Arcane Lore

С наближаването на поредните избори политиканската истерия набира сили. Не че някои развития не са ми интересни и на мен, просто не се вживявам, защото точно вживяването в политиканстването е това, което ни мори. Живеем в страна, в която почти всеки разбира от политика, но почти никой не мисли политиката извън-изборно. България е страна с огромен брой политикани и ужасяващо малко граждани. Разликата? Едните се занимават с “промяната”, а другите правят променянето.

Днес, докато с едно око пазех бебо да не се изкатери на прекалено опасно място и котаракът да не докопа нещо месно и с другото око надзиравах манджата на малкия, която къкреше на котлона, вниманието ми беше привлечено от странен шум отвън. По принцип до седмия етаж достигат членоразделни малко от нещата от долу, но този път наострих уши, а и репликите на висок глас нямаше как да не чуя. Ставаше дума за неправомерно паркиране и ремонтиране на коли в междублоковата градинка.

Вярно, градинката е по-коректно да се нарича само “междублоково пространство”, защото е градинка само на документи (предполагам), иначе де факто от около година все по-усилено се експлоатира като свободен паркинг. Но не това е важно. Важни са принципите. Градинките са си градинки, независимо как изглеждат или колко лошо нарочно (не) се грижат от общината за тях. Алеите са си алеи и са за свободно движение на хора. И изобщо не са за автомобили, много се извинявам.

Преди месеци чух шум от оксижени долу и се загледах — някакви хора бяха докарали камион с контейнер и с оксижен изрязваха старите люлки, катерушките и пейките. По-точно изрязваха останките им. Помня като малък, точно на същата градинка, как нашите ме водеха и играех дълги часове. Пясъчникът кипеше от архитектурни напъни, за пързалката се чакаше отегчително дълго, а най-любими ми бяха люлките. Едната леко поскърцваше и баща ми казваше, че пак големите са се люляли прави на тях и са стъпвали с обувки на седалките и едната е започнала да се изкривява, затова скърца. Това беше, когато съм бил на 4-5 години някъде.

Та изрязаха останките и се зарадвах, мислех, че са тръгнали да ремонтират най-накрая. Да видиш някой да върши работа в квартал, далеч от телевизионните камери на “Московска” си е нахъсващо. Да, ама не. Оказа се, че са си разчиствали, за да си паркират колите. Последно вече има някъде между 10 и 15 автомобила привечер.

В махалата има платени паркинги. Вижда се, че са пълни под половината от капацитета си. Тоест има къде да се паркират колите — ама друго си е да си я паркираш до блока, в градинката, нали? То и безплатно е. Нищо, че е фул на фраш вече навсякъде. Как така ще плащаш, я на някоя обрасла алея или в тревната площ! Тъпанари…

Подслушаният спор днес беше между един от най-наперените, който още отпреди показно си паркираше тойотата не на алея, а направо в тревата. Зимата си спомням как като извеждах Светли, отидох там край коловозите от колата му, за да намеря чист сняг и бебето да се радва. Около мястото, където си тропва старата джипка, се виждаха разни омаслени парцали и всякакви боклуци. Та същият този обясняваше на една баба и на мацката от общината, която явно беше дошла по сигнал, че не трябвало да го занимават с такива глупости, защото…

Първо, защото това не било градинка. “Като е градинка, къде са ви пейките?” Второ, защото той си бил плащал данъците и затова имал права. “Аз съм си платил пътен данък, затова имам право да паркирам!” И трето, защото навсякъде било пълно с коли и не можело да се паркира и трябвало не него да го занимават с глоби, ами общината да вземе да се стегне и да му намери къде да си паркира безплатно, а-ма-ха!

Първо, градинката си е градинка, дори и да няма пейки. Дори и да са изпочупени и изкорубени и нарочно откраднати, за да се припознава по-лесно мястото като запустяващо. Няма значение дали има пейки, дали работят люлките и дали е чисто или мръсно — щом нещо е отделено с бордюр, има трева и паркови алеи, значи автомобилът ти няма никакво място там! Нещо повече — щом като това е място, на което (макар и все по-рядко) играят деца и родители разхождат бебетата си, значи хич не трябва и да се замисляш да паркираш там!

Второ, пътният данък е за пътищата. Не е за парковете и градинките. Като си си платил винетка, значи имаш право навсякъде да паркираш и навсякъде да си ремонтираш колата, така ли? Ама и у нас ли можеш да влезеш? Я паркирай в двора на кмета, да те видим (примерно, де). Който не може да прави разлика между път и парк, да отива сам да си връща книжката и да заляга над листовките!

Трето, това, че в града има все по-малко място за паркиране го знаем всички. Все пак и аз съм шофьор, най-малкото. Но не може като има опашка за тоалетната, да опикаваш коридорите, нали? Или си намери място на пътя (кое е път и къде се паркира — справка в ЗДвП и ППЗДвП), или си плати в някой от многобройните полупразни паркинги наоколо. Нагласата “ама как точно яз че се прекарвам с плащане, а Вуте че си паркира пред блоко” не сработва — или на разрешено за паркиране място на пътя, или в паркинг! Иначе си в нарушение, а то съвсем правилно се санкционира.

——

В същата тази градинка се сетих как преди седмица-две с Краси разхождахме Светли и решихме да си поиграем на едно по-широко място на топка. Бебо се стрелка след малката топка с Макуин, а аз извадих фотоапарата и го снимам. После снимах с камерата и престанах да следя шумовете наоколо. Изведнъж, докато се щураме около един бял мерцедес, някакъв чичка идва и много загрижено ми казва да съм бил внимавал, да прибера детето, щото ще изкарва колата… Опулих се, кипна ми. Моето дете, което точно тук и сега е щастливо в играта си, да трябва да се съобразява с неговия мерцедес, да трябва да спираме играта и с рев да го дърпаме настрани, за да може поредният тъпанар да си разкарва бричката през градинката? Казах му, колкото можех спокойно “Ами излезте от другата страна”. Точно пред него беше бордюрът на края на градинката. “Високо е оттам”. Стоя и не вярвам. “А вие знаете ли изобщо какво е това?” — и посочвам с разперени ръце градинката. “Не ме интересува, оплачете се на общината!”. И влезе, влезе и жената с него и тръгнаха с колата през площадката. Аз отклоних вниманието на детето към нещо друго и го дръпнах настрани. Но преди това с всичката неприязън, на която бях способен, им казах, че са идиоти и им пожелавам така да се отнасят и с техните деца или внуци. Знам, това беше лошо. Но бях обиден и безсилен.

——

А днес една баба явно извикала инспекторка от общината и мадамата дошла да запише номерата на колите. Затова въпросният се разправяше с нея и се караше и с двете. Живее на първия етаж и гледа постоянно от балкона си двете коли, които паркира там. Даже лампа с датчик е сложил, да си ги следи нощем като минава някой, типично “по соц”.

Нямам никаква идея как ще продължи историята на нашата градинка и детската площадка в нея. Ще ми се да се възстанови и заживее наново цялата, не само като детска площадка, а и тревните площи наоколо й да се поддържат и да не се разриват в коловози и масла.

Но в едно съм сигурен — поне някакво начало е дадено. И затова съм доволен.

Доволен съм, защото явно има хора, които приемат присърце идеята, че не е чак толкова важно за кого ще гласуваш, не е важно дали твоят най-харесван пореден политик ще спечели гласове, престиж или медийни изяви. Важното е какво ти, да, ти самият вършиш всеки ден за общността си. Не за държавата, не за световния мир или пък за планетарната екология. Какво вършиш ежедневно за малката си общност, своята общност. Хората, с които общуваш. Дали газиш тревата, дали си хвърляш фаса, дали паркираш неправилно, дали отнемаш предимство. И дали с всичко това даваш правилния пример на другите.

——

И още нещо. Хубаво, изборите са важни, ала-бала. Но замислете се сериозно върху нещо друго — колкото и несъвършени да са, закони все пак има. Има и неписани правила и всякакви комбинации между двете. От друга страна, всеки носи преценката, с която да различава кое постъпване е правилно и кое — не. Кое тогава е по-ценно за обществото — кой колко процента ще спечели, за да върти бизнес и да прави пари с лобиране или когато видите, че някой прави нарушение или изобщо пречи на хората, да сигнализирате и да опитате да го спрете? По-важно ли е да следим дословно скандала Димитров-Костов-Юруков, или да сигнализираме в общината за неправилно спрелите коли?

Някой ще каже “ама те нищо няма да му направят” и може да е прав. И мен това ме е спирало досега. Другото, което ме е спирало е, че масово в институциите не приемат анонимни сигнали за искане на проверка, а държат на поименно оплакване. Но дори и нищо да не направят в конкретния случай, ако всеки… добре де, ако всеки трети от тези, на които неправилното паркиране им пречи се обадят, бас ловя, че все нещо ще се промени към добро.

Това, което мога да пожелая е само общината да стане по-прозрачна за гражданите. Ама истински, не на думи. И да се приемат анонимни сигнали за проверки. Име може да е задължително за жалба, но за подбутване “абе елате и проверете” е неправилно да не е анонимно — та нали и без това работата им е да минават редовно и да проверяват? Тъй де. А, и разбира се дано всички тия сигнали имат ефект, тоест дано по тях се започне наистина да се работи.

Наскоро в София приеха наредба, съгласно която се предвижда глоба от 150 до 500 лв. за ремонтиране или миене на автомобил на улицата или тротоара. За неправилно паркиране също има наказания, даже не от общината, а директно от КАТ. Така че ако една кола е препречила тротоара или е в градинката или маслото й се сменя и излива в тревата, вместо да псувате шофьора, да му повреждате колата или да й лепите стикери, по-добре се обадете в общината да дойдат и току-виж отнесъл глоба. И за друг път ще се замисля.

А това е безброй пъти по-полезно от най-интересния и скандален и засукан телевизионен предизборен дебат.

Започва отдавна, може би в училище, може би преди. Някъде по времето, когато започваш да можеш да помагаш в работата на големите, но губиш интерес към нея. И затова започват да ти я възлагат. Първо те пренебрегват. Малък си — на ръст и години, на титли и звания, на връзки или пък на акъл.

После трябва да се нагодиш към всякакви чужди изисквания. Учиш глупости сред хулигани, за да получиш някакви знания, които уж щели да ти послужат занапред. Говорят ти веднъж за обща култура, а следващия път те давят в конкретики, които само се зубрят. Ставаш мнителен към всичко предпоставено и градиш свой си вкус за всяко нещо. Обличаш се в каквото ти решиш черно и примерно си пускаш коса. Смеят ти се, защото добрите деца са вече в елитни колежи или пък са посетили пет страни. Не разбираш защо това е важно, не разбираш и тия добри деца. Намеква ти се, че изоставаш и изпускаш влакове, но си спокоен, защото градиш вкус и си създаваш културата. Която не ти показаха, защото бяха заети с оценки, класирания, дисциплина. Дали ще е било училище, или пък казарма — едно и също е. Карат те да учиш съкратено умножение, митохондрии, скорост на затвора и кумулативен заряд. Правиш ненужни, но критично важни неща, като контролно за бензолните групи, спортен полуден със скок от място в някаква жега, през ден караул в някаква друга жега. Или намираш великия смисъл от всичкото, или си за подигравка, защото няма да си конкуренция за изпита в n-ската гимназия. Или пък самото сочене с пръст ще спаси другите от забелязване.

След това изведнъж всичко се променя и те блъскат отпред. Да излезеш, да работиш, да строиш живота нов, да направиш промяната, да извървиш прехода, да построиш завод и да получиш медал от далечен университет. Казват ти, че ти трябва да оправиш нещата, да наредиш света и сложиш навсякъде справедливости. Защото си млад, сега било времето, а пък на другите им било минало и затова само ще те гледат. Хайде де, давай — нали все критикуваш, все си с мнение. И те нападат. Трябва да мислиш политически, и то да си коректен към установените норми. Да се грижиш за малките свободи, които хората са отвоювали. Сякаш изобщо ги има тия свободи и сякаш някой е воювал точно за тях. Не може да отричаш, трябва винаги да даваш алтернативи. Не да посочваш грешките, а да влизаш в машината и сам да я поправяш. Сякаш изобщо може да бъде поправена и сякаш не си само поредната брънка, поредната смазка, жертвана в олтара на бъдещи обществени отвоювания. Жертвана за времето, когато ти ще подтикваш следващите и ще цъкаш с език “ех, какви бяхме ние”. Какви бяхте?

Това е моментът, в който можеш да избереш два пътя. Или да продължиш да градиш себе си и да си честен към наивните очакващи, че няма такива решения, каквито очакват. Или да решиш да се бориш за елитните училища, високите оценки и градските отпуски на твоето си вътрешно грешно, но успокоено политическо съзнание. Това е дилемата дали да изгасиш лампата заради помпозна ненужна кампания с еко-привкус или тихомълком да започнеш да мислиш за личния си “въглероден отпечатък”, без да занимаваш другите. Дилемата дали да идеш да гласуваш и да агитираш за политици и партии, защото “нашите ще оправят нещата най-накрая” или да гледаш на изборите като на процес, а не събитие. Процес, който няма установен край, а удържа в себе си в постоянен водовъртеж каймака на политиците, на тези, които печелят от тях и на тези, от чиято наивност печели цялата тая хидравлика. Каймак или пък мръсна пяна, знае ли се. И гледайки го, решаваш да не си цапаш обувките — ясно е, че нито отдолу има шахта за отпушване, нито тинята е до коленете ти. Това е дилемата дали да продължаваш година след година да се залъгваш, че нещо ще се оправи “по принцип”, или да оправиш нещо в своя си живот, без да обръщаш внимание на медийните истерии я за политика, я за живота на другите. Има толкова вили на хълм край езеро, толкова залези за гледане, толкова смислени и близки разговори за разговаряне.

Моментът, в който ако решиш да отлагаш постоянно и все се оставяш на мозъчното гладене на припознаващите се като общество власт и медии, няма да направиш нищо повече. Но ако продължиш като преди — сам да преценяваш кое е истина, кое е смислено, кое е възможно и правилно и кое — не и да преценяваш за себе си, а не за каузи, може някой ден да спечелиш усмивката и погледа на някой друг, който също като теб и заради теб се бори за истината си. За своята истина и истината на двама ви. Не зная как стават тези неща. Не зная дали свободолюбието и чувствителността се предават, но може би аз в голяма степен съм ги приел. Истинската промяна, истинският преход, истинското разбиране, култура и свобода е работа на поколенията. Но не на поколенията като нещо далечно и нещо отвъд. А като тук-и-сега усещане за част от цяло, стъпка от процес, който е много по-мощен и ценен от всичките модерни залитания на деня.

And then you win.

За гугъл-бомбата на правителствения сайт ще кажа. Не искам да съм “лош” в нечии будни блогърски очи, но разберете ме правилно — еднопосочната линк-кампания вече си свърши работата. Некадърно направената интернет-страница на българското правителство излиза на първо място при търсене в една от търсачките по ключова дума “провал”. Нещо повече — акцията си свърши работата “прекалено” добре. Сайтът на правителството ни вече има Google PageRank 8, като така стана един от адресите с най-висок ранк за Гугъл в целия роден Интернет.

Естественото питане тук е: Този висок GooglePR заслужен ли е? Входящите връзки стабилни и смислени ли са? Наистина ли government.bg е толкова авторитетен сайт, колкото е българската Уикипедия, например?

Затова въпросът ми днес е: След като всичко се получи, хората чуха гласа ни и търсачките индексираха и съхраниха мненията, коментарите и дискусиите ни по куция сайт на правителството и по самото куцо правителство, днес готови ли сте всички да изтрием тези линкове?

Защото вече лека-полека те започват да работят против първоначалната идея. IT-тата в government.bg все ще позакърпят сайта, той ще започне да се индексира, Google ще започне да събира адекватно и актуално съдържание от самия него и външните линкове ще започнат лека-полека да се оценяват само като “тежест” от влиятелни сайтове, а не толкова като смислов елемент в подреждането на индекса.

И така, ако тези линкове останат, полека с времето по-скоро ще пренасочват авторитет и GooglePR към домейна на правителството, отколкото изобщо ще внасят “провал” смислово.

Някой ще каже “ама те нищо няма да оправят в сайта и никой няма да обърне внимание” — да, може и така да стане. Но по-добре да изчистим терена за следваща такава бърза кампания. Ако пък оправят точно този проблем — да следим за други неадекватности там. Мисълта ми е, че дори и да не ни обръщат внимание на кампанията, не си струва да държим този уеб-натиск. Махнете линковете, върнете си PR-тежестта и я ползвайте отново следващ път. Не подарявайте линкове на government.bg без нужда.

——

Някои хора вече предложиха нова кампания, с нова ключова дума — “корупция”. Макар емоционално да ми се иска да се съглася на момента, разумната ми част ме възпира — вижте, властта (и особено тази нашата власт) може да носи много негативи. “Провал” и “корупция” далеч не са единствените ключови думи, които биха могли да се използват за смислова атака на индексирането на правителствения сайт в търсачките.

Но все някъде трябва да спрем. Защото иначе ще събудим някой ден, за да осъзнаем, че сме прехвърляли тежест от многото ни сайтове към един-единствен, като сме се заблуждавали, че така променяме, порицаваме и поправяме смисъла му. А всъщност само сме му “преливали” pagerank и входящи линкове.

——

Истинската работа е свършена. Съгласен съм с Юнуз, който в Re:TV каза, че това е спонтанна гражданска проява и гражданска оценка на нещо, което очевидно не сработва в обществото. Аз също си дадох гласа в тази кампания, макар и не от заглавната ми страница. Но вече всичко е казано и всичко казано е индексирано от търсачките.

Време е да “накажем” отново сайта на правителството и самото правителство, като махнем линковете и си вземем изкуствено дадения им уеб-авторитет. Да, всичко стана много бързо и да, минаха само ден-два — така е в Интернет. Ударът е понесен, време е за следващо действие.

Аз оставям текста си, но махам от него линковете към сайта на правителството. Вие готови ли сте да го направите?

Вчера имаше протест срещу централната власт, който нямаше ясна визия, но за сметка на това има видими оплаквания. Не ми се пишеше, но не протестът, насилието, битите или оправданията на едни и самовлюбените хвалби на други политици ме накараха да пиша. Накара ме отвращението. Отвращение от лъжата, че сме свободни, че избираме, че влияем, че изобщо имаме право на планове за бъдещето и че печелим нещо от всичко това. Лъжата, че живеем демократично.

България не е излизала никога от тоталитарния режим. Много е тежко да си го кажем, особено след толкова години, но е по-вярно, отколкото да твърдим, че сме свободни. Днешният тоталитаризъм е невидим и само се усеща — както и предишният тоталитаризъм беше (е бил) невидим и само се усещаше. Няма официално “срастване на партията и държавата”, защото номенклатурата е плъзнала сама навсякъде и се е укрепила и размножила. Ако т.нар. “комунизъм” и РСО бяха гнойното възпаление на обществото ни, то днес вече имаме метастази. Живеем в тоталитаризъм, от който изъмкване не виждаме, защото е добър, оправдан и съвременен. Живеем в мимикрия на свобода, която ни успокоява и в същото време ни поробва, без да усещаме.

——

Периодично статуквото “позволява” изблици на възмущение и възгласи за свобода. Не че не ги подкрепям и аз, но днес протестите са безмислени, защото са безгласни. Искам протест, който да идва отвътре, от умовете на много хора — такъв протест дори няма да има нужда от агресия, защото нещата сами ще се оправят. Когато всеки човек с визия аз бъдещето се погрижи да направи нещо за това по-добро бъдеще, колкото и малко да е, тогава може да има поне шанс за свобода. И всеки с вътрешна тревожност за благото и свободата на обществото започне да полага усилия да подобрява живота на хората с по нещо малко, но ежедневно. И да учи и детето си така.

——

Вчера полицията би хора на площада и това е отвратително, съгласен съм. Но още по-отвратително е, че хората търсят проблема в отделни лидери и чиновници, вместо във всички. Защото виновни за тоталитаризма в България днес сме всички. Всички, които уж не търпим потисничество, но в същото време не виждаме, че сме роби.

Винаги съм го казвал — в България има огромен излишък от власт.

Стигнали сме дори до абсурда когато има проблем със самата власт, някаква неадекватност вътре в нея, да търсим още власт, с която да я закърпим. Полицаите са нарушили нещо — няма проблем, ще викнем още полицаи, за да ги контролират тях, ще сложим още и още камери навсякъде. Депутатите лъжат и крадат — няма проблем, ще направим нови избори, за да вкараме в кацата с меда нови депутати, че те горките гладни и жадни се облизват отвън из партийните централи. Власт, власт навсякъде — контролира се телевизията, затова дайте да контролираме и Интернет, защото, видите ли, той много лошо нещо е и много неконтролирано и опасно. Един вид — ако нещо лошо стане, то сигурно е дошло от Интернет, иначе щяхме да сме проконтролирали.

В България няма автономност, самоуправление и нищо не може да се случи, ако не бъде “организирано”. Иначе думички си имаме, но нямаме смисъл в тях — казваме “свобода” и в същото време мислим как да заглушим гласа на несъгласния. Или поне да го разобличим пред драгия зрител като некомпетентен, незапознат с темата, идеалист — малцинство някакво.

——

Протестът ще мине и отмине, използван или не. Въпросът е какво парвим оттук нататък — дали ще си живеем със сладкото чувство, че “нещо все пак е направено” и така до следващия разрешен от системата изблик, до следващото пукване на пъпка или ще започнем да променяме нещо в живота си малко по малко.

Започвайки от себе си. От работата или шофирането си например. От мисленето си.

И трябва да започнем да мислим нещата по-малко и по-рядко през власт. Тя не е единственото решение — свободата винаги стои отвън на прага и ни чака да я повикаме.

Новият свят, живеенето в него има нужда от ново разбиране. Всеки по-дързък стремеж към промяна на обществото трябва да идва от стабилна промяна в мисленето. Промяна в нагласата на хората спрямо живеенето заедно и комуникирането в общото. Промяна в морала, разбиран не като граница на свян или пък като предпоставено клише на приемливостта, а разбиран като осъзнати и постоянно изработвани в ежедневието норми за правилност на действието в общото. Промяна във визията за бъдеще — всяка общност се удържа постоянно точно през общата схема на мислене на бъдещето.

Светът се променя постоянно — променяме го. Искаме или не искаме, не можем да живеем в стари светове. А за изработване на новите и за удържането им ни трябват нови юзди, техни. Преживяването на политическото е само един от примерите — не се прави промяна, като се сменят еднакви пешки една с друга по дъската. Промяна се прави с разместване на цялостната позиция. Или с измисляне на нова игра.

Но все пак първо промяната трябва да бъде измислена, споделена, обяснена, разбрана и приета. Като всичко, което е работещо. Ако ще се променя уредбата на обществото, тоест ако наистина ще се прави качествена промяна, а не пренареждане на властовата номенклатура, то тази промяна трябва първо да бъде измислена. Но и да я е измислил някой, никъде не се чува все още обяснение, камо ли нещо повече.

Да се протестира срещу управниците е лесно. Трудно е да се протестира срещу управлението.

Казионните протести от вида “нека излезем на улицата, защото живеем зле и ни се ще да се оплачем и да обвиним, а пък после все ще намерим кой да ни обясни, поведе и представлява” са лоша парктика. Те са болестта, която пречи на здравата промяна — промяната на ума, промяната на нагласата, промяната на културата.

Тези неясни протести са като гласуванията на недоверие на правителството в парламента. Не променят нищо, но ако случайно променят нещо… пак не променят нищо. Или са като общите избори — не променят нищо, а ако случайно нещо променят, то пак нищо не се променя. Не променят нищо и революциите — те са и преносно, и буквално… едно “завъртане” (лат. “revolutio”). По идея — смяна на идеи, на практика — смяна на кадри.

——

Не казвам, че няма нужда от промяна и от смяна — има. Но смяна на идеи и обществени концепции, а не на партии и предизборни програми. Смяната на една партия с друга, на една заявена централна политика с друга не е промяна за хората, а само за някои от върхушката. Казването, че ако тези всичките неща променяха нещо, щяха да ги забранят е познато и изтъркано, да. Тогава да го кажем другояче — ако всички тези неща променяха нещо, отдавна да сме го забелязали.

Шуми се сега за протест пред парламента. Казва се “да изметем боклука”, но на практика от такъв протест се възползват една-две от опозиционните партии. И всички ги знаем даже кои са тези партии… Не, не звучи изобщо странно — идват избори. До изборите ще видим не един и два протеста и гръмки декларации.

Това не е моята промяна, не е моят протест.

——

 
“‘That government is best which governs not at all’; and when men are prepared for it, that will be the kind of government which they will have.”
Henry David Thoreau, философ от 19в., цитирайки неточно Thomas Jefferson.
 
“Things are not revolutionized by making revolutions. The real revolution lies in the solution of existing problems”
Buckminster Fuller, архитект от 20в.