Планетните блогове: лицензирането

Не разбирам защо някои от списващите дневници “крият” обявяването на лиценза си някъде надълбоко, навътре в страниците си. Че нали идеята е да е обявено, заявено, да е видимо и лесно откриваемо? И нали целта е да е постоянно съпътстващо всеки текст – колко му е най-отдолу или отстрани да има мъничка картинка с линк или пък текст с малък размер, препращащ към сайта с лиценза? Нужно ли е да трябва да се “рови” (нека никой не се обижда, но наистина си е доста ровене понякога), за да се открие заявен лиценз? И при това да не е съвсем ясно дали този лиценз се отнася за целия блог или само за тази трудно открита страничка.

Не искам да затруднявам никого, но както преди време със статиите ми за правописните грешки в блоговете искам да кажа, че след като един блог е публичен, вече е важно не само как иска авторът да пише, а и да пише така, че да могат да го четат. Да го разбират, да знаят какво е написано и да знаят как могат да използват текстовете. Всъщност като няма лиценз и се подразбира пълно запазване на правата… аз имам ли право да го чета?

Не, не говоря изобщо за техническата възможност – стига вече с това, че Интернет бил достъпен по същността си и затова не трябвало да се занимаваме със свободните лицензи! Стига! Нелепите проблеми при злоупотреба с авторските права в Интернет показаха през последните години, че това е важна тема и достъпността не е техническа, поне не само. Ако в 2006-та година някой още не знае за свободен софтуер и свободна култура, ако не е чувал за FSF, CreativeCommons и проблемите на авторското право при запазване на пълните права – ами тогава просто да иде да чете другаде, да кажем в някоя енциклопедия. Да кажем Уикипедия, тя самата е свободна енциклопедия ;)

Така че не говоря изобщо за това дали с популяризирането на отказа от някои права и на свободните лицензи “ограничаваме свободата” на избора на хората. Не искам изобщо да се занимавам с този “аргумент” – толкова пъти ми е бил представян подобен в разговор по теми, свързани със свободния софтуер, че съм уморен да показвам колко нелеп е. Защото с това не се премахва свободата, а напротив – прави се възможна. Има много статии по въпроса в Интернет… много, много!

Говоря за това, че според мен при лицензирането на съдържанието на един блог или при отказа от права върху него е важно да се укаже това на видно място. Нещо повече – ако не се укаже на видно място, няма никакъв смисъл от него! Отказът от някои или всички права и свободното лицензиране се правят с една основна цел – съдържанието да е гарантирано лесно достъпно. Когато човек намери дадена страница, да може с един поглед, с едно прелистване на същата тази страница да разбере дали и как може да използва съдържанието. Дали има право да го чете. Дали има право да го разпространява, препубликува, цитира или променя. И ако наистина може, то при какви условия.

С един поглед, не с петминутно търсене на лиценза в най-различни вероятни местенца. Много моля, когато обмисляте и планирате лицензирането на ваше съдържание в Интернет (било то статии в блог или нещо друго), помислете и за тези, които ще търсят лиценза ви! Помислете и за читателите си, те го заслужават! :)

Планетните блогове: обновяването

Когато един блог се включи в планета, той все някак се променя. Ще се съгласите – дори и да не иде реч за промяна в отношението на автора към писането му или пък на посетителите към коментирането, най-малкото се променя, защото… е в планета. :) Има разлика между отделния, несвързан никак блог и свързания и в това няма лошо – естествено за блоговете е да се свързват. Ако не са в планети, свързват се по по-непосредствен начин, с блог-списъци на приятели или проследяващи коментари в други дневници.

Отношението между блог и планета често е проблемно и причините са различни, както технически, така и тематични и идейни. Един от техническите проблеми е неправилното обновяване на блога в планетата. Имам предвид нещо много често срещано – виждате една статия и след няколко часа виждате че същата тази статия отново е в началото на публикациите. Влизате след ден – тя пак се е качила най-отгоре. Понякога дори след два или повече дни – както си е седяла отдолу, изведнъж изскача и избутва надолу другите.

Проблемът не е, че такива статии са “лоши” като съдържание – няма нищо общо със съдържанието, освен едно – че вече сте го чели. Чели сте го и първия път, и втория, дори сте заредили отделно блога и примерно сте коментирали нещо там по темата. Знаете вече наизуст съдържанието на статията и точно когато искате да прочетете все пак и другите автори в планетата, най-отгоре отново виждате познат текст.

Най-често се дължи на обновяване на съдържанието – имало е печатна грешка или пък авторът е добавил нещо малко. В повечето случаи блог-системите имат начин да запазват първоначалната дата на публикуването. Всъщност всички трябва да го имат този начин… Лошото е, че в емисията с новините от блоговете има данни за времето на публикуване, времето на обновяване… или и за двете.

Всичко зависи от това как агрегаторът ви интерпретира тези дати, от това кои дати присъстват в RSS или Atom емисиите, от това дали агрегаторът ви кешира предишните дати и т.н. PlanetPlanet, който се използва за уеб-агрегаторите “Свободна планета” и “Блогосфера“, например, често прави грешки. В първия често при обновяване на статия в Blogger тя “изскача” най-отгоре. Във втория видях проблема преди малко – моят дневник се върти и там и след като поправих една малка грешка в предишната ми статия, тя “изскочи” най-отгоре, като се премести напред с цял ден.

Извинявам се за неудобството на всеки, който е забелязал това и му е станало неприятно. Според мен проблемът е изцяло в PlanetPlanet – настолните агрегатори (Liferea в моя случай) само маркират статията като обновена, но не й изместват датата на публикуване. На планетата, която аз поддържам кодът е обновен до последната му версия. Не зная как е при “Блогосфера”-та, но и при двете планети има такъв проблем.

От известно време обмислям варианта да преместя “Българска свободна планета” на друга система и да избягам от PlanetPlanet. Причината – тези неразбории с датите най-вече…

Дългоочакваният Drupal 5

Drupal е страхотна система, за пореден път се очаровам от мащабите с които може да се разширява и специализира. Още преди изобщо да помисля да мигрирам сайта си от Blosxom на Drupal, ми бяха интересни предимствата на изцяло свободно лицензирания Друпал пред популярния все още тогава Movable Type.

Малко след като мигрирах тези страници към Drupal, се появи дълго очакваната първа пробна версия от серията 5. Тази първа “бета” сложих на сайта на един мой фотографски проект, който е далеч от завършването си, но с 5.0beta1 направо “грейна”. Много са новите неща във версия 5 в сравнение с предишните 4.6 и 4.7 и определено заслужават отделна статия – не са само външни и козметични, променени май са доста от функциите. Предполагам, че голяма част от кода, който съм писал досега за различни сайтове и все за 4.6 или 4.7 няма да работи без редактиране и пренаписване. Това, разбира се, не е лошо – 4.7 накрая изоставаше от желанията на друпал-общността и доста от нещата се правеха с “мръсни хакове” в шаблоните и модулите.

След ентусиазма на всички около 5.0beta1 излезе и 5.0beta2, както и нова концепция за номериране версиите на модули и шаблони – вече само по номера на версията човек ще може да се ориентира за кое издание на CMS-а е писан даден модул. Още едно от козметичните решения, но е наистина удобно – модулите за 4.7 бяха станали толкова много, че следенето им понякога можеше да е проблем. Следващото, което е логично да очакваме в този вид “козметика” е да се направи някаква еднотипна система за следене на версиите на модулите, с която лесно да стават обновленията и поправките на бъгове. Нещо като apt-get за Drupal – има тук-там в коментарите на сайта такива предложения и проекти.

За мен, за сайта ми най-ентусиазиращото е появата на човек, който е решил да поддържа модул за фотоблогове. “Photoblog” е вече в списъка на допълнителните модули за 5.0. И макар да не е толкова трудно и сам да си направя изглед за фотоблог, като ползвам модула “Views”, който така и така вече работи на сайта ми, все пак е друго да се ползва готовото решение. Причината не е в някакъв мързел или пък в предоверяване на разработчика. Макар в отворена общност като тази на Drupal контролът на качеството на модулите да е лесен – най-малкото ако има някакъв проблем, лесно ще мога да го забележа или аз да го съобщя. Причината е, че фотоблогът е много бързо и различно развиваща се концепция за сайт. Аз днес може да имам обща представа за фотоблога си, но защо да отказвам помощ от хората, които следят този модул? И от самия му разработчик? Тоест може да има функционалности и идеи за разположението, които иначе сам няма да открия. А дали ще ползвам мой си код или модула на разработчика, в крайна сметка все ще направя фотоблога си да изглежда по начин, който ми допада.

Лошото е, че модулът “Photoblog” е написан за версия 5.0, а аз тук ползвам предишната – 4.7. Пряко обновяване до 5.0 би минало без проблем, както казах версия 5.0 е удивително стабилна за пробна версия. Проблемът е, че за Arcane lore съм ползвал доста допълнителни модули, а и мой си код, които не зная дали ще проработят на версия 5.0 без проблеми. Значи трябва да изчакам, докато поне основните от тези допълнителни модули излязат във версии за 5.0 и след това да прегледам и кода си.

Това е хубаво, защото междувременно ще си имам сайт и ще продължавам да си го ползвам – да пиша статии, да качвам галерии с рецепти например… Лошото е, че отлагам възстановяването на фотоблога си, а той взе да ми липсва много. Ама много. Ако пък го направя сега по мой си начин с мой си код, след време, когато така и така минавам към 5.0 ще трябва да го мъча пак.

Смахната работа. Но е приятно! Drupal 5.0 е страхотен! Не че няма други добри свободни CMS-и, но не ща да слушам за тях поне известно време :)

Честит осми декември!

Честит празник, колеги! Празник е на всички, които са имали нещо общо със студенството — така смятам аз. Изпращам топлите си чувства на близките ми приятели от студенството първо, след тях — и на всички, които чувстват осми като празник! Дълго се чудих как да започна този текст, още в трамвая на път за работа си писах наум разни неща. Може би най-добре е да е искрено, макар и малко банално:

…This one goes out to the ones I love…

Спомням си преди години на осми декември някъде май около зала “Христо Ботев” на концерт на открито излязоха Джендема и един от тях (не помня вече кой) каза, че най-хубавите му години са минали под влиянието на Студентски град и по-точно на приятелствата му там. Каза още, че от софиянец, който не е прекарвал поне половината си време сред приятели в Студентски, най-вероятно не става човек. Надявам се аз поне да имам шанс — не защото пътувах всеки път по час и половина — два за да се видя с колегите, не защото нямахме пари и за все още евтините тогава кръчми там, ами просто защото бяхме добре всички заедно. Когато хората са заедно и са щастливи, все излизат човеци от тях, тъй смятам.

Първият ми купон за осми декември беше преди точно 10 години. Няколко дни предварително Венци, който в началото на тази година ми стана кум и в средата й почина, лека му пръст, ни каза на няколко скоро запознали се колеги да дойдем. Купонът, на който Чико след някакъв облог предполагам убеди две момичета (които съвсем, съвсем случайно си падаха по него:) да се покажат в стаята, обвили ръце около него и голи до кръста. Е, не казвам имена, толкова малко глупости сме правили (сигурно…) в сравнение с днешното студентство, че си заслужава да попазя тайна. :) Купонът, след който с Венци ходихме в малките часове да търсим цигари и да пием кафе в заведението, което съвсем скоро се превърна в чалга-ресторант “Рупите” и докара безсъние на много колеги наоколо. И след това, на връщане пеехме песни на Пърпъл и обръщахме кошчета. Това беше протестът ни и принципната ни позиция, така си казвахме през смях. Не зная доколко принципна е била, но остана завинаги като лаф това с обръщането на кошчета. А сме обърнали едно, и то не пълно — но нали казах, принципни са нещата :)

Някъде по това време или може би през пролетта на следващата година Дикс каза като вървяхме от 46-ти (примерно) към 51-ви блок, че всичко много му напомня за почивна станция на морето. Аз се възмутих малко, но той беше прав — тогава Студентски град беше нещо много, много по-различно от сегашния скъп квартал с нови жилищни блокове за не-студенти и бизнес-сгради с офиси под наем. Привечер осветлението в алеите работеше тук-там само и повечето хора, всъщност почти всички си бяха наистина студенти. Навсякъде се усещаше ентусиазмът на новото, мечтите на младостта.

Тогава, около първия ми осми декември започнаха студентските протести. Вторите в най-новата ни история, тези срещу мизерията по времето на Жан Виденов. Спомням си, че доста хора си закачаха на работа табелки със заплатата си в долари. Баща ми също беше пресметнал колко получава в долари, но не слагаше такава табелка — само това оставаше, да го уволнят за такова нещо. Та числото беше някъде към десетина долара, ако не се лъжа — и това за инженер по релейна защита и математик с две висши образования и дълъг стаж в енергетиката. На протестите при една от още първите демонстрации бяха били Живко. Той после замина да учи в Германия и го видяхме с Дикс на летището. Ние работехме между втори и трети курс там като хамали почасово. Щах да се сбия с някакъв кретен в униформа, който ни се развика, защото не трябвало да говорим с пътниците, ние сме били персонал и само сме излагали страната пред чужденците. Добре, че Дикс ме избута и замаза ситуацията. Единственият път, когато съм бил открито по-импулсивен и агресивен от двама ни.

На тези протести се запознах с повечето колеги, защото просто повечето бяха излезли също. Една част от нас ходихме в Дупница, други стояха тук из барикадите. Бях един от първите, които нахлуха да блокират кръстовището на Орлов мост — после седяхме отстрани на платното на Иван Асен, Дикс го има на снимка в някакъв вестник, седнал до Ани. Тя пък ходи няколко пъти да работи в америка, не зная дали сега пак не е там.

Нямаше пари за почти нищо, освен за по една баничка между лекциите и кафе или чай. Не дупчехме билети, издаваха ни карти. Седяли сме с часове в кафенето на петия етаж на Ректората с Павката на само една пластмасова чашка чай и цигари. Не е лошо, всъщност както казах това са най-добрите ми спомени.

Защо тогава ми е толкова потиснато на осми? Защото не съм се виждал с всички тези хора отдавна, с някои от тях дори от няколко години? Защото нищо не сме организирали този път, не е като онази година, когато 114 човека се замъкнахме с влак, автобус и накрая пеша до хижа Каменица в Пирин? И след това, на връщане пеехме “Темна е мъгла паднала”?…

“Темна е мъгла паднала, темна е мъгла паднала

низ тая гора зелена, низ тая Пирин планина…”

Страхотна, магнетична песен, направо трансова. А и аз тогава имах и по-чист глас, а и пеех по-вярно — може би защото просто пеех по-често. По повод на тая песен и на други такива народни песни сме говорили много пъти за корените на сексуалното в българския фолклор.

Не, не е нито заради по-редките срещи, нито заради липсата на такива мащабни уговорки. Всичко идва от гадната работа. Всеки ден, от сутрин до мрак забити в някакъв офис, по възможност без прозорци или с гледка към вътрешен двор. За всичко е виновно заробването ни във фирми и фирмички, държавни агенции, университети и предприятия. Виновни са всичките ни шефове, за които осми декември е празник само на хората, които в момента са студенти. А той не е такъв — първоначално това е денят на Софийския университет, осми декември е чисто нашенски си празник и всеки, който има науката и знанието за “своя майка”, има празник днес. Това значи, че и аз, макар тази година за първи път да съм на осми декември с официално завършено висше образование и да не се водя “студент”, имам празник. Честит ми осми декември! Честит и на вас!

Ще опитам май да се видя с колеги. Опитайте и вие, все ще има свободни час-два след работа. А пък утре е събота, може да се спи до късно…

Филе от хек с картофи и кисело мляко

Както се канех по-рано днес, празничната рибна вечеря стана доста добре. Успях за час и половина да се прибера от работа, като мина на път през близкия универсален. Взех разни продукти, но забравих за гъбите – и добре, защото нямаше да вървят с рибата. Краси така ме успокои, а и аз вече мисля, че си стана готино и без тях. :)

Получи се печено на фурна филе от риба хек с картофи и заливка от кисело мляко. Продуктите са: филе от хек (две парчета, тоест общо… една риба:), пет-шест картофа, около половин кофичка кисело мляко, малко топено сирене, лимонов сок (забравих да взема лимони и трябваше да ползвам сок от шишенце), чер пипер, сол, розмарин, джинджифил и малко вода. А, да – и около чаша бяло вино.

Забравих да сложа мазнина и едва сега се сетих. Така е по-добре, цялото ястие изобщо не беше тежко и мазно. Може би стана малко по-сухо, но пък нали затова е чашата вино до чинията :) Филето покисна малко в лимонов сок с чер ппер докато обеля и нарежа картофите на кръгчета. После в тавата наредих ред картофи, отгоре рибата и върху нея – останалите картофи. Добра идея е да се сложи сол при лимона и рибата, защото картофите поемат много и може рибата накрая да остане леко безсолна. Също така при рязането на кръгчета винаги остават “капаци”, като при биченето на дъски – резени, които от едната страна са закръглени. Те могат да се използват така да се подравни всичко, че да няма стърчащи много картофи или филета, за да не изгорят. Сложих тук-там малко томено сирене, ползвах някакво, което взимам за първи път – в кутия, май беше “Жоси”. На четири или пет места по малко, все пак не искам да готвя сирене, а риба. Изсипах равномерно върху всичко неразбито кисело мляко. Преди това върху рибата между картофите поръсих малко розмарин и съвсем мъничко джинджифил. Зачудих се, но поръсих още мъничко чер пипер върху заливката. Може би са по-подходящи подправките за готвене на пилешко, но какво пък – нали аз готвя, тъй де. :) Добре стана. Когато реших, че е готово и бях доволен и от снимките му, го пъхнах в затоплена фурна.

След има-няма нула време… добре де, след двайсетина минути всичко е готово. Изядохме го с бялото винце. Шардоне на “Туида”. Бива. Аз казах в предната статия, че недолюбвам бялото вино и харесвам плътните аромати на червеното, но това ми допадна – върза се добре с рибата, която наистина беше леко суха. Абе добре си беше – нали с вино я ядем, я!

Няколко извода за мен, а може и за вас, ако се интересувате:

1) Картофите, когато попият лимон, се готвят по-бавно и все изглеждат леко сурови. Всъщност не са сурови, а просто стават хрупкави като въз-сурови и това е от лимона. Когато се готвят с нещо кисело, като например лимон или домати, трябва да се приготвят преди него.

2) Пустите картофи взимат и солта. И макар аз да не обичам сол и да кашлям от нея, когато е дори с малко повече, все пак добра идея е да се осолят отделно от картофите другите продукти, с които се готвят.

3) Когато се слага слой картофи най-отдолу, трябва да се внимава как загрява печката. Ако е като нашата, която топли през въздуха на фурната, може отдолу картофите да са малко недопечени, защото хем са били в сос, хем отгоре всичко се загрява по-бързо, защото е открито. Ако се готви в микровълнова фурна правилата се променат… ама аз не се кефя на микровълновите, така че какво ми пука :)

4) Винаги когато се пече така сосът или е малко в повече, или ако се наложи да се допича ястието, вече никакъв го няма. Крайно време е да се науча колко течност трябва да се слага.

Целия процес си направих кефа да го снимам. Снимките можете да намерите в галерията, подредени отделно. Снимани са с Pentax *istDL с обектив Pentacon auto 1.8/50. Всички на бленда 1.8, естествено :) Не очаквах, но въпреки ръчния фокус и оскъдната светлина от лампата всички излязоха добре и затова реших да ги кача всичките. Е, някои съвсем не са изпипани като кадри, но пък това са само илюстрации на готвенето ми. Опитах се да са максимално добри за целта си. Харесва ми, значи се е получило :)

N.B.: Взе сериозно да ми липсва фотодневникът на това ново място. Имам идеи как да го върна и трябва да побързам. Снимките се трупат, от тях поне по някоя тук-там все си заслужава публикуването. Да си оправя фотодневника!

Вкусно беше. Кой ли е следващият кулинарно тематичен празник…?

Никулденско готвене по мъжки

Днес е Никулден, празникът на рибарите, моряците и всички, дето са кръстени на св. Никола – честито на печелившите, да ви е живо и здраво името, както се казва! :) Наздраве и за много години и да не се сърдите, ако ви дойдат гости – нали знаете, на този ден няма неканени гости, защото няма и канени.

Понеже днес е ден, на който “всеки трябва да си почопли зъбите с рибя кост”, но аз нямам за най-любима риба шарана, нито пък традиционният “рибник” с шаран е ястие, което не омръзва с годините, затова се чудя какво да хапнем вкъщи довечера. Рибникът е шаран, който цял се пече в тесто – да кажем, че приготвено без тесто филе от бяла риба е достатъчно отдалечено кулинарно от рибника. И двамата с Краси от белите риби харесваме хек и мерлуза… е, то те са и най-често продаваните в града. Да кажем, че ще е филе от хек. Няма да има много време след работа за готвене, затова направо филе. Ще взема и картофки, ако намеря пресни, ще ги оставя с кожата. Макар да не ми се вярва да има все още по това време на годината, ама то кой знае – човек вече не може да е сигурен нито какво яде, нито откъде и кога му е доставено.

Продуктите ще са: две филета от хек или друга бяла риба, няколко средно големи картофа (ако има пресни малки – повечко), един или два лимона, малко лук и разни дребни неща за експериментирането – девисил, магданоз, копър, черен пипер, сол, зехтин, майонеза, сметана. Ако има в магазина гъби и ми хванат окото, ще взема и гъби – печурки естествено, то други не продават. Гъбите ако се запекат с рибата, заляти с малко сметана или кисело мляко, за да не изсъхнат бързо, стават много приятни. Разбира се, всичко е в експеримента – същността на мъжкото готвене. :)

Все пак с млечните продукти не трябва да се прекалява, а най-добре изобщо да не се слага прясно мляко. Става нещо при събирането на риба и прясно мляко – не ми е ясно точно какво и защо, а и не става винаги, но е неприятно, може би знаете.

Ще обеля картофите, ако са стари и ще ги нарежа на кръгчета или както ми подскаже вдъхновението. Ако са млади – само на две, на две – и в тавата. Като казах за тава – добра идея е да си вземем йенска тенджера, върши по-добра работа според мен. Майка ми често готвеше именно в огнеупорните стъклени тенджери, но ние имаме само една и тя е много изстрадала милата. В налепи от загоряло, които все не излизат – не е най-привлекателната тенжера за готвене някак. Но може да ползвам нея, да. Казах ли ви, че празнувам на Цветница? :)

Върху картофите – филенцата, накиснати отпреди в част от лимоновия сок с добавена сол и черен пипер. На този етап ще реша дали да слагам малко майонеза, сметана или кисело мляко. Знам, че звучи странно, но киселото мляко страхотно се връзва с филе на фурна, стига да не се изпусне и да изсъхне цялото – трябва само да се сгъсти и попие в рибата. Придава леко кисел вкус и я прави крехка, но ще внимавам да не прекаля с него или с лимоновия сок – сокът да е малко и малко да покиснат рибките. След това винаги можем да си добавим лимон в порцията, но не можем да махнем.

Отгоре ще подредя още картофки, смесени с гъбките, които пак ще са нарязани подходящо за “покриване”. Зехтин за леко омасляване на всичко и като стане равно покрито с картофи и гъби и запълнено с кисело мляко или сметана, внимателно ще налея малко бяло вино. Не съм привърженик на многото вино при готвене. Виното го пия с яденето, не го изливам цялото в продуктите.

Всъщност чудя се… Дали да слагам вино изобщо или да сложа просто малко вода. Ако тръгна да избирам вино, ще се забавя сигурно, а и сега като се замисля, пие ми се червено, а не бяло. Глупаво ще е да сложа бяло в рибата и червено в чашите. А и не знам дали Краси ще иска да пийне отделно вино, затова може просто да взема една бутилка бяло вино и да реша на момента. Червено имаме вкъщи, значи бяло… като се гледам, ще е или керацуда, или бяло магарешко мляко. Не ми се смейте – аз от бяло вино не разбирам много, а и това са ми любимите бели вина – може да не са изискани много, но нали казах – бели вина не харесвам по принцип. Хм… тъй де – не харесвам “чак толкова” :)

Когато всичко е събрано, ще го бухна във фурната да се постопли, да не му е студено. А, да – в процеса някъде ще сложа и девисил, магданоз или копър – както реша че е добре за каузата. Може да добавя и розмарин или босилек, те също биха се вързали, но в малки количества, защото ароматът им мачка и кърти, ако е в повече.

Като се запече всичко, тоест като картофките станат годни за ядене и рибата побелее отвътре, съм готов. Ако засъхва, ще доливам по малко водичка. Винце няма да хабя повече, пък! Ако съм решил да не слагам гъби и кисело мляко и гозбата е само с филе и малко картофки, ще измисля нещо отделно, нещо като сос, което да добавя в порциите. Примерно гъбите накълцани на парчета, смесени с лук и леко запържени с подправки в зехтин и след това леко разбъркани с малко лимон и кисело мляко или сметана. Малко, колкото да се сгъстят запържените гъби, без да се прекалява. Абе – както стане :)

Ако имам късмет с транспорта, опашките и сръчността ще мога да направя всичко преди жена ми да се прибере от докторантско училище. Напоследък толкова рядко ми се случва аз да готвя вкъщи, не трябва да провалям момента. А и котаракът ще е винаги до мен да ми помага. Арти когато готвим все седи при нас – той по принцип е толкова привързан към нас, милият, че дори и когато режем лук в кухнята седи там и сълзи текат от очите му. Той се плаши, стряска се и мига, мига често, но си стои – че как иначе, нали ние, неговите най-близки приятелчета, сме там. Къде другаде да е?

Знам, че това не е истинска рецепта за готвене. Но пък и тук не е сайт за рецепти :) Вие какво ще правите на Никулден?

Да снимаш Дядо Коледа

На фона на цялата суетня около наближаващите празници и на очакваното масово пазаруване на всякакви “промоционални” ненужни или некачествени вещи, статията “Фото Дядо Коледа” на george е ценна за всеки, който се замисля за фотографски подарък, но не разбира много от фотоапарати. Много често изобщо не е добра идея да се доверявате на “момчетата в магазина” за такава покупка – магазините са пълни с некачествени апарати на презирани от любителите марки, които се продават “на промоция” и съответно с ниска и примамлива цена. Знам, че казвания от вида на “евтиното излиза скъпо” и “не съм толкова богат, че да купувам евтино” са изтъркани до болка. Но точно когато става дума за фотоапарати е много важно да прецените дали си заслужава да купите за стотина лева апарат, който не само че не може да снима, ами и се разпада след няколко месеца.

Можете да се доверите на любителя-фотограф, който се доказва в общността на другите любители, а и не само там, като добре преценяващ фотографското – било то креативно или техническо. Ръководството на Георги не е нещо, което да следвате стриктно, но може да ви послужи като ориентир. Както сам той казва, за изкушените от фотографията то е само интересно четиво, защото така и така вече са наясно с повечето неща, които дава. Но ако (все още) нямате силен интерес към фотографията и се оглеждате за фотоапаратче, спирате пред лъскавите витрини и задържате поглед на страниците с реклами на фотоапарати в списанията, прочетете статията.

Между другото, тези дни чувам настроения против символите на тези празници и че “дядо коледа” не е местен герой, затова не трябвало да приучаваме децата си да вярват в него. И че има много по-богати местни предания, не трябвало да заемаме американски образи от рекламните кампании на напитки. Всичко ок, но май пак решаваме проблемите си “откъм периферията”.

Това са най-обикновени дни – като другите от годината, доколкото всеки ден е обикновен. Няма нито религиозен мотив, нито пък някакъв фатализъм на края, “ръба” на годината. Чисто и просто това са дни, в които работодателите ви пускат няколко дни, за да можете да изхарчите заплатите и премиите си в магазините за най-различни джунджурии. Външната причина е да зарадвате близките и тя е вашата – причината на всички други е повишаване на оборота от продадени стоки и разпродаване на залежалите некачествени “боклучета”.

Затова ценете себе си и близките си и ако ще подарявате фотоапарат, направете го както трябва – с машинка, която си заслужава, ще върши работа, ще бъде удобна и харесвана и няма да се счупи поне до следващата коледа. Приятно четене!

Щастието без малко

Прави са някои хора, няма пълно щастие. Или може да има, но е за наркоманите или за “последните хора” на Ницше. Стремежът към щастие е и стремеж към по-малка тревожност, а пълният покой противоречи с живота. За живите няма пълно щастие – това не исках да прозвучи претенциозно, не го четете като такова. :)

Тези дни като се прибирах от лекар, в квартала към мен лека-полека се присламчи едно куче. Най-обикновено улично куче, в интерес на истината приличаше доста на немска овчарка. Нищо чудно, само много тъжно – явно е прогонено от нечий “чистокръвен” дом. Бях виждал например в Северния парк бездомно куче, което в муцунката много приличаше на хъски, без иначе да е породисто. Някак вулгарно е да имаш породисто куче, да го разхождаш сред бездомните и да не те е грижа, че може да “стане работата”, защото като се родят кученцата без никакви проблеми ще ги изхвърлиш на улицата. Защото са “омърсени” породисто или защото не можеш да се грижиш за толкова кучета. Че като не можеш, защо не гледаш като разхождаш напролет свойто си куче, а? Или толкова ли не си успял да занесеш малките палета при веретинаря – той да реши дали са здрави, дали да ги приспи или да ги остави в кабинета за подаряване? Да, ветеринарите могат да посредничат за подаряване, ако им се даде възможност. Пък и би трябвало да има кучкарници… ама това е болна тема.

Та тръгна с мен кучето, вървеше на крачка зад дясната ми страна. Като се обърна, поглежда за секунда към очите ми и веднага след това свежда глава към тротоара. От самолет се вижда, че искаше да покаже подчинение, търсеше си водач на глутницата. Защо едно куче избира точно определен човек от тълпата и тръгва с него е същото като въпроса дали делфините имат разум или дали на Марс има живот. Не, по-труден е – на Марс все някога ще идем и ще проверим.

Повървях така през почти целия квартал. Имах все още лека температура и ми беше трудно да вървя бързо, а и не исках да избягам от новия си приятел. Не му казах нищо, нито спрях да му обърна внимание – кучетата винаги усещат и оценяват много високо това, а не е хубаво да се дават празни надежди. Поглеждах през рамо с периферното зрение и го намирах все там – вървящо с моя ход, внимателно и почтително зад мен. Бавно се доближаваше и минаваше леко встрани – като че ли за да мога да го видя по-добре, да го забележа. Вървеше с вдигнат към очите ми поглед, но както казах, когато два-три пъти го погледнах, веднага свеждаше глава и почваше да мята опашка.

Реших, че така е нечестно и спрях, обърнах се и му казах с леко строг и тих глас да си върви и че не искам да ме следва. Кучето впери поглед в мен, спря някак очаровано, че му говоря и замята неконтролиреумо опашката и целия си задник. Замахнах бавно над главата му, като му сочех назад и продължавах да настоявам да си ходи. То явно разбра, че нещо не е наред и като махах с ръка, за миг се подвоуми какво да направи – дали да си тръгне, дали да си играе с мен, или да се ядоса. Беше малко куче, с големи лапи – явно е изхвърлено неотдавна от дома. Беше минало време само да поотрасне малко, но явно не и да забрави човешкото внимание. За което по всичко личеше, че жадува – не е само инстинктът на кучето да търси водач, винаги се усеща, когато едно куче е имало внимание и обич и ги е загубило. Както личи и при хората.

Накрая си тръгнах с бърза крачка, кучето остана тъжно, явно разбрало, но след десетина метра хукна встрани да си играе с някакво парче дърво в градинката.

Да, кучетата забравят бързо и е по-лесно да се оправдаем, че нищо фатално не се е случило. Но и те, както всички, както и хората, имат винаги нужда от нещо, техният стремеж към щастие е винаги събран в нещо малко – нещо, което им трябва сега и им трябва тук, но го нямат. Да, не е фатално. Винаги щастието ни е непълно и това е в същността му – ако имахме пълен покой, нямаше да имаме никакви стремежи, никакви разлики, никакви действия – нямаше да имаме нищо. Може би това, което ни прави живи е фактът, че винаги от щастието ни дели нещо малко. Нещо малко, което друг може да ни даде. Но не ни дава. И така продължава животът. Дали е фатално? Е, то всичко в крайна сметка е фатално, поне това, което ни е познато. Животът води до смърт, но това не ни спира да живеем, нали?

Два живота?

Всеки втори днес говори за Second Life. Как сайтът е революционен, какво се случва в него, какви проблеми има и какви решения дава на някои. Преди да продължа, ще си призная, че опитът ми във “втория живот” до ден днешен е доста постен – сметката ми е безплатна, не съм внасял пари за “premium” възможностите, а и честно казано не съм се занимавал много да “живея” вътре. Да правя разни неща, да се шляя и да си лафя с разни други подобни ми. Въпреки че имам аватар от известно време (може би откакто почна да се чува повече за проекта или някъде около лекцията на Джоичи Ито), все съм гледал да не се пристрастя. Защото е ясно като ден – всеки MUD пристрастява, а графичните триизмерни още повече. Ако не вярвате, вижте някой, който упорито твърди, че всъщност играе много малко WoW (или друг подобен MUD) и хич не прекалява. Имам приятели, които така говорят за пушенето на тютюн. Или за натряскването с алкохол. Нали разбирате – “винаги може да се спре”… Да бе.

Като оставим пристрастяването (както казах, хората преди са се пристрастявали към текстови MUD-ове – нищо ново под слънцето), Second Life ми прави впечатление с нещо принципно различно и две други проблемни неща.

Принципно различното в действието на света там е, че по някакъв начин бизнесът е видял причина да се намеси. Не външно, а да влезе вътре и да работи с инструментите на самия свят. Това се случва рядко и ако е нещо повече от опити за по-масова реклама на съответната фирма, значи е и нещо качествено различно. Всъщност не зная доколко е уникално бизнесът да се интегрира в общества – винаги тук-там има примери за това как някоя фирма се опитва да изгради потребителски кръг от “фенове” и да поддържа тази общност като самофинансираща се и самоорганизираща се рекламна машина. За Интернет това навлизане е видимо отдавна – вижте който и да е от по-качествените фирмени сайтове. В такъв сайт има място и за потребителите по някакъв начин – дали с модерирани форум, коментари, оценки на продуктите или пък с отделен, някак “неофициален” сайт на любителите на марката. Така се създава и поддържа инерция в маркетинга – а без такава инерция съвременният бизнес не може. Или поне рекламите ще са много по-мащабни и ще струват много повече. Потребителските общества около фирмите дори по някакъв начин оправдават и определят съществуването на самата реклама – без тях тя би била нерентабилна (тоест несъществуваща:), а с тях дори е по-лесно. Фирма с потребителска общност донякъде се рекламира “от само себе си”. И все пак в Second Life това интегриране на бизнеса е много по-бързо и безпроблемно, отколкото в обикновените сайтове преди време.

За мен това е уникалността на Second Life – че явно успява някак да “завихри” доста такива фирмени общности около себе си… в себе си. Не казвам, че всички жители са част от тякива и всички са там покрай другото и за да погледнат какво е направила любимата фирма. Но все пак чувствителен брой хора, дори и малко да са, явно правят точно това. Как точно е сработил този механизъм в Second Life, защо точно там се е получило така с бизнеса, дали се дължи на сполучливият бизнес модел на самия сайт – това не се наемам да коментирам сега. Просто си е за отбелязване, че такова движение и такъв интерес от страна на бизнеса има.

По-интересни са ми проблемите на Second Life. Едно от затруднението се крие в това, че сайтът изгражда отделна реалност и дава възможност да се превърне тя в действителност за жителите, но този свят е по определение някак осакатен. Принципно несъвършен, Second Life никога не може да се откъсне съвсем от концепцията на всеки друг MUD или MMORPG, на всяка най-обикновена компютърна игра дори. Колкото и да се замазва този проблем с претенцията за “отделност”, с призива да не се разкриват физическите собственици на аватарите например. Всъщност една добра компютърна игра доста по-добре създава по-тотално откъсната действителност. Тъй де, поне няма мега-претенциите на Second Life.

За какво говоря? За парите. Парите, истинските пари от света тук-и-сега са постоянната връзка и тя не дава възможност този отделен свят да изпълни претенцията си за отделност. Защото дори и да започнеш някаква дейност, активност, живот там, винаги отначало се нуждаеш от пари. Отсамни пари. Е, не съм изцяло сигурен дали ако човек тръгне да прави нещо наистина оригинално, което да се купува от другите аватари и всичкото това стане без никакви инвестиции в сайта, с безплатен акаунт, няма да се получи пак. Даже изобщо не зная. Но дори и да е възможен такъв “късмет”, принципът, по който работи сайтът включва много основно истинските пари. А да се каже, че свят, в който отделеното случване е по-скоро рядкост е отделен свят е невярно.

Другата трудност е технологична – защо няма проекти за такъв свят, който да е свободен и технологично, като софтуер и правила? Да, разбира се, може да има някой ден – както имаше много проекти за свободни социални мрежи, които просъществуваха на хартия докато на хората в крайна сметка не им омръзна самата идея. А междувременно населяваха несвободния Orkut. Може и както с Google се случва – толкова години търсачка, която не знаем как, кога и защо работи, но всички малко или повече харесваме, а чак в последните години се чува за проекти за бъдеща разпределена семантична мрежа. Която, разбира се, ще преодолее ограниченията на Google, покрай най-различни други. Но въпросът е защо никой не поставя въпроса за свободността на технологиите и отвореността на услугата? За какво говоря – вижте например блог-хостинга на Google, Blogspot. Огромен ресурс, който не знаем как работи, но някак това не притеснява широката публика, защото “ами то много хора има там, много го ползват, значи е добро”. Глупости – Blogspot/Blogger е един от най-лошите блог-хостинги, в смисъла на най-ограничаващи потребителя.

Та свободен проект за изграждане на онлайн-свят? Мислите, че не може да има? Не съм съгласен – преди сигурно десетина години аз съм влизал в светове, които по функционалност и графика приличат на Second Life. Е, не са чак толкова мащабни, но и тогава имаше много потребители. Вярно, не отваряха магазини и не купуваха земи, но всичко останало си беше същото. Наистина, много бързо ти писва да висиш в нещо, в което можеш да се движиш, да ползваш разни неща, да се обличаш различно, но най-вече основното е да чатиш с другите наоколо. Така де – за това си има IRC, хората са го измислили отдавна. За по-модерно скроените – стаи в jabber. Единствената разлика в Second Life е в набора от неща, които може човек да прави… след като си плати. Иначе тези светове не са новост, дори графиката тук не е хич нищо особено. Че то даже си има специални езици за описване на 3D-светове! И то от години. А вече има свободни проекти за такива светове – Daimonin, Freedriod, Crossfire, Ultima Iris.

И все пак каква е силата точно на Second Life? Защо точно там, а не например в WoW навлязоха фирми, или пък започнаха да се обсъждат идеи за авторското право? Заради парите? Мне, че то и в WoW и в другите подобни трябва да се плаща. Защото по дефиниция Second Life е освен всичко друго и икономическа симулация? Не, че то и BlogShares преди време откриха тази ниша, дори направиха нещо повече – там човек може почти да заличи разликата между плащащ си потребител и такъв с безплатен акаунт. Да, в BlogShares могат да се правят много по-малко неща и то все свързани пряко с бизнеса и парите. А и няма настолен клиент, който да те показва триизмерен, с дънки и бицепси по твой дизайн.

Не че имам отговори на тези въпроси, пък и не че всичко това е чак толкова важно – даже напротив, светът на всяка онлайн-симулация ще си реши проблемите сам и отвътре. Аз просто исках да напиша нещо за този проект и понеже далеч не съм “запленен” от Second Life и от онлайн-симулациите по принцип, може да съм видял несъществуващи проблеми. Все едно :)

Работни преосмисляния

Тези дни ме е налегнал грип и се превивам вкъщи с болки в корема и болничен за шефа, прибран някъде в якето. Точно преди да ме покоси постоянната вирусна пандемия “отново за първи път”, имах среща за предварително уговаряне на работа, която среща и която работа ме бяха ентусиазирали дотолкова, че започнах да се присещам защо изобщо бях тръгнал да напускам работа преди малко повече от година. Тогава с усилие взех решението да се махна от Електроразпределение Столично, където имах постоянен договор, нисичка, но бавно нарастваща заплата и достатъчно премии и отпуски.

Махнах се, за да започна да работя за себе си. Да съм свободен сам да определям работното си време и почивките, да поемам отговорност за провалите и да изживявам истинската радост от успехите. А не да ми се налага да се мъкна в офис, който ми е противен и да върша работа, която смятам за безмислена под ръководството на хора, които или са некомпетентни, или имат други интереси, или, както е на новата ми работа, комбинират всичко това, че и дори се държат зле с мен. Да, единствените положителни неща са били добрите отношения с някои от колегите (приятели, които ще се радвам да видя и днес) и няколко внедрени технологии (които обаче се забравят с напускането ми).

Не съжалявам, че тръгнах пак на работа преди три месеца, не съжалявам и че наскоро започнах отново да си търся по-добра позиция. Това, което ме учудва безкрайно е как съм могъл да забравя защо напуснах. Как може три месеца работа в мазе-хале с луминисцентни лампи, LCD-монитори и бумтящи промишлени климатици в сървърното от другата страна на стъклената стена да затрият мотивацията за работене сам? И да оставят само спомена, че “нещо съм искал да направя”… ама какво беше – сигурно да си намеря по-добра работа?

През изминалите две-три седмици отказах две-три предложения, от едно място ме “отложиха” и “въведоха в базата” и също така отказах на предложение за работа в добра фирма при готин екип. Точно това последното ме накара да преосмисля работната си мотивация. Когато обмислях въпросната позиция имах пред себе си много възможности за професионално развитие, за учене на нови неща, за пътувания и за работа в готин екип. Не на последно място и при добри пари. Но когато една вечер си мислех как ще си развия живота с тази работа в близките месеци и евентуално години, нещо в мен се обърна назад и си припомни. Да, аз наистина исках и искам да работя отделно от голяма фирма, сам или в екип с приятели – да работя така, че да мога във всеки ден да си припомням моите си лични приоритети и мечти и да ги следвам. Може работата за държавни и бивши държавни предприятия да ме е изкривила (всъщност със сигурност е така – ако темата ми беше политическа, щях да кажа, че за системата на властта не трябва да се работи). Може в някоя хубава частна фирма нещата да са много по-добре и да успявам да се чувствам свободен. Но три месеца работа в ИТ-отдел на държавна агенция явно наистина могат да заличават памет. Ужасявам се, като си помисля колко служители в държавната администрация са с така изтрити мечти, проекти и мотиви. Стряскам се, че се случи на мен…

Отгръщам нова страница и макар да трябва да се върна на работа в понеделник, вече имам предвид защо изобщо съм отишъл на тази работа. Истинската причина да отида не беше, че не ме искаха от другаде (както може би си мечтае началникът ми:) – напротив. Причината да работя на сегашното си място е, че смятах, че ще имам достатъчно свободно време да подготвя и доизмисля бизнес-концепция за Lindeas, за да може когато напусна и се заема само с мои проекти и проекти с приятели, нещата да вървят по-гладко.

Разбира се, оказа се, че в държавната работа няма работа, но пък има много неща за вършене, има голяма отпуска, но се влиза с магнитна карта точно навреме, има много техника, но никой не знае нито как да я управлява, нито пък и за какво точно е. Започнах лека-полека пак да влизам в стаята с двойно дълго кафе (“супа”, както му казваше Жоро Танев), лошото осветление и шумът така ми отвлякоха вниманието, че постепенно забравих защо бях отишъл там.

От днес професионален приоритет отново са проектите с GNU/Linux. Радвам се, че решавам така и че пиша това тук, за да ме подсеща поне. :) Ще се върна към проектите, които имах с някои приятели. Дано съм бил единственият, който така се е хипнотизирал от работата. :)