На светлосенки мъченик

(Из цикъла “Празни хора”)
Дмитрий Бавилски
На Люся

превод Ила Петрова (CC-BY-ND 2007) с разрешение от автора


Подобно Рембранд – на светлосенки мъченик,
потънах надълбоко в немеещото време
(О.М., 1937)

 

От Московската гара, която по нищо не се отличава от Ленинградската, веднага се гмурваш в метрото. Не са за теб класическите красоти, следващата ти спирка е “Паркът на победата”, значи, тук ще съм тия дни.

Митът за затвореността на петербургци e само мит. Работата не опира до железните врати на станциите, през които хората влизат и излизат от влаковете, работата е в скоростите на провинциалния град, в особения ритъм, разграфен с тебешир. Е, да – класицизъм, изгънатост, половинчатост. Докато се спусках по ескалатора на “Маяковска” и малко по-късно, докато се качвах край Националната библиотека, не видях нито един човек да бърза от ляво. Има табела: не бягайте, моля ви се, по ескалатора. И никой не бяга, всеки се движи със зададената скорост без да изпреварва другите. В Москва това не може да стане.

Излязох при “Парка на победата” и попаднах в пъкъла, все едно съм се върнал в някой южен град. Буйна зеленина сред пушеци (сменяха паветата), няма ги само пирамидалните тополи. От деветия етаж на хотел “Русия” изгледът е като към кипваща супа от киселец, прокиснала от дълго стоене в хладилника. Като тръгвах от столицата, пръскаше есенен дъждец, а тук е райско наслаждение и даже малко отгоре.

Когато за първи път се озовах в Петербург (тогава Ленинград), беше същата горещина. Необичайна за август горещина. Само дето камъните не се пукаха. А хората не издържаха, падаха. Видях го с очите си. Баща ми ме доведе след като завърших втори клас като пълен отличник. Беше обещал и удържа на думата си. Пътувахме две денонощия с бързия влак. От Московската гара татко (строен, строг, бели ленени панталони) хвана такси и му каза да кара към Дворцовия площад – право в сърцето.

Свързваме старите градове с историческите им центрове. Когато си спомняме, пресъздаваме образите на централните улици и булеварди, без да се сещаме, че повечето от жителите живеят в панелните квартали. А те даже в Петербург са ужасни.

Таксито дълго се мота из тесните улички като ни разкриваше красотите на северната столица, а след това неочаквано изскочи на огромната палачинка, просната пред двореца. Татко (вятърът развява великолепните му къдри) се задъха от възторг.

— Нали разбираш — каза ми — таксиджията излезе профи, подходи със сърце: постепенно ни подготвяше да възприемем разкоша на Дворцовия площад и в края на краищата наблегна на контраста, браво на човека.

Баща ми даже не погледна брояча.

Преди самото отпътуване за Ленинград татко ми даде тетрадка. Написа на корицата “Дневник на пътешествията”, точно така, в множествено число. Каза ми, че трябва да записвам всичко, което виждам, и всичко, което се случва. И аз записвам, ето.

Преди точно тридесет години баща ми ме доведе, за да ми покаже музеите и музейните предградия. Утре, по волята на случая, той пристига на Ладожката гара и трябва да му помогна да разтовари екземплярите на докторската си дисертация. А днес приятелят ми от казармата Гуров вдига сватба. Всъщност, затова съм тук.

Едно време ние с Гуров – студент във Философския факултет от Киев, служихме заедно във войските на Гражданската отбрана, после той замина за Лондон. Преди някоя и друга година, тъкмо се бях преместил в Москва, той ме намери по интернет, срещнахме се и пак се сприятелихме. Гуров е от Лондон, а годеницата му Наталия – от Петербург, и той я нарича Болярката.

Понякога събитията се завъртат в кръг. Баща ми много искаше да обикна изкуството, занимаваше се с мен, показваше ми репродукции, специално си използва отпуската, за да ме запознае с първоизточниците.

Ясно е, защо ме отведе в Ленинград, а не в Москва: в столицата автентичното изкуство е по-малко. Макар тогава баща ми да обичаше передвижниците и можеше да ми покаже съкровищата на Третяковската галерия. Но той ме отведе в Петербург, тъй като тук е Ермитажът и в Ермитажа има много от Рембранд. Той много искаше да ми покаже “Даная” и “Завръщането на блудния син”.

Малко преди тръгването цялото семейство отидохме на кино да гледаме “Калина алена”. Преди филма имаше документален преглед (често го правеха тогава), посветен на Рембранд. Запомних петата на блудния син, голяма като целия екран. Вече не се смеех на такива непропорционалности, защото знаех, че това е изкуство.

Трябва ли да казвам, че цялото просветено човечество отбелязва 400-годишнината на Рембранд? Трябва. Защото великият мъченик на светлосенките, майстор да предаде полутоновете и странните източници на светлина, потъмнява с всеки изминал ден. По-точно, картините му потъмняват, стават все по-мътни и по-мътни. Нещо става с тях, източниците на светлина пресъхват като извори в гореща пустиня.

Колкото и пъти да идвам в Петербург (сега, като се преместих в Москва, често имам такава възможност), всеки път обстоятелствата се подреждат така, че минавам покрай Ермитажа. Работа, познати – и минавам край него. Край него. Навремето специално си дошъл от края на света, за да видиш кирливата пета на блудния хаймана, облечен в дрипи, а сега нямаш време да влезеш. Венечка Ерофеев сигурно по същата тая причина изобщо не можа да стигне до Кремъл, а кореняците московчани – до саврасовата “Враните долетяха”.

Сега се настаних в хотел “Русия”, в Петербург нямат и намерение да го събарят, взех душ (по-добре да не бях го правил, понеже после се разболях) и се качих в белия автобус “Мерцедес” заедно с другите гости. Съпровождаше ни кола с тонирани стъкла, но само веднъж включиха лампата на покрива й – когато се заклещихме в задръстване на излизане от града.

Половината от гостите бяха ленинградски приятели и роднини на Болярката, другата половина – колеги на Гуров от Лондон, чужденци, по-голямата част от които бяха отседнали в хотела при Екатерининския дворец, после ходихме да ги вземем оттам. Слава богу, не всички бяха с фракове, както Иля ме наплаши с този дрескод. Казвам му, виж, сако не съм обличал от пет години, ще дойда с дънки. Гуров започна тактично да протестира, трябваше да облека сако. Мога да кажа, че имаше един пич с дънки, пък му се размина. Иля ми обясни, че братото търгува с яхти в Жуковка и не му дреме от дрескод. Друг гост, също не беше облечен по правилата (с дънки и раиран пуловер), преди седмица погребал баща си и Гуров му влязъл в положението, на човека не му е до формалности, де.

Венчаха се раб божи Иля и рабиня божия Наталия в Софийската катедрала, построена от архитекта Камерън в покрайнините на Царское село. Щом приближихме, се разнесе камбанен звън. Народът се раздели на групички. Една дейна лелка-организатор се опита да сплоти гостите, на всички стадии на церемонията тя се проявяваше като пламенен мотор. Накратко, тя беше навсякъде, в излишък. Постоянно тичаше със загрижена физиономия и постоянно крещеше на невидим събеседник по микрофона: “Булката си е забравила букета…”, “Какво ще кажете на шофьорите? Не, не съм се разбирала така с началника ви…”. Аз постоянно се сблъсквах с нея. С нея, с цветарите, с хората, които мъкнеха торби с костюми. Разбирам, че обслужващият персонал също са хора, с все сили ни го демонстрираха.

Край катедралата ни разделиха наляво и надясно от входа, като в игра на тунел, връчиха ми бяла лента за организиране на коридора и брошури с цитати от Новия завет.

След това от някаква много яка кола съвсем до портите (на двеста метра от катедралата) излезе Гуров с двамата си кръстници – гъркът Георги, който после държеше златната корона над главата на Гуров, и Макс, който щеше да е свидетел при сключването на гражданския брак. Те бяха с фракове и тъмни очила, поради което приличаха на оперетни негодници а la “Кръстника”.

Всички почнаха усилено да се радват и да говорят едновременно на няколко езика. Гуров, застанал в страничния параклис на църквата под арка от цветя, получаваше инструкции от свещеника. Вече си беше свалил очилата и се беше превърнал в нормалния Иля. Фракът явно му пречеше, макар Гурич да се държеше светски, блажено се усмихваше, присвиваше на слънцето хитрите си очи и намигаше на поканените.

После на пътя се появи карета като от времето на Петър, разкошна, скърцаща, запрегната с бели красавци и пиян кочияш.

Каретата бавно мина през портите, заплува по пътя и обърна досами живия коридор от гости. Към вратата пристъпи бащата на булката, обаятелен охранен чичко, и помогна на Наталия и шаферките да се покажат на белия свят.

Слънцето дънеше като чалгаджийска банда, по небето нямаше и облаче (даже малко почернях), а мен ме тресе – ту ми е горещо, ту студено, разболявах се.

Наталия изглеждаше прекрасна в бялата си пищна рокля с дълъг шлейф, придържан от висока, дългокрака блондинка в червена рокля (вечерта щеше да се натряска най-много от всички), украсена със също толкова бели дантели, в косата й вплетени живи цветя – почти Офелия. Като си спомнях за предишните церемонии, на които се е случвало да присъствам, се страхувах, че Болярката ще е набоядисана като египетска мумия, но но би, булката бе гримирана с мярка. Живо, красиво лице и свежест, която Наташка се изхитри да не прахоса до самия край.

На входа булката и младоженецът се срещнаха и влязоха в храма, а ние се запроточихме след тях. Плюс, разбира се, пъргавите баби, които караха гостите да отстъпят, защото нищо не виждали. Някой от гостите попита една особено активна старица дали е поканена на сватбата. Оная се обиди и гордо отговори нещо за Божия храм. Ама не запомних точно какво отговори.

Преди да вляза се помаях с букета, който дежурната цветарка ми даде съгласно предварителен списък. Падна ми се нещо невъобразимо дълго и бяло-зелено с мъхесто-къдрава трева. През цялата церемония се чудех какво да правя с него и си спомнях за “Чехови мотиви” на Кира Муратова, който веднъж завинаги затвори темата за венчавката.

Особено колоритен ми се стори помощникът на свещеника – пиянското лице (с насинено око) рязко контрастираше с празничните одежди и всеобщата благост. Вторият помощник беше дебел и с голяма заинтересованост разглеждаше гостите. Имаше на кого да обърне внимание, наистина.

Открояваше се красива английска двойка с момиченце на две-три години. Докато възрастните се занимаваха с неразбираеми неща, детенцето се настани на венчалното килимче насред храма и се зачете в книжка с картинки. По-късно, докато мама и тати връчваха подаръци и пускаха гълъби, момиченцето съсредоточено изучаваше розовите листенца – въплъщение на непосредствеността.

Катедралата се пропи от мириса на миро и тамян, на свещи. Великолепният хор и процедурата по обряда (бродираните със злато мантии, неестествени гласове, млади филизи около олтара) въздейства на податливите личности. Жалко, че на мястото, където се случват вярванията, имам дупка. Аз стоях, снимах младоженците и наблюдавах гостите. Някои се кръстеха неистово, някои неистово се мъчеха да опазят независимото си изражение.

Бързо ли, бавно ли, но всички се умориха, особено кръстниците, които синхронно сменяха бързо отмаляващите си ръце: венецът, досущ като корона, изглеждаше масивен.

— Дръжте венеца за дръжките, за дръжките — няколко пъти повтори младият свещеник, който приличаше на Бердяев – с прилежно подстригана брада и с очи на уморен шпаньол. Щеше му се церемонията да мине безпроблемно.

Поведоха Наташа и Иля по кръга, дадоха им да отпият от виното. После им раздадоха служебните пръстени.

— Не се притеснявайте — каза свещеникът — после ще ви дадем другите…

Гуров с все сили се стараеше да се държи адекватно и да изпълнява препоръките на попа.

— Прекръстете се, прекръстете се — попът учтиво инструктираше младите и Иля, чийто фрак му стоеше като на свинче звънче (на Иля повече му отива стилът “Camel”), се кръстеше неопитно и страхливо.

Затова пък Наталия се чувстваше в свои води – за такава сватба момичетата мечтаят от ранно детство, когато рисуват булки във вид на принцеси. Е, едно момиче сбъдна мечтата си. Има право на това.

Макар и след шест години живот с Гуров.

Когато тайнството свърши, изгониха гостите в ада навън, тъй като най-напред родителите трябвало да поздравят младоженците.

Всички си напълниха шепите с розови листчета. Когато Иля и Наташа излязоха, вкупом заликуваха и захвърляха по тях от тия розови листчета, подредиха се на опашка, за да им подарят цветя. Стана като весела, клокочеща “мечка”. Сновяха фотографи (двама) и видеооператори (двама).

Поздравих младоженците едва ли не последен. Не знаех какво да кажа, пък и разбирах, че сега не им е до приказки, само да изкарат до края, но двамата се държаха мъжки и естествено, раздаваха на всички усмивки и удачни реплики. Аз приближих и казах, че се радвам, че съм с тях, че след такъв спектакъл при тях няма как да не се получи всичко – ами, както става с големите хора.

Тогава се шмугна суетящата се разпоредителка с бели кутии, от които извадиха гълъби. Родителите взеха по един, също – Наталия и Иля. Значи са били шест бели кутии от обувки. Птиците излетяха, а разпоредителката подритваше настрана кутиите, които се търкаляха около вратите на каретата.

Сред приветствените викове на публиката новобрачните се качиха в каретата и потеглиха към Екатерининския дворец. Вечерта, в неофициална обстановка, новоизпеченият съпруг Иля Евгениевич Гуров сподели с мен, че от целия сватбен маратон пътешествието в каретата се оказало най-трудното изпитание за него.

Излезе, че изящната и изискано оформена отвън карета изобщо не е оборудвана вътре. Поръчали я по интернет и нямало как да надникнат в утробата й. Затова, въпреки първоначалния план на организаторите (Гурови да пътуват с каретата до самата галерия на Камерън), новобрачните напуснали конския впряг след първия завой и се качили в някаква вносна кола. Да речем, че било брониран джип. А ние се качихме на “Мерцедеса”, зад който се навърви кавалкадата от черни коли на гостите.

Когато баща ми за първи път ме доведе в Петербург, ние, разбира се, обиколихме и предградията. Най-много (с тайнствеността си и замъка, построен от пресована пръст) ме развълнува Гатчина. Някакси така стана, че за нея, за разлика от Петерхоф и даже Ломоносов, нямаше нищо в литературата. Даже се опитвах да изработя родителите си – “да ви видя дали ще можете да намерите поне един пътеводител” (градът не е туристическа дестинация), без да знам, че за рождения ми ден вече ме чака книга за историята на Гатчина. Тогава родители ми пуснаха голям гювеч като никога.

Освен това в Гатчина си намерихме далечни роднини от мамина страна. Настанихме се при тях. Стара семейна двойка с глухонемия си син, който в един миг спечели сърцето ми като ми подари една лентичка дъвка. С този човек обиколихме цяла Гатчина (в големия дворец още имаше стругове), а после отидохме в Петродворец. Дълго ходихме из парка и павилионите, после отскочихме до ресторанта, където татко реши да се прави на глухоням.

По-късно, като намигаше и се смееше, той разказваше на мама, че хората наоколо много съчувствали на малкото момченце със звънко гласче заради нещастието му да има глухонеми роднини. Татко прояви благородство и за нула време усвои езика на глухонемите, та заедно с водача ни енергично махаха с ръце, а аз като разбрах, че няма да си изпатя, използвах момента.

— Тате, искам сладолед! — виках аз.

И ми носеха сладолед.

Татко и далечният роднина (как му беше името? Едик? Павлик? Самотен възрастен чичко) хубавичко се наквасиха и баща ми поиска сметката. Когато дойде моментът да се плаща, той сдържано и тъжно каза на сервитьора “благодаря”. Оказа се, че всичко било замислено заради този съдбоносен момент. Сервитьорът, разбира се, опули очи. Аз лично не го помня, помня само това, което татко разказваше на мама. И смехът на мама (тя не дойде с нас: сестричката ми Лена беше само на половин година)…

Затова пък помня друго. Колко бързо падна вечерта, прокапа лек дъжд, многобройните туристи се разнесоха като дим и ние се разхождахме из парка преди да го затворят, напълно сами. Татко много обича “Шербурските чадъри”, опитваше се да предаде на Едик красотата на тази мелодия, започна да напява. Спускахме се надолу по стълбата на главната каскада.

Едик, разбира се, не чува татко, но и неговата душа пее, и тя е отворена и крилата, като тази просторна и велика архитектура, отговаря като припява нещо си свое. По-точно, мучи. Татко пее “Шербурските чадъри” още по-силно, за да надкрещи Едик. Аз слизам по стълбите между тях, а те ме държат за ръце. Сюрреалистична картина!

На другия ден, вече без Едик, пристигаме в Царское село, където са Пушкин и пиршеството на барока! И пак – парк, павилиони…

Особено ми хареса класицистичната галерия на Камерън и Висящата градина, която съединява галерията и двореца. Думите “висяща градина” омагьосват, още повече, че става въпрос за “висяща” (втори етаж) и “градина” (райско кътче).

Обожавам пространствата, които са “открай”, и в картините на ренесансовите художници виждам не сюжета, а пейзажа на втори план (тогава са разбирали от тия работи). Като изучавам картите на петербургските предградия, пропускам основните дворци, повече ми харесват изоставените павилиони (особено характерни са те за туберкулозния, усоен Павловск), всякакви конюшни и служебни постройки.

Затова тук галерията на Камерън, която съчетава приятното с полезното, изначално е моят фаворит. Много се разстройвам, че е затворена, че не може да бъде посетена. Странното пространство може да бъде видяно само отдолу и то – заедно с други хора.

Татко ме успокоява, че утре задължително ще отидем в Ермитажа, където има много странни, междинни пространства – преходите между отделните здания, коридори и глухи отклонения. Той знае, че аз внимателно съм изучил плановете и пътеводителите и предварително съм заобичал “Галерията на древната живопис”, разделена при преподреждането на две части, хилавата “Висяща градина” (разочарован съм) и “Лоджията на Рафаел”, копираща (най ми харесва борхесовият факт на вторичност) ватикански пространства. И аз скланям като забравям за лошия късмет с галерията на Камерън.

Сватбеният ад става все по-горещ. Мъжете се измъчват в саката си. Чакаме каретата с новобрачните и крачим по педята място на Висящата градина. Отдясно са празните коридори на галерията на Камерън, отляво – синята фасада на Главния дворец. Камерният оркестър свири Вивалди и Моцарт в раковината на естрадата. Разглеждам лицата на музикантите: и на тях им е интересно да поогледат хайлайфа. Поднасят шампанско и вода. На масите има тепсии с ягоди. Уморената от слънцето публика се разхожда в кръг.

Към Висящата градина води рампа, казват ни, че точно по нея (а не по парадното стълбище откъм градината) предпочитала да влиза императрицата. Днес всеки гост може да се почувства на нейно място. Още повече, че рампата е оградена и на входа стоят яки гардове.

С всяка изминала минута гостите стават все повече, понеже продължават да пристигат още. Гардовете са в черни костюми и с прозрачни жички на предаватели около ушите, приличат на тръбички за системи, сякаш ги захранват венозно.

Край входа загрява групичка ангелчета – малки дечица, облечени в бели хитони с крилца на гърба. С бели къдрави перуки.

Ансамбълът на ангелите е призван да внесе повече трогателност. Техен цербер е лелка с голям нос и пухкави устни. В яркосинята си рокля и обувки с големи носове тя се откроява на фона на останалите. Лелката прилича на Карабас Барабас, раздава последни указания на ангелчетата, учи ги как да опъват лъковете-играчки и да поставят изкуствените стрели. Учи ги как да предизвикват умиление. Не се притеснява от гостите. На децата им харесва да се изявяват. За разлика от английското момиченце, естествеността им е принудена.

Горе ние продължаваме да почерняваме и да си избираме сенчести места – между бюстовете в галерията на Камерън или край раковината с оркестъра, където на най-силното слънце са сложени три реда сини столове – там ще се проведе церемонията на гражданския брак.

Отблизо Екатерининският дворец разочарова: излиза, че бароковите орнаменти тип “целувки” са твърде изветрели, повяхнали. Не знам как е изглеждал дворецът преди Втората световна война, преди да го разрушат фашистите, докато е бил истински. Но отблизо гипсовите финтифлюшки изглеждат странно евтино. Даже украшенията в метростанциите (мрамор и мозайка) изглеждат по-богато, по-органични. Не е като галерията на Камерън (защото е облицована с мрамор?), която е съхранила някогашното си величие.

От туристическите красоти на двореца остава усещането за набързо спретнат ремонт. Сякаш върху хрушчовска панелка са монтирали детайли от “сталиновия ампир”. За първи път обърнах внимание на тази потьомкинска честност, когато попаднах в Царское село за втори път. Заедно с Таня и Айвар дойдохме за тържествата по случай двестагодишнината на Пушкин. Като репортери. Таня никога не беше виждала предградията и бяхме длъжни да й покажем царските резиденции, които бяха станали общодостъпни места.

Тогава бяхме в самото начало на нашите сложни отношения. Но все се перехме и се правехме, че нищо особено не става. Като се разхождахме из парка, ние наснимахме цяла каскада от странно ярки, сочни фотографии, които и до днес не избледняват в семейния албум.

А, ето я и каретата, от която излизат Иля и Наталия. Всички се юрват към рампата, по нея се изкачват младоженецът и булката, обкръжени от ангелчета, някои от които се целят в младоженците, другите помагат на булката да не се оплете в шлейфа.

Гостите викат и се радват като деца. Гурови, трябва да кажа, имат учудващо жизнелюбиви приятели. В Москва нямаше да е странно да страниш и да живееш обособено, а в Петербург се чудят, ако не можеш да се веселиш като за последно, да пиеш без мярка и да се отдаваш на гуляите, губейки представа за времето и пространството. Изглежда, тези истории за вдигнатите мостове и алкохолните авантюри улучват десятката. И ето – всички се радват искрено и непосредствено. Светкавици на фотоапарати, аплодисменти, Менделсоновия марш…

Хората, които се разхождат долу (“обикновени” туристи), замират, сякаш са видели празнични фойерверки.

Като се изкачи, Наташка бе обкръжена от приятелките си, запозна се с най-пъргавото и оправно ангелче, Иля разменя думи с лелката от гражданското, която стриктно е подредила високопоставената публика, и започва церемонията. Тя казва банални и изтъркани думи за брака като основна клетка на обществото и за “правомощията, с които разполагам…”. Иля и Наташа стоят под цветната арка, на тях им е най-трудно. Те не могат да се измъкнат от формалностите, нито от жилещото слънце.

Кирилова казва гръмко “да” и окончателно става Гурова. Госпожа Гурова, хм. Отново се подрежда влакчето от гости, отново всички бързат да поздравят новобрачните (вижте, как сияят на слънце новите халки) и да се оттеглят на сянка. А Наталия и Иля мъжествено приемат цветята, подаръците и целувките на най-слънчевото място.

Настава суматоха, появява се разпоредителката:

— Време е за фотосесията! — Само мегафонът й липсва.

Наистина, грях е да не се увековечиш сред исторически декори. Като ти падне такава възможност – да бъдеш не отвън, а вътре. И всички това и правят – те се скупчват и заемат изискани и непосредствени пози.

Но има и официална фотохроника: младоженците си имат свой фотограф, гостите – друг. Плюс двете камери, които непрекъснато се вряха навсякъде. Искаше ми се да се увековеча с бюста на Овидий, но от жегата ми стана съвсем зле.

Най-добре им беше на ангелчетата. Докато вървеше церемонията и всички гледаха към младоженците, лелката със синята рокля награби ягоди с пълни шепи и незабелязано ги раздаде на децата. Е, не е чак такава Карабаска…

После, когато дадоха на младоженеца свидетелството за брак и гостите плъзнаха по алеите, децата – вече без стеснение, си вземаха от ягодите, правеха смешни муцунки, замерваха се с хартийки от бонбони и се кривяха пред камерите.

Докато позираха с кръстниците и родителите, Гурови се отдалечаваха навътре в галерията, а аз изтичах по рампата към парка – нали си имам своя си “работа”.

Бяхме тук с Таня и Айвар в края на май, случихме на първия истински топъл ден. Затова на снимките всички сме дебело облечени. По пътя си купихме от една книжарница “Синята сланина”, която току-що се бе появила на пазара. В електричката си четохме на глас най-смешните места, които пародираха отношенията между Ахматова и Манделщам, Ахмадулина и Бродски, и се смеехме. Помня, че на съседната седалка имаше майка, която се караше на детето си.

— Главната ти задача е да се държиш добре — говореше тя.

Много добър лозунг, после дълго го използвахме.

Нискоетажният Пушкин изглеждаше пуст, тих и спокоен. Айвар се любуваше на полуразрушените изоставени имения и мечтаеше да се засели тук. Дълго се разхождахме из парка, докато не седнахме на една пейка. Пейката беше сложена точно срещу празен пиедестал. Таня незабавно поиска да я поставим на пиедестала и ние го направихме. Айвар си свали маратонките – на снимката се вижда дупката в чорапа му. Прикрива се от слънцето с книга.

В спомените ми това е потайно кътче. Сега, като тръгнах да търся тази пейка и този празен пиедестал, се оказа, че това е на самия бряг на езерото и се вижда отвсякъде. И изобщо, паркът ми се видя малък, ограден от шосета, по тях вървят автобуси и камиони. В готическия павилион на адмиралтейството на другия бряг ресторантът бачкаше истерично. Точно зад адмиралтейството стърчеше една тръба, която нарушаваше историческите очертания на околната среда. Но аз нищо такова “странично” не помнех!
Да идем в Царское село!
Свободни, ветрени, пияни,
доволно смеят се улани,
щом яхнат здравото седло…
Да идем в Царское село!


Много обичахме да си четем книги на глас. Не само стихотворения, и проза. Някога даже “ролево”. Пруст на плажа. “Човекът без качества” във влака… Тихичко, почти шепнешком. За вътрешна употреба. Седяхме и четяхме на глас Сорокин, докато не огладняхме. Докато слънцето не залезе. Пък трябваше да отидем и до Павловск!

Дълго ядохме и се добирахме до гарата, започна да притъмнява и в Павловск пристигнахме чак вечерта, дълго блуждахме докато търсехме Големия дворец, обиколихме го и, уморени, но доволни се върнахме в Петербург. Отметнахме всички точки от плана.

Направих снимка на празния пиедестал и пейката, на която никой вече не седеше, и се върнах в галерията на Камерън. Горе продължаваха снимките – тълпа весели гости, сред които се открояваше Наташа в бялата рокля и Иля в черния си фрак, с викове и смях се местеха от паметник на паметник. Не се качих, защото нямаше с кого да си поприказвам, тръгнах към автобуса. Той стоеше на празното място пред двореца, край служебните постройки. Натъкнах се на уморената разпоредителка с красив бял букет.

— Представи си, булката да си забрави букета, затова се бавим… — викаше на някого по невидим микрофон.

В кръчмичката на изхода от парка бяха седнали роднините на булката. Пиеха бира и замезваха, защото се бяха уморили и имаха право на почивка. Още повече, че банкетът се отлагаше.

Снимките свършиха, гостите се отправиха към колите и автобусите, а Гурови пак се качиха в каретата и изведнъж празното място почна да се пълни с “Волги”.

Десетина черни коли с еднакви руски знаменца се построяваха в колони по осем. Автобусът не можеше да тръгне, тъй като пътят към двореца е само един и по нея постоянно сновяха насам-натам “Волги”. Гостите се развълнуваха, всички вече мечтаеха за безпрецедентен сватбен кортеж, но автомобилистите се бяха озовали тук по някакви си техни си работи и на свой си купон.

През тези дни в Петербург се провеждаше международен икономически форум и се сключваха споразумения за изграждане на смесени автомобилостроителни предприятия. Губернаторката Матвиенко говореше в пресата даже за “Детройт на Нева”. Възможно е, автомобилистите по този начин да са привличали вниманието към нуждите на родното автомобилостроене, но сполучиха – сякаш ни бяха спретнали спектакъл.

Е, какво пък, ударихме джакпота.

В Павловск сватбата пристигна към три и нещо. Розов павилион, изгубен сред огромния парк. Дървен, покрит с мазилка, имитираща мрамор. Очевидно е новопостроен, след войната, макар стенописите на тавана да бяха в стил ампир, в тон с най-добрите традиции.

Наблизо беше реката и лодките с гребци, мост, жегата спадаше. Тук беше свежо, а въздухът – разкошен, напоителен. Розовият павилион е ограден, плаща се вход (50 рубли за билет) и тоалетната е обща за мъже и жени.

В малкото дворче има маси с шампанско, свирят джаз. Малко по-встрани има художник с романтична барета. Цялата вечер той ще рисува портретите на желаещите.

Не ни пускат вътре, чакаме каретата. На входа правят портал от цветя – лилии и грамофончета, от двете им страни – вази с цветни композиции в човешки ръст.

Джазмените свирят прекалено силно, всички отпиват “Вдовицата Клико” и се разсейват из околностите на павилиона в търсене на сянка. Минавам откъм тила, където цветарките подреждат букетите, където балерините загряват (сякаш са внезапно порасналите ангелчета, преоблечени в пачки), а отговорниците за костюмите подреждат купищата лъскави труфила.

Наперената разпоредителка снове насам-натам, имам чувството, че грижите й все повече и повече се увеличават. Не вижда никого, през цялото време говори в микрофона, макар да не – успява да отбележи, че продуктите трябва да бъдат внасяни през задната врата (“Да не съм ви видяла вече тук”) и че огромната връзка бели балони, пълни с хелий и оформени като стилизирано сърце, трябва да бъдат преместени по към входа.

Край входа се струпват още коли и се появяват още повече индиферентни гардове. Гостите се увеличават. Разпоредителката обяснява, че сме длъжни да направим жив коридор от портите до вратата на павилиона (някой донася кутии с листенца от рози), а всички вече са уморени и гладни.

И тогава се появи тамадата – мургав, къдрав бързак, вече не в първа младост, с изтъркани токове на обувките и орхидея в бутониерата. Напудрен. Неговото призвание е да преведе сватбичката през рифовете на затормозващите ритуали.

Странен човек, странно заинтересован от чуждите реакции, възприема чуждите радости като свои. Професията му е такава. Почва да говори в микрофона, никой не го слуша, той повишава глас, прави знак на джазбенда, започва да разсмива тълпата от гости. Всички се забавляват, но някак вяло.

Чакаме-чакаме, половин час, час. Постепенно всички се събират накуп, снимат се, приказват си, имаш чувството, че всички отдавна се познават, само аз не си намирам място. Откривам каква е схемата за настаняване на гостите около масите.

Масите са кръгли, дванадесет на брой, около всяка има от осем до дванадесет човека, смятайте. Аз съм на последната, дванадесетата. До моята фамилия са изписани други, абсолютно непознати. Останки от нещо, като мен.

Най-после се появява каретата. Всички правят жив коридор и опустошават кутиите с розови листчета. Иля помага на Наташа да слезе, гостите ръкопляскат. Да държиш едновременно листчетата и фотоапарат не е лесно, но всички пляскат и снимат. Помощниците с бели сърца от балони не успяват да стигнат до вратата навреме и тогава (виждам, как те скорострелно пренастройват ситуацията) спират младоженците с погача. Докато Наташа си отчупва от кравая, а Иля посипва главата й със сол, бялото сърце се приближава до купчината хора. Тамадата тържествено обявява:

— Ние си имаме и такъв обичай. Някои пускат гълъби…

И всички закрещяват като дечица:

— Ние вече пускахме гълъби…

Тамадата не се учудва, той на нищо не се чуди, веднага попива информацията и на мига я изстрелва в тълпата – имена, събития… Преди няколко минути, настрани, в сянката, той разговаряше с бащата на Иля. Разпитваше за членовете на семейството, за семейните предания, а сега се държи все едно цял живот е живял в съседство с това семейство и…

— Ние пускаме в небето това бяло сърце и нека то лети към новия семеен живот — импровизира той.

Поразителна е тази способност, всяка нова приумица да се нарича традиция. Докато пътувахме към Павловск, разпоредителката реши да изнесе пред возещите се в “Мерцедес”-а лекция за предградията в стил “погледнете наляво, погледнете надясно”.

Всички данни се оказаха взети от пътеводителите, но най-вече запомних това: “В последно време в Петербург е прието сватбите да се провеждат в предградията”, сякаш всяка втора двойка резервира Розовия павилион и галерията на Камерън.

Главното е да си сигурен и да имаш обработен глас, с какъвто бравираше и тамадата, който непрекъснато напомняше за дъждовното време в столицата (т.е. специално е пристигнал със самолет).

Но ето че сърцето отлетя в небето, цветните листчета се изсипаха, подаръците са връчени, погачите са изядени и всички тръгват да “разчистват” банкетната зала, миришеща на коктебелска столова.

Изисканата сервировка, кръглите маси с мезета и цветни композиции, масите с напитки отстрани. Всеки си има свой келнер. На нас ни се пада меланхолично момче с едва загатнати бакенбарди. Виждаше се, че е отскоро на тая длъжност, не припка достатъчно бързо, флегматично, в хода на действието трупа недостигащия му опит.

Когато влизам в залата, нашата маса е още празна, с изключение на една госпожица, току-що пристигнала от Набережни Челни. И тя не познава никого и напрегнато се запознава. Облечена е в дълга кафява рокля (никоя друга госпожица не крие краката си и правило), после тя ще се напие и ще вика: “Аз съм татарка… Като татарка, аз…”

Какво искаше да каже с това? Като се напи, се залепи за Иля, който към края на вечерята излезе на верандата да изпуши по една цигара с Джорджио. Искаше от него веднага да отиде при жена си. Иля не знаеше как да се отърве от нея, но търпеше и държеше фронта. Впрочем, много избързах.

Така и не се реших да седна до представителката на Набережни Челни, от едната й страна седна Дима, когото бях виждал няколко пъти по московските купони на Иля (той осигури екстра шампанското за сватбата), и Женя.

Физиономията на Женя ми изглеждаше позната от едно запиване в “16 тона” и се заприказвах с него. Макар че после, когато Иля ни представи едни на друг, се оказа, че никога не сме се виждали, той специално е дошъл от Лондон. Женя беше от Киев, занимава се с архитектура и строително предприемачество. Малко по-късно към нас се присъедини още един лондончанин – дългокосият пресипнал Иля.

Ами това, общо взето, е всичко. Другите столове около масата така и останаха да пустеят. Ние се оказахме изключение: около другите маси – с роднини и близки, нямаше свободни места.

Докато всички сядат и опитват първите мезета (рулца с боровинков сос – келнерът започва да предлага гъби или пастети от пилешки гърди, после му омръзва вербалният диалог, той приближава и мълчешком сервира есетра и други деликатеси с мариновани гроздови зърна, червени раци и стръкчета аспержи), а тамадата увеличава децибелите, на импровизираната сцена се строява хорце от младички балерини. Надуват “Валса на цветята” и момичетата застават на палци. Слава богу, седя с гръб към тях, опитвам от вкуснотиите и си крещя наум: “Мацета, що не си ходите при Бътхед!”.

Почвам да излъчвам жегата, натрупана през деня. И разбирам, че не съм в състояние да понеса силната музика. Всеки път, като обявят поредния номер в културната програма, аз незабелязано (да бе, незебелязано: пресипналият Иля, който не си е бил у дома в Петербург, от петнайсет години, и се оплакваше, че “е загубил кънекта си с града”, все ме подпитваше дали “не се чувствам на чуждо място”) излизах на верандата.

След това пред публиката излязоха някакви деца, поднесоха пълнена риба и запрескачаха шеги и закачки, поздравления от родителите и гостите, първият валс на младоженците, който бе безнадеждно съсипан от уморения Гуров (е, има това право!), и тостовете на тъста и свекъра.

Бащата на Наташа изрецитира стихотворение, а бащата на Гуров започна да говори, едва го спряха, те превъзнасяха младото семейство и се ласкаеха един друг, а тамадата все им доливаше и доливаше водка, сякаш в нея беше главният източник на красноречието. Изобщо, толкова много тостове имаше, че ако пиехме при всеки (или поне честно отпивахме от всяка втора чаша), щяхме да се напием като файтонджии.

Но хората бяха не само тренирани, но и светски изкушени. Всеки си имаше собствен график на взаимоотношенията с огнената вода и свои представи за оптимално самочувствие. Цялата вечер пих плодови сокчета. Накрая главата много силно ме заболя. За да снема напрежението и болката в слепоочията, изпих една след друга три чашки “Руски брилянт”. Май ме поотпусна, но за малко.

После се изказаха Нина Василиевна и Нина Алексеевна, тъщата и свекървата. Тамадата ги наричаше “момичета” и искаше да танцуват на фона изпълнението на ансамбъл за руска народна музика, който изведнъж запя любимата песен на майка ми, Нина Василиевна – “Ах, каква жена, да се беше паднала на мен…”.

В този момент получих SMS от майка си, Нина Василиевна, която питаше “Mnogo vodka li izpi”. Доплака ми се, защото си представих майка си на мястото на другата Нина Василиевна и това на Нина Алексеевна. И излязох да се разходя.

Стигнах до реката, минах през моста. Минувачите са малко, всички гледат към Розовия павилион, откъдето се носи силна музика. Аз демонстративно се запътих към храстите да се изпишкам и продължих нататък. Бели нощи – ето защо не мръква, макар да става по-хладно и тихо. Потъвам в гората, насреща ми неочаквано изплуват скулптори. Например, на Артемида или Ниоба, приличащи на Наоми Кемпбъл.

В парка е тихо, само велосипедисти, кучкари, тийнейджъри. Една живописна група седи на пейка (колелетата им са струпани накуп) и гледа към кръгла беседка, обрамчена със скеле. Красотата изниква внезапно, отдолу, там, където започват урвата и стръмният склон. Туберкулозна свежест и сенчести сенки. И мъгла, такава нежна, копринена…

От Розовия павилион пускат фишеци. Когато тръгвах към гората, край реката загряваше група огнегълтачи, когато се върна, те вече ще се готвят да отпътуват, а на тяхно място ще дойде цигански оркестър. Гардовете стрелкат с очи несврътливия гост – интересно ми е какво си мислят за мен, да речем, приличам ли им на терорист, но не ми е удобно да ги питам направо.

Обаче не бързат да пускат циганите, защото някой от гостите е откраднал булката. Докато Иля звъни на Наталия по клетъчния (интересно, къде в сватбената рокля го е скрила), тамадата устройва търг за събиране на пари. Край мен профучава разпоредителката. Струва ми се, че са я включили на изкуствено дишане.

— Не е възможно да ги организираш, второто прегря, превря – все им е едно, Хил чака в колата, а на тях не им пука — тя се вълнува сякаш е нейната сватба.

Не може да се разбере – кого има предвид?

Докато събираха откупа, Наталия се върна. Всички се разотидоха по масите. Келнерът шепне в ухото ми:

— Филе от сьомга или агнешко?

Избрах агнешкото, а Иля – сьомгата. Не ми се искаше да ям превряло второ. Но ядох. А Дима се върна, предрешен като Ромео. С контешки клин и червена барета. Дмитрий тренира бални танци, има шампионска титла. Заедно с приятелката си демонстрираха страстно танго, репетирано до последната подробност и до върха на обувката, можеше ли някой да предположи?

Малко по-късно тамадата обяви началото на маскения бал и всички се запроточиха към пробната да се преобличат. От детските си години мечтая за хусарски костюм, макар мама всяка Нова година да ме обличаше като зайче. Тук мечтата ми беше на път да се сбъдне, но докато се оглеждах, костюмите на хусари и императори (Петър, Наполеон) се свършиха.

Падна ми се нещо уж историческо. Бяла свободно пусната риза с разкошни дантелени маншети (да речем, че е била брюкселска дантела) и редингот. Полагаше ми се пояс, обшит със сребърна бродерия. Дадоха ми и зелена барета с пайети. Реших да не обувам гащите.

Щом всички се преоблякоха, изглеждаше като… Даже не знам как да опиша това зрелище… Тълпата, навлякла дрехи от разни епохи, което промени походките и маниерите им. Отначало всички хихикаха, а после се вживяха.

И започнаха танците. Мазурка, после танц със смяна на партньорките, менует… Всъщност, точно тогава се изпозапознах с всички. Или поне с тези от гостите, които най-после обърнаха внимание на факта, че съществувам или така ми се стори – малко се бях поразкрепостил на дванадесета маса и чак тогава се гмурнах във водовъртежа на костюмираната общественост.

Не беше лесно да се понесе това великолепие, което препълваше гостите до пръсване. Всички се изсипаха на верандата и започнаха да се снимат. Тамадата и фотографите се стараеха да изобретят нови поводи за смях. По това време всички бяха стабилно пийнали и започнали да се веселят, впрочем, защо “започнали”? Очевидно, около Наташа и Гуров се бяха събрали хора, които умееха да живеят с вкус и размах…

Може би точно заради това се чувствам чужд тук, докато изпращам SMS на Арка в Москва: “Какво правя тук?”

Арка веднага отвръща: “Радваш на щастието на набора си…”

Хм, изобщо не ми е присъщо да се радвам, аз повече си мисля за световните съдбини – професията ме задължава, а времената сега знаете, какви са, няма време за отпускане, мисълта за света напрегнато пулсира в слепоочията, главата ме боли и не ми позволява да се отпусна, както им позволява на тях. Така, както го правят те.

А после всички се събират в залата и тамадата моли да излязат ергените, аз се опитвам да се измъкна, но тамадата неочаквано извиква моята фамилия (Гуров му я е прошепнал, като се крие отзад), сякаш отдавна се познаваме и аз се строявам в групата на най-симпатичните и талантливите.

Гуров сваля жартиерата от крака на Наташа. Тамадата го принуждава да се вмъкне под полата й и пита защо Наташа гледа толкова щастливо. Шегите на тамадата са лепкави и двусмислени: “Кой друг още е ерген? Виждам, че келнерите ни всичките до един са ергени…” Многозначителна пауза.

След това Гуров през рамо хвърля жартиерата към ергените. Хваща я същият младеж, който беше отвлякъл Наташка. Макар Гуров после да казваше, че се целил право в ръцете ми. Но аз нещо не бях забелязал. “Хитър украинец” (както му викаше капитан Черних в казармата), сигурно, на всички мераклии за жартиера е казал същото. Впрочем, аз не се обиждам, не ми трябва жартиера. Имам си Арка.

После обявяват подобен конкурс за потенциалните булки. Наташка се разделя с букета си, побеждава най-достойната. Но трябваше да видите, с какво тайно недоволство момичетата посрещат оповестяването на статута им и как после се скупчват най-красивите, сексапилните и обгрижените госпожици-сватбарки, макар всяка от тях да е дошла с кавалер.

През това време четвърта маса вкупом, като квартет, произнася слово за любовта и вечната дружба и връчва подарък на младоженците – ключове от кола, която струва два и половина пъти повече от всички разходи по сватбата.

Струва ми се, че край четвърта маса имаше най-много гардове. Към края всички те се разделиха на двойки, може би, за да обсъдят абсолютно професионални въпроси. Терористи наоколо изобщо не се забелязваха.

Пуснаха циганите, след които беше изпълнението на Хил, “чуваш ли, Ленинград, ще ти попея…”. Честно казано, вече не помня дали Едуард Хил пя преди сватбената торта, приличаща на същия този Розов павилион, или след това? Струва ми се, когато пееше, вече ядях от тортата или беше после? Не помня, възможно е да съм пропуснал нещо, тъй като ме болеше главата, и аз пак тръгнах да търся двореца, но излязох на гарата. Куполът, за който беше писал Манделщам, го нямаше, но всичко останало…

Как да го обясниш?
Огромен парк. И гара – в стъклено кълбо.
Светът железен пак е омагьосан.
Към звънкия омарен мир на Елисея
тържествено потегля поредният вагон:
Паунов вик и тътен от пиано.
Аз закъснях. И страшно. Това е само сън.

Аз влизам в стъкления лес на тая гара,
цигулков ред – смутен и цял в сълзи.
За нощен хор началото е диво
и розов аромат във парници задушни –
където под небето стъклено нощува
любима сянка насред варварски тълпи.

Температурата ми бавно се покачва, хвърля ме ту в огън, ту в лед, кожата ми настръхна като че е кожа на гъска, с обриви като ситен дъждец, но в Розовия павилион гърмеше музика, не можех да стоя повече там. Народът съвсем се разпаса и не му стигаше мястото – мястото на сватбата и цялата земя не му стигаше. И как след цялата дълга процедура по венчавката, след цялото това мотане из Царское село и безкрайната програма в Павловск, имаха още сили? Момчетата изглеждаха свежи, независимо от количествата изпито и изядено, видяно и чуто.

А Хил пееше, все едно беше в сомнамбулен сън. Едно време се случи да гледам репортаж от представление на “Поп-механика” на Курьохин. Там Хил пееше за ледената колиба, докато се измъкваше от блестящ скафандър, направен от парче бляскаво фолио. Струва ми се, че народният артист на СССР си остана там, вътре в непроницаемото кълбо. “Човекът си излязъл от къщи…” – казваше той като се обръщаше към невидим събеседник, изработваше па с единия крак и минаваше към друга песен. “Пак избяга от мен последната електричка…” – отново обясняваше на невидимия; със стъклени очи, фиксиран. После музиката секваше и той сякаш се разтапяше и пак на лицето му се появяваше смислено изражение.

— Нали разбираш — говореше ми Иля Евгениевич в кулоарите и май малко се притесняваше — мислехме и за Шнур, и за “Чай за трима”, но нали искахме да угодим на родителите, да им направим празник… А Хил – той е в душите ни, на всички. Нали е за тях…

— Тоест, искаш да кажеш, че е било изненада в тяхна чест?

— Разбира се.

— Тоест всичко това сте го уредили съвсем сами?

— Е, момчетата малко помогнаха. Димка с шампанското, някой с хотела, и така нататък…

Впрочем, тамадата, като се сбогуваше, не пропусна да спомене за званието си, заслужил артист, моля. И толкоз. Без да уточнява.

Заминаването му не прекъсна веселието, напротив, даже го ускори, или това стана заради алкохола? А как се забавлява самотен и непиещ странник, попаднал в чужд град? Върши си работата, а когато командировъчните му дела приключат, се среща с приятели.

Предишния път в Петербург се оказах на голямо фирмено мероприятие, което се проведе в “Астория”. Края на май, душно, мехурчета шампанско. Набързо да се отметнем и после да тръгнем по своя си план – Рембранд, “Даная”, възстановена след покушението, всичките тези старци и старици с надменни страдалчески очи, сякаш от тъмния ъгъл излизат на светло.

Нямаше нужда да се увличам от банкетните мехурчета (пък и на празен стомах), а какво да правя, като не познавам никого? Ходиш замислен и отпиваш от чашата, само това те спасява. А после се хвърляш към полупознати колеги от петербургския филиал като към най-скъпи и родни хора. Празни разговори, но вече не можеш да се измъкнеш: станал си пластилинов, загазил си.

И ето, вече се разхождате блуждаещо край Исаакий, пушите в градинката без да се криете и вървите нататък. Ти пак си като “махмурлук на чуждо пиршество”: местните хора си имат свои връзки, отблъсквания и притегляния. Юля задиря Иванов, Маша спори със Слава, усмихваш се, като че ли разбираш за какво си говорят докато се местите от една кръчма в друга, усмихваш се и се правиш, че ти е интересно, после си отдъхваш като видиш колко е часът: време ти е за път, да бързаш към Московската гара – в последния момент, запъхтян, едва не закъсняваш, втурваш се в купето: гледай ти, колко работа си имал и до Рембранд пак не стигаш, не стигаш!

Друг път дойдохме с Арка, в най-романтичния бонбонено-букетен период. Измъкнахме се за уикенда. Настанихме се в преселническо село, при един стар, брадат финландец, заселил се в Русия от време оно. Финландецът говореше руски добре и правилно. Докато нещата не стигнеха до псувните, които той употребяваше ни в клин, ни в ръкав. И тогава ставаше ясно, че руският на него, шпионина, не му е ясен, той взема от думите само обвивката и се прави, че точно така трябва.

Цялата нощ в “Червената стрела” опявах на Арка за Рембранд и портретите му, които са схванали самата човешка същност. Странно, но като погледнеш такова лице, веднага всичко ти става ясно. Това разбиране не може да бъде описано с думи и формули, но оставаш с усещането, че ако можехте да се срещнете, ще можете и да се разберете един друг. Във всеки случай, ти ще можеш да го разбереш …

Беше през февруари, от Финския залив духаха зли ветрове. Качихме се на обзорната площадка на Исаакиевската катедрала. От високоговорителите непрекъснато предаваха Първия концерт на Чайковски, първата му част. Сипаничеви ангели се взираха в града с празните си очни ябълки.

Така премръзнахме на този покрив докато снимахме, докато разглеждахме дворците и заводските комини, че като се слязохме, веднага ударихме по един горещ глинтвайн, а после още по един и още. Нощта се проточи като погълна множество събития – в някакъв клуб, танци, водка с лимон, сутрешното връщане обратно при преселниците.

Докато спях, Арка и старият финландец си говореха в кухнята, правеха закуска. Докато идвах на себе си, приготвях се, настройвах се за срещата с прекрасното, на Арка й дойде. Тя се държеше за долната част на корема, прекрасното й лице беше пребледняло. Все така става: като се приготвим да ходим на лов…

Ермитажът отпадна. Вместо това гледахме филма, който вечерта бяхме купили в метрото. На монитора на същия този лаптоп, който използвам и сега.

Очевидно, тамадата с организаторските си усилия беше възпирал гостите на Гуровата церемония, защото се държеше с тях като с деца – както и да се глези детенцето, то трябва да пийва и хапва, да не си отвлича вниманието с шеги и приказки. Едуард Хил вече си изпя репертоара, а все още не мръкваше и не мръкваше: бели нощи все пак. Вече и циганите, които си харесаха масата до входа на Розовия павилион, се напиха с върлата течност в компанията на напелия се Хил, а гостите все не се успокояваха.

По краищата на пътеките слагат свещници, слугите ходят с подпалки, разпалват огъня. Още не мръкнало, а вече палят. Става по-хладно или температурата ми се покачва?

Ще се върна в хотела с треска. Ще се увия с одеялото като с хилядолистно тесто – утре ще посрещам баща си на гарата. С неговия докторат, тежък десет-петнадесет кг. В миг заспивам и в миг се събуждам сутринта, претрепан, слънцето свети с пълна сила, температурата навън и моята собствена си играят на гоненица. Никой от шофьорите не знае къде е Ладожката гара, тя е ново място за посрещане гостите на Петербург. Провървя ми едва с третото или четвъртото такси.

Пътувахме по обиколното, около промишлената зона – като бях в Челябинск, ама че град, “резки смени на налягането”, също като Петербург – град на контрастите. Пристигаме точно навреме за влака. Странно място е тази гара, построена в някаква теснина, оградена със сергии, а вътре е хай-тек, безсмислен и безпощаден.

Владимир Илич също посреща баща ми – едър смешен чичко, с когото баща ми бил състудент в Медицинския институт. Оттогава не са се виждали. В колата на съименника на Ленин е горещо. Баща ми тревожно опипва челото ми. Не му е първица да ме лекува: израснах като болнаво дете на студенти. Освен това, бях злояд. Когато ме водеха при баба в Украйна, тя се чудеше на прозрачния ми вид и започваше спешно да ме захранва. Не го помня, бил съм много малък. Помня само последното ни пътуване до Тулчин, когато баба вече беше умряла и отивахме да продадем къщата.

Собствено, от това пътуване до Тулчин се започна с моята любов към изобразителното изкуство. Когато дойдохме в опустялата къща, на баща ми явно не му беше до мен.

Влязохме в стаята му, той ми подаде дървена кутия с картички. Такава една дълга, приличаше на каталожно чекмедже в библиотека. Само че вместо фиши, в нея имаше картички с репродукции на картини. Заиграх се с тях, после ги взех със себе си в Урал.

Къщата на баба имаше двор с много плодни дръвчета. Ябълки и престарели круши, край къщата се сипеха черници. Дворът беше автономен – влизаш откъм улицата и попадаш на малко площадче с къщи, отделени с огради и градини.

Много се вълнувах от пространствения парадокс – защо съседите излизат от една врата, а се връщат от друга? Изглежда, някъде имаше още една, скрита от очите, портичка, комшулук, но не знаех за него. Не знаех и се чудех.

Веднъж баща ми ме събуди рано. Слънцето тъкмо изгряваше, но вече заслепяваше и грееше. Дълго вървяхме нагоре, аз мълчах, тъй като не бях си отспал, баща ми също – защото си мислеше нещо си свое. Горе на хълма започваше старо еврейско гробище – стотици странни, наежени камъни, изпъстрени с надписи, сякаш са болни от шарка, килнати оградки. Някъде тук лежеше баба ми…

Помня как умря. По-точно, как получихме телеграмата за смъртта й. Как татко се разплака и се затвори в стаята си, която сам си беше построил и в която съм бил заченат. За първи и последен път видях сълзите му. Като си тръгна пощальона, дойде братовчедката Люба с наръч снимки – наскоро се беше родила по-малката ми сестра Лена и родителите ми бързаха да изпратят в Украйна снимки на новороденото, да зарадват старците.

— Люба — каза тогава майка ми — не им трябват вече снимки, нали разбираш…

Очевидно, тогава родителите ми бяха решили да продадат къщата и да доведат дядо в Челябинск.

Не знам защо, но съм запомнил еврейското гробище като че ли го гледам откъм пътя, когато още се качвахме по склона. Картина, която после разпознах на една от гравюрите на Рембранд – скупчени гробове, прилични на разорени гнезда, и всички тези решетки от кована мед, матово просветващи на слънце…

Баща ми с гордост казваше, че в Тулчин било Южното общество на декабристите и даже Пушкин написал: “И над хълмовете на Тулчин луната беше ясна…”. Особено ме омайваше полуразрушеният дворец на граф Потоцки – изоставената класицистична грамада със зеещи прозорци и изтърбушени тавани.

Подобни разорени дворци бях виждал на черно-белите картинки в книгите за Великата отечествена война. Където се разказваше за злодействата на фашистите в предградията на Ленинград. И Петродворец, и Царское село, и Павловск, и даже никому ненужната Гатчина бяха целите в руини. Поради ниското качество на снимките, руините изглеждаха доста живописни.

В Ленинград започнах да си водя “Дневник на пътешествията”, в който най-напред записах: особеното на Невския проспект е това, че във всяка сграда на първия етаж задължително има някакъв магазин. Много удобно. В Ермитажа дойдохме рано сутринта и ходихме из него докато го затворят, без обедна почивка.

Много се интересувах от една картина на Франциско Гоя, малко преди това подарена на съветското правителство от американския филантроп Армънд Хамър. Сега се знае, че женският портрет, нарисуван уж от четката на Гоя, е фалшификат, но тогава главата ми се завъртя от самия факт, че се е появила картина на Гоя в съветски музей. Работата е там, че колекциите в родината ми нямат негови картини, и точно това ме вълнуваше само по себе си.

Тръгнахме да я търсим и я намерихме. Аз гръмогласно обяснявах на баща си значението на американския подарък и той се гордееше с познанията ми. Пък и лелките-разпоредителки се бяха вцепенили от умното клепоухо момченце, което си беше жива атракция. Знаех още, че в Ермитажа е единствената в СССР картина на Ел Греко и единствената (вярно, незавършена) скулптура на Микеланжело. Намерихме и тях.

Работата е там, че заради изкуството все трябва да се пътува нанякъде. Изкуството – това не е животът, то е нещо отвлечено. По-рано изкуството се съхранявало из замъците на благородниците, а в “епохата на фотографското възпроизвеждане” то се оказа заточено в музеи, главните от които (Лувъра, Прадо, Метрополитен) изглеждаха недостъпни за съветския човек колкото и обратната страна на Луната.

Очевидно, подсъзнателно съм разбирал това и ето, че се прехласвах пред “ексклузивностите”. Никой тогава не знаеше, че Съветският съюз скоро ще рухне и аз, като се мотая по Европите, ще започна да колекционирам “Руанските катедрали” на Моне (вече имам шест или осем) и свои собствени Вермеери.

А Рембранд го има много в Ермитажа, цял вагон плюс малка каручка, цяла зала. Но татко, неизвестно защо, притича през всичките излишно-изобилстващи фламандски натюрморти и се заби точно тук, сред сякаш опушените, зацапани (“на светлината на топящи се свещи”) от времето картини. Дърпах го за ръка, а той съзерцаваше… същата тази толкова мръсна пета, която показаха във филма. И не искаше да тръгва.

Скоро след завършването на института, Владимир Илич, у когото отседнахме, се преместил в Ленинград. Двамата с татко имаха за какво да си спомят и обсъдят. Съседите в общежитието, колегите, починали, емигрирали или получили повишение в областната болница. За да не им преча, полегнах в детската. Татко извади бутилка коняк, Владимир Илич, като изтриваше потта от челото си, извади своя бутилка. Дадоха ми цяла шепа лекарства. Температурата ми беше вече поспаднала, когато отвориха водката.

— Добър антибиотик — каза баща ми — трето поколение. С една таблетка излекуваме трипер…

Потях се и губех представа за времето. До влака за Москва оставаха няколко часа. Звънна Арка. Мъжете в кухнята запяха на украински. В последно време татко се беше предал. Оплешивя, напълня, но това не е важно. Сякаш светлината от лицето му изчезна, потъмня, а очите му изгубиха цвета си. Когато приготвях багажа си, докторите, уморени от слънцето, спяха.

— Така и не си поприказвахме — казах на баща си като го докоснах по рамото — не отидохме в Ермитажа, пък се бяхме разбрали…

Отношенията ни с него са сдържани. Когато се обаждам от Москва, той бърза да предаде слушалката на мама. Мама се оплаква от него, виж го, съвсем се омълчал. “Намери нещо – мълчи, загуби – пак мълчи” – казва тя. Аз я успокоявам, виж, колко години сте заедно, колко сте изприказвали, за какво още да говорите, и така всичко е ясно. Даже при нас с Арка е така.

— Ами ти се разболя — отговори баща ми (стори ми се, че е сконфузен) — имаш температура, какъв ти Ермитаж?

— Знаеш ли, казват, че картините на Рембранд са потъмнели още повече. Потъмняват с всяка изминала година.

Поседяхме преди тръгване. Разходихме се до метрото. Татко почти изтрезня, аз почти оздравях, докато спах във влака. Москва изглеждаше пуста. Измряла. Гурич звънна да се отчете за втория ден. Добре е минал. Яли рибена чорба в току-що отворен ресторант до Ермитажа. Заобиколени от първокласни копия на класическите шедьоври. Разни Рубенси, Рембранди… А в апартамента сме на газ, топла вода още няма (лято!), затова Арка стопли един леген вода, грациозно приседна на пода и по библейски почна да ми мие краката.

— Бедничкият — говореше тя и търкаше петата ми със сапун — на хаджилък ми ходило кончето… Не, кажи ми само, за какво ти е нужно това – да се мотаеш, където ти падне?

След ученическото ми пътуване до Ленинград татко толкова се впечатли от красотите на родното място на три революции и от благотворното им влияние върху неукрепналата детска душа, че тържествено обеща да ме доведе още веднъж.

Само че аз никога вече не завърших учебната година като пълен отличник.


 

превод от руски с разрешение от автора: Ила Петрова, 2007г. Някои права запазени

Публикува се с условията на лиценза CC-BY-ND