Блогерите трябва да правят сайтове

Докато, изцяло в “стила” на Web 2.0 – където, както казва Тим О’Райли, “всичко е в постоянен бета-стадий” – двамата човека зад Zooomr, най-вече младият програмист Кристофър Тейт доработват наживо пускането на новата версия на сайта, пряката им конкуренция Flickr им изпраща пица.

Радва това, че има такива сайтове, такива екипи, такъв вид предприемачество. Дори Фликър, които, както писах в предишна статия, имаха проблеми с отвореността си преди време, вече са в крак с Web 2.0 вълната. Нагласа, според която компанията съществува заради екипа, сайта, идеята – а не обратното.

На фона на всичко това в България днес започва да се пълни с лъскави и “съвременни” сайтове, изработени от компании и консорциуми. Сайтове, които с Ajax-а си и с потребителското си съдържание твърдят, че са Web 2.0 – а в долния си край са пълни със заявявания на пълни издателски права, линкове към другите сайтове на фирмата. И никакво външно свързване.

То не са всякакви социални мрежи, то не са портали за новини, то не са блог-хостинги и агрегатори… Всяко нещо, което навън проработва след няколко месеца някоя измислена българска компания го “внедрява”. Прави го лъскаво и красиво, плаща на програмисти и дизайнери, които се потят в офисите – типично по маниера от преди Web 2.0, всъщност чак от ерата на “дотком”-ите, която сега наричат 1.0 Bubble.

После се почва рекламна кампания със “съвременни” средства – през блоговете на някои “блог-стожери”, както с лека насмешка ги нарече наскоро Алекс. Не визирам споменатите от нея хора, не – други са, но пак да ги наречем “стожери”. Мълвата “плъзва” из пубертетските блог-хостинги като blog.bg и glog.dir.bg и изведнъж новият сайт става “яко фешън”. “И как пък няма да е Web 2.0, щом като е толкова известен, и-и-и ти пък?”

Бях намеквал преди година-две, сега се убеждавам наистина – у нас нещата ще се променят не с тези нови, лъскави, рекламирани и копиращи западни идеи сайтове. Уеб-промяната ще дойде, когато се появят истински уеб-предприемачи. Хора като Кристофър Тейт например – които могат една идея да я развият така, че да не ги интересува голямата фирма, работата в офис и “динамичната и стимулираща работна среда с удовлетворяваща заплата и командировки”.

А ще си проличи, когато тези сайтове на по един или двама човека започнат да не отказват, а напротив – да търсят свързване. Днес го правят блоговете с техните списъци с тематично близки други блогове. Блогерите трябва да правят освен блоговете си и сайтове с услуги – това е. Само те го могат истински.

Фото-общности: Zooomr Mark III

Днес си говорихме със zbrox по джабер за сайтовете за снимки. Не, не българските измислени – нито двата псевдо-художествени, нито другите, дето работят като фото-хостинги с реклами. За сайтове от ранга на Zooomr, Flickr и 23hq ставаше дума. Миналата година заедно преведохме 23, за което бяхме “повишени” в про-акаунт. Ваучърите изтекоха и настана време да се решава дали да остава човек с базовия 23hq, дали да надстройва акаунта си или просто да се махне в друг сайт.

23hq бяха дръпнали доста бързо напред, миналата година по това време въвеждаха честичко по някоя и друга новост, а и е приятно да си мъничка част от новосформираща се общност. Сега 23 има проблеми, надявам се да са временни. Нови възможности не са представяни през последните месеци, работният сайт, на който са и черновите на преводите или спира, или работи много бавно. Доста от станалите нормални за Flickr неща липсват – макар това да не е чак беда, защото Flickr е претоварен с линкчета и бутончета и понякога това може да пречи.

Все пак в 23hq има бързо завихряща се българска общност. С наистина хубави снимки и идейни фотогрупи. Това поне ще ме задържа в сайта. :)

Покрай тези сравнения между 23hq и Flickr се сетих за друг сайт, който миналата година беше във всеки втори фотографски блог – Zooomr. Проект на 18 годишния Кристофър Тейт, това беше спряганият за заместник на Flickr сайт от ново поколение – с нови технологии и с ново отношение към потребителя.

Наистина Zooomr тръгна бомбастично, особено с версия 2. Но за вкуса ми беше прекалено бавен сайт – може би заради всякаквите интеграции с карти, места, хора, други сайтове…

Това, което днес ме впечатли, след като няколко месеца не бях посещавал профила си в Zooomr е очакваната нова версия 3 (Zooomr Mark III). В момента сайтът е спрян заради миграцията към новата версия. Нещо което също ме впечатли – всъщност спрян е само интерфейсът на профилите, иначе самите снимки са достъпни. Тоест ако сте избложили нещо със снимки от Зуумър, тези снимки ще са си достъпни и статиите ви няма да пострадат. Едно на нула.

К-Тейт пише, че в новата версия има общо 250 нови функционалности и подобрения. Е, сигурно не са всички чисто нови супер-дупер лъскави бутончета, но все пак явно момчето, което е и собственик и основател на компанията зад Зуумър си върши работата. Две на нула.

Заявена е и крачка към продуктовата фотография. В новата версия ще може снимките да се продават, като потребителят ще получава 90% от печалбите. Нямам идея под каква форма ще е продаването, дали ще е с пълните права или за конкретна употреба (royalty-free), дали ще има раздел в сайта за лесно откриване на снимки, кои системи за разплащане ще се поддържат. Но на фона на отдавна работещите сайтове за продажби на продуктови снимки това си е като удар с глава в стената. Явно главата трябва да е желязна. Три на нула.

Без ограничения. Да, странно звучи, но Zooomr Mark III е заявен като сайт без ограничения на потребителските профили. Нито върху броя, нито върху размера на снимките. За всички потребители. K-Tate пише в блога на сайта “we believe in you guys”. Е, сигурно поне в началото ще има изгърмели дискове, счупени raid-масиви и надхвърлени сметки за трафик. Но все пак… Четири на нула.

Преди време, може би миналата година – когато гръмна шумът около Zooomr, имаше един малък скандал между Зуумър и Фликър. Кристофър се обадил на Flickr с молба да му дадат достъп за новия сайт до комерсиалното API на Flickr. Идеята зад всичко това е, че Фликър “печелят точки” с казването си, че отделните им потребители запазват пълните си права и възможност за промяна върху снимките си. Логично това означава, че ако някой иска да си копира снимките от Фликър в друг сайт, например Зуумър, не би трябвало да има проблем – защото Фликър са обещали тържествено на потребителя, че той е най-важен и че снимките му са си негови.

Какво отговаря основателят на Фликър Стюард Бътърфийлд – отказва категорично. “We choose not to support use of the API for sites that are a straight alternative to Flickr.” Ще кажете – правилно, пазарно, мениджърско, принципно. Не точно – по-скоро е като гугълското извъртане. “Ние сме добри”, ама всичко “става както ние решим”. Къде е потребителят, къде са неговите права над снимките? Ако има хиляди снимки в профила си, това значи ли че трябва да ги източва и да ги качва на другия сайт на ръка? Това API е точно за автоматизиране на такива действия. Да е забранено за ползване от конкурентни сайтове на практика означава да е забранено по принцип. За кои е разрешено – за сайтове за продажба на кебапчета ли? Нелогично…

Та за новата версия на Zooomr е обявен и публичен API. Независимо дали е за разработка на приложения за работа със сайта, за работа с друг подобен сайт или за прехвърляне. Това повече прилича на принципно и правилно май. Някой брои ли… пет на нула? :)

Фото-вело-шествие

Днес привърших с качването на снимките ми от велошествието. Можете да ги видите в тази галерия. Малкото забавяне на галерията е най-вече заради тревогите ми вкъщи, работата по изработката на един сайт и донякъде леката меланхолия от пропуснатия концерт на Blind Guardian. С две думи имам други неща на главата – но все пак обработката на снимките ми отне учудващо малко като общо време.

Снимките

Ами вижте ги.

Снимането

Снимките почти не са обработвани – всички след първите три са само преоразмерени и съвсем леко изострени за компенсиране на ефекта от намаляването на размера. На общо две или три реших да пипна цветовия баланс, още една-две поизправих. Май точно първите три, които са с автофокусния 18-55 от комплекта на апарата, отнесоха най-многото мазане. Китовият е хубав обектив, но за репортажно улично снимане просто не става. Или по-скоро на мен не допада – аз някак не мога да се навра сред хората и да ги снимам. Предпочитам да опитвам да улавям настроенията, средата. А това става само отдалеч със средно дълъг телеобектив.

За пореден път помпата Osawa MC 75-150/3.8 свърши страхотна работа. Не винаги успявах да уцеля съвсем точно фокуса, защото опитвах да улавям моменти. Но все пак надобрявам, няма големи грешки във фокуса. Обективът не е чак разбиващо остър, но постоянната по целия диапазон бленда 3.8 е удобно нещо за такива снимания, при които посоката и видът на светлината се мени постоянно.

При снимане на нещо толкова динамично като събиране на много хора на едно място, с многото им различни настроения, нагласи, желания и представи свързани с проявата, човек няма време да премерва и премисля всичко и само се надява накрая да излязат добри снимки. На част от кадрите например нарочно позатворих блендата, за по-голяма дълбочина на рязкост и да не се тормозя с фокусирането. А и ниското слънце привечер добавя още и разнообразни посоки на светлината, което силно променя и цветовете. В употреба влезе вграденият сенник на обектива, а често и помагане със засенчване с ръка.

Най-важното за такъв вид снимане може би не е да се ползва цял арсенал – някои снимаха със светкавици за запълване – видях поне двама, едно момиче и едно момче. За мен поне важното е да взема този обектив, с който ще снимам всичко и почти или съвсем няма да ми се наложи смяна. Помпата вече за пореден път пасва в ръцете ми заради удобното фокусиране.

Събитието

Признавам си, че съм донякъде разочарован от велошествието. Най-вече точно защото си беше типично шествие, като тези на политическите партии. Наоколо беше пълно с полиция – е, не чак пълно, но три или четири коли, един мотор и няколко пеши полицаи на такова безобидно събиране си е определено забелязващо се. Когато наближи часът за тръгване, полицаите започнаха нервно да се разхождат около групичките и да хвърлят злостни погледи към всички тия нехранимайковци, дето не стига че им правят работа, ами и се бавят с тръгването нещо. Не бях наблизо при тези говорения, не се и доближавах – имах си други интересни занимания. Самото набиващо се на очи и активно присъствие на полицаи ми беше достатъчно, не исках да се ядосвам като разбирам повече.

Най-видимата грешка на общината и силовия й орган беше, че явно никой никъде не знаеше за провеждането на шествието. На всяко кръстовище колоната се забавяше, чуваха се отпред дюдюкания и клаксони, сякаш всяко следващо нещо трябваше да бъде “завладявано”. А иначе за нула време разчистват някой основен булевард, за да мине черна лимузина с два джипа охрана, даже и само със светофари. Спомням си как чаках веднъж на Царя и Раковска около 15 минути на изкуствено задържано червено, докато дойде височайшият. Но да, тряфикът около едно велошествие е прекалено труден за организиране. Защо да се хабят хората…

Друга грешка беше, че полицията реши да “подкарва” хората като някакво стадо – отзад ако човек се позабави съвсем малко, веднага му виква някой от пешите полицаи и от време на време се чува “пърдящата” сирена на колите отзад. Пристъпващи бавно, но целеустремено като овчарски кучета. Знаете го този особен звук на сирената, често го пускат точно когато прелитат някъде с кортеж – едно кратко, но дразнещо “брррънджх!” И защо ни “подкарваха”, за къде бързаха? А, за да може по-бързо да разчистят лентите за движение на изнервените шофьори? Ами ако пътят на шествието беше разчистен и подготвен предварително, нямаше да има забавяния и дори и без “подкарване” неудобството за шофьори и пешеходци щеше да е по-кратко. Но не, виновни са велосипедистите. Защото… какво може да ти направи един велосипедист? Нищо – значи е виновен той.

Иначе настроението на хората беше готино. Надявам се следващите пъти да е още по-масово и лека-полека да може да стане истинско масово свободно движение на колела, пешеходци, детски колички. Без истеричното строяване.

Не липсваха селянии, но аз видях само шофьорски селянии – още на излизането на платното една маршрутка реши да се възползва и да изпревари колоната отляво, в насрещното. Мото-полицаят я спря, а шофьорът вътре бясно и нервно заръкомаха. Нещо от сорта на “ами аз какво да направя, тия идиоти ми пречат”. Може да е бил по-груб, отколкото е прието в разговор с униформен, защото полицаят му извика рязко и ядосано и онзи се сви да изчака. А точно маршрутките са егати лудите шотландски бойци из софийските улици. Чакам деня, в който правилата за движение освен върху редовите частни шофьори ще се разпрострат и върху таксиджийте, маршрутките и градския транспорт. Вярно, има кретени и сред другите шофьори, но сред тези рядко се среща отговорен и дисциплиниран участник в движението.

Аз продължих с колоната до “Попа” и пред кино “Одеон” я изоставих. Имах среща с приятел и закъснявах, но ми остана хубавото настроение от велошествието. Въпреки някои недоразумения, всичко беше много весело и приятно – хората се усмихваха и ако аз рисувам тук по-черни цветове, то е заради мен, не толкова заради шествието.

До следващия път, до следващото шествие – а дотогава вижте още разкази и галерии: Antonia (галерия), Georgivar, Michell (галерия), Kozzmen, Българска Индимедия, За земята.

П.П.: Мишел ме е издебнал и без изобщо да усетя ме е хванал как изчаквам кадри – тук. А дали някой пък ще се познае на моите снимки? :)

Guardian in the rain

At this moment Blind Guardian must be playing in “Festivalna” hall in Sofia or maybe more precisely they are finishing now. Soon people will start to scatter if they didn’t already. Still maybe it is a bit early but after some half an hour it will all end and “Festivalna” will become the stupid round building in “Slatina”. Or whatever the name of that area is, for it’s a place between three suburbs.

Аз съм си вкъщи и явно не съм на концерт, щом пиша това. Бях решил да си заредя доста песни на Гардиън и да компенсирам настолно, но имахме други тревоги. Явно и Светли имаше доста свои си тревоги днес, та накрая ни попритесни допълнително с редуване на рев и хълцане от рев. Не съм слушал днес още нищо, освен станалият редовен диск с Бах, така любим на бебо. И на преминаване през кухнята по някое и друго парче от радио “Ретро”. Готино радио, преди малко танцувахме тримата с мъника под звуците на “My oh my” на Слейд.

Та някъде там, в дъждовна Слатина или дъждовен Редут или както там се води, точно сега Калин мята коси и повтаря след Ханси Кюрш “don’t break the circle” и посред разказите за елфи и гоблини вдига показалци и малки пръсти и се оставя на музиките от “Damned for all time” до “The bard’s song”.

Бях казал, че и аз ще ида и както преди време из коридорите на ректората пеехме “Valhala deliverance, why’ve you ever forgotten me” така и сега, там… Калинский е обещал да разправя, аз си стоя без музика и бавно довършвам този текст и все повече се чудя какво правя с живота си в представяните, мечтаните подробности. В общите неща и в непредвиденото ежедневно живеене се справям, сигурно успявам да свърша и някои неща наистина както трябва, или поне се надявам. Но защо малките нещица, на пръв поглед незначителните подробности, които съм си ги представял някак, сега все ми се изплъзват. Не ходя на концерти, рядко се виждам с доста от важните ми хора, често липсва сякаш онова авантюристко “да правим каквото искаме, да става каквото трябва”.

Какво, остарявам? Брргх, да бе да. Може би просто продължавам да планирам, продължавам да мечтая. А трябва да отделям по някое малко местенце всеки ден и за осъществяване. На някое от тези, малките нещица. Да ходя на концерти, да свиря на “Уембли”, да обиколя с ветроходна яхта моретата, да пиша книги, да рисувам отново… Е, може би без това за “Уембли” – то е малко на шега, стига ми само да свиря. Може и да е другаде.

Guardian под дъжда

В този момент сигурно свирят Blind Guardian във “Фестивална” или може би по-скоро вече приключват. Съвсем скоро хората там ще се разотидат, ако вече не са започнали. Може би е раничко, но след половин-един час най-много всичко ще свърши, “Фестивална” ще стане пак тъпата кръгла сграда в “Слатина”. Или както там се казва, то е място между три квартала.

Аз съм си вкъщи и явно не съм на концерт, щом пиша това. Бях решил да си заредя доста песни на Гардиън и да компенсирам настолно, но имахме други тревоги. Явно и Светли имаше доста свои си тревоги днес, та накрая ни попритесни допълнително с редуване на рев и хълцане от рев. Не съм слушал днес още нищо, освен станалият редовен диск с Бах, така любим на бебо. И на преминаване през кухнята по някое и друго парче от радио “Ретро”. Готино радио, преди малко танцувахме тримата с мъника под звуците на “My oh my” на Слейд.

Та някъде там, в дъждовна Слатина или дъждовен Редут или както там се води, точно сега Калин мята коси и повтаря след Ханси Кюрш “don’t break the circle” и посред разказите за елфи и гоблини вдига показалци и малки пръсти и се оставя на музиките от “Damned for all time” до “The bard’s song”.

Бях казал, че и аз ще ида и както преди време из коридорите на ректората пеехме “Valhala deliverance, why’ve you ever forgotten me” така и сега, там… Калинский е обещал да разправя, аз си стоя без музика и бавно довършвам този текст и все повече се чудя какво правя с живота си в представяните, мечтаните подробности. В общите неща и в непредвиденото ежедневно живеене се справям, сигурно успявам да свърша и някои неща наистина както трябва, или поне се надявам. Но защо малките нещица, на пръв поглед незначителните подробности, които съм си ги представял някак, сега все ми се изплъзват. Не ходя на концерти, рядко се виждам с доста от важните ми хора, често липсва сякаш онова авантюристко “да правим каквото искаме, да става каквото трябва”.

Какво, остарявам? Брргх, да бе да. Може би просто продължавам да планирам, продължавам да мечтая. А трябва да отделям по някое малко местенце всеки ден и за осъществяване. На някое от тези, малките нещица. Да ходя на концерти, да свиря на “Уембли”, да обиколя с ветроходна яхта моретата, да пиша книги, да рисувам отново… Е, може би без това за “Уембли” – то е малко на шега, стига ми само да свиря. Може и да е другаде.

Велошествие в София

Във вторник, 15 май в София ще се съберат велосипедисти, скейтъри и всякакви други колесни немоторни фенове. Идеята за велосипедно шествие не е от тази година – доколкото зная, тази година ще е деветото поредно. Тайфата ще тръгне от паметника на съветската армия и най-вероятно после ще мине през Попа, алеите пред НДК, Витошка, Света Неделя и жълтите плочки по Царя. Може да не е точно това маршрутът, но кого го интересува всъщност – освен сухарите бюрократи в общината?

“Критична маса” (en/bg) става традиционна за София – това е прекрасна новина на фона на безумното моторно движение в града. Град, в който е нормално да се отнема предимство, в който таксиджиите и шофьорите на маршрутки са неуязвими за произшествията, които предизвикват и неуловими за иначе строгия контрол на автотранспорта. За който контрол е нормално по всяко време на деня отделни централни улици да се затварят заради огромния вече брой автомобили със специален режим, возещи всякакви парвенюта от парламента и министерствата. Град, в който има, в интерес на истината, велосипедни алеи – но всички те са очертани или в градинката пред НДК, или по Витошка – две места, които и без това са си забранени за автомобили.

Мисля, че не е нужно да познавате организаторите или да сте с голяма компания – просто в хубавия майски следобед нека излезем с байкове за разходка из централните улици. Пак ще има шофьори-каскадьори, пак карането на колело в центъра ще е малко геройство. Но поне на някого някъде може да му присветне, че в тоя град има и велосипедисти. И да задържи тази мисъл за по-дълго време от една предизборна кампания.

Магистър по философия

Взех дипломата си на девети май. По-точно дадоха ми я, връчиха ми я на тържество. Или може би не стана съвсем ясно, както в онзи стар студентски виц — “изпит дава ли се или се взема”. Другите от сегашния випуск 2006/2007 на Философски факултет сигурно приемат по-различно днешната абсолвентска промоция. Аз след петгодишното ми дипломиране след семестриалното завършване мисля имам резон за всякакви критични погледи. Не бях понесен от емоцията на абсолвентите, видях само двама мои колеги. Моите колеги, хората, с които по всякакви места и случаи сме обсъждали най-различни въпроси в огромната си част не бяха там. Някои се дипломираха с нашия випуск, 2001, други през следващите сесии, някои още работят върху тезите си.

Но промоцията беше готина — весела, на моменти дори малко смешна. Леко носталгично патетична в думите на изказалите се, леко дзен-ски небрежна в очите на слушащия прав край вратата на аулата Иван Камбуров, и доста, доста по студентски вихрена и нетърпелива около всички компании випусници, с техните уговорки за кафета, общи снимки, много усмивки, пожелания. Не съм остарял чак, може би и ние бяхме такива леко истерични ентусиасти до съвсем скоро — ходих на промоцията на моя випуск, после и на този на Краси. Но някак нещата бяха различни. Сега бяхме само двамата с Емо, облечени в тоги и бързащи да се върнат към работенето си. Преди пет години щяхме да се съберем цяла агитка и да идем някъде, най-малкото да пием дружно огромна компания кафе и да прехвърляме през масата всякакви леки закачки на философска тема. А сега аз даже не помня кой е последният философски текст, който съм прочел. Единствените пъти, когато участвам във философски разговор са на някои кратки срещи с някои от колегите. Не броя разни опити в мрежата — независимо дали мои тук или прочетени в друг блог — това просто не е същото.

—-

Отидохме с Краси сутринта, Светли го гледаше едната баба вкъщи. След суетене на коя опашка точно да се наредя, накрая отидох първо да се запиша, за да ми извикат името. После излязохме да изпием по кафе в остъкленото барче на двора. Дворът на СУ се оказа обновен и ремонтиран — разбирай бяха го обърнали на огромен паркинг. Избили са втора врата с бариера зад библиотеката. Да влизат и излизат колите на даскалите по-лесно и бързо. При входа, дето беше будката с философски книги са заравнили стъпалата, за да могат и оттам да минават коли, за да излизат през тунела. Голям прогрес, няма що. Поне са сменили вече всички пейки с нови здрави и са освежили боята на фасадите.

Както си отпивах първата глътка от кафето и се тормозех, че не познавам нито един от по-малките колеги, че не се уговорих с тези от курса, които можеха да дойдат — чухме се само с Дикс предната вечер, но той беше на път — изведнъж забелязвам насреща Емо на фона на библиотечните стъпала. Извиках го и размахах ръце — сигурно е било много по-различно да влезеш в добрия стар двор на университета и да те повика колега. По-различно от моето влизане като в някакво бегло познато място в друг град.

Разказах къде и какво трябва да направи в аулата и като стигнах до тогите, той каза “Ами да, искам тога — как иначе”. Отидох с него и си взехме и двамата по една академична рокля. Черно и лилаво, класика :)

После разказвах, че сме били като харипотъровци из стълбите към аулата. Или като отвеяни професори от Невидимия университет. След снимките на фона на най-различни неща — витража с Кирил и Методий, колоните пред аулата, с разтворени дипломи, със затворени дипломи, изкачвайки стълби и слизайки по стълби — предложих да се дуелираме с карамфилите, които ни подариха. En garde — и Краси и Ася ни снимаха как се фехтуваме с тоги и преметнали лилави шалове.

Та весело беше на моята официална промоция — бяхме заедно с Емо, с жените ставахме цяла компания и беше приятно. Ако бях сам, сигурно щях да възприема всичко много по-различно и някак тежко. Щях да чуя много по-буквално думите на Витан Стефанов, че в тази аула сега са се събрали идеалисти. Витан май е станал вече професор и точно на същото тържество го наградиха с почетен знак и синя лента. Ще рече — голямо признание. Откри събитието сегашният декан, доц. Димчев и присъстваше и зам-ректорът, който май беше единственият нехуманитарист. За пореден път се убедих, че специално при философите има лесно видимо разграничение по помпозност. Тези, които прекалено много си падат по тежката академична традиция, разбирана като всичко между изкуствена тишина в залата до тоги и отличия са винаги по-видими за нефилософите, но и по-смешни и досадни за нас. Други, които в аудитория са успявали да се докоснат до истинското студентско внимание, най-често просто нямат време да се занимават чак толкова с ритуални глупости. Не визирам конкретни хора — просто такива неща си мислех, докато чаках да стигнат до моята буквичка.

А самата церемония има много неуредени неща. Чудно е, че толкова години не се подобрява — само дето сега вече има смешни тоги, иначе си е същото. Първо се говори и награждава и благодари, при това доста дълго. Аз стоях прав в дъното на залата, зная че беше дълго. След това се извикват абсолвентите по азбучен ред на малките имена. Супер — качих се последен. Не това е проблемът, а объркването, което настава в залата след първите двадесетина дипломи. Всеки тръгва да се снима с колегите, да бърбори с всички и да задръства пътеките, към края хората лека-полека се изнасят в предверието, но остават достатъчно много любопитни, за да е претъпкано и вътре както навън. Едвам си чух името, някои имена изобщо не се чуха. Добре че хората чакаха на опашки и успяваха да налучкат. Трябваше или първо да ни дадат дипломите и след това да ни държат седнали да ги слушаме, или да помолят колегите да седнат на местата си и да запазят тишина. Не че щеше да подейства последното, но поне можеха да опитат.

Това е — magister dixit! :) Вече съвсем официално съм магистър по философия и смятам да не се тревожа за този етап на образованието си. Все по-интересно ми става философстването, връщат ми се позабравени интереси и може вече да мисля за следващи изпити.

Тайните числа и блоговете

Знаете за най-тайното число на света, нали? Това, дето никой няма право да си го намисли, няма право да го съобщава, нито да го има записано някъде?

09-F9-11-02-9D-74-E3-5B-D8-41-56-C5-63-56-88-C0

Сега да не каже някой, че правя нещо нередно – аз всъщност не го зная онова тайното число, а само опитах да налучкам.

Тези дни се случиха някои интересни неща около технологиите за цифрова защита на издателските права. Не говоря само за шума около “числото”, а и за различните развития в лобирането за отказ на издателите от DRM.

Обсъждаше се и директивата IPRED2. Беше приета в Европейския парламент – с малко, но достатъчно мнозинство, без предложените в кампанията на EFF поправки. Типично по парламентаристки – представителите на народа когато стане дума за нещо извън “компетенцията” им (разбирай нещо, от което не могат да извлекат пряка и бърза полза) винаги гласуват хаотично и небрежно. Директивата ще се обсъжда в Съвета, нищо чудно и там да мине. Някои смятат приетия текст за малка победа, но какво са малките победи на фона на силите на издателите на съдържание? Особено в днешния Интернет, който издига ценността на съдържанието до невиждани висоти? Друго беше преди време – някой публикува нещо, изрепчат му се, спрят му сайта и готово. А сега – има огромни сайтове за обмен, както на мултимедия, така и на най-обикновени текстови новини. Които набират все повече потребители, трафик, всякакъв вид мрежов ресурс.

Дори и да е декриминализирано използването на защитени продукти за лични нужди – кого го е грижа? Не, наистина – ако няма откъде да си купите хляб, какво ви интересува, че е без пари? Нима това е свободата – не, това е още една от ръчките, с които монополистите на съдържание “нагласят” Интернет за себе си. За мен IPRED2 е пълен провал – ако си казвате “кой си пък ти”, вижте сайта на EFF. Политиците винаги могат да направят мили очи, казвайки “Ох, този път не успяхме, защото то много сложна тематика, пък ние много малко време имахме – ама вижте, все пак нещо направихме, нали? Ще се постараем повече другия път, а вие гласувайте пак за нас! А, да – и ако искате, пращайте ни петиции и писма, ние много обичаме да ни се обръща внимание!”. Блях. Ще гласувам, да. Ама друг път.

Но да се върнем на числата. Изведнъж навсякъде прогърмя, че защитата на HD-DVD е пробита и има някакво вълшебно число, което просто я размазва тая защита. Все едно едва ли не ако отпечатам на картонче числото, всеки диск, който докосна с него, ще се разкодира. Ама на минутата, значи!

Глупости. Това число е известно не от вчера, още преди месеци са го открили, едва тези дни се е разшумяло из мрежата за него. Някой замисли ли се какво всъщност представлява това число? Ами аз ще ви кажа – нищо не представлява! Може да е всичко, така че за нас с вас то просто не значи нищо, ама нищо.

Някой знае ли как да го използва, използвал ли го е, има ли възможност да го използва? И да има такива хора, едва ли четат моя блог. Не се обиждайте – ако разбивате шифриращи алгоритми и защити на корпоративни технологии, едва ли ще искате да си признаете публично, и то точно тук.

Някои казват “да, това е просто едно число, но всъщност е голяма победа на свободата на словото и победата на здравите сили над цензурата в интернет е огромна крачка към свободното интернет-общество на бъдещето”. Наистина ли? Хм, добре звучи, вярно. Ама силно се съмнявам.

Защо се съмнявам в победата над цензурата? Защото такова нещо няма – щом съществува цензура, тя просто не може да бъде победена. Контролът над информацията е истински и съществува само когато е тотален. Казват, че Digg.com под натиска на потребителите си решили да не се предават и да се борят докрай. Както пише Кевин Роуз “If we lose, then what the hell, at least we died trying.” Ох, че патетично, да се просълзи човек. И това е същият сайт, който сваляше новина след новина за числото и изтри потребителите, които в началото публикуваха и коментираха? Същият сайт, който за няколко епизода от подкаст-проекта си Diggnation е бил спонсориран от HD DVD Promotion Group?

Нищо лошо всъщност – бизнесът си е бизнес, спонсорството е пари при условия. Но защо условието да е цензура? И защо малко след вдигането на толкова шум Digg.com застава с гърди пред куршумите? Ако HD-DVD индустрията поиска, сигурен съм че може да разкаже играта на сайт като Digg. Въпреки критичната маса потребители. Защо не стана така, защо днес Кевин е герой, след като вчера модераторите изтриха маса новини, коментари и осмеляващи се потребители?

Разберете ме правилно – харесвам Digg.com, даже много харесвам идеята за свободен новинарски сайт с разпределена отговорност. Проблемът е, че Digg доказва, че не е такъв сайт. А е просто поредният манипулиращ и манипулируем лоби-портал. Да, звучи кофти, знам. Но те просто изпуснаха шанса си да се докажат пред интернет-общността, че са нещо ново. Не става с малки новини и ежедневни ненужни “свободи” – важно е как се държиш в такъв момент. Когато те настъпят по мазола, тогава явно проличава истинската ти медийна концепция.

А ако Digg не е нищо ново под слънцето, защо тогава да не чета добрия стар Slashdot? Вярно, там има модерация и строг контрол – но кое ми гарантира, че при Digg няма да го има пак същото? Не казвам, че хората са постъпили лошо, нито че сайтът е кофти – напротив. Просто разочарованието е в това, че моделът на Digg.com привидно беше принципно нов. Привидно.

Още нещо. За числата. Знаем, че има битка между два пазарни “лагера” за налагане на новите технологии за запис. Не съм запознат дали HD-DVD или Blu-Ray е “печелела” – не е моята област точно това. А и игрите в мътното под лъскавата медийна глазура няма начин да ги видим. Но поне едно е факт днес – сега се говори за HD-DVD много повече, отколкото когато и да е било друго за всички формати на запис, взети заедно. Нима това не е някакъв вид актив? Не мога да повярвам, че някой ще позволи да се вдигне толкова много истеричен шум около едно число, без да има изгода. Ще си позволи дори да заплашва един след друг сайтове и да иска да се изтрие упоменаването на числото. Никой не е толкова наивен, че такава цел може да успее. А всъщност толкова малко устройства са продадени, че не е никакъв проблем числото да бъде сменено. И какво остава тогава? Свободата, правдата, премахването на цензурата? Не, просто шумът около HD-DVD. А, да – и геройството на Кевин Роуз от Digg.

Не че не би било добре да е другояче :)

Отглеждане на дете. Дрешките.

Нека ви разкажа за гледането на малко дете. От една страна това е основното, което заема ума и времето ми напоследък, а и от друга винаги съм вярвал, че стойност имат само тези статии в блоговете, които имат смисъл като теми, а не като успешни попадения за харесване от публиката и покачване в разните броячи, рейтинги и сборници. Аз преживявам всичко това и понеже също така лично и съкровено преживявам и всичко в сайта си, нека поговорим за бебетата.

Има много и различни подготовки за деня на раждането. Или, което е по-осезаемо за нас, татковците – деня на изписването, когато виждаш детето си наживо, тук и сега и дори ти го дават да го вземеш в ръце. Няма ги разните стъкла, витрини на родилното, срещи през заключени прозрачни врати. И са интересни всички тези подготовки, и са трудни някои от тях – например като бъдещ татко трябваше да свикна с мисълта, че не трябва да оставям семейството си без доход, но в същото време и не трябва да работя неща, които не ми харесват или са против разбиранията и принципите ми. Само пример за една голяма пренатална таткова дилема. Има и други. Ще пиша и за тях.

Думата ми беше за дрешките. Когато казахме на роднини и приятели за бъдещия ни син, много бяха предложенията за бебешки дрешки. В първия момент се замислих – ами хубаво, прекрасно е даже така хората да ни предлагат, но пък ние чак толкова дрехи къде ще държим и ползваме… Хората си ни напомняха, но пък до раждането имаше още доста време. Към последния месец все пак избрахме бебешки магазин и влязохме да понапазаруваме.

Добра идея е първо да обиколите бебешките магазини и да си изберете най-евтиния. Не, не се шегувам – всъщност артикулите са ако не съвсем, то почти едни и същи. Но има огромна, ужасяваща разлика в цените между магазин в центъра и в квартала. Има разлики и между квартално “равнопоставени” магазини – просто някои са с по-големи складове, по-специализирани са или пък имат по-голяма клиентела и могат да си позволят по-ниските цени. Изберете по-евтиния. Една бяла памучна камизолка може да бъде в няколко варианта според закопчаването и връзчиците си. Но като цена може да варира доста. А какъв е смисълът да давате грешни пари за бебешко бельо, което първо е важно не да е модно или да знаете че е скъпо, а да е удобно и второ ще бъде износено са нула време. И ще дойде време за по-голямата дрешка – по-добре тогава да има парички за нея, да са спестени поне малко от първата.

Или не, ако това ви звучи прекалено стиснато – а не е, просто е обективно – тогава нека кажем, че спестените левчета (и дори десетолевки) от тези дрешки ще са за изхарчване в някой ресторант или за шоколади, да речем. За сокчета и лакомства за майката по време на свижданията в родилното.

И, разбира се, остава и другата препоръка – предложените от роднини и приятели бебешки дрешки не трябва да се отказват. Е, ние вече имаме достатъчно, наистина, затова не ни предлагайте на нас ;) Казвам, че всяко ново бебе има нужда от такива дрешки и в началото те просто не стигат. Идва момент, в който скринът се запълва с комплекти за смяна и вече може да се пере по-нарядко, но в началото два или три комплекта просто са малко. Едно е да переш половината дрешки през няколко дни, съвсем друго е да переш всяка съблечена дрешка.

Все си мисля за културата на споделяне. Не зная дали знаете, но например има и у нас опити за развиване на споделянето на вещи през Интернет. На английски се нарича “freecycling“, надявам се някой да намери и наложи успешен превод на български преди да се транскрибира. Вярно, родните опити върху културата на споделяне са много плахи и неуспешни – относително малко хора ползват Интернет, а парите за изпращане на вещта все могат да влязат в друга употреба в домакинството. Иначе идеята е много добра – когато някоя вещ вече не ти е нужна и само ти задръства мазето или тавана, по-добре да я дадеш на някого, който има нужда. По обратния път съвсем нормално е след време ти да имаш нужда от нещо и някой друг да ти подари ненужното си.

Та може в другите си форми споделянето на вещи да не е много на почит у нас, но определено бебешките и детски дрешки и обувки са съвсем друга работа. У нас дрешки се наследяват, споделят и обменят често. Цените на детската конфекция са изкуствено завишени и понякога да купиш обувчици или дънки на малкото си детенце е същият разход, като да си вземеш за себе си. Това, че използваният материал е по-малко не играе в случая – става дума за стока, която се купува рядко, но сигурно. Все си мисля, че в икономиката има специален термин за това, но не го зная. И да са ми го казвали приятели, не се сещам. Вид стока, която продавачът може да си позволи да я държи на висока цена дори и при липса на купувачи – просто защото е сигурен, че купувач рано или късно ще се намери, дори и цената да е неоправдано висока за използваните за направата ресурси. Това са детските дрешки, обувки, играчки и всякакви други аксесоари.

Няма искам, няма не искам – може днес да излезеш от магазина, но утре ще влезеш и ако ти кажат двойна цена, ще си я платиш. Ако беше по-друга стока, щяхме да го наричаме изнудване. При детските стоки го наричаме нормален пазар.

Така че ако ви предлагат дрешки за бъдещото ви бебе, не си казвайте “вече имаме по две от всяко, не ни трябват” – трябват ви. Вземете ги – и след време, когато детето ги надрасне ги подарете на ваши близки. Сигурно ще има хора, на които да послужат. Запазете веригата. Не прекъсвайте кръга. ;)

Здравей, мило дете!

Роди ни се син! Горд и щастлив татко съм и днес за малко се видяхме даже. Аз треперещ от вълнение и ухилен до уши, той – леко повдигнал веждичка и загледан към мен.

Добре дошъл на света, миличък! Има толкова много и интересни неща, които ще откриваш, правиш, преживяваш. Нека имаш много щастие, късмет и здраве! Ние с мама ще сме наблизо и ще ти помагаме, защото много те обичаме!

На добър път в откриването на цял един свят!

Кажете “здрасти” на Светлин :)