На 33 и в стъпките на болярите

Един от най-страхотните ми рождени дни, със сигурност най-готиният ден наскоро. Може би заради звънливия щастлив смях на сина ми и разтапящите се пред него усмивки на мен и жена ми. Може би заради странната смесица от магията на недооцененото ни, но славно минало в краката ми, тъпчещи Царевец и постоянното ми стряскане от бутафорно укрепване и дострояване на руините с бетон, арматура, пластмаси и кабели на декоративното осветление. Може би от това, че няколко човека ми се обадиха и ме ободриха с поздравления. Може би от това, че карах колата общо няколко часа, включително в пиковия час на Търново. Голям купон е движението там, между другото — представете си задръстване, ама с баири и нанадолнища. И преди съм казвал, че обичам баирите и не вирея на равно. Но все си мислех, че всичко си има граници. ;)

Последните дни бяха кофти. Последните месеци не бяха цвете чак за мирисане. Всъщност глупости говоря — всичко около мен лека-полека става все по-добре, просто не е “добре” според някои външни критерии. Какво имам предвид — ами много неща са, но само за пример — имам много време за сина и семейството си, и понеже ми трябва за тях, го използвам, но пък нямам хич много време за докторантурата и особено за бюрокрацията там, дори и само да присъствам на заседания. И ето — нещата се нареждат, но все ме юркат да ходя и слушам административни неща, все ме юркат да пиша текстове и да си вземам изпитите. А аз 1) нямам цялото време на света, не съм студент ерген и 2) когато ме юркат, не работя. И преди съм имал проблем с това, явно хората все решават, че като юркат някого, го “стимулират” и му “помагат да развие потенциала си”. При някои действа, но при мен има обратен ефект. Да ми се каже “колко време ще ти отнеме да направиш това и това” е начин да ме откажат. Колко ми е отнело ще знам, когато го направя. А някои подхождат по обратния начин. Все едно.

Сутринта решихме да идем с колата някъде. Първата идея беше да идем заедно за храна от детската кухня, дотук нищо необичайно. После решихме да се разходим до Ловеч. Аз се ентусиазирах много, защото си представях как ще заведем Светко на кино в Ловеч, за първи път на кино. Но Краси не знаеше дали има останал киносалон там — навремето е имало, но днес… Така и не разбрахме, защото докато се чудехме, преди Ловеч свърнахме на изток към Велико Търново.

Пътят към Варна е ужасен. И брат ми каза така, когато наскоро минаха да ни видят. Всеки кара като луд по тоя път. И колкото повече се доближаваш до Варна, толкова по-лудо става движението. От София до разклона за Ловеч — по пътя, който познавам — има ненормалници, но не са чак много. По пътя за морето обаче като че ли нещо ги събира, като че ли под пътя върви голям магнит и събира всякакви боклуци в коли от наоколо, като стружки.

Ядосах се на няколко пъти, а не трябва. На два-три пъти при поредното очевидно рисковано изпреварване от някакъв “бързащ” давах в началото плавно газ — за да видя дали поне малко ще се стресне, мулето му с муле. Бързо намалявах, разбира се. На два пъти отбивах вдясно на аварийни, за да пусна завтеклата се колона бързаци, на които явно 80-90 км/ч са прекалено бавно за първокласен път. Да не говорим за многото засичания на висока скорост, двойни изпреварвания и най-омразното нещо на света — святкане на къси-дълги в огледалото и tailgating, при това при скорост около или леко над ограничението.

—-

Царевец

Във Велико Търново съм ходил май общо два пъти досега, като изключим още един-два пъти преминаване с рейс от морето. Като малък с нашите съм ходил на Царевец. Вторият път е, когато женихме Сашо и Ема. Навремето си спомням, че имаше доста чичковци, които дялкаха разни камъни. Явно реставрацията е била все още актуална. Не помня почти нищо, освен че беше много впечатляващо, че докато търсехме къде да паркираме, в далечината се извисяваха някакви крепостни стени и ръмеше дъжд. Църквата на върха не беше довършена, а аз бях най-силно очарован от бойниците.

Сега беше много по-различно, но сигурно е било подобно за Светлин. Изкачи целия хълм, влезе в цървата горе и после обходи и уличките край двореца и надолу. На два пъти си поиска гуши, но ни уйдиса на акъла да изкара цяла разходка без носене. Ние се уморихме, а той щурееше наоколо, сочеше с пръстче и викаше “гояаааам замък”. Говореше ни всякакви неща и всичко беше на място, не бебешко. На две годинки и половина вече говори страхотно. Добре, че беше той, иначе неуредиците и прокрадващият се кич на историческите хълмове щяха да ни развалят настроението.

Например тъпо е навсякъде да е хем достроено, хем с различни материали, хем където не се знае как е било, да е леко “фантазе”. Вярно, че много бързо след Освобождението всичките ни оцелели стари крепости са доразрушени и забравени, но не е оправдано само и само за да има туристи да се строят кули с бетонни плочи и колони, при това виждащи се. Никой не може да ме убеди, че калдъръмите, по които са препускали коне, са били такива — с разместени и разбити камъни, заляти в основата си с бетон, за да не мърдат. По такава настилка даже посетителите днес стъпват внимателно, за да не счупят крак — представете си кон, който си запазва краката по такава настилка.

Нещо друго — обезопасителните ограждения и парапети. Няма ги. Наскоро се оправдаваха по телевизията, че това било археологически паметник и не можело да се разваля визията с поставяне на парапети. Абе тия луди ли са или само се правят? Визията, а? Ами навесите тук-там и по средата заведението с цветните чадърчета, те “вписват ли се във визията”? Ами тия зелените камбани, дето са заради спектакъла май, и те ли са в унисон с археологическото? Ами безбройните лампи из руините, монтирани на не съвсем “скрити” места? Ами кабелите и тръбите, които на места съвсем нангажиращо си пресичат пътеките? Имаше и един автомобил, пакрикан край църквата, май на художника, който там си продаваше графиките — и той “визуално унисонно”.

А опасни места има много, не се майтапя. Най-нормалното е да се постави ненабиваща се на очи, но здрава и сигурна защита за хората. Навсякъде така се прави, никой не се оправдава с “визията”, щом става дума за безопасност.

В “църквата” не дават да се снима, ако не си платиш отделна такса. Явно защото великите творби вътре са прекалено гениални и в същото време скъпи, иначе не си го обяснявам. Църквата е изцяло реконструкция, доколкото знам е “свободно разсъждение на тема” и вътрешността й също е измисляна. Ако не се лъжа, оригинални са само основите й. Но е друго да има “старини” на баира — след като преди век — век и половина си порутваме и без това малкото оцеляло от крепостите за нови строежи и потрошаваме камъните за чакъл за железопътните линии и мраморите стриваме за хоросан, днес вече е модерно да правим “възстановки”. Нищо лошо. Навремето не са мислели за тези “старини” по същия начин, както днес. Днес е ценно друго. Но нека все пак поне не се виждат бетонните плочи, че за смях ставаме…

Чудих се дали и на кого да се обадя. В Търново познавам Ема и Сашо, но те рядко са там, а и като са там, не са в града, а наблизо. Наскоро минаха да ни видят, щеше да е готино да “върнем” гостито, но остана за друг път. Единственият друг, когото можех да потърся, е Бого Шопов. Щеше да е готино да обсъдим над чаши с бира всякакви неща, включително метъл, авторско право и пиратска партия. Но нямаше да има никакво време и не се обадих на никого.

На връщане пак оцеляхме в трафика на лудите и понеже Светко пак по някое време заспа, решихме да не спираме и направо да се приберем. Странното с крайпътните местенца за почивка е, че докато успееш да разгледаш и да решиш дали ти допада или не и вече си го отминал. А за следващото още нямаш мнение и не можеш да спреш предварително. Е, вариант е да спираме на всяка чешмичка и всяко кръчме, докато си изберем някое, но така май си е уморително.

Мен малко ме болеше главата към края на пътуването. Основната причина е в идиотите, които успяха да ме ядосат на един-два пъти. Но и климатикът има пръст — трябва да запомня при по-дълъг път да затварям духалките пред мен или поне да ги насочвам встрани. Готино е вън да е жега, а вътре да ти вее хлад леко в лицето, но прекаленото е зле за главобола.

—-

После паркирахме колата и ядохме шопска салата и пържени картофки, тоест Светли основно ги яде. Аз пих бира за мое си здраве, а на всички препоръчвам заради нечовешки бавното обслужване да избягват пицарията на центъра на Троян, тази точно срещу пощата.

Вкъщи имахме вечеря и много детски занимавки с бишкотената торта с крем, търсене на свещи, снимки, бенгалски огън, подаръчета, разпиляване и събиране на цяла кутийка кибрит, бъркане с пръсти в тортата. Какво ли не. Отворих едно отдавна залежаващо магарешко мляко и пих от него. И Краси пи малко, с нея пи и бебето. Досега сме го пазили от такива гуляи, но вече е по-голямо и една глътка мама може да си позволи. Виното на нас ни хареса, а то как го е усетило ще го питаме през декември. А, и Светко пи — водичка в чаша. Вече започна да казва “вода” вместо така сладкото “дува”. Както спря да ми казва на мен “тита”. Расте, милият.

И той, и аз… 33 — така добре помня времето, когато и 25 ми се струваше ужасно “средна възраст”. После трябваше да се “примиря” с 30-така, а сега и това ми идва до главата… Всъщност няма значение, това са само някакви си числа. Статистика за енергото, НОИ и полицията. Истински важното е как и на каква възраст се чувствам. От какво се засмивам, кое ме ядосва, кое не мога да търпя и без кое не мога. Всичко друго са подробности за тези, които им обръщат внимание. :) Честит рожден ден и на вас!

3 thoughts on “На 33 и в стъпките на болярите

  1. Michel

    И да си жив и здрав и богат и прочут и мечтитите ти да се сбъдват! :-)

    Попремести се от София, май, не те виждаме вече често, но пък сигурно е за добро — май живееш по по-спокойни места сега… Иначе щях да предложа да пием по бира някой път, та ако ще и на патерица малко ;-)

    Прав си, за възрастта — важно е на колко се чувстваш вътре, а не на колко си “на хартия”. Аз понякога съм на 5 годишна възраст, нищо, че пише друго в личната ми карта…

    Поздрави!

  2. turin Post author

    Michel, благодаря за пожеланията! Да, нещо избягваме София напоследък, но колкото повече време минава тук, толкова повече се чудя как бих могъл отново да заживея в претъпканата София. Обичам си родния град и искаме да живеем там, но без поне малко повече спокойствие и по-малко гъчканица не виждам как бихме издържали.

    Аз ще си идвам периодично, а и, надявам се, някой ден ще успеем да си вземем къщичка с дворче и тогава с радост ще се пренесем. Вече мразя панелите, мразя и големите кооперации, мразя претъпканите тротоари и градинки в кварталите. Които като по чудо се “освобождават” в сезона на отпуските. Понякога ми се иска в София да нямаше толкова работни места — нека откриват места по градовете и селата, какво се бутат всички в “столицата”?

    Поздрави! Като си идвам някой път, ще мигна за снимки :)

  3. Michel

    Да живееш далеч от София не е лошо… И аз си го мисля, понякога…

    Ако минаваш насам, свиркай, ще се радваме да се видим! Само дай знак! ;)

    Поздрави!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *