Филмовото усещане

През седмицата ходих на работа не с пълната фото-чанта, а със старата ми черна раничка, в нея пъхнал филмовия фотоапарат и разни дребни неща, които преди нямах как да нося със себе си. Бележник, книга, папка с документи и листа. През почивните новогодишни дни за пореден път бях извадил “лентака” и си бях поиграл пак да го позачистя от прах. Все се канех да се върна към усещането да нямаш никаква представа дали кадърът се е получил и да се опираш изцяло на вярата си. Да, цифровата фотография е страхотно нещо, в определен смисъл дава повече свобода, но в друг и ограничава. Задавайки ни рамките, които иначе трябва сами да си представяме. Става дума за онзи екран на гърба на огледалката, който на всеки кадър изчислява хистограмата и показва бленда, скорост, чувствителност. Опитвал съм да снимам с изключен екран, но като знаеш, че можеш да си видиш снимката, винаги остава изкушението просто да го включиш отново. С оправданието “замалко, само за тази снимка”. И така всеки път. :)

А преди носех винаги със себе си листче, на което записвах поредният кадър с какви настройки е направен и дали има нещо технически особено в него. Липсваше ми, че в сканираните след това негативи няма никакви exif-данни и се опитвах да си записвам стойностите на бленда и скорост сам. Вярно – много бързо омръзва и след десетия филм вече отбелязваш само избрани кадри, но все пак си е ценно по някакъв начин. Не съм отделял време след това да си “разучавам” начина на снимане – по-скоро идеята е да я има информацията, ако реша да я потърся.

През седмицата само дето носех раницата, иначе нито веднъж не я свалих да снимам нещо. Отново същият проблем като преди – сутринта тъмно, вечерта тъмно. Но това не е важно, особено когато имаш само 36 кадъра в “картата”. Вчера снимах веднъж и беше много странно, това ме накара да разкажа всъщност. Че апаратът е по-лек си знам, но долепен до окото вече се усеща като по-лек. Иначе като че ли само знаеш някакви характеристики, а при вдигането към очите вече “усещаш” сухите факти някак по-лично. Глупаво сравнение, но – и автоматът в казармата тежеше повече по време на стрелби, някак ставаше по-“важен” и се забелязваше и тежестта му.

После сбърках копчетата и гледах глупаво за около секунда. После се разсмях на себе си. Апарата можех да държа с две ръце за тялото – нещо, което бях позабравил. По-малките Pentax-и няма как да се държат така – трябва лявата ръка да обхване и част от обектива. Дори и човек да е с малки ръце, пак е така, защото обективът е по-тежък, пък и то всичко му е по-тежичко. Докато на филмовия EOS няма какво да му държиш обектива – някак по-стабилно е да се държи тялото.

Затворът изхлопа някак по-сурово, по-“дървено”. Не механично грубо, а самият звук е някак леко по-кънтящ и в същото време по-мек. Мога да кажа, че цифровият “щраква”, а този “хлопва”. Разликата е най-вече във звука. То си зависи от модела, разбира се – има апарати, които “примляскват” или “цъкат”. Повече ме стресна, че от удара на огледалото апаратът се разлюля. А точно този модел не е такъв, че да разклаща чак. Пак се разсмях – по навик точно при снимане съм отпуснал ръцете, за да не разтреперя снимката. Когато апаратът е по-тежичък, такова отпуснато придържане върши работа – той сам си “ляга на мястото” и не мърда. Но когато е лек, трябва все пак да се държи. Е, не с всички сили чак, но здраво. Ама кой да ги мисли тия неща – то аз не само дето объках копчетата в началото, ами и след това обърнах гърба към лицето и зачаках да се появи снимката с хистограмата. Наистина, за кратко си чаках снимката – то в такъв момент човек си мисли за снимката най-вече и изобщо не забелязва секунда-две, че няма къде и как да я види.

Просто различно усещане. Не зная доколко е различна фотография – някои казват, че всичко е едно и също, това са само инструменти и във фотографията всичко е до усет и виждане на светлината. Да, така изчистено е в един идеален свят. Но тук и сега инструментът е част от голямата картинка. Най-малкото носи различно усещане и така повлиява на целия този букет от настроения и впечатления, който опитваме да хванем в снимки.

3 thoughts on “Филмовото усещане

  1. Nick Angelow

    Интересно описание :)

    Аз винаги снимам през визьора, като при това съм изключил показването на EXIF данните. Най-много после да погледна снимката как изглежда (пак през визьора :о)). Явно е въпрос на навик. А ме накара да се сетя, че във филмовата Minolta и аз имам недовършен филм и че е крайно време да го довърша :о)

  2. Ivan Genchev

    Може би тъй като съм снимал доста на филм, не ми идва много често да гледам на монитора на цифровата. Особенно когато снимам хора не обичам да ги карам да чакат, а гледам да използвам максимално ситуацията и да не ги отегчавам.

    Това обаче което се хващам да правя когато снимам на филм е че забравям да превъртам… Чак преди месец си взех камера с мотор и до сега не съм снимал така. Но и с мотор има звук от превъртане на лента, докато на цифрова няма… С цифрова темпото на снимане може да бъде доста бързо, а на филм си има пауза. Ясен говореше за автомат: нешо като на единична и на откос…

  3. Dimitar G. Katerinski

    Наистина хубаво описание си направил, усеща се, че те докосва отвътре ;-). Колкото до размотаването на работа с фотоапарат, и аз имам същия проблем, сутрин и вечер е тъмно. Въпреки това, си нося фото-чантата с тялото и два обектива вътре и се опитвам на обедната почивка да щракна нещо, а вечер, обичам на ISO 800 или 1600 да снимам из нощна София. Като изключим шума в снимката, удоволствието от нея след това е еднакво ;-).

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *