Наскоро Жоро Чорбаджийски (gf) е имал препирни леки с едно родно телевизионно предаване. Казвам “имал”, защото през последните дни нямах време за четене и едва днес започнах с “прегледа на печата”. Става дума за снимка, която е публикувана под CC-BY. Случаят с тревогите на Жоро стана повод за поредното ми размишление върху адекватността на самото CC-лицензиране.
Договорът на CC-BY гласи, с две думи казано, че единственото право, което авторът си запазва, е това да изисква авторството му да бъде упоменавано при използване на творбата по какъвто и да е начин. Всъщност изпълнението на това се урежда автоматично от лизенза и законите за авторско право, тоест не е нужно всеки път авторът да налага правото си – то се прилага автоматично. Когато някой е публикувал нещо под лиценз CC-BY (CreativeCommons Attribution), значи чисто и просто вссеки е длъжен да споменава авторството при всяка употреба на творбата. Естествено, става дума за публична употреба – никой закон за авторско право не е толкова извратен, че да изисква от хората да си мърморят под сурдинка, когато разглеждат албум, четат книга или тананикат под душа – все сами.
Всъщност нека не бъдем категорични – както вървят нещата с авторското право, няма да е за учудване, ако някой ден се пръкне и такова изискване. Най-вероятно в САЩ – страната с лицензионно най-извратената правна система…
За сведение на несведущите, наборът от лицензи “CC” (CreativeCommons) е създаден за защита на авторите от “защитата на правата им”. И донякъде – за защита на потребителите на творбите. Не е тайна, че най-добре се защитават потребителите, ако няма защита на авторските права. Но според някои хора авторите нямат естествения механизъм да печелят достатъчно от творбите си, ако те не са достатъчно защитени. И когато на преден план идва отношението между тези две “достатъчно” по-горе, тогава се проявява силата на CC-лицензите. Най-слабата форма на защита е CC-BY, но има и по-крути изисквания, като CC-BY-NC, който забранява комерсиалната употреба без съгласието на автора (който, разбира се, може да дава винаги всякакви права, да издава различни лицензи, изобщо да предоговаря всичко, свързано с творбата му…) и CC-BY-NC-ND, което изглежда май най-жестоката комбинация, включваща забрана на производни версии. Всякакви комбинации на “BY’, “NC” и “ND” са възможни – въпрос на вкус и на степен на садиъм у избиращия лиценза.
Като казах, че “CC-BY” е най-слабата форма на защита, имах предвид буквално това. Когато става дума за правна защита, тоззи е най-щадящият потребителите лиценз. Поне от групата на CC-лицензите.
Но ако приемем, че най-слабата защита е липсващата ;)), тогава най-добре за потребителите е творбите да бъдат обявени като такива за обществено ползване (Public Domain).
Това е съвсем кратко описание на начина на действие на CC-лицензите, както аз го виждам. Надявам се да помага на незапознатите за първата им среща с такъв вид запазване на права – “някои права запазени”.
Личното ми мнение е, че CC-лицензите са преход, те са замислени като преходни, като компромисни от Л.Лесиг (поне в началото, преди еуфорията от прилагането им…). Целта е била винаги по-лесното и по-бързо преминаване на творбите в областта за обществено ползване.
Защото ще е абсурдно, ако не можеш да свириш “Буре” на Бах пред приятели, само защото има вечно авторско право върху него и не си си платил лицензната такса за изпълнение. Също толкова абсурдно би било, ако не можеш да го изсвириш, без преди това да кажеш “а това сега е Буре от Й.С.Бах”.
Абсурдно. Безмислено.
Защо ли? Ами защото CC-лицензите промениха и променят много облика на културата ни. Наистина, тепърва ще има още много влияние от страна на CC. Но основното бяга на заден план – масовото използавне на CC-лицензи, дори в случаи, когато това не е нужно, не решава първоначалния проблем с авторските права, а точно обрантото – затвърждава го като проблем.
С думи прости – когато нямам нужда от защита на авторските ми права, аз пускам творбите си в PublicDomain. Освобождавам ги от оковите на легалното ми авторство. Само така творбата ми може да има свой си живот още преди да изтече ужасно дългият период на авторското право, както е заложен във всички законодателства на западната ни цивилизация.
Най-много ме учудват художествените творци, които настояват да използват CC. Наистина не го разбирам. Значи някой пише разказ, композира албум или поставя пиеса и не иска пари за използването на творбата му. Нищо не иска. Само евентуално да му споменават името. И ако им хареса на хората творбата, да дадат някакъв ресурс в замяна, например пари.
Едно не разбирам – как може тези творци да не разбират, че много по-стимулиращо художествения интерес, много по-ефективно в този смисъл е творбата да бъде свободна от авторски права. Тоест ако аз съм харесал пиесата, ще мина след края, ще кажа “поздравления, вживях се, разчувствах се” или каквото там реша, че е уместно за казване. Ще предложа да платя равностоимостта на нормален билет за театър. Ако съм слушал музика, която ми е харесала, ще се обадя на музиканта/ите и ще предложа да платя колкото мога и колкото искам. И ще направя всичко възможно да ида на концерта им. Или да посетя пак постановката на пиесата.
Това е истинският живот на изкуството. Това, а не задължението, давано от CC-лицензите.
Един приятел и съратник в борбата за свободен софтуер скоро ми каза, че CC-лицензите се харесват толкова на компютърджийте, защото с такъв лиценз “не губят нищо”. Всъщност казахме го почти едновременно. Съгласни бяхме изцяло.
Един програмист така и така не печели нищо като деньги от малка програмка, ако я пусне като shareware. Ако е платена изцяло, тогава – ‘бсолютно хич. И това е хубаво, това е победа на ограничителните свободни лицензи от типа на GNU GPL.
Какъв е изходът за човек, който не може “да си остави каруцата в калта” и трябва да има гаранция, че ще печели нещо? Ами много просто – CC-лиценз. Няма да загуби нищо, но току-виж спечелил ;)
Това е съвсем нормално за компютърджийте! Наистина, дори е прекрасно, че така помагат да се затрие най-гадния тип лицензии – т.нар. “freeware”.
Не казвам нищо и против гореописаната реакция на Жоро – похвално е, че успя да защити правата си пред голяма медия. А пък и той лицензира така снимките си, когато става дума за софтуер, не налага CC, а го издава като свободен софтуер.
Но той е любител-фотограф, естествено е CC-BY, което изисква толкова малко – “снимката е направена от”. Моето лично решение, например, е да се откажа и от това и да публикувам и снимките си без запазени права. Но това е лично решение.
Това, на което се учудвам е, че хора, чието основно занимание е изкуството и които явно опитват да печелят от него, избират CC-лицензиране за разпространение в България. Защо? След като е ясно, че ограничението на CC няма да “свърши работа” и не се нуждаете от него, защо не пуснете творбите без права?
Защо, например, “Балканджи” издават албума си под CC-BY лиценз? Ако аз реша да правя кавър-версия на тяхно парче, ще трябва ли да ги търся за съгласие? Или ще съм длъжен да споменавам авторството им? Пак казвам – който харесва групата, ще плати и концертите, и албумите, и тениските (например). Начинът групата да стане популярна е да прави хубава музика и тази музика да е достъпна. За мен е притеснение, а не облекчение фактът, че една рок-група, при това в България (“негър, и то в Америка”;) иска от мен нещо, което бих направил и без да ми го искат.
Отново: ако искам, аз така или иначе ще дам “признание”. Ако не искам, CC не може да ме задължи – най-малкото няма да ползвам творбите. А не това е целта, нали?
Малко дълго стана, но пък нали не пиша често напоследък, значи се ядва ;) Това е преповторено моето мнение за CC-лицензите и освобождаването от авторски права. Аз не запазвам права върху нещата, които публикувам тук и смятам, че това е правилният начин за мен – нито нещата ми са толкова добри, че да заслужават признание a priori, нито ако са добри, могат да си “позволят” да чакат години ;)