета с наръчи листовки и заразяващ ентусиазъм, подаващи с усмивка и кимане с глава на минувачите поредната “истина”. Чичковци на оживен тротоар с широкополи шапки и потни ризи, размятащи някакви позиви с изкрещяване “Волен Сидеров, госине, ето да спрем доганизацята, за България!” Чак ме наплю един такъв. Кафенета, облепени с плакати. Преди знаех, че почти всяко заведение или магазин в София беше задължително с плакат или календар с бате Бойко — беше нещо като част от града. Винаги съм се чудел как е успял да плати или изнуди чак всичките заведения и магазинчета да му лепнат грозната мутра. И сега плъзнаха плакатите. Едно кафене в центъра — направо “щаб на РЗС”. Не можеш да разбереш работи ли, не работи ли… Цялото в плакати, Яне мета лапа отвсякъде — да те е страх да влезеш, че и кафе да ти се отпие. Някакъв чичка седнал в кафене до баничарницата с компания и току се провикне яко “Сини!” и се хилят нещо. Голям купон, няма що. Май съм го виждал въпросния в някой от дебатите по телевизията, явно е нова (но стара) синя надежда.

Площадът е пълен с балони на “Лидер” и “Синята коалиция”. Там са, защото там майките водят децата си — там щъкат цял ден от най-малките в количките, през едва проходилите, до по-големите, които на велосипедите си обикалят пешеходната зона и се радват на ваканцията. Балоните бяха за децата, разбира се. Нарочно ги раздават там, за да ги видят децата и да няма как да не ги вземеш. И децата си играят с тях. Защото са балончета. И вие сте се радвали на балони като бебета, какво се правите. Даже вкъщи сега си имаме два балона на “Лидер” и малкият им се радва. Такива са се паднали. Не знае, че са политическа агитация, даже не знае какво е политика, но им се радва, защото са балончета. А той обича балончетата.

Минавам наблизо и плъзват някакви хлапета. “Видима възраст”, както казват другарите милиционери, към 6-7 години. Първолаци. Носят някакви неща и претичват между хората. В последния момент учуден виждам как едно момиченце ми бута в ръцете брошура на “Лидер” и ми рецитира “Ето, господине, заповядайте на нашия концерт, да подкрепите нашите кандидати за…” И в тоя момент аз с ококорени очи вдигам длан към нея, подобно на Яне Янев и отминавам. Стреснат, трогнат… разочарован.

Поне децата не можахте ли да се стърпите да не намесвате? Или “всичко е позволено”?

За глупостите по телевизията ви прощавам. И без това трябва да се взема в ръце и да престана да гледам телевизия. Агитацията на всяка цена и натиска “гласувайте” към възрастните също е долен номер, но халал да е. Ама тая безсрамната агитация на деца и използването им в кампаниите… Поне малко срама нямате ли?

Утре (вече днес) няма да гласувам.

С наближаването на поредните избори политиканската истерия набира сили. Не че някои развития не са ми интересни и на мен, просто не се вживявам, защото точно вживяването в политиканстването е това, което ни мори. Живеем в страна, в която почти всеки разбира от политика, но почти никой не мисли политиката извън-изборно. България е страна с огромен брой политикани и ужасяващо малко граждани. Разликата? Едните се занимават с “промяната”, а другите правят променянето.

Днес, докато с едно око пазех бебо да не се изкатери на прекалено опасно място и котаракът да не докопа нещо месно и с другото око надзиравах манджата на малкия, която къкреше на котлона, вниманието ми беше привлечено от странен шум отвън. По принцип до седмия етаж достигат членоразделни малко от нещата от долу, но този път наострих уши, а и репликите на висок глас нямаше как да не чуя. Ставаше дума за неправомерно паркиране и ремонтиране на коли в междублоковата градинка.

Вярно, градинката е по-коректно да се нарича само “междублоково пространство”, защото е градинка само на документи (предполагам), иначе де факто от около година все по-усилено се експлоатира като свободен паркинг. Но не това е важно. Важни са принципите. Градинките са си градинки, независимо как изглеждат или колко лошо нарочно (не) се грижат от общината за тях. Алеите са си алеи и са за свободно движение на хора. И изобщо не са за автомобили, много се извинявам.

Преди месеци чух шум от оксижени долу и се загледах — някакви хора бяха докарали камион с контейнер и с оксижен изрязваха старите люлки, катерушките и пейките. По-точно изрязваха останките им. Помня като малък, точно на същата градинка, как нашите ме водеха и играех дълги часове. Пясъчникът кипеше от архитектурни напъни, за пързалката се чакаше отегчително дълго, а най-любими ми бяха люлките. Едната леко поскърцваше и баща ми казваше, че пак големите са се люляли прави на тях и са стъпвали с обувки на седалките и едната е започнала да се изкривява, затова скърца. Това беше, когато съм бил на 4-5 години някъде.

Та изрязаха останките и се зарадвах, мислех, че са тръгнали да ремонтират най-накрая. Да видиш някой да върши работа в квартал, далеч от телевизионните камери на “Московска” си е нахъсващо. Да, ама не. Оказа се, че са си разчиствали, за да си паркират колите. Последно вече има някъде между 10 и 15 автомобила привечер.

В махалата има платени паркинги. Вижда се, че са пълни под половината от капацитета си. Тоест има къде да се паркират колите — ама друго си е да си я паркираш до блока, в градинката, нали? То и безплатно е. Нищо, че е фул на фраш вече навсякъде. Как така ще плащаш, я на някоя обрасла алея или в тревната площ! Тъпанари…

Подслушаният спор днес беше между един от най-наперените, който още отпреди показно си паркираше тойотата не на алея, а направо в тревата. Зимата си спомням как като извеждах Светли, отидох там край коловозите от колата му, за да намеря чист сняг и бебето да се радва. Около мястото, където си тропва старата джипка, се виждаха разни омаслени парцали и всякакви боклуци. Та същият този обясняваше на една баба и на мацката от общината, която явно беше дошла по сигнал, че не трябвало да го занимават с такива глупости, защото…

Първо, защото това не било градинка. “Като е градинка, къде са ви пейките?” Второ, защото той си бил плащал данъците и затова имал права. “Аз съм си платил пътен данък, затова имам право да паркирам!” И трето, защото навсякъде било пълно с коли и не можело да се паркира и трябвало не него да го занимават с глоби, ами общината да вземе да се стегне и да му намери къде да си паркира безплатно, а-ма-ха!

Първо, градинката си е градинка, дори и да няма пейки. Дори и да са изпочупени и изкорубени и нарочно откраднати, за да се припознава по-лесно мястото като запустяващо. Няма значение дали има пейки, дали работят люлките и дали е чисто или мръсно — щом нещо е отделено с бордюр, има трева и паркови алеи, значи автомобилът ти няма никакво място там! Нещо повече — щом като това е място, на което (макар и все по-рядко) играят деца и родители разхождат бебетата си, значи хич не трябва и да се замисляш да паркираш там!

Второ, пътният данък е за пътищата. Не е за парковете и градинките. Като си си платил винетка, значи имаш право навсякъде да паркираш и навсякъде да си ремонтираш колата, така ли? Ама и у нас ли можеш да влезеш? Я паркирай в двора на кмета, да те видим (примерно, де). Който не може да прави разлика между път и парк, да отива сам да си връща книжката и да заляга над листовките!

Трето, това, че в града има все по-малко място за паркиране го знаем всички. Все пак и аз съм шофьор, най-малкото. Но не може като има опашка за тоалетната, да опикаваш коридорите, нали? Или си намери място на пътя (кое е път и къде се паркира — справка в ЗДвП и ППЗДвП), или си плати в някой от многобройните полупразни паркинги наоколо. Нагласата “ама как точно яз че се прекарвам с плащане, а Вуте че си паркира пред блоко” не сработва — или на разрешено за паркиране място на пътя, или в паркинг! Иначе си в нарушение, а то съвсем правилно се санкционира.

——

В същата тази градинка се сетих как преди седмица-две с Краси разхождахме Светли и решихме да си поиграем на едно по-широко място на топка. Бебо се стрелка след малката топка с Макуин, а аз извадих фотоапарата и го снимам. После снимах с камерата и престанах да следя шумовете наоколо. Изведнъж, докато се щураме около един бял мерцедес, някакъв чичка идва и много загрижено ми казва да съм бил внимавал, да прибера детето, щото ще изкарва колата… Опулих се, кипна ми. Моето дете, което точно тук и сега е щастливо в играта си, да трябва да се съобразява с неговия мерцедес, да трябва да спираме играта и с рев да го дърпаме настрани, за да може поредният тъпанар да си разкарва бричката през градинката? Казах му, колкото можех спокойно “Ами излезте от другата страна”. Точно пред него беше бордюрът на края на градинката. “Високо е оттам”. Стоя и не вярвам. “А вие знаете ли изобщо какво е това?” — и посочвам с разперени ръце градинката. “Не ме интересува, оплачете се на общината!”. И влезе, влезе и жената с него и тръгнаха с колата през площадката. Аз отклоних вниманието на детето към нещо друго и го дръпнах настрани. Но преди това с всичката неприязън, на която бях способен, им казах, че са идиоти и им пожелавам така да се отнасят и с техните деца или внуци. Знам, това беше лошо. Но бях обиден и безсилен.

——

А днес една баба явно извикала инспекторка от общината и мадамата дошла да запише номерата на колите. Затова въпросният се разправяше с нея и се караше и с двете. Живее на първия етаж и гледа постоянно от балкона си двете коли, които паркира там. Даже лампа с датчик е сложил, да си ги следи нощем като минава някой, типично “по соц”.

Нямам никаква идея как ще продължи историята на нашата градинка и детската площадка в нея. Ще ми се да се възстанови и заживее наново цялата, не само като детска площадка, а и тревните площи наоколо й да се поддържат и да не се разриват в коловози и масла.

Но в едно съм сигурен — поне някакво начало е дадено. И затова съм доволен.

Доволен съм, защото явно има хора, които приемат присърце идеята, че не е чак толкова важно за кого ще гласуваш, не е важно дали твоят най-харесван пореден политик ще спечели гласове, престиж или медийни изяви. Важното е какво ти, да, ти самият вършиш всеки ден за общността си. Не за държавата, не за световния мир или пък за планетарната екология. Какво вършиш ежедневно за малката си общност, своята общност. Хората, с които общуваш. Дали газиш тревата, дали си хвърляш фаса, дали паркираш неправилно, дали отнемаш предимство. И дали с всичко това даваш правилния пример на другите.

——

И още нещо. Хубаво, изборите са важни, ала-бала. Но замислете се сериозно върху нещо друго — колкото и несъвършени да са, закони все пак има. Има и неписани правила и всякакви комбинации между двете. От друга страна, всеки носи преценката, с която да различава кое постъпване е правилно и кое — не. Кое тогава е по-ценно за обществото — кой колко процента ще спечели, за да върти бизнес и да прави пари с лобиране или когато видите, че някой прави нарушение или изобщо пречи на хората, да сигнализирате и да опитате да го спрете? По-важно ли е да следим дословно скандала Димитров-Костов-Юруков, или да сигнализираме в общината за неправилно спрелите коли?

Някой ще каже “ама те нищо няма да му направят” и може да е прав. И мен това ме е спирало досега. Другото, което ме е спирало е, че масово в институциите не приемат анонимни сигнали за искане на проверка, а държат на поименно оплакване. Но дори и нищо да не направят в конкретния случай, ако всеки… добре де, ако всеки трети от тези, на които неправилното паркиране им пречи се обадят, бас ловя, че все нещо ще се промени към добро.

Това, което мога да пожелая е само общината да стане по-прозрачна за гражданите. Ама истински, не на думи. И да се приемат анонимни сигнали за проверки. Име може да е задължително за жалба, но за подбутване “абе елате и проверете” е неправилно да не е анонимно — та нали и без това работата им е да минават редовно и да проверяват? Тъй де. А, и разбира се дано всички тия сигнали имат ефект, тоест дано по тях се започне наистина да се работи.

Наскоро в София приеха наредба, съгласно която се предвижда глоба от 150 до 500 лв. за ремонтиране или миене на автомобил на улицата или тротоара. За неправилно паркиране също има наказания, даже не от общината, а директно от КАТ. Така че ако една кола е препречила тротоара или е в градинката или маслото й се сменя и излива в тревата, вместо да псувате шофьора, да му повреждате колата или да й лепите стикери, по-добре се обадете в общината да дойдат и току-виж отнесъл глоба. И за друг път ще се замисля.

А това е безброй пъти по-полезно от най-интересния и скандален и засукан телевизионен предизборен дебат.

Започва отдавна, може би в училище, може би преди. Някъде по времето, когато започваш да можеш да помагаш в работата на големите, но губиш интерес към нея. И затова започват да ти я възлагат. Първо те пренебрегват. Малък си — на ръст и години, на титли и звания, на връзки или пък на акъл.

После трябва да се нагодиш към всякакви чужди изисквания. Учиш глупости сред хулигани, за да получиш някакви знания, които уж щели да ти послужат занапред. Говорят ти веднъж за обща култура, а следващия път те давят в конкретики, които само се зубрят. Ставаш мнителен към всичко предпоставено и градиш свой си вкус за всяко нещо. Обличаш се в каквото ти решиш черно и примерно си пускаш коса. Смеят ти се, защото добрите деца са вече в елитни колежи или пък са посетили пет страни. Не разбираш защо това е важно, не разбираш и тия добри деца. Намеква ти се, че изоставаш и изпускаш влакове, но си спокоен, защото градиш вкус и си създаваш културата. Която не ти показаха, защото бяха заети с оценки, класирания, дисциплина. Дали ще е било училище, или пък казарма — едно и също е. Карат те да учиш съкратено умножение, митохондрии, скорост на затвора и кумулативен заряд. Правиш ненужни, но критично важни неща, като контролно за бензолните групи, спортен полуден със скок от място в някаква жега, през ден караул в някаква друга жега. Или намираш великия смисъл от всичкото, или си за подигравка, защото няма да си конкуренция за изпита в n-ската гимназия. Или пък самото сочене с пръст ще спаси другите от забелязване.

След това изведнъж всичко се променя и те блъскат отпред. Да излезеш, да работиш, да строиш живота нов, да направиш промяната, да извървиш прехода, да построиш завод и да получиш медал от далечен университет. Казват ти, че ти трябва да оправиш нещата, да наредиш света и сложиш навсякъде справедливости. Защото си млад, сега било времето, а пък на другите им било минало и затова само ще те гледат. Хайде де, давай — нали все критикуваш, все си с мнение. И те нападат. Трябва да мислиш политически, и то да си коректен към установените норми. Да се грижиш за малките свободи, които хората са отвоювали. Сякаш изобщо ги има тия свободи и сякаш някой е воювал точно за тях. Не може да отричаш, трябва винаги да даваш алтернативи. Не да посочваш грешките, а да влизаш в машината и сам да я поправяш. Сякаш изобщо може да бъде поправена и сякаш не си само поредната брънка, поредната смазка, жертвана в олтара на бъдещи обществени отвоювания. Жертвана за времето, когато ти ще подтикваш следващите и ще цъкаш с език “ех, какви бяхме ние”. Какви бяхте?

Това е моментът, в който можеш да избереш два пътя. Или да продължиш да градиш себе си и да си честен към наивните очакващи, че няма такива решения, каквито очакват. Или да решиш да се бориш за елитните училища, високите оценки и градските отпуски на твоето си вътрешно грешно, но успокоено политическо съзнание. Това е дилемата дали да изгасиш лампата заради помпозна ненужна кампания с еко-привкус или тихомълком да започнеш да мислиш за личния си “въглероден отпечатък”, без да занимаваш другите. Дилемата дали да идеш да гласуваш и да агитираш за политици и партии, защото “нашите ще оправят нещата най-накрая” или да гледаш на изборите като на процес, а не събитие. Процес, който няма установен край, а удържа в себе си в постоянен водовъртеж каймака на политиците, на тези, които печелят от тях и на тези, от чиято наивност печели цялата тая хидравлика. Каймак или пък мръсна пяна, знае ли се. И гледайки го, решаваш да не си цапаш обувките — ясно е, че нито отдолу има шахта за отпушване, нито тинята е до коленете ти. Това е дилемата дали да продължаваш година след година да се залъгваш, че нещо ще се оправи “по принцип”, или да оправиш нещо в своя си живот, без да обръщаш внимание на медийните истерии я за политика, я за живота на другите. Има толкова вили на хълм край езеро, толкова залези за гледане, толкова смислени и близки разговори за разговаряне.

Моментът, в който ако решиш да отлагаш постоянно и все се оставяш на мозъчното гладене на припознаващите се като общество власт и медии, няма да направиш нищо повече. Но ако продължиш като преди — сам да преценяваш кое е истина, кое е смислено, кое е възможно и правилно и кое — не и да преценяваш за себе си, а не за каузи, може някой ден да спечелиш усмивката и погледа на някой друг, който също като теб и заради теб се бори за истината си. За своята истина и истината на двама ви. Не зная как стават тези неща. Не зная дали свободолюбието и чувствителността се предават, но може би аз в голяма степен съм ги приел. Истинската промяна, истинският преход, истинското разбиране, култура и свобода е работа на поколенията. Но не на поколенията като нещо далечно и нещо отвъд. А като тук-и-сега усещане за част от цяло, стъпка от процес, който е много по-мощен и ценен от всичките модерни залитания на деня.

And then you win.