Arcane Lore

Тази събота Светко стана рано и макар да се луташе все нещо да си играе и рисува, беше ясно, че чака “Кой е по-по-най”. Милият, когато започна предаването, каза, че не иска да го гледа и щом дойде неговият ред, изтича и се скри в кухнята. Но ние си го гледахме. Също и баба и дядо, и другата баба. И още много други хора, както лека-полека разбрахме следващите дни.

Бяхме казали, че е участвал, но интересът наоколо ни учуди приятно. Съседката го поздрави, че е бил готин, домоуправителката с майка си са седнали рано пред телевизора, специално за Светли. “Най-доброто дете”, както му казва бабата от първия етаж. Гледали са го и в неделя, когато пускат повторението. Днес отиват в магазина и каката на касата му се усмихнала и го заразпитвала “аз откъде те познавам, виждала съм те, сигурна съм”. Ходят често в близките магазини, но тя “не, някъде другаде те видях” – оказало се, че го е гледала в предаването и му се е радвала, защото е познато дете. Една от майките от съседното блокче също го познала в предаването. Децата си играят в градинката и на нея също й станало приятно, че “наше дете” е бил такъв сладур.

Изобщо, голяма звезда. :)

А ние като си го гледахме, леко се постреснахме. Милото момче изглеждаше толкова уморено, с разрошена прическа и отегчено от дългото чакане на сцената… Не го видях да се усмихва, поне не така, както той си може. Тогава се вдигнахме сутринта рано, обикаляхме с колата и двете деца, докато вземем билети и после намерим студиото. Сетих се как докато вървяхме последния път към колата, Светли, който беше под моя опека, взе да се дърпа за ръката ми и да мрънка, че е много уморен и му е студено. Леко се уплаших да не настине. И въпреки всичко, въпреки умората и въпреки че там всяко дете стои цяла вечност отстрани, за да има две-три минутки с Бате Енчо, нашият се справи. И после дни наред разправяше на всички в махалата че е ”попонай”.

За друго ми беше мисълта… Друго ме стресна. На екрана го видях толкова малък, мъничък, бебешор почти. А в ежедневието се държа с него все повече и повече като с голямо дете. Откакто се роди братчето му, сякаш го натоварвам с повече отговорности и разчитам да ме разбира почти като възрастен. Е, не постоянно, но имам такава тенденция. И след това се сърдя, че не ме е послушал, че не ме е разбрал… А той е малък, много малък. Дразни се, когато му казват, че е бебе и все казва “аз не съм бебе, аз съм дете!”, но това е по-скоро за да се отделя от брат си. Иначе си е бебе – едно голямо бебе или малко дете, което има нужда повече да си играят с него, да си измислят приказки, има нужда от повече поощрение и доверие в нещата, които прави, били те и глупави за възрастните. И по-малко вменяване на външна му отговорност, разумност, вина.

Така е, децата ни растат. Но не толкова бързо, колкото си мислим. Ето ни и нас – аз, уж пораснал, пък неразбрал как по-големият син е по-голям само в сравнение с по-малкия, а иначе са си лика-прилика, калпазаните те.

Странното е, че както днес трябва да помня, че децата са ни малки, така след време може да трябва да си повтарям, че вече са пораснали. Ама такъв бил животът… може истината да е по средата – и са малки, и не са.

Другите новини в емисията – 50 години от полета на Гагарин. Колко се впечатлявахме навремето (то си е за впечатляване, де). Дали днешните деца знаят и се интересуват, дали се впечатляват? Може би е като преди – някои да, други не. Спряха ежедневните парни влакове до Правец^WБанкя. Исках да водя Светко да види кое свири на минаване край Бакърена – той обича влаковете. Но не успях, разболях се. Повече от седмица съм с 37 и нещо, кашлица, едното ухо с капки и никакви сили. Като оздравея, ще започна с планове за теснолинейката през Велинград лятото – нали и тя е парна, ще е кеф за децата.

В неделя отидохме със Светко и, както той обича да казва, “ця-а-аото семейство” на “Кой е по-по-най”. Това е предаване на bTV, което преди го водеше Къци Вапцаров, а сега му е продуцент и подбира преди записа децата, които ще се качат на сцената. Води го бате Енчо.

А, да кажа отсега и да не се отплесвам – Светли участва в предаването, беше много готино, на него му хареса, представи се страхотно, всякакви неща им обясняваше и накрая стана “мистър по-по-най”. Спечели наградите, демек. Ще се излъчва на 9-ти април. Милият, цял ден грееше, а и днес, и тази вечер все за бате Енчо, за “динозавъра” и за дечицата там разправяше. И втора нощ заспива, гушнал плюшеното мече от там.

Изобщо, добре завърши този февруари – първо си отпразнувахме тихо и кротко годишнината. Ние пийнахме винце, Светко хапна гофретки. Аз уж тръгнах да се скапвам, че никой не се сети от тайфата, освен едни приятели, които точно на сватбата ни се запознаха. Краси ме спря с довода, че чуждите годишнини не се помнят – и е така, аз все се каня да пращам поздрави за празници, пък напоследък даже и рожденните дни взех да пропускам.

В неделята се качихме в Рошко. Аз заредих малко над 8 литра, за които дадох двайсетачка. Тия цени на бензина ме побъркват, а и особено както карам с малко гориво в резервоара, са кофти. Тръгнахме в 9:30 с идея да сме на мястото в 10:30, когато започваше записът. Аз се притеснявах, че няма да имаме време – задръствания, паркиране, стълби и подлези с количката, билети и т.н. Оказа се, че пристигнахме за нула време, даже успях да изпусна кръстовище и да направя едно кръгче около НДК. Паркираме ние между НДК и Петте кьошета, привършваме с данданията около откопчаване на голямото дете, изваждане от багажника на количката на малкото и настаняването му в нея, обличане на якета и вече подтичваме към билетния център.

Стълбите на подлезите в София са голяма глупост. Досега не съм видял наистина добре направени стълби, удобни за детски колички. Винаги има нещо не наред, ако изобщо има релси. Нейсе – отказахме се и пренасяхме количката на ръце. А Светко, милият, вече позамръзва в студения утринен зимен въздух и ми подава ръце да му ги топля в ръкавите на якето ми, докато продължаваме да подтичваме напред.

Стигнахме. Билети? Има. Колко искаме – ами щом бебето е без билет, значи направо за трима ни. За възрастни билетът е 10 лв., за деца е 7 лв. Но аз се притесних и викам един за възрастен и един за дете – да влезе Краси със Светко, пък аз ще дундуркам бебето отвън, докато ги чакам. Все още, и днес (а технически вече е март) нямам преведена стипендия от БАН и караме на някакви невъзможни спестявания. Десет лева за мен са си сериозни пари – само който остава така без пари в края на месеца и има да храни две деца знае какво имам предвид. Другите – просто пропуснете това, все едно не сте го чели.

Но накрая решихме “какво пък, важно е” и се върнах да си взема билет и за мен. Един татко с дъщеря се бяха наредили да купуват билети за Стинг. Огледах се – плакати наоколо, щяло скоро да има концерт на Стинг на стадион. О-ох, откога не съм ходил на концерти… Скофтих се, ама бая. Таткото избира места, гледа някаква схема на стадиона и чувам “тези значи са по 90 лева, ами тези тук по колко са? а, ясно, значи 150 и 200 лева, ами добре”… Потиснах се още – сто-двеста камъка за концерт, а аз се двоумя дали да дам десет, за да гледам момчето си как пее? Освен това бях пратил моите хора да вървят към колата, за да не губим време и се притеснявах да не ги изпусна.

Оказа се, че те билети хубаво се продават в НДК, обаче самият запис не е там, а на “Цар Самуил” №32. Имахме 20-тина минути. Успях да взема билет, настигнах ги и се качихме в колата – няма как от НДК да стигна почти до пл. “Македония” за 20 минути. Не и с бебе в количка и дете, на което вече му беше студено и започваше да се уморява. Но Рошко и моето понякога сработващо чувство за ориентиране ни докараха точно на място и навреме. Е, повървяхме, защото макар и в почивен ден и без “синя зона”, в центъра места за паркиране няма.

Влязохме – количката остана в колата, но има рампа и за колички, та можеше и с нея. Веднага скокнаха да ни посрещнат двете каки и след като дадох билетите и взех якенцето, шала и шапката на Светко, го отведоха към групичката насядали други дечица. Нямаше чак много хора, залата не беше и пълна. Може би защото беше неделя, вторият ден на записите и освен това беше 10:30, първият час. На излизане отвън едвам си проправих път – явно повече хора идват за втория час. Ако някой ще ходи, може да има предвид. Макар че може пък и да бъркам.

Всичко стана навреме, имам предвид за нас и че го заведохме сега. Той от година или година и нещо се заглежда по бате Енчо и “динозавъра”, гледа дечицата и им се радва. Но чак сега отидохме и май стана много добре, защото ако го бяхме завели на 2 години, примерно, можеше да откаже да се отдели от нас. А сега си седна на меките цветни табуретки и гледаше с жив интерес наоколо. И без да се притеснява – после ни разказа, че то е било приятно и като на празник. Не се беше впечатлил по лош начин и от камерите, макар да знае какво представляват… или поне да сме му казвали. Освен това не е и твърде голям – например ако беше на 6 или почти 7 години, нямаше да е вече същото. Сега беше един от най-малките, обаче смея да кажа, че комай най-много се забавляваше и беше най-отпуснат и естествен. Разбира се, и другите деца бяха страхотни.

Къци и Енчо почнаха да разпитват децата и да подбират кои да участват на сцената. Бях чел из мрежата разни злословения, най-вече в bg-mamma – какъв бил Къци, пък какъв бил Енчо, ама как притеснявали децата, как неправилно ги подбирали, стряскали ги били, неадекватни били. Глупости! И двамата говорят страхотно с деца, а и с възрастните за децата им. Уравновесени някак, с вътрешен ритъм на разговора, спокойствие, такт и в същото време ентусиазъм. Според мен всичко това идва от източните бойни изкуства – тогава не знаех, но сега прочетох за силните интереси и на двамата към японската култура и изкуства и това ме впечатли пак. И аз имам такива интереси, а това, че те успяват да ги развиват, само ме радва. Така че ако някой ви каже, че Къци Вапцаров или бате Енчо (Енчо Данаилов) не могат да работят с деца, да знаете, че не е прав.

Светко го интервюираха най-последен. И го избраха. Не сме го “учили” какво да говори там, даже нарочно не сме му влияли. И той си каза каквото си искаше, видя “динозавъра” наживо и говори с бате Енчо. Кеф!

По едно време видях, че баткото на пианото го извика да си уточнят песничката. Светко пее и си тактува с ръка, баткото свири, а Светко от време на време го прекъсва “не, не така, ей-така” – и пак почва отначало. Тя песента не е сложна, но детето си знае най-добре, тъй де. Игра си при децата и каката с някаква книжка. Баткото, който после си сложи костюма на “динозавъра” (жълтозелено петнисто животинче, което наричат “По-по-найчо”, а Светко нарича просто “динозавъра”) му написа на едно листче “Светльо” и му го залепи на гърдите.

Когато се прибрахме, Светко цял ден остана с това листче и привечер го отлепи, нарисува на него бате Енчо, написа “бате Енчо” и го залепи на стената, редом с вече многобройните му други залепени рисунки. И сега е там. Готино някак.

Извикаха го на подиумчето някъде от последните, може би имаше две деца само след него. Пя “Five little monkeys”, обяснява на Енчо какво се пее в песента, брои му на ангрийски, на български, после обясняваше какъв иска да стане и как вкъщи мама не работи, защото гледа Оги, а тати само работи. “И какво работи татко ти?” “Ами работа” “А така, браво – най-накрая някой, който да си гледа работата!” Напуши ме смях, а в това време стисках здраво малкото Сони, за да го имаме на видео. Голям образ – е, вярно, че нашето гардже си е най-хубаво, ама…

Накрая знаех, че има награждавания и пак започнах да се притеснявам – да не вземе да се разстрои детето, ако не го изберат, дано да не му е неприятно и такива подобни. Обаче гледам как другата кака хваща за ръчича едно момиченце, а каката на неговата група го хваща него и ги водят двамата при бате Енчо отпред! Започнаха да им валят подаръци и подаръченца отляво, отдясно… А Светко си седи, оглежда се щастлив и пак не се притеснява, само му е много приятно и щастливо.

После ни разказваше преди заспиване как искал всеки ден да ходи на попонай и при батеенчо и другия батко и динозавъра. Ние му обясняваме, че той всъщност е получил повечко подаръци и не всички деца са имали толкова подаръци, колкото него и не всеки път може да се печелят така награди.

Той мисли, мисли малко и веднага казва – ами то няма значение, аз не искам да получавам пак награди, нека други деца да са мистър попонай, други да се женят за момиченцето, а пък аз само да ходя при бате енчо и при динозавъра и да пея песнички и да има празник!

С други думи – важно е да има празник, а не всеки път да има награди. Сега му казваме, че може пък все пак да види бате Енчо – една от наградите е посещение на парти-център “Палавници”, а той Енчо май работи там. Та ако го види детето, голям празник ще е, пък дори и само да иде и да му каже ”дастии!”

П.П.: Едно нещо ще добавя – ако не харесвате предаването или водещите му, не ми пишете агресивни коментари! Тази статия е за моето дете и неговия празник, не за страсти от жълтите вестници.

Не “криза на газта”, а “газ на кризата”. Газ до дупка, само криза да има, треперете! Да, познахте — за телевизия става дума…

Смешни са ми телевизиите с техните превзети истерии. Не, бяха ми смешни доскоро — напоследък се хващам, че им се ядосвам направо. Може би защото гледам телевизия малко повече. Оставяме понякога телевизора включен, защото Светко много се зазяпва по рекламите. Всъщност това беше причината преди време, миналата година — и лека-полека започнахме и ние да гледаме. Разбира се, не изпадаме чак дотам, че да следим тъпите реалити-програми и блудкавите филми, дето ги дават вечер след новините. Спираме се, когато засечем някое смешно сериалче и, за съжаление, когато започнат новините.

Имам какво да кажа и за връзката между рекламите и бебетата, също и няколко “за” и “против” оставянето на бебето пред телевизора, но това е доста по-друга тема.

Говоря за ефирните телевизии. И при кабелните положението е такова, направо е и отчайващо при някои. Ако бяхме си оставили кабелната, щях да избирам нещо от Discovery или подобни. Но-о-о ефирните ни телевизии избиват рибата с динамит! Севтъл пример за видиотен журнализъм.

Поредната “драма” е т.нар. “криза с газта”. Веднага са спретнали и заставки по темата. Ама то не бяха репортажи, то не бяха графики, то не бяха интервюта с всякакви “специалисти”… Човек само трябва да си седи и да гледа как бавно и полека телевизионерите сами си раздухват скандала и накрая всичко става много по-голямо и много по-тревожно, отколкото е. Трепер-р-рет-т-те!

Помните ли “птичия грип”? Е, същата работа. Явно във факултета им ги учат на истерясване. Защото поне на правоговор и правопис определено не ги учат.

Онзи ден гледах как колежката ми от долния курс във “Философия” и днес вече станала водеща на централните новини на БТВ Вики Петрова се обади на шефа на диспечерите и го пита “А ще има ли проблем с електропреносната мрежа?”. Човекът сто пъти обясни, че няма никакви грижи за тока и че мрежата е изчислена за много по-големи натоварвания, а тя пак “ама преносната мрежа нали е остаряла, ще издържи ли?”. Той хлъцна и взе да й обяснява, че преносната мрежа издържа в пъти по-големи натоварвания и че ако има проблем, той може да е с разпределителната мрежа и то само в центровете на големите градове. Където кооперациите и жиците са стари, а натоварването е високо заради лошата топлоизолация на старите блокове. Собствено — иде реч за разпадащия се център на София.

Хиляди пъти го дъвкаха това с разликата между преносна и разпределителна мрежа, когато преди време “хит на деня” за телевизиите бяха промените в електроразпределителните фирми. Преносна мрежа — това са електропроводите високо и средно напрежение. Ония големи кули с жици по върховете, дето ги виждате да се катерят по баирите, като пътувате за морето. Разпределителната мрежа е това, което доставя енергията до самите потребители. Едното пренася тока от централите до градовете. А другото го разпределя между хората. Лесно обяснение, ама кой да го помни — я дай по-добре скандалче, скандалче нещо да има…

——

И се започна едно нескончаемо “спестявайте, спестявайте, спестявайте!”. Абе да ви… Аз си спестявам така и така, вие какво си мислите? Че пека агнета на парното и осветявам стаята с котлоните ли? “За бога, братя, не купувайте!” Абе… ай сиктир!

Аз разлика в отоплението от тази “криза” не усещам. Вкъщи се включва само единият радиатор и то на 2 или 3. Всичко друго си е “спестявайте, спестявайте” така или иначе. А дали в най-студените дни на зимата, като тия сегашните, да пускам печка на ток или не — това не може да ми го каже нито нашто Вики, нито оня скандалджия и неориентиран тип Милен Цветков! Ако на бебето ми му е студено, ще си пускам и парно и ток! И няма такива опери “ама то ако не пестите ще ви спрем парното и ще гръмне токът”! Парното не можете да го спрете. Първо на първо съм ви платил сметките и второ това, че вие си имате проблеми с доставките изобщо, ама ИЗОБЩО мен не ме касае! Некадърници! Вие бизнес ли правите или си играете в пясъчник? Да сте си подсигурили доставките.

——

Най-неадекватен, естествено, е любимецът ми Милен Цветков. Ясно ми е, че не трябва да си губя времето да го гледам. Просто ми попадна случайно и то точно по време на въпросната криза. Гледах малко от предаването, но и то ми стига за месеци напред. Всичко протича винаги по една и съща схема — първо се представя или загатва правилната позиция (тази на водещия), след това или се говори по телефона с разни възмутени зрители, дето си нямат друга работа, или се “дискутира” в студиото с гостите. Дискусия е силна дума, защото водещо постоянно е мнението на водещия (хм, то логично — че нали си е “водещ” човекът…). Ако някой изкаже различно мнение, бързо бива осмян и се пристъпя към следващия гост, докато не се стигне до съгласие с водещия и настъпи разбирателство и едно такова приятно вътрешно чувство на удовлетвореност. И така се “въртят” под-въпросите около темата един след друг и се симулира равностоен разговор. Преди си мислех, че Милен Цветков е крайно време да отвори учебниците и да попроучи какво значи “дискусия” и “интервю”, но днес вече не ми пука и за него и направо го прескачам с дистанционното.

Сетих се за един друг път, когато бях мернал това предаване. Темата беше подслушването от службите на журналисти. Всъщност скандалът сред нормалните хора беше, че може да се подслушват всички хора, но журналистите веднага скокнаха за себе си. Не си спомням подробности, но един от гостите беше редакторът на e-Vestnik Иван Бакалов. Та този пич успя да намекне в казването си, че това е нередно откъдето и да го погледнеш. Водещият първо опита да се пошегува заедно с него, после да се пошегува за негова сметка. Накрая взе да му повтаря като папагал първоначалното си казване, че “който няма какво да крие (като мен), значи не трябва да се притеснява, че го слушат — нека си слушат”. Бакалов взе да обяснява с примери прости, че това е нарушаване на свободата и тайната на личния живот, но отсреща се повтори същото. Имаше и други гости — някакви женоря от вестници, пак журналисти. Като се завъртя към тях разговора, веднага се мина на темата “ох, журналистите, ах, журналистите” и патосът за нарушаването на гражданските права много фино заглъхна. Милен Цветков разпали новата насока на разговора, защото му изнасяше, и макар Бакалов да опита на няколко пъти да върне темата, вече беше по-лесно да бъде осмян от водещия. Най-малкото защото “абе вече не говорим за това, бе, Иване-е-е”.

——

Честно, правих си няколко пъти малък експеримент. Сядам пред телевизора да гледам “централните новини”, но опитвам да ги гледам “отстрани”. Тоест все едно че съм чужденец, който за първи, ама съвсем за първи път гледа българска новинарска емисия по телевизията. В мига, в който усетя, че нещо от предаването го приемам за “прието” и безусловно или част от някакво подразбиращо се новинарско статукво, веднага опитвам да го поставя обратно при “новините”. При новите, несигурни неща. За които трябва да ме убедят и информират.

Резултатът? Още по средата на емисията се натрапва засилваща се истеричност. Все едно вземат интервю с антихриста ден преди апокалипсиса.

Звучи като “сливи за смет”, не е съвсем същото, но пак е поучително. В дните, когато големият шум навсякъде е как кой колко европари откраднал и кой точно от опозицията трябва да се дореди да катурне президента, нещо много показателно мина набързо по новините. Замеряха Бойко Борисов с яйца и го освиркваха.

И представяте ли си — телевизията се осмели да го отрази! Някой най-накрая посмя да покаже по телевизора бате Бойко леко объркан и силно издразнен от едни досадни и мрънкащи протестиращи софиянци (не ги е срам, да протестират, а-ма-ха!).

Хората защитаваха единствената зелена площ в квартала си. В която сами са засадили дърветата преди години. Кметът пък метнал един параф на разрешение за строеж на детска градина. И не му пука, че хората протестират — отива там и камерата го снима как троснато се обяснава на хората че щяло да бъде еди-как си, щяло да се прави еди-какво си и нямало да се прави нищо нередно. Чакайте бе… не бяха ли точно хората, жителите, гражданите… народът дето решаваше кое къде как кога и защо да се прави?!?

Има проблем с детските гразини, знам. Но начинът да се реши е като се работи по решаването му. А не като се подхвърлят преди изборите разни проекти. Проблем с детските градини назряваше от много време, кметът няма начин да не е можел да разбере още в началото, стига да се е бил поинтересувал. Ама всеки може да се грижи само за вида си пред камерата и да точи лиги за все повече и повече власт. Хората не избират кметовете си заради имиджа им… или поне не би трябвало да е така, нали? А детските градини — нищо, да се оправят хората. Хвърлиха една торба с пари за сайт за регистриране в детски градини — сайтът се скапа. Май пак Сирма беше замесена, аман.

И какво отговори кметът, когато един човек му каза, че въпросният квартал е с най-много детски градини в София? Почна да се оправдава, че повечето били препродадени, че всичко било разграбено преди неговото кметуване, той какво можел да направи… Абе този кмет изобщо НЕЩО МОЖЕ ЛИ да прави?

Все някой му е виновен, все някой му е бил пречел, все заради някого другиго… Понякога си мисля, че ако тези, дето пречат на Борисов вземат та се спрат поне за седмица, той ще реши всички проблеми не само в града, ами и в страната направо… И ще щипне към съседните държави, и тях да оправя. Както Левски беше казвал и както Че Гевара беше тръгнал. Абе герой е тоя човек, титан! Моля ви се, политици, спрете да му пречите на човека, поне за няколко дни спрете! Ама много му пречите, значи…

——

Първото освиркване на Бойко Борсов по телевизията си заслужава разказа на една история, която съм чул случайно и нямам пряка връзка със събитията в нея.

Значи в един краен квартал на София (или направо някое от селата, не помня) имало някакъв екологичен проблем. Мисля, че разправяха нещо за последици от наводненията, например на някоя река бил отнесен някакъв малък защитен бент, който не правел впечатление, но индиректно се замърсявала водата в квартала. Или нещо подобно, наистина не помня подробностите, а и не са важни в случая.

Един от жителите бил хидроинженер и запретнал ръкави, подострил моливите си и изготвил подробен доклад за положението, с технически предложения за решаване на проблема. Консултирал се с колеги, специалисти по различни неща, включително екология, канализация, архитектура. Тяхната помощ добавил към предложението си и събрал една внушителна дебела папка по въпроса.

Човекът давал предложението на различни инстанции, но без никакъв резултат. Понеже дълго време и хората в квартала се оплаквали къде ли не и никой не помагал, накрая решили да излъчат делегация и да идат при “бате Бойко” в най-най-голЕмата община. И со индженерчето напред да влязат, да дадат предложението и да се уговорят да се реши проблемът. Инженерът сам с връзките си с колеги не можал нищо да направи, затова решили да действат и отишли в общината.

Приел ги кметът, хората избутали отпред на масата инженера и нашият герой сложил дебелата папка на масата, отворил я и започнал бързо-набързо да нахвърля проблема и конкретното предложение, заради което са дошли.

Кметът на първата минута го спрял и казал “чакай, чакай, за какво говорим”. “Ами в квартала ни има екологичен проблем”. “А, така кажи, добре (обърнал се към служител) я ми извикайте тука Димитрова!” Може да бъркам името, а и може хората, дето ми разправяха историята да са го объркали. Или да са го чули самите те грешно от източника, не знам. Става дума за заместничката на кмета по екологичните въпроси. Не зная дали е същата, която е и днес, нямам идея дали са се сменяли. Няма значение — някаква млада жена, момиче, заместник по екологията.

Влязла въпросната, а докато я чакали не обсъждали нищо — правилно, човекът си е назначил заместници, откъде-накъде той ще се занимава с всичко, щом като си има кой да го замества… Та влязла и кметът й метнал на масата папката с предложението със строгите думи “до понеделник този въпрос да е решен!”.

Така, рязко и уверено. По казармено. По офицерски.

Срещата с това приключила. Инженерът бил стреснат и разочарован, даже не му искали обяснение на чертежите и формулите, даже не му дали да представи проблема.

А селяните? Селяните излизали от общината с усмивки на лица и тупали по врата инженера с думите “Ей тъй се върши работа бе, виде ли бе, момче! Не като тебе хъкътъ-мъкътъ! Бате Бойко виждаш ли как го реши за нула време проблема!”.

Доколкото разбрах, нищо не е било решено още дълго време, може би и изобщо. Не зная подробности. Както казах, това е дочута от втора-трета ръка история. Може и да не е вярна, не знам. Важното е не дали е вярна в подробностите, важен е краят й — “Така се върши работа, момче!”.

Сто на сто тия хора са гласували след това на следващите кметски избори точно за същия кмет.

Иди, че разбери…

“Мюзик айдъл” не струва. И в това няма нищо лошо, защото това определено не е музиката и тези определено не са “певците на сцената”. Това, което се случва пред очите ни, докато си мислим, че гледаме поредния много интересен певчески конкурс, е едно въртене на пари с есемеси. Добра идея е SMS да се включи някак в националната символика. От доста време, може би откакто мама и татко започнаха да подаряват на детето джиесем, бизнесът с есемеси е навсякъде. Може би го бие само търговията с полуобгоряла дървесина лятно време. Ако имаме възобновими ресурси по тия земи, то сигурно един от тях е пращането на есемеси “с увеличение на тарифата”.

Правя грешката да гледам предаването, признавам. Може би защото родната музикална сцена ме интересува и може би защото все лековерно се надявам да видя нещо истински ценно. Моята позиция иначе е лесна за възприемане — като махнем всякаквата чалга и прикрита под “поп” чалга, родната сцена живее изцяло извън телевизора. Мястото за музика у нас са клубовете. Там ходят и тези от ценителите, които имат време и възможност. Преди години всички мрънкахме, че няма никаква рок-сцена в градовете, че няма клубове, че няма концерти — ами ето, бе, днес има! Всяка седмица има поне няколко събития в София, даже всеки ден човек може да слуша наживо музика. Стига наистина да е фен и наистина да го има времето. Нещо повече, ценни клубни събития има и в други градове — разделът за събития в Last.fm все повече се пълни със съдържание на български и хората въвеждат събития в доста градове.

Така че това по телевизията не е музикално събитие, нито някакво надпяване, а чиста проба бизнес с есемеси. Нито е качествено като съдържание, нито е представително като резултати. Има много начини да се направи по-представителен конкурс, но никой няма да го проведе, защото ако няма цъкане на SMS-и, няма файда.

Журито

Първо журито… Тук е най-тегаво, да се чуди човек откъде да ги подхване. Хайде да ги караме отляво надясно. Люси (не-знам-си-коя), била спечелила немския мюзикайдъл май и имала някаква световно неизвестна група, с която правели хитове. Ах, как харесвам такива с работилница за хитове… “Хит”-ът всъщност е много ценна вещ, ама много — ако не си го чувал и не го знаеш като хит, само фактът, че е “хит” вече те прави негов фен и така си засилва “хитовостта”. Хитовете са вируси, които превземат публиката и не отминават, докато не я изтощят и използват съвсем. До последна капка доларче. Зараза някаква — не е важно да е хубава и ценна музиката, важното е вирусният елемент да е добре изработен. Всичко друго след него е рутинен маркетинг.

Сега трябва да уточня, че може пък току-виж някой от читателите да е чувал и преди за Люси, или даже да е слушал нейна песен. Възможно е, да — на това му се вика допустима отклонение в статистиката. Тоест ако знаете за Люси, сте изключение. Поправка — “бяхте”, защото след рекламата от мюзикайдъл вече всеки я знае като “тая отляво на Вили”.

Следва Вили Казасян, но нека го оставим за накрая, той все пак заслужава. От другата му страна — пак световно неизвестна, този път чалга-певица. Есил Дюран (успях да го транскрибирам, нали) била супер, била върхът, но за разлика от Глория (от предишното издание на мюзикайдъл) тази са я чували наистина само чалгаджиите. Всъщност добре се движат мадамите, правилно — каква по-добра реклама от това да си жури в телевизионен конкурс в праймтайм-а на работните дни? Така не Есил, ами и всяка друга ще стане известна. След това пътят до добра оценка от музикалните медии е кратък. Нали за да те оценяват отново и отново, трябва първо редовно да чуват за теб.

Предаването има обидно малко концерти и прекалено много “риалити-епизоди”. Та в един такъв “епизод” интервюираха Глория, седнала някъде до Азис и я питаха нещо за въпросната Есил. И тя казва с леко усмихната сериозност че била много учудена, че никой не бил казал и никой не се бил възхитил от това, че преди поп-фолк (така си му викат те), Есил била джаз-певица. Е, това прозвуча като “той не чете само жълти вестници, той има Шекспир на рафта вкъщи, как така не знаете и не се възхищавате?” Честно, хич не ми пука кой певец какво образование има, къде е работил в Скандинавия и дали е пял някога джаз или не. Есил Дюран прави ли джаз днес? Не. Прави поп-фолк. Ами значи не е никаква джаз-певица. Джазът, както и много други неща, са начин на живот, стил, отношение към всичко. Не става иначе.

Като намекнахме за музикални недоразумения, някак по естествен път стигнахме до Фънки. Милият, толкова се прави, толкова време вече се прави, а все накрая стои смешен. Аз харесвам “Ера”, не ме разбирайте погрешно. Радвам се също, че фирмата му успя да покани доста от големите музиканти и да направи доста добри концерти и фестивали. Но това все пак е бизнес, нали? Говорим за музика, не за организиране на концерти. Оставяме и “Ера” настрана, защото Фънки не е отишъл да свири — нито е събрал рок-група, нито свири фънкажи на баса. И премълчаваме, понеже за “Ера” никой не чува нищо от доста време. А има едно казване “който почива на лаврите си, ги е поставил не там, където трябва”.

Фънки е и един от най-непоследователните от журито. Чак ме досрамява, че съм рокаджия. Докато Есил си има пет-шест редовни реплики, като “този път ти се представи най-добре”, “аз съм изненадана” или “радвам се, че показа себе си, но това не е подходящата ти песен”, Фънки все се прави на някакъв олигофрен-бунтар, опитва се да говори глупости и все не му се получава. Или бунтарството му е жалко и смешно, или глупостите се размиват от невротичното повтаряне на “мен” в обръщенията към момчетата. Всъщност дотук, от тези трима члена на журито нищо музикантско не се появи. Нищо ценно като критика не казаха, нищо създаващо търсена нагласа и настроение у зрителите не казаха.

Миналата година, колкото и глупости да говореше Слави Трифонов, все пак опитваше да казва някакви неща за самата музика. Да обръща внимание на участника и на зрителите към трудни моменти и към успешни музикални внушения. Глория и тя му пригласяше в това. Не казвам, че миналата година като цяло всичко пак не беше боза с повръщано — беше. Просто опитвам да намеря нещо готино — не успявам, но поне се правя ;)

Вили Казасян е приятно да го гледа човек как се майтапи и гледа със сладко-безпомощна физиономия. Пуска свежи лафове понякога и за разлика от другите трима не се изживява като най-висшия музикален цензор. Това е готино, но пак се изгубва музикалното. Предпочитам да слушам оркестъра на Вили Казасян, предпочитам да го гледам на гости в предавания, в които се говори само за музика. А не само за мюзикайдъл — както е сега. Всички участници и жури ги изпопоканиха в разните теле-викторини и на практика пред екрана вече се живее целодневно с техните физиономии.

Участниците

Горките, жална им музикална кариера. Тия момчета и момичета плюят на цялото си евентуално самостоятелно музикално развитие за сметка на едното участие. Миналата година имаше победител — някой да я е чувал? А, да — наскоро издаде албум, рекламираха го по телевизията. За друго говоря — някой да го е слушал, да си го е купил, да го харесва и да търси концертите й? Е, сигурно има и такива хора. Пак както казах по-горе — това е в рамките на статистическата грешка. Тоест ако сте от феновете на Невена (честно, търсих името й в Гугъл, за да го напиша тук…), спокойно — изключение сте.

Мюзикайдъл можеше да е ценен конкурс, ако беше само конкурс. След като решиха да е “риалити” и това означава да показват кой с какво се напива, кой с кого се целува, кой с кого спи, кой носи бельо и кой — не, това значи само едно — тези деца ще са музикално използвани. Отвсякъде, по всякакъв възможен начин. И това ще означава, че всеки от тях, ако реши след време да прави музикална кариера, ще трябва да полага в пъти повече усилия за налагането си. Първо ще трябва да разбие айдъл-имиджа и отделно ще трябва да гради своя си личен.

Нормално — имало е и музикални конкурси по телевизията, но не са печелили пари, поне далеч не толкова. А това е друго — като показват голия задник на Иван или ония двамата, дето се целуват в джакузито, може и да не е музикален конкурс, ама гледай пък какво хубаво риалити се получава! И валят есемеси, валят… На кого му пука за някаква си музика, като валят толкова много есемеси…?!?

Не допуснаха до второто ниво доста хора, които явно можеха да пеят, но не се връзваха иначе с идеята на предаването. Нито един, който евентуално би правил проблеми, не допуснаха. Нямам предвид “проблемното дете” Иван — той изобщо не е грешка, а част от машинката, която цъка още и още есемеси.

Едно от момчетата, Тома, се прави на метъл. Носи тениски на Мейдън, Уайтснейк, Сабат. Всеки може да носи фланелки. Дадоха му да пее поп-фолк, дадоха му песен на Азис. И той си я репетира и сигурно ще я изпее днес. Нали бил рокаджия, нали бил метъл? Защо не откаже, защо не им тегли една майна на всички и не напусне мюзикайдъл? Не ми се вярва договорите да са им толкова ограничаващи, че да му забраняват да напуска. Няма такива договори, не е законно. Значи може да ги напсува, да каже на Азис, че е тъп чалгаджия-педераст и да напусне?

Сто на сто след това много по-лесно ще може да започне своята си кариера на рок-певец. Не на клиширан “професионалист” от мюзикайдъл, тоест поошлайфан кръчмарски певец. А на певец с глас и лице. Доста хора ще го харесат и ще искат да идат да го слушат някъде с група, сигурно и музиканти ще го потърсят да пробват да свирят. И ето — нещата тръгват. Но не, най-вероятно ще си изпее чалгичката момчето, ще помрънка и камерите ще го дават как се плези и мръщи на чалгата. Това си е една от предвидените ръчки за още и още SMS-и. За парички от риалити трябва скандал, трябва малки проблеми и малки интриги, дето да не дават мира на хлапетата, дето пускат есемеси. Не трябва пеене, не трябва изобщо пък рок или метъл…

Това е всеки работен ден в най-гледаното време. Предаване, в което има поне три или четири рекламни прекъсвания. Не от кратките, не като в “Канал 1” — по “Битиви” рекламите са си тлъстички. И в праймтайм-а са си скъпи. Значи хем яко кинти от реклами, хем пълна подигравка и чалга вътре, хем накрая ще искате и да ме убеждавате да ви пускам SMS-и?

Абе… вие ЛУДИ ЛИ СТЕ?!?…